Белва Плейн
Ветрове без посоки (30)

Двадесет и девета глава

Новият апартамент бе завършен месец преди сватбата и Нед официално се нанесе. През по-голямата част от времето и Клер живееше при него. Наясно бе, че Джеси знае. Просто не говореха за това.

С упорито непокорство или единствено, за да се отличава от майка си, Клер винаги бе твърдяла, че не е вещоман. Но сега, понеже всички тези вещи наистина бяха нейни, й харесваше да броди сред тях, да ги докосва или просто да ги гледа на светлината на следобедното небе, когато завесите са вдигнати. Повечето от тези нови придобивки в действителност бяха стари — събраните съчинения на Такери и Тролоп^[1] в кожени подвързии, притежание на дядо й, донесени от Европа преди началото на века и подарени й с подобаваща тържественост от нейния баща, покривката за легло в бяло и синьо, изработена от баба Фаръл, с която леля Алис щедро се бе разделила заради Клер, лакиран китайски скрин, който Джеси бе запазила за клиент, но й го бе дала, тъй като от всички предмети в магазина Клер бе пожелала единствено него.

И, разбира се, леглото. То бе центърът, сърцето на новия дом. Купиха го заедно след дълги дни търсене — огромна реликва от времето на кралица Виктория, достатъчно голямо, създаващо божествено удобство за правене на бебета, а по-късно и за кърмене и за игри през зимните неделни дни. Обичаха да си фантазират.

— Навремето си представяхме, че леглото на родителите ни е кораб или замък — бе споделил Нед. — Сумрачните стаи бяха и гора, и океан, гъмжащи от страшни неща, затова претичвахме с всички сили през тях и скачахме на спасителното легло, осветено от лампите.

Клер си помисли, че това легло бе носило радост предимно на децата. И никаква радост, никога за Мери Фърн.

Ключът на Нед се превъртя в ключалката и той влезе. Сега, след като вече не носеше чадър и бомбе, изглеждаше, като който и да е преуспяващ американец, който се прибира у дома след работа. Той не бе очаквал тя да си е вкъщи толкова рано и изненадата му й достави удоволствие. Клер се засмя.

— Ти си единственият човек, чието лице наистина разцъфва в усмивка. Винаги съм смятала този израз за глупав, но знаеш ли, усмивката на твоето лице действително прилича на разцъфнало цвете. Цвете — награда за победителя в рицарския турнир.

— Идиотче — каза той и я целуна.

— Донесох нещо за хапване. Сандвичи от онази закусвалня през няколко пресечки. А готвачката на майка опече кейк. Свих го, понеже майка е във Вермонт и няма кой да го яде там.

— Когато каза „нещо за хапване“, си помислих, че си сготвила.

— Боже мили, не! Не мога да готвя, Нед. И никога не съм твърдяла противното. Не съм те лъгала. Но ще се науча. Щом се поосвободя малко, наистина ще се науча — бе подредила масата в бокса и сега подреждаше храната. — Ето картофена салата, зелева, френски хляб и разкошен пъпеш.

— Спри за момент и седни! Искам да ти кажа нещо — заповяда Нед. Гласът му звучеше толкова сериозно, че тя сепнато се обърна, но очите му искряха въодушевено.

— Има още един глупав израз, който ти пасва. „Погледът му светна.“ Не е ли идиотско? Да си виждал поглед да свети като крушка? Аз никога, с изключение на твоя. Точно в този миг.

Той я хвана за ръка и я придърпа надолу.

— Слушай, слушай! Андерсън ме привика днес и каза, че ни канят в кабинета на президента. Изстинах. Йерген никога с никого не се среща. Дори не предполагах, че ме познава, освен по физиономия, ако сме се засичали в асансьора или в тоалетната. Не, не в тоалетната, той си има своя лична. Но докато вървяхме по коридора, Андерсън ми обясни за какво става дума. Правят реорганизация на клона в Хонконг. Там бизнесът бил замрял напоследък, а шефът на отдела бил пред пенсия. И Йерген помолил Андерсън да препоръча някого, и… Клер, този някой съм аз! Аз!

Клер остави сандвича си в чинията.

— Не разбирам — измънка тя.

— Избрал е мен! Нас! Ще бъда шеф на клона! Ще живеем в Хонконг! Знаят, че ще се женим и ще ни оставят време за меден месец, трябва да сме там чак на първи септември. Освен това ще поемат разноските по преместването на покъщнината. Какво ще кажеш? — той се облегна назад. Лицето му бе разцъфнало от усмивка, а погледът светеше.

Тя бе с всичкия си, не й се бе счуло. Но цялата работа изглеждаше нереална.

— Съзнавам, че ти идва като гръм от ясно небе. Тъкмо сме се настанили в този апартамент с прекрасен изглед към Ийст Ривър, а ще се наложи да живеем на другия край на света с изглед към доковете на залива в Хонконг.

Клер навлажни устни. Пийна вода.

— Не пропускаш ли нещо? Спечелила съм една от най-желаните практики за вътрешни болести тук, във „Фиск“, и специализация по неврология пак във „Фиск“ през следващата година. Мен това не ме устройва, Нед.

— Скъпа, знам, че ще ти бъде мъчно. Толкова неочаквано и изненадващо предложение… Знам — той я обгърна с ръцете си. Спасителна прегръдка. Тя положи глава на рамото му. Но се сети за нещо.

— Ти ми говореше за писане. Навремето мечтаеше да станеш журналист, да разнищваш афери, да изобличаваш закононарушители. Поне така ми каза.

— Да, звучеше добре, но преди да се сблъскам със суровата действителност. А суровата действителност съветва да не пропускаш шанса си. Това е моят шанс. Опечена работа, както се казва. Миличка, съжалявам. Съжалявам, че това ще обърка твоите планове… Ти работи толкова усърдно, имаше толкова задължения и все пак успя да обзаведеш жилището и… въобще се труди за двама. Ужасно съжалявам, че ти създавам проблеми.

— Ами добре тогава, налага ли се да го правиш?

— Мъжът иска да се издига, Клер — промълви нежно Нед — той има нужда от това. Искам да разчиташ на мен. Нали именно тук е същината на това да си мъж.

Тя се отдръпна. Да разчита на него? Да, до известна степен, но…

— Не може ли да погледнем на това като на велико приключение?

— Да погледнем? Ти ме караш да се откажа от…

Този път Нед я прекъсна:

— Не те карам да се отказваш от каквото и да било, Клер. Няма да сме там вечно я, не възнамерявам да прекарам целия си живот в Ориента^[2], а и техните планове са други. Сигурен съм, че ще ни преместят. Дори Андерсън ми спомена, съвсем неофициално, разбира се, че няма да е за по-дълго от четири или пет години.

— Четири или пет години!

— Да. И тогава ще си още достатъчно млада, за да специализираш. Баща ти ще го уреди. А ще сме спестили и маса пари — продължи той с ентусиазъм. — За работа отвъд океана има надбавки.

Той не разбираше, че тя е смазана. Във вестника същата сутрин имаше снимка на жена, която, връщайки се от работа, открила, че домът й е изгорял. През целия ден това сгърчено от болка лице бе изниквало пред очите на Клер. Сега навярно собственото й лице изглежда така… А Нед си седеше отсреща, свеж, както винаги, въпреки работния ден зад гърба му, без да долови състоянието й.

Той посегна към един сандвич.

— Ти си полудял.

— Полудял? — повтори той меко. Клер знаеше, че бая му трябва, за да изгуби самообладание. Именно тази твърдост, това спокойствие в буря тя ценеше у него. — Полудял? — потрети той и този път по тона му личеше, че е засегнат. — Мислех, че ще се радваш за мен. Май не знаеш, че това не се случва всеки ден. Ще бъда най-младият началник на офис в чужбина от създаването на фирмата. А съм и отскоро в този бизнес.

— О! — възкликна тя. — О, Нед, разбира се, че знам! Ужасно се гордея с теб! — в действителност до този момент не се бе замисляла над това. — Наистина съзнавам, че това е голяма чест, наистина!

— Не е само чест. Ще печеля по трийсет и пет хиляди на година, плюс надбавки!

— Чудесно е! Наистина! Ами аз? Не мога просто така да отложа работата си, нали? Да я оставя настрана и да се захвана отново с нея, когато ми отърва!

— Можеш — отвърна той спокойно. — Разбирам, че не е идеалният вариант, но не е невъзможно особено при тези обстоятелства.

Тя бе толкова потресена, че нямаше думи да му отговори. А той продължи:

— В края на краищата не си мъж! Не е наложително да правиш бърза кариера, защото не е твое задължение да печелиш хляба!

— Да си печеля хляба! — извика тя. — Как можа да го кажеш! Мислех, че ме разбираш по-добре! Медицината е единственото, което някога съм желала, Нед! Тя е моят… моят живот!

— Напротив, разбирам те. Знаеш, че е така. И все пак си мислех, че аз съм твоят живот. Твоята любов и твоят живот.

Клер стана от стола и се облегна на хладилника. Твърдият гладък метал охлади пламналите й рамене и гръб.

— О, господи! — въздъхна тя и затвори очи. Когато ги отвори, той я гледаше изпитателно. Сякаш бе уплашен. Тя се опита да говори спокойно, с овладян глас: — Искам да кажа, че не можем, не бива да заставаме един срещу друг. Разбираш ли… ох, не искам да ти прозвучи високопарно, но може би не разбираш колко е трудно, не знаеш, че тази специализация е… постижение. Не името на баща ми ми е отворило вратите. Заслужила съм я със собствени сили. Дъщерята на доктор Маси не успя и… и други не успяха, и това не е нещо, което мога да зарежа и после да се върна към него след пет години — изведнъж силите й изневериха. — Пет години, Нед! Пет години от живота ми! Не бих могла да ги зачеркна и дълбоко в сърцето си ти го знаеш.

— Можеш, стига да поискаш.

Не бе способна да отговори. Хрумна й, че леката вечеря, плодът, студеният чай и сандвичите изглеждат трогателно, както си стоят недокоснати на масата, похабени от очакване, както тя щеше да похаби живота си в очакване.

— Ако не приема, ще си остана дребно чиновниче във фирмата. Щом веднъж откажеш, никога повече не ти правят подобно предложение. Нима не разбираш?

О, да, тя разбираше и точно това правеше нещата по-трудни. Знаеше, че там — навън, в света, трябва да се бориш упорито, с всички сили, за да оцелееш.

— Баща ми не е оставил голямо наследство, Клер. Трябва да се справям със собствени сили.

— Знам.

— Имам усет за тази работа. Пък и тук съм започнал, не мога да стана… адвокат или инженер, за бога! Нали?

— Да.

— А и работата ми харесва. Обикновено хората харесват това, което им се удава. Страхотно е да ти плащат така добре, за да работиш нещо, което ти харесва — да намираш нужните думи, за да променяш мисленето на хората.

— Разбирам.

— Добиваш усещане за мощ. Сила и мощ в едно световно начинание.

— Разбирам.

Възцари се мълчание. Тя наведе очи към пода и се загледа в краката и на двамата. Нед все още беше с английски обувки в естествен цвят на кожата и хубав блясък, а тя — с летните сандали, които обу, щом се прибра. Те бяха безгрижни, щастливи обувки, създадени, за да тичаш с тях по тревата или да седиш до басейн с питие в ръка. Мислите й се стрелнаха в тази странна посока. Вдигна очи.

— Как ще постъпим?

Той се изправи и отиде в дневната, сякаш кухничката бе твърде малка, за да побере емоциите му. Прекоси три или четири пъти стаята по дължина. По звука от стъпките му Клер долови, че объркването му премина в гняв. Гневът бе насочен към нея. Сети се, че досега не го бе виждала ядосан.

— Как можеш да питаш как ще постъпим! От одеве се опитвам да ти обясня! А ти питаш! Ще отидем там, където бих могъл да устроя нашето общо бъдеще. Мъжът издържа семейството в края на краищата.

— Невинаги, Нед.

— Е, поне още е общоприета практика. Основните доходи идват от мъжа.

— Това ще се промени. Вече се променя. С какво съм по-лоша, та да не мога да използвам силите и ума си като теб? Кажи де, с какво?

— Виж, Клер, не желая да навлизам в абстрактен спор. Понякога се чудя обаче дали майка ти е била добър пример за теб.

— Убедена съм, че е.

— Не и ако това е резултатът.

В десет и половина се споразумяха да прекратят разискванията и си легнаха. От изтощение Клер моментално заспа, но се събуди посред нощ. Вятърът издуваше сенника. Той плющеше, сякаш бе ядосан, което бе абсурдно. И все пак като че ли светът заплашваше да нахлуе през прозореца. Стана, за да го затвори и като се върна в леглото, се умисли. Размишляваше за всички стотици милиони хора, които се раждат и умират, хиляди мимолетни живота, всеки надничащ над миниатюрните главици на множеството, всеки в търсене на друго миниатюрно телце, към което да прилепне. Те са привлечени един към друг със същата неотменна миниатюрна сила, която притегля стрелката на компаса на север. Защо точно този мъж, тази жена, а не някой друг?

Искам между нас да се изтъче нишка — здрава, неразривна тъкан, неопетнена от начало до край, да не бъдем като Мартин и Джеси или Алекс и Мери.

Нед се раздвижи. Мърмореше нещо, въздишаше. Сънят му го безпокоеше. Какво ли сънуваше? Протегна ръка, за да го събуди, да му каже: „О, Нед, скъпи, миличък, какво ще правим? Не ме изоставяй!“ Но реши, че би било жестоко да го лиши от утешителното забвение и отдръпна ръката си.

 

 

— Какво си въобразява той? — извика Мартин. — Медицинската подготовка да не е нещо, което можеш да оставиш настрана и да го вземеш след време отново като ръкоделие?

Клер знаеше какво си мисли той. Моето момиче, моето умно момиче, след всичките ти успехи, постижения, при твоя потенциал да те кара да зарежеш всичко, за да може той да работи в рекламата? Да сложиш знак за равенство между реклама и медицина?

— Би могъл да постъпи на работа другаде в края на краищата — каза Мартин с по-спокоен тон. — Неудобно, но не е невъзможно.

— Същото каза и Нед за мен.

— Ами това са съвсем различни неща, смаян съм, че не го проумява!

— Татко, не насочвай гнева си към Нед. Помогни ни. Дай ни съвет. От три дни непрекъснато говорим, а не откривам решение — тя избърса очите си с ръка. — Не искам да плача. Нали знаеш колко мразя сълзите!

— Да. Да, ти си между чука и наковалнята, както обичаше да казва баща ми — Мартин въздъхна. — Понякога си мисля, че ние, лекарите, трябва да сме като проповедниците — да не се женим, да нямаме деца. Когато няма за кого да се грижиш и кого да обичаш, можеш да вършиш това, към което се стремиш. Нищо не може да те нарани.

— Ама не сме проповедници, нали? — и тя се сети, докато продължаваше да го притиска, за всички съкровени тайни, запечатани като на филмова лента, която се върти ли, върти.

— О, ти знаеш на какво се надявам! Ти си моя плът и кръв и искам толкова много за теб. Как бих могъл да отсъдя трезво, справедливо? За теб искам целия свят и всичко, което е в него.

— Значи не можеш да ми предложиш изход — промълви тя.

— Който и път да поемеш, ще съжаляваш… Как бих искал да мога да те пусна с леко сърце! — каза той нежно. — Само помни, че не си сама. Аз съм с теб с цялата си душа.

Невероятно, но в момента той изглежда двадесет години по-стар, помисли си Клер. Повдига очите си към нея. Никога не бе виждала толкова нежни, болезнено тъжни очи.

Течеше вторият час от четвъртия ден на спора.

— Играеш си на доминираща мъжественост, Нед — извика Клер. — Това е! Искаш да докажеш, че не си като баща си.

— Гадна си! — възкликна Нед.

Тя веднага се разкая.

— Знам. Извинявай. Не исках да прозвучи по този начин. Но ти си мъж до мозъка на костите наистина.

— Като се откъснеш от баща си и престанеш да се подчиняваш на амбициите му за теб, може би ще пораснеш и ще станеш най-сетне жена — отвърна той студено.

Тя побесня.

— Може би някой ден ще разбереш, че да си жена не означава само да угаждаш на един мъж.

— Не подхващай тази тема. Откакто съм дошъл в Ню Йорк, виждам някои неща и си мисля, досега не съм го изричал на глас, че позволяваш на баща си да планира живота ти вместо теб! Как разбра, че искаш да станеш неврохирург? Той го е решил вместо теб, защото си била един вид дете чудо и сега ти…

— Ти си луд! Никой никога не ме е смятал за дете чудо! Не ме прави на глупачка! Приписваш думи и мисли и на мен, и на баща ми, които никога не са съществували!

Пространството помежду им потрепери от напрежение като пред лятна буря.

— Излизам да се поразходя — каза Нед. — Имам нужда от въздух. Може би нещата ще се поизбистрят, ако успокоим топката за малко.

Тя чу как вратата на асансьора се затръшна и кабината се плъзна надолу. Не трябваше ли да го последва дори и до края на света? Нима не беше потомка на милионите жени, които са правили именно това — следвали са мъжете си през океани, смело са изоставяли дом и родители, всичко родно и свидно? „Където си ти…“ Да, но жените са били по-различни тогава, и аз съм различна. Не по-добра, просто различна. На първо място съм лекар. Чак на второ са дадените ми от природата женски органи. Защо трябва да се подчинявам на една матка и чифт яйчници? Защо това да е единствената разлика?

Може би, може би той ще се върне от разходката, променил становището си. Може би ще е достигнал до същината на моята гледна точка. Обичаш един мъж, а изведнъж се хващате за гушите. И той се превръща в непознат.

Изправи се и постави плоча в грамофона. Тази нужда от музика също бе наследила от баща си. Отпускайки глава назад, се пренесе в друго време и на друго място, докато „Птиците“ на Респиги^[3] се заливаха в трели сред кипарисите на Рим. Хиляди птици чуруликаха и пееха на фона на тържествения неделен камбанен звън. Птиците изпълниха съзнанието й. По-живи от всички живи същества, толкова свободни, реещи се и прорязващи ветровитото небе! Толкова свободни!

Вратата се отвори, Нед се върна. Спря грамофона.

— Казахме всичко, което можеше да се каже — започна той, без да я поглежда. — Отидохме толкова далеч, колкото ни позволяват думите. Затова те питам за последен път: Промени ли решението си? Ще дойдеш ли е мен?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Не, Нед, не мога.

Изражението му бе като застинала маска, същото като върху лицата на хората по погребения. Как би могъл да знаеш какви страхове и болки се крият зад лицата, които виждаш на погребение?

— Разбери ме, трябва да свърша това, което съм започнала.

Той я погледна.

— Значи това е краят, така ли? Предполагам, че е така. Ще си събера нещата сутринта, докато те няма. Така ще е по-лесно.

— Да — отвърна тя.

Веднъж, когато стоеше на тротоара, на улицата стана ужасна катастрофа. Прегазиха някакъв човек. Тогава бе изпитала същото чувство — всичко бе нереално, странно и далечно като гласове, чути през вода или сняг.

— Ами… — той млъкна. Отвори уста, за да каже нещо, затвори я, без да изрече и дума, и излезе. Тя пак чу затръшването на вратата на асансьора и плъзването на кабината надолу. Този път за последно. Възцари се мълчание.

 

 

Апартаментът изглеждаше необитаем, въпреки че два месеца след заминаването на Нед Клер продължаваше да живее в него. Чистачката пак бе идвала. Беше сменила кърпите в банята и бе оставила на масата сутрешния вестник. В стаята бе студено, макар че на улицата беше горещо като в пещ. Клер намали климатика и се сви на стола, прегърбена и трепереща. Навярно отстрани приличам на бабичка, помисли си — състарена от горчилка и ужасно самотна.

Вече цял месец знаеше, че е бременна. Седеше си с тайната в душата си, оглеждаше стаята, като че ли на някоя полица или в някой ъгъл би могла да открие отговора на въпросите си.

Вратата на гардероба бе леко открехната и на горния рафт видя забравена шапка, онази мека ирландска шапка, която той бе носил в Англия и бе донесъл със себе си тук, в Америка. Бе дошъл, за да са заедно. Шапката навяваше тъга. Сега в Хонконг ще носи панамена шапка? Или един от онези тропически шлемове? Не, те не бяха ли само в Индия? Сигурно носи бели костюми и пие леден джин в градината или в някоя прохладна стая, в която на тавана бавно се върти вентилатор. Не, това беше Съмърсет Моъм в Сингапур преди половин век. В Хонконг ще е в стая с климатична инсталация, също като тази, четиринайсет етажа над улицата. Дали работи до късно и си мисли за Клер?

Разсъдъкът ми, помисли си. Господи, разсъдъкът ми! Аз съм нощна пеперуда, която се блъска в прозореца, опитвайки се да излезе навън. Къде навън?

Съвсем премръзнала, тя напълни ваната с гореща вода. Но раменете и коленете й, които стърчаха над водата, не се стоплиха. Чудеше се дали съществото вътре в нея, миниатюрното създание като рибка, усеща студа. Някои казват, че то все още не е съвсем живо, но, разбира се, грешат. Може би дори има начин то да долавя колко нещастна е майка му. Кой знае? То спи. Люлее се в топлите води и съдържа в себе си всичко, в което ще се превръща в бъдеще — херувимче с извити мигли и трапчинка на брадичката като на баща си, палаво момче или срамежливо послушно момиче с големи стъпала. Да унищожиш тези възможности? А да бъдеш дете без баща?

Излезе от ваната и се облече, после заплака. Автор на булевардни романи би написал: „Да ти скъса сърцето“.

Писна ми от сълзи. Но те наистина са сърцераздирателни. Сърцето ми е разбито. Надявам се, че не се чува на долния етаж, защото не мога да спра. Отпусна се на пода и зарови лице във възглавницата на креслото. Плача за всичко. Защо развалих всичко? Защо той развали всичко? Майната му! Не бих могла да постъпя по друг начин. И сега това бебе…

Мисли! Не позволявай на страховете и сълзите ти да те провалят! Тръгнеш ли надолу, няма спиране! Дръж се, Клер, дръж се.

От другата страна на парка в сърцето на града чака човек с изкусен нож, чевръст и стерилен нож, който би могъл да реши проблема ти. Нож, който унищожава или спасява — думата зависи от гледната ти точка. Работи нелегално, но репутацията му е доста добра. Лекарите пращат съпругите и любовниците си при него. Студентите медици пращат гаджетата си.

 

 

Въпреки това страхът вървеше по петите й. Преследваше я и в чакалнята, която по нищо не се различаваше от приемна на зъболекар, с гравюра на катедралата в Колон и занемарен фикус в зелена саксия. Напомняше място, където се държи важен изпит, моливът е подострен, квесторът събира сините книжки и шумолящите листове показват, че е твърде късно да избягаш и да се престориш на болен. Твърде късно.

— Госпожа Блейк — произнесе сестрата. В първия момент забрави, че се бе представила под това име. Наложи се сестрата да го повтори. Щом стана, всички лица в стаята се извърнаха към нея. Всички бяха уплашени. И всички бяха разбрали, че това не е истинското й име.

Процедурата свърши изключително бързо.

— Е, не беше чак толкова страшно, нали? — попита докторът.

Той вече се бе упътил към вратата. А това бяха първите му думи.

— Не беше — отвърна Клер и чак сега отпусна челюсти. Всъщност болката бе напълно поносима. Спомни си звука на стъргането и си наложи да не мисли за него.

— Можете да се приберете у дома — каза й сестрата.

— Налага ли се да спазвам някакъв режим?

— Е, не бих ви препоръчала десеткилометров поход. Днес си почивайте и я карайте по-спокойно през следващите няколко дни.

Лицата пак се вдигнаха, когато влезе в чакалнята. Толкова й беше мъчно за всички тях! Искаше й се да им каже: Не се страхувайте, не е толкова страшно. Имаше едно младо момиче, още дете, на не повече от четиринайсет. Имаше и една двойка, вече на възраст. Смачканият летен костюм на мъжа бе доста износен. Вероятно вече имаха повече деца, отколкото можеха да изхранят. Толкова й беше мъчно за всички тях.

Излезе на улицата и спря нерешително. Изведнъж разбра, че не иска да се прибира в апартамента си сама, което я изненада, защото си бе представяла, че след такова преживяване ще се чувства най-добре в собственото си убежище сама, за да си почива и да събира сили — не толкова физически, колкото психически.

Майка й още беше във Вермонт. Реши да отиде при баща си. Преодолял ужаса си от водата, той отново бе наел къща до брега за лятото. Махна на такси и я откараха до Гранд Сентръл^[4].

Когато пристигна, в къщата беше само Естер. Клер седна на един стол в кухнята.

— Желаете ли да хапнете нещо, госпожице Клер?

— Не, благодаря — „Просто не искам да съм сама.“ — Баща ми каза, че скоро си се върнала от Флорида. Там си била на гости на роднините си.

— Да. Тарпън Спрингс. Децата ми живеят там с майка ми.

— Красиво градче, нали?

— Да, но там не можеш да печелиш достатъчно, за да изхранваш децата си.

— Колко деца имаш, Естер?

— Аз ли? Само две. Но сестра ми има осем тук, в Ню Йорк. Шест се родиха, след като я напусна мъжът й.

— Как свързват двата края?

— О, социални помощи.

— Кажи ми, Естер, защо са й всичките тези деца? Имам предвид, нали е съвсем сама и…

Естер вдигна очи. Смръщи се укорително, очите й се притвориха, сякаш не искаше да навлиза в тази стара история.

— Точно това е причината.

Момичето се почувства самотно. Самотно, помисли си Клер. Имам още толкова много да науча за хората, та аз въобще не ги познавам.

Изправи се и отиде до вратата, загледа се към поляната със сгъваемата маса, хамака, опънат между дърветата, и скарата — всички атрибути на американския начин на живот в предградията. На хранилката за птички беше кацнал яркочервен кардинал и лакомо гълташе слънчогледово семе, а партньорът му събираше падналото по земята. Изведнъж: в тишината се стрелна светкавица и въздухът се огласи от отчаяни писукания.

— О, Естер! Ела! — изпищя Клер. — Котката хвана кардинала! Ела! Бързо!

Естер изтича навън.

— Късно е. Не гледайте — каза тя е неочаквана нежност. — Нищо не можем да направим — и извърна Клер от трагичната купчинка червени перца. — Не ви ли е добре, госпожице Клер? Боже, та вие горите! Ще ви приготвя нещо студено за пиене.

Без да изрази любопитство или недоверие, момичето погледна лицето на тази странна жена, която ронеше сълзи за една умряла птичка.

На зазоряване Клер се събуди. Светлият лъч, попаднал върху очите й, предизвика главоболие. Тогава усети и другата болка, която се намираше в някаква дълбока падина между гръбнака и стомаха й. Нещо бе сгърчено, стегнато, твърдо и разранено. Докосна челото си. Беше горещо. После се сети за вчерашния ден и я обзе паника. Нима нещо се бе объркало? Не, не, напразно безпокойство. Това навярно бе просто естествена последица от една неестествена процедура. Сигурно чак след няколко дни ще се възстанови.

Унесе се отново, обръщайки гръб на дразнещата светлина. Когато се събуди, бележката във вътрешността на тялото й се бе превърнала в пулсираща рана. Трепереше, челото й бе горещо, главата — празна. Не, това със сигурност не бе нормално.

Седна в леглото тъкмо когато в стаята влезе Марджъри. Дългите коси на момиченцето се диплеха като завеса по раменете му.

— Обеща да ми сплетеш косата днес.

— Разбира се. Седни на леглото — Клер вдигна ръце. Те бяха тежки като олово. С усилие се поизправи и като събра цялата си енергия, с мъка се престори на весела. — Имаш ли планове за деня?

— Майката на Лиза ще ни води двамата е Питър на плажа.

— Чудесно!

Хората се грижеха за двете дечица, които нямаха майка. Деца без майки. Майки без деца. Дали нейното би било кротко момиченце като това? Или дружелюбно момче като Питър? Не. Тези дечица приличаха най-вече на Хейзъл. Нейното би било по-различно. Но какво? Ръцете й се отпуснаха.

— Тази сутрин май съм уморена — каза тя. — Най-добре да помолиш Естер да ти ги довърши вместо мен.

Облегна се назад и отново задряма. Когато се събуди, къщата бе тиха като в късна утрин. Измъкна се криво-ляво от леглото и извика:

— Татко! Татко!

Естер се появи долу пред стълбите.

— Десет часът е. Баща ви замина с влака в осем без петнайсет — каза тя с лека изненада в гласа.

— А децата? Къде са всички?

— Ийнък отиде на работа, а госпожа Бейли заведе децата на плаж.

— О, да. Марджъри ми каза.

— Не ви е добре — укорително каза Естер.

— Знам. Не съм добре.

— Още вчера ви казах, че не изглеждате добре.

— Знам. Трябва да отида на лекар. Ще се облека.

 

 

— Изминала си целия път от Джърси с такси? — повтори Том Хорват.

— Да — прониза я остра болка и дланите й се покриха с ледена пот. — Отначало смятах да ида при татко. Но като размислих, реших, че е най-добре да не го разстройвам с това.

Том Хорват я изгледа сериозно.

— Ще трябва да го уведомим.

— Много съм зле, нали, чичо Том?

— Опасявам се, че е така — изразът на лицето му не бе обнадеждаващ. — Налага се да постъпиш в болница.

— О, не може ли да си ида у дома? Кажи какви лекарства да пия и…

— Престани, знаеш го не по-зле от мен. Налага се. Получила си инфекция, мило момиче. Имаш трийсет и девет градуса температура.

— Перитонит? — гласът й бе изтънял и трепереше. Изведнъж стаята се изпълни с размазани цветни петна. Краката на столовете се огънаха. Подът се наклони, а чичо Том бавно заплува към нея, газейки през някаква гъста течност.

— Да, Клер. Перитонит.

— Кой го направи, Клер?

— Не мога да ти кажа.

Тялото й бе сгърчено в леглото. Стомахът й бе сгърчен. Менгеме ли стискаше главата й? Повръщаше ли или само така й се струваше?

Лицето на баща й се приближи. С присвити очи и бръчки по челото. После изчезна. Ръце правеха разни неща. Ръцете на сестрите, внимателни и хладни. Гласове ехтяха от дъното на дълъг коридор или някъде в празна аудитория. Таванът се въртеше като пумпал, бавно залиташе, преди да се сгромоляса.

Тя се разкъсваше, раздираше, разпадаше се на парчета. Някаква тъкан се разкъсваше. Дървета се разцепваха, животни пищяха. Не мога да понасям цялата какофония на това място и светлината, пронизваща очите ми, каза тя. Ах, кървавата пяна на бълбукащата болка! Усилваше се, пулсираше. Дръж се, дръж се, докато премине. Дали ще премине? Плъзгай се, щом ти олекне, надолу, надолу, в тъмна жарка бездна. Толкова е горещ пламтящият огън! Отново пулсиране, разпадане, разцепване. Пулсиране, не стихва, не стихва. Ох! Дръж се! Дръж се и се гърчи. Господи! Колко още? Колко дълго?

По-късно отвори очи. След час? Година?

Леко, тихо, тя лежи върху облак, сред морска пяна, в бяло легло насред безмълвна шир — страната на мъртвите?

Лицето на баща й пак се надвеси над нея. Тя примигна, погледна го за сетен път, за да се увери, че това действително е той.

— Кой ден сме днес? — прошепна.

— Сряда.

— Кажи ми какво се случи.

— Четвърти ден ти е, лекарствата най-после подействаха. Треската ти стихна.

— Ще се оправя ли?

— Да, слава богу.

— За малко да умра, нали?

— Да, Клер.

— Толкова неприятности ти създадох — каза тя, като си спомни.

— Да, така е. О, скъпо мое момиче, защо направи това със себе си?

Тя въздъхна. Той очакваше от нея думи, толкова много думи, а в крайна сметка те нямаше да означават нищо. Как би могла да обясни всичко? Откъде да започне?

— Кажи ни поне кой го направи.

— Няма.

— Клер, длъжна си да кажеш. Този човек нарушава закона.

— Аз също, след като отидох при него.

— Вярно, но той е касапин. Трябва да бъде спрян.

— Не. Той има опит и си разбира от работата, сигурна съм, просто винаги съществува риск. Знаеш как е. Дори когато ти оперираш, съществува риск.

— Аз оперирам, за да спася живот, а не да го погубя.

— Недей да бъдеш прекалено горд, татко. Не ме карай да се чувствам още по-виновна.

— Не съм имал такова намерение. Обаче ми кажи! Сподели! Чувствам се така, сякаш се сблъсквам със заговор между теб и онзи… онзи човек без име.

— Но това наистина е заговор. Налага се. Заговор на доверие — промълви тя. — Аз му се доверих да ми помогне, а той ми се довери, че няма да го издам.

— Той не ти помогна! — извика Мартин с болка в гласа. Взе ръката й в своята. Клер усети как притисна дланта й, но нямаше сили да отвърне. Бледа слънчева светлина се разливаше кротко по стените и на нея й доставяше удоволствие да я гледа.

— Колко е хубаво, когато никаква болка не разкъсва вътрешностите ти.

— Никаква болка ли, Клер?

Умееха да долавят смисъла и на най-елиптичните забележки, разменени помежду им. Клер отговори:

— Предполагам, че някаква болка ще остане завинаги.

— Не искаш ли да го уведомим, да го повикаме да се върне?

— Не — гордостта заговори. — Той вече направи своя избор, нали?

— Ти също — спокойно отбеляза Мартин. Пусна ръката й и се изправи, за да смени столовете. — Въпреки всичко го харесвах. Сигурно си го усетила.

— Да.

— Но ненавиждах самата женитба. Не можах нищо да направя със себе си, ненавиждах дори самата мисъл за сватба. Изпитвам облекчение, че тя няма да се състои. А защото ти го обичаше, се чувствам виновен заради това облекчение. Всичко е толкова сложно! Не мога да разнищя тази плетеница!

— Не се и опитвай. Вече няма значение.

— Изглежда, двамата с теб винаги избираме по-трудния път с най-добри намерения.

— Знам — тя усети надигащата се вълна от сълзи в очите си и извърна лице. — Татко? Остави ме да поспя, моля те. Остави ме да поспя.

 

 

Джеси стоеше до леглото. Червилото й беше размазано. Навярно ужасно много бе бързала, щом си бе позволила да излезе в този вид.

— Е, мамо — каза Клер и се сети, че не бе изричала „мамо“ от първи клас.

— Да-а, Клер, виждам, че си пообъркала конците.

— Мислех, че си във Вермонт.

— Бях. Баща ти ми се обади там. Взел номера от офиса ми.

— Той ти се е обадил?

— Да. Навестявах те всеки ден.

— Значи си го видяла?

— Не. Няма никаква причина да се виждаме, така че внимавам да не се засечем.

Като всяко дете на разведени родители, Клер за миг си представи Джеси и Мартин отново застанали един до друг. Напълно безпочвена, глупава надежда, която без съмнение се дължеше на изтощението й.

— Е, какво си мислиш за мен? — попита тя. — Очаквам да чуя присъдата ти.

Джеси я изгледа внимателно.

— Какво искаш да ти кажа? Че си постъпила лошо или глупаво? Нито едното, нито другото? Или и двете?

— Кажи ми това, което мислиш.

— Не мисля нищо. Щастлива съм, че си жива. Всичко останало е на заден план.

Медицинската сестра влезе с чаша в ръка.

— Лимонада за вас. Изпийте я до дъно. Имате нужда от много течности. Ще се справите ли?

— Аз ще й помогна — каза Джеси.

Клер я представи.

— Това е майка ми, госпожице Макграт.

— О, госпожо Фаръл, радвам се да се запознаем — промълви сестрата, като се стараеше да не поглежда Джеси.

Джеси повдигна главата на дъщеря си. В ръцете й се таеше изненадваща сила. Тази сила сякаш се преля у Клер.

— До дъно! — заповяда тя.

Като изпи лимонадата, Клер се отпусна върху възглавницата.

— Съобщиха ли ти, че след всичко това може би никога вече няма да имам деца?

Джеси затвори очи. Когато ги отвори, лицето й бе добило нещастен израз.

— Съобщиха ми.

В стаята настъпи тишина. Някой изпусна табла вън в коридора и трясъкът отекна като експлозия.

— Можех ли да постъпя по друг начин?

— Можеше да родиш детето — отвърна Джеси. Интонацията й бе по-скоро въпросителна.

— Без баща? След като самата аз съм минала по този път.

— Можеше да заминеш с Нед.

— Аз ще стана лекар. Животът ми е медицината. Аз съм дъщерята на Мартин Фаръл.

— Разбирам. Освен това си горда. И това разбирам.

— Има си хас да не разбираш — Клер се усмихна едва-едва.

— Не съжалявам, че не се омъжи за него. Няма нужда да ти го казвам. Положението щеше да бъде ужасно, и то не само за мен.

— Сто пъти ти повторих, че онази стара история няма нищо общо с нас.

— Ти смяташ така. Вече няма смисъл да се караме, нали? Съжалявам само за начина, по който нещата приключиха за теб.

— Много е шантаво — каза Клер тихо, — обучена съм да спасявам живота на хората, а отнех един — и след миг повтори: — Можех ли да постъпя другояче?

— Не бих могла да ти отговоря. Съществуват толкова много неща, които не разбирам. Има прекалено много проблеми, които не мога да реша, и този е един от тях.

— Знаеш ли как се чувствам сега?

— Кажи ми.

— Сякаш каквото и да направя оттук нататък, няма да има значение, сякаш светът е пуст.

— Пуст? Не, не! — Джеси поклати глава, дългите й златни обици се залюляха като пискюли. — Дори е прекалено пълен, Клер. Пълен с противоречия и контрасти. Има и благотворителност и омраза, и изкуство и вандализъм. Можеш и да обичаш, и да те обичат — или да не бъдеш обичан. О, господи, светът е изпълнен със стремежи и с борба, за да ги осъществиш! И понякога е истински ад — тя въздъхна. Погледът и стана отнесен: Сякаш се взираше в пространството над леглото на Клер, отвъд прозореца и далеч напред. После рязко тръсна глава и възкликна бодро: — Пуст ли, Клер? Никога. Скоро ще се върнеш обратно в света и ще го разбереш.