Белва Плейн
Ветрове без посоки (33)

Тридесет и втора глава

През цялата зима Джеси опяваше: „Прекалено много работиш. Дори през почивните дни не отдъхваш, все търчиш наляво-надясно с децата на баща си.“

Не без основание. Клер, като всеки интернист, работеше прекалено много. Не беше необичайно да не мигнеш цяло денонощие и когато сънят най-сетне дойде, да се чувстваш като упоен. Веднъж беше толкова изтощена, че започна да се смее с глас без всякакъв повод и не можеше да се спре. Ала това бе в реда на нещата. И никой никога не протестираше сериозно.

А що се отнасяше до децата, е, Джеси просто ревнуваше! Откакто бе починала Хейзъл, Клер остро долавяше болезнената им нужда от чисто детско общуване с родител — посещения в музеи, разходки, почерпки със сладолед. Начинът на живот на Мартин неминуемо бе в ущърб на семейството. Той се опитваше да се грижи за децата, но му беше трудно. Имаше толкова малко свободно време, а и никога преди не им бе отделял достатъчно внимание, ето защо първите му стъпки бяха тромави.

А освен това сега, след нейната лична… загуба, евфемистично казано, усещаше по-остро не само нуждите на децата, но и някаква нова необходимост в самата себе си. Пълноценната жизненост на детството, все още далеч от агониите на зрелостта, й даваше душевен покой. Беше като топла храна, мляко или хляб след тежка болест.

Всички тези мисли се въртяха в съзнанието й една сутрин, докато стоеше в операционната и наблюдаваше работата на Мартин. Той й бе предложил да присъства на колкото се може повече неврохирургически операции, за да има добра основа за старта си в тази област следващата година. Ето защо сега тя наблюдаваше баща си заедно с група специализанти, интернисти и дори неколцина четвъртокурсници, които обичаха да се навират в операционните зали, когато в тях работят големи имена. Погледът й се плъзна по лицата им — всички бяха добили съсредоточен израз на уважение и дълбок интерес. Очите й с топлота се спряха на Леонард Макс. Бе толкова възмутен от отношението към Мартин, че се бе заклел да не работи под ръководството на новия шеф от Калифорния. За щастие, с оглед на бъдещата кариера на Макс, Мартин бе успял да го убеди да се откаже от тази красива, непрактична, ожесточена проява на лоялност.

И Клер си помисли с гордост, че дори и да лишиш човек от поста му, както бяха направили те, няма да промениш истинската му стойност, и даже враговете му — а именно те го бяха лишили — бяха принудени да признаят този факт.

Взря се в малката бръчка, която се бе образувала между веждите на Мартин, докато гледаше през лупата. С невероятна прецизност и изключителна концентрация той работеше сред най-миниатюрните нервни връзки на крак, премазан при автомобилна катастрофа. Беше изтощително дори и само да наблюдаваш. Не би могла да си представи какво би било да го вършиш. Чак в края на операцията тя си даде сметка, че стиска длани и мускулите на врата й са болезнено схванати.

Изчака Мартин в коридора. Сестрата зад бюрото я посрещна приветливо.

— Скоро ще ви виждаме тук всеки ден.

— Догодина.

— Каква привилегия е да се учите от баща си! Сигурна съм, че няма нужда да ви го казвам. Познавам го, откакто започнах работа като сестра. Още от Феървю, тогава той бе интернист. Да — спомняше си тя на глас, — той често идваше да наблюдава работата на доктор Албениц, също както сега младите идват да гледат него. Албениц беше един от най-добрите — тя взе картоните на пациентите и тръгна по коридора.

Привилегия, помисли си Клер. Не минаваше и ден без някой — било сестра, лекар, служител в клиниката или даже майка й — да не й напомни за огромната привилегия. Започваше да й дотяга да го чува непрекъснато.

Обядваха в столовата на лекарите. Хартиената салфетка, на която Мартин бе нарисувал схемата на сутрешната операция, лежеше до чинията на Клер.

— Е — каза той, — стига за днес. Имаш ли някакви планове за почивните дни?

— Мислех си да взема децата и да отида с тях на пързалката в неделя следобед.

— Да, разбира се, но аз имах предвид… хъм… някакви социални контакти — усмивката му бе притеснена.

— О, да, ще излизам в събота вечерта. А може би и в петък, ако съм в настроение — тя знаеше, че на него му се иска да я попита, но няма да го направи, с кого ще излиза, дали го харесва, дали не е на път да извърши още някоя глупост и така нататък. Щеше му се, както и на всички родители, да се увери, че всичко е наред, че детето му е щастливо. И изведнъж, съчувствайки на притесненията му, тя добави меко: — Не се тревожи за мен, татко. Наистина съм добре.

Лицето му се отпусна и разведри. Усилията й бяха възнаградени.

— Това да се чува.

— И не съм на път да извърша някоя глупост.

— Знам.

Всъщност не й се предоставяха чак толкова често, колкото Мартин може би се опасяваше, възможности да върши „глупости“. След Нед бе имала връзки и с други мъже естествено. Да не би да живееше в манастир! Но в тях нямаше живот. Тя се бе върнала назад, в годините преди Нед, във времето на интелигентните приятни мъже, неизбежно повечето лекари, които не я достигаха. Настоящият й приятел, Патрик Мур, притежаваше чар, ирландски живец и чувство за хумор, но връзката бе пред изчерпване. И двамата го знаеха. Тя предполагаше, че очаква отново онова чувство, което изпита за първи път на хълма над Девън.

Мартин бутна назад стола си.

— Е, аз тръгвам.

— Връщаш се в кабинета?

— Не, днес е сряда. Конференцията.

— Да, вярно. Аз съм в АГ.

Остана да допие кафето си и го гледа, докато прекосяваше залата. Видя няколко кимвания и разменени поздрави. Пери Голт, заедно с още някои, не вдигна поглед, когато Мартин мина покрай него. Без съмнение нейният гняв нямаше да стихне. Колко ли дълбока бе раната в душата на Мартин, колко дълбоки бяха многобройните рани и въобще цялата афера с института? Сега той се бе отдал напълно на преподаването и дългите самотни часове, прекарани в лабораторията. Тези неща обичаше и за тях говореше с въодушевление. А за раните не споменаваше и човек бе длъжен да уважава правото му на лична територия.

Клиниката и отделението за спешни случаи вече бяха пълни. В коридорите чакаха бебета и болните, старите и здравите, които ги бяха довели. Един дребен пуерториканец се изправи с усмивка.

— Здравейте, господин Филипе — каза Клер.

— Този път водя дъщеря си Анжела, докторе.

— Добре. Ще съобщя на доктор Милано. Ще я приеме след малко.

Доктор Милано бе хубава жена, превалила четиридесетте, която успешно и със страхотно спокойствие се справяше с огромния брой пациенти в района си и с двете тийнейджърчета и съпруга си у дома. От нея Клер постепенно се учеше как да лекува и как да се държи с болните.

— Господин Филипе чака отвън. Довел е дъщеря си, представяш ли си?

— Мога да си представя — каза доктор Милано с усмивка. — Случвало се е и преди.

Господин Филипе бе направил впечатляваща сцена преди няколко месеца, когато съпругата му бе починала. Тя беше пациент на доктор Милано. От една страна, човекът бе покрусен от мъка, но, от друга, бе изпълнен с ярост към лекарката, ярост, която се основаваше на факта, че жените нямат място в медицината. Ако доктор Милано не била жена, жената на Филипе нямало да умре. Жените трябвало да си стоят вкъщи и да гледат децата. Всички го знаели. Лекари можели да стават само мъжете.

Доста усилия и време им бе коствало да го укротят. Но нещо, бог знае какво, го бе накарало да промени мнението си, защото той отново беше тук и бе довел дъщеря си за лечение.

— Ти си тази, която го спечели. Нали съзнаваш това, Клер? — каза доктор Милано.

— Да, сигурно — подхвана Клер със съмнение.

— О, да, така е. Имаш много сърдечен подход към хората, мила. Е, ще почваме ли? Трябва да приключим в три. Ще правя аборт горе. Искаш ли да гледаш?

О, не, не, помисли си Клер. Не!

— Не мисля. Никога не съм виждала…

— Ами значи е крайно време. Добре, викай първия.

И те заприиждаха. Стари, познати лица и нови, които може би също щяха да станат познати. Повечето от проблемите на тези жени не биха могли да се решат отведнъж. Човек опознаваше болките и тайните им, преди лечението да приключи.

Имаше една диабетичка, която бяха предупредили да не забременява. Ала мъжът й искал деца, тя отстъпила и в крайна сметка износила чудовище, което — за свой и на родителите си късмет — е родено мъртво.

После влезе неомъжена бременна наркоманка, придружена от едно от четирите си деца — дванадесетгодишно момче, очевидно също пристрастено към опиати. То чакаше майка си точно до вратата, сякаш се страхуваше да я изпусне от поглед. Очите му бяха коси и подли като на маймуна. Приличаше на маймуна и в изражението си на неведома тъга и безкрайно учудване.

После момичето, което бе забременяло от брат си.

След нея момичето, чието бебе се бе заразило с гонококи при раждането.

Нямаха ли край невежеството, безпомощността, нуждата? Горките жени, помисли си Клер. Горките жени!

Пък и тези чужденци. Понякога ми се струва, че не съм в Америка. Всъщност в началото направо ги ненавиждах. Езиковите различия създават ужасни трудности. Те са толкова объркани, толкова уплашени. И най-често вонят на чесън. Не ме е срам! В края на краищата нуждите им не са по-различни от тези, които са движили дядо ми в онова бедно село. А как се отнасят с тях някои хора! Позор! Чиновници, дори самите ниски класи смятат, че ги превъзхождат само защото горките хорица не говорят добре английски и нямат нищо, нямат и гордост, дори тя не им е останала. Вчера направих рязка забележка на една служителка, която се държеше зле с някаква бедна женица. Сега тя ще ми го върне, ако й падне сгоден случай. Ако имах достатъчно смелост, а аз я нямам, щях да кажа две думи и на доктор Норис, който заедно с още някои специализанти гинеколози не изпитва никакво състрадание към тези жени. Толкова е вулгарен, човек би си помислил, че е ветеринар, който развъжда крави!

В отделената със завеса кабина доктор Милано преглеждаше една жена. На стола близо до бюрото на Клер, където се бе подпряла и попълваше картона, седеше приятелката й, която я придружаваше. И двете вдигнаха глави, като чуха плач зад завесата.

— Значи е бременна — отбеляза жената. — Затова плаче.

Клер знаеше какво ще последва нататък.

— Тя ми е етърва. Мъжът й е кретен. Вече имат пет деца и той дори тях не може да обуе. Понякога им помагам, въпреки че не съм кой знае колко заможна, ала децата не могат без обувки, нали? Тя е кълбо от нерви, докторе. На четиридесет и две е, а момчетата все правят бели. От време на време взимам двете най-големите у дома за ден-два. Тя не може да им насмогне, изнервя се, плаче. Докторе — умолително изрече жената, несъзнателно силела ръце, — тя не бива да ражда това бебе! Това ще я убие или съвсем ще я подлуди.

Жертви. Жертви. Жените и децата им.

— Разбирам — отвърна Клер. — Някой ден ще стане възможно да се намесим при такова положение.

— А сега?

Клер леко поклати глава.

— Сега не можем.

Само за богатите, но дори и те рискуват. И поглеждайки часовника, тя си помисли, че в три ще трябва да се качи горе и да гледа. Господи, не искам. Но трябва.

 

 

Жената е покрита с чаршаф, който има дупка под корема. Поради каква причина е тук тя? Какво заболяване, симулирано или истинско, й позволява да извърши това днес?

Доктор Милано е принудена да действа бързо и това е достатъчно оправдание за Клер да не задава въпроси. Истината е, че Клер не желае да задава въпроси.

От нея се изисква да гледа. След дезинфекция там, където ще работи докторът, е приложена местна упойка. Лекарката взима иглата. Клер е чела в учебника какво ще последва, но въпреки това трепери. Докторът вкарва иглата в матката, там, където бебето расте на топло и тъмно. Главицата му е свита, то се е настанило уютно. С всеки изминат ден, с всеки изминат час то нараства и се оформят ноктенцата му, миглите, нежните извивки на ушните миди… Лекарката взима спринцовката и инжектира течността, която след няколко часа ще причини контракции на утробата и със сила ще го изгони от топлия му дом, ще го убие.

Клер е допряла юмрук до устата си. Моето бебе… по същия начин — мисли си тя.

Доктор Милано вдига поглед. Очите й подсказват на Клер, че тя разбира неизречените й въпроси. Как може жена, майка при това, да извърши такова нещо? Или как, след като си видял толкова много гладни, нежелани, низвергнати, би могъл да не го направиш?

О, господи, защо всичко не бъде по-просто, така че да знам окончателно и завинаги кое е правилно.

Въздухът замириса на сняг, когато стигна Мадисън Авеню. Забърза пеш към къщата на майка си. Задължително вечеряха заедно веднъж седмично в ден, удобен за Клер. Небето бе мътно и сиво, но улиците носеха блясъка на наближаващия празник — Дядо Коледа, венци, златни ангелчета, кадифени мантии и лъскави вечерни чанти. Под празничните надписи през въртящи се врати долитаха облаци от аромати.

С наведени срещу усилващия се вятър глави хората се блъскаха един в друг. Някои бяха прекалено уморени или забързани и не вдигаха очи, за да се извинят. Други пък тъкмо идваха от тържества в службата и бяха твърде изтощени, за да ги е грижа за удобството или щастието на ближния.

Пред очите на Клер изникваха картини, сантиментални представи за хора, сбрани около камината или на прага, хора, които пеят заедно коледни песни и всички се познават. На такива места коледните песни наистина биха придобили смисъл. Този свят бе толкова припрян, огромен и безразличен, чак да те хване страх.

— Самотен свят — каза тя на глас и се изненада от звученето на думите и усещането на топлия си дъх по яката на палтото. — Самотен свят — самотен или не, онова бебе никога няма да го види.

Минавайки покрай един цветарски магазин, тя импулсивно спря и купи дузина тъмночервени рози. Майка й имаше крещяща нужда да получава цветя, а тя, Клер, изпита ненадейна необходимост да направи нежен жест. Докато чакаше да опаковат розите в зелена хартия, усети тази нежност да се излъчва от представата за това как изкачва стълбите пред дома на своята майка с букет в ръка.

И изведнъж над изобилието от крехка зеленина и рози с цвета на кръвта, на живота, сред цялото влажно великолепие на нежните пъпки неочаквано съзря собственото си отражение в огледалото. В първия миг не се позна. Толкова бяла! Толкова стара! Какъв абсурд. Та тя бе само на двадесет и осем.

Навън, в студа, отново я заля вълна от самота. Напоследък спеше зле, будеше се посред нощ, обхваната от мрачни мисли. Тази нощ сигурно щеше да се събуди с мисълта за бебето. Но чие? На тази жена днес или своето?

Повечето въпроси нямат отговор, Клер. Постепенно го научаваш, нали? Става дума за отговори, които са винаги верни или винаги грешни.

Колко е странно, като си помислиш, че те двете с Джеси живеят в един и същи град, на километър-два разстояние, а всъщност обитават толкова различни светове! Вниманието на клиентките на Джеси е погълнато от коприна и мрамор. А онези бедни жени, които, идват в болницата, онези, които чистят подовете, докато другите спят, какво остава за тях? Как понасят несправедливите си съдби? (А кой да чисти подовете? Отговори, ако можеш!)

Ти си част от жените на доктор Милано, Клер, а не от копринено мраморните дами, въпреки че много от тях навярно са почтени и добри. Ти си създадена, за да си част от онези другите.

Къщата на Джеси светеше. Благодатна светлина, благодатна топлина, помисли си тя, като влизаше. Над масата в приемната, където Клер остави шапката и ръкавиците си, висеше портрет на нечия предшественичка от осемнадесети век. Не беше на Джеси, макар че висеше толкова отдавна и Джеси сигурно вече бе убедена, че тя е била нейна прародителка. Жената бе е хубаво строго лице, което не съчувстваше на мрачното настроение на Клер.

— Е — каза Джеси, подлагайки бузата си за целувка, — как си? Отново изглеждаш преуморена.

— Съвсем малко. Ти не си, както забелязвам.

— Не си го позволявам. Никой няма да те потупа по рамото от благодарност. Шери?

— Да, моля.

— Какво гледаш? Бижуто ли? Ново е, ако за това се чудиш.

— Великолепно е.

Джеси обичаше екзотичните бижута, които се набиват в очи. Тази вечер беше с нефритен гердан в златен обков. Верижката проблясваше върху тъмната материя на роклята й, а обиците се спускаха до средата на шията.

— Знам, че привличам внимание. Но щом така или иначе това става, защо да не се възползвам по най-смелия начин — Джеси изгаси цигарата си със замах. — С вещите си мога да покажа, че съм постигнала нещо в живота си. Струва ти се вулгарно, предполагам — каза, оглеждайки полото и блузата на Клер и липсата на каквито и да било украшения по ръцете й.

— Не, разбирам те — отвърна Клер кротко.

Взираше се в камината и въртеше бавно малката чашка между пръстите си. Като си живяла като отшелник в младостта си, толерирана, съжалявана и отхвърлена, неотменно ще се насладиш на освобождаването си, особено ако си го постигнала благодарение на собствената си воля и усилия. Можеше да си представи каква тръпка изпитва Джеси, когато се появи нов клиент и за първи път застане лице с лице срещу нея. Дори си представяше мълчаливото й удоволствие: Да, точно тази малка особа е Джеси Мейг, за която сте чували толкова много. И все пак, въпреки тази смела показност, Джеси посещаваше светски сбирки само ако бе с клиент. Наистина тя бе прекалено заета, за да си създаде свой кръг от обществени връзки, но в действителност предпочиташе компанията на влиятелните си клиенти, защото на събиранията те бяха нейна опора с физическото си присъствие и репутацията си.

— Видя ли статията миналата седмица? — запита Джеси.

— Да. Тъкмо щях да я спомена. Но те така зачестиха напоследък, че свикнах да виждам името ти в печата.

— В Аризона станах толкова популярна, че същите хора ми поръчаха да направя гостилница на Бермудите. Това сигурно ще ми достави удоволствие. Ще избягам от тропическия и ще я декорирам изцяло в английски стил от осемнадесети век е много багри. Вече съм го измислила.

— Май човек вече трябва да има препоръки, за да те убеди да му направиш къщата.

— Не съвсем — Джеси се усмихна. — Хайде да сядаме на масата. Кажи ми ти какво прави днес.

— Нещо много по-различно от теб. Наблюдавах аборт.

Джеси повдигна вежди.

— От време на време ми става толкова мъчно за жените! Горките им тела, хилядите им проблеми! Днес видях една млада жена, направо я бяха накълцали. Тя няма да може да има деца, освен ако не се случи някакво чудо.

Джеси мълчеше.

— Не вярвам в чудеса — заяви Клер мрачно. Изведнъж храната започна да й присяда и тя остави вилицата си.

— Не си ли гладна?

— Бях, когато дойдох, но вече не съм.

— Ех, Клер, Клер, в душата ти се е натрупало много повече, отколкото признаваш.

Клер усети напиращите сълзи. Наведе очи пред погледа на майка си и се вторачи в цветята в средата на масата — анемони, редки и бездушни като красавици от двора на крал Едуард. Бледите им стъбла се извиваха във водата в стъклената топка. Стъблата бяха шиите на красавиците, а кичестите цветове бяха главите, натежали от високо вдигнатите напудрени коси.

— Нед би се зарадвал да има дете — каза тя меко. — Как би се радвал, ако изпълнената му с гордост бременна женичка го чака у дома всяка вечер след изтощителните му работни дни!

— Повечето мъже биха се радвали.

— Знам. В това няма нищо лошо… Тъй че той ще си намери някоя, ако вече не го е направил, която да му го даде с удоволствие, сигурна съм.

— Надявам се, че не таиш прекалено много горчивина за това, Клер?

— Ти самата си изпитвала горчивина достатъчно често, нали?

— Да, но това не означава, че искам да виждам стаена горчивина в теб. Пък и при мен бе по-различно. Можех да се справя с тях. Обстоятелствата имам предвид.

— И аз мога. Нали сама си го направих! Няма нужда да ми го казваш.

— Не ти казвам нищо. Няма смисъл. Но виж какво, ела да се изтегнеш на дивана. Махни възглавниците и се изтегни.

Огънят бе утихнал и мъркаше като коте.

— Хубаво мирише, нали? — отбеляза Джеси. — Кедрово дърво.

— Днес се ровех из старите си вещи — подхвана Клер след малко — и намерих албума си от Бриърли. Господи, колко свежи и изпълнени с надежди изглеждаме всички! И сантименталните пожелания под снимките. А като се замислиш какво стана всъщност…

— Какво?

— Ами Лин е манекенка и живее в Бевърли Хилс с един тантурест богат стар мъж. Зад гърба на Джун има вече два развода. Пола си строши врата, като скочи в басейн без вода.

Джеси потръпна.

— Кажи ми нещо по-весело, ако обичаш. Тази вечер изобщо не приличаш на себе си.

— Така ли мислиш?

— Да, макар че може би точно днес си самата себе си. Такава, каквато си станала от известно време насам. Не знам кога точно си станала такава, но подозирам.

Клер не отговори. Главата я болеше от дълго потискани сълзи, от мъка и от тежестта на плещите й. Стаята бе натежала от проявленията на една отминаваща жизненост, ако не и вече отминала, подозираше тя. Независимостта на Джеси не й бе вътрешно присъща, а насилена да се роди от смелостта и отчаяната й нужда. Джеси би се радвала, ако имаше мъж, който да я обича и пази.

— Искам да се махна — каза ненадейно тя. — Да отида някъде далеч, в Индия или Бразилия. Където и да е.

— Какво? Защо? Не искаш ли да се учиш при баща си?

Тя заплака.

— Не! Но не смея да му го кажа.

— Не те разбирам! Такава изключителна възможност, Клер!

— Да, но не я искам.

— Боже мой, защо?

— „Ние сме това, което са направили от нас мечтите. Мечтите на нашите родители.“

— Остави настрана цитатите. Кажи ми защо не го искаш.

— Защото мразя тази работа. Ужасно е. Атмосферата е ужасна — Клер потрепери. — Бръснатите глави и хората, които след това не могат да говорят. Терапията и фалшивата… не, не фалшивата, а престорената бодрост, защото някой си би могъл да направи първата крачка към оздравяването. А знаеш, че ще си иде у дома и може би след много-много време ще направи още пет-шест крачки. Да не говорим за тези, които умират на операционната маса. Толкова е потискащо, не мога да си представя, че ще прекарам живота си там.

— Боже мили! — извика Джеси. — А аз нищо не знаех! Откога го чувстваш по този начин?

— Не знам точно. Просто пораснах. Не мисля, че изобщо някога сериозно съм се замисляла върху това, преди да навляза в работата. Разбираш ли? Чак тогава открих какво е!

— Искаше да зарадваш баща си. Винаги си го искала — обвини я Джеси.

— Не. Дори и дотолкова не съм се замисляла! Не и съзнателно. Просто това изглеждаше най-естественото нещо за мен. В края на краищата, щом си лекар и баща ти е Мартин Фаръл, очакваш от себе си… а той не е случаен човек, той е… — и за собствено изумление Клер се разрида. Всичко в нея се надигна и просто преля. — Мразя работата на татко! Няма да ме бива в нея! Всички повтарят: „О, ти си истинска щастливка!“ Знам, че е така. Толкова се гордея с татко и се чувствам ужасно виновна и… Знам, че си шокирана.

— Не съм шокирана, Клер. Изненадана — да, но не и шокирана.

— А той се държи чудесно с мен. Ужасно съм потисната от факта, че напоследък не го оценявам както трябва.

— Въпреки всичко — каза спокойно Джеси, — мисля, че трябва да му кажеш.

— Не мога! О, господи, не мога да го направя! Не разбираш ли? Той от години разчита на това! Пък и вече го сполетяха толкова провали! Как бих могла да бъда следващият?

— Как? Ти не си длъжна да компенсираш неговите разочарования! Или на когото и да било друг.

— Говориш така, защото ти…

— Казвам го, защото е вярно, а не поради някаква… някаква причина на лична основа, както си мислиш.

— Какъв срам! — задъхваше се Клер. — Не знам какво ми става, та така съм се разциврила.

— Имаш право да плачеш! Няма нужда да си чак толкова силна, по дяволите! Да изляза ли от стаята? По-добре ли ще се почувстваш?

— Не, не. Остани.

Джеси постави ръка на челото на Клер.

— Премести се. Ще ти разтрия врата. Цялата си кълбо нерви. Така добре ли е?

— Да.

— Кажи ми какво искаш да правиш в Индия.

— Ох… ще ми се да отида някъде чрез онези агенции, които изпращат квалифицирана помощ в страни, в които има недостиг на медицински работници. Не желая да ставам име в медицината. Не съм скроена за тази роля. Искам да полагам грижи от първа необходимост, най-обикновени грижи, да давам надежда на хората, особено на жените, защото тях най-много ги тъпчат. Те са най-онеправданите. Където и да отидеш, те са най-онеправданите — и за свой ужас тя отново заплака. — Обаче няма смисъл да говорим за това, не мога да го осъществя. Ще остана тук… и ще се вкаменя.

— Преди малко спомена Нед — нежно промълви Джеси.

— Какво за него?

— Ти все още мислиш за него.

— Той се отнесе зле с мен. Зле!

— Защо тогава просто не го забравиш?

— О! — възкликна Клер. — Добър въпрос! Защо ли наистина? Не знам… Не спя. Събуждам се всяка нощ и съм изплашена. Не знам защо съм изплашена. Може би защото съм толкова сама? Но разбирам какво му е било на татко, като умря Хейзъл…

Пръстите на Джеси успокояваха ли, успокояваха.

— Не е същото, миличка. Никой не е умрял.

— Нашето бебе умря. По моя воля.

— Това не е същото.

Клер седна.

— Какво друго можех да направя? Трябваше ли да го последвам?

— Разбира се, че не — отвърна Джеси твърдо — и тогава не и сега не. След мъж не се тича!

И двете се загледаха в огъня. Най-сетне сълзите на Клер спряха, а огънят угасна.

— Май е време да си ходя.

— Остани да спиш тук. Вземи хапче за сън и си поспи добре.

— Никога не пия хапчета, майко.

— Е, добре, докторе, изпий едно тази вечер. Само едно леко хапче.

— Никакво хапче. Но ще остана. Това ще свърши работа — би било добре да избегне апартамента тази вечер и леглото, което бе споделяла с Нед, и неговата ирландска вълнена шапка, която бе забравил на полицата.

Като малко момиченце тя последва Джеси нагоре по стълбите и в старата си стая, където куклата й — подарък за десетия й рожден ден — все още стоеше до учебника й по латински от първи курс и кануто, издялано от кора на дърво — спомени от лесните времена, преди да започне истинският живот.

 

 

Голямото писалище, отрупано с документи, медицински списания и други дреболии, стоеше между Джеси и Мартин. Колко съдбовни срещи могат да се получат между трима — двама души и едно писалище?

Той все още прилича на лекар, помисли си тя, и това е странно, защото кой би могъл да каже как изглежда един лекар? И все пак прилича.

През последния половин час и предшестващите го две седмици тя се бореше с обърканите си чувства — инат и гордост, безпокойство, притеснение и малодушие, наравно с яд към обстоятелствата, които я принуждаваха да изпадне в такова положение. Но, напомни си тя, аз правя това за Клер, за Клер би извадила меч, за да се бие е чудовища, ако се наложеше. За щастие Мартин не беше чудовище, помисли си тя с мрачен хумор. Той бе бащата на Клер и в този миг бе разтревожен не по-малко от самата нея.

— Доста усилия ти е коствало да дойдеш тук, Джеси, и само сериозна причина би те довела. Искам да знаеш, че разбирам това.

— Така е.

Още веднъж бе проговорил лекарят в него — разбиращ, вежлив и твърд. През главата на Джеси преминаваха накъсани мисли: Сякаш цял век е минал, откакто се разхождахме в Кенсингтън Гардънс, а Клер, облечена с жълтото си палто, караше велосипед на три колелета. А сякаш вчера бяхме в Кипър. Стих от някаква поема пробягна в мислите й, нещо за „полета на времето“. Онова лято той си бе купил чисто нови бели обувки. Малката кола подскачаше по черните пътища, а лекарската чанта бе на седалката между нас. Фърн бе облечена в син лен и носеше перлите на мама.

В гърдите й се надигна особен вихър от чувства. Обзета от слабост, тя се поизправи на стола си, стегна се и заговори решително:

— Клер не бива да научи, че съм идвала, нито дори, че съм казала колко се ужасява от работата в твоята област. Това трябва да излезе от теб, сякаш идеята е твоя. Ако не възразяваш, разбира се.

— Тя действително ли толкова мрази работата ми? — повтори Мартин невярващо.

— Явно. Това я разкъсва. — „А аз сега е думите си разкъсвам теб, но нищо не мога да направя.“

— Кога… кога го е разбрала за себе си?

— Никой не може да каже „кога“ нещо се появява в главата му. — „Също като влюбването и разлюбването, знае ли човек «кога»? Отговори ми, ако можеш, Мартин.“ — Свързано е по някакъв начин с Нед. Поне това знам. Може би тогава е било началото. Не знам. Така или иначе то се е затвърждавало все повече и повече, убеждението, че тя не иска да работи в твоята област. Тя е смазана при перспективата да прекара живота си по този начин.

— Защо никога не ми е споменала нищо? За бога, защо?

— Тя знае, че това ужасно би те наранило.

Мартин бе впил поглед в ръцете си, които стискаха ръба на писалището. Тя разбираше, че му е трудно да я погледне. Нейните очи също го отбягваха, докато шареха из стаята. На полица близо до бюрото стоеше снимка на жена с кротко изражение, може би малко пълна, със срамежливи хубави очи. Клер беше описала Хейзъл забележително точно. Да, помисли си Джеси, проблемите, които той бе преживял, стигаха за двама, а това дали сам ги е причинил или не нямаше значение.

— Така да пропилее блестящите си способности! — възкликна Мартин рязко. — Тя ще се занимава с най-елементарна медицина. Наясно ли е с това?

— Разбира се, че е наясно. Тя точно това желае.

— Ще изражда бебета, но ако има усложнения, ще се провали поради недостатъчно знания. Ще намества счупени кости, но при по-сложна фрактура на рамото няма да се справи. Много неща ще прави задоволително, но в нищо няма да бъде специалист.

— Тя разбира всичко това — отвърна Джеси търпеливо.

— Уповавал съм се на нея повече, отколкото съм предполагал. Очаквах нещо грандиозно! Баща и дъщеря. Тя да започне, така да се каже, оттам, където не след дълго ще спра аз — почукваше с молива си. Джеси потръпна, като си спомни, че той имаше този навик. — Има толкова много новости. Всеки ден се трупат. И пет живота не биха стигнали, за да се научи всичко — лицето му се отпусна в израз на умора и тъга.

Тя пак отмести очи и не проговори. От другата страна на вратата тракаше пишеща машина. Покрай прозореца проскърца пожарна кола. Тишината, която се възцари, след като тези звуци заглъхнаха, навяваше мъка и самота.

Джеси я наруши първа.

— Сещам се нещо, което може би си забравил — каза тя меко. — Мисля си за теб и баща ти — това бе първата забележка от лично естество.

Мартин я изгледа продължително.

— Не съм забравил… Това, което ми напомняш, е, че всеки човек има право сам да определи пътя си. И аз съм първият, който би следвало да прояви разбиране.

— Така е, нали?

— Да. Да. Ти винаги обичаш бързо да достигаш същността на нещата, нали? Да, права си, разбира се. Ще й го кажа. Можеш да разчиташ на това. Ще й кажа, че смятам за по-удачно за нас двамата тя да поеме по свой път. Ще намеря думи, за да звучи убедително.

— Знаех, че ще го направиш. Иначе не бих дошла.

— А какво става с онова… другото? Тя никога не говори с мен за него.

— Нито пък с мен, поне до онази вечер. Тя така ме стресна! Клер почти никога не плаче, знаеш това.

— Всичко е стаено в душата й.

— Именно това ме безпокои! Не че бихме могли да направим нещо, разбира се.

— Той беше чудесен младеж. Положих огромни усилия да не го харесам, но… — Мартин разпери ръце — … не успях.

— Чудесен младеж? Положението беше невъзможно! Невъзможно!

— Съгласен съм. Но хората често са в невъзможни положения — Мартин се поколеба. — Предполагам, че няма начин да узнаем къде е той. Твоята стара леля? — той спря и Джеси проумя, че има предвид леля Мили да пише на Фърн и да разбере.

— Леля Мили почина миналата година. Пък и — възмути се тя неочаквано — не бих си и помислила да питам! Клер не би ни простила, а аз не бих я обвинила, ако го направи. Една жена никога не би искала да изгуби гордостта си — Мартин сигурно си мислеше: „Е, ти знаеш.“ Да, колко добре знам, каза си Джеси наум, а на глас продължи: — С малко усилия бих могла и да го намразя, защото обърка живота й.

Най-неочаквано Мартин отвърна:

— И Клер има вина в случая.

— Нали не искаш да кажеш, че би го посрещнал с добре дошъл, ако се върне, за бога?

— За мен той не е идеалният избор, но ако тя иска точно него?

— Това е празно теоретизиране — Джеси стана. — Да, преди да си тръгна, бих могла да ти кажа след лошото и нещо приятно. Спомняш ли си пациент на име Джеръми, от Туксон?

— Да, оперирах го преди няколко месеца.

— Братовчедка му ми е клиент. Тя те възхвалява навсякъде и пред всички.

— Приятно ми е да го чуя — усмивката му беше младежка, сякаш похвалите го караха да се чувства неудобно.

— Казва, че го били отписали. Туморът бил и в двете полукълба и шестима лекари казали, че е невъзможно да оперират, а ти си казал, че е възможно?

— Да, в общи линии.

— Тя каза, че неговият лекуващ доктор дошъл от Аризона, за да наблюдава операцията? Бил е убеден, че е невъзможно да се направи.

— Да.

— Значи всички те смятат за един вид герой.

— Герой? Познавам си работата и я обичам, това май е всичко.

— Но то е достатъчно, нали? Добре, обади ми се, ако има нещо, което трябва да знам за Клер. Иначе няма да поддържаме връзка, разбира се.

— Разбира се — учтиво отвърна Мартин.

Излезе иззад писалището и отвори вратата. Сякаш си тръгваше след среща с адвоката или банкера си и тя изпита благодарност за спокойствието и тактичността му, които бяха улеснили иначе трудната и за двамата среща. Протегна му ръка.

— Е, понеже ти казах това, за което бях дошла, си тръгвам.

— Благодаря ти, че дойде. Нямах никаква представа. Но ще я пусна да отиде… в Индия или където реши. Без да се чувства виновна и без да се обръща назад.

— Индия — промърмори Джеси на излизане, — защо точно там?

 

 

Мартин дълго време се взираше в стената, гледаше полиците с книги и прозорците, които пропускаха мътната зимна светлина. Почти не обърна внимание на спрялото тракане на машината и на Джени Дженингс, която надникна през вратата, за да се сбогува. Гледката на седящия мъж, обвит сякаш в мъгла от тежки мисли, въобще не я разтревожи. Всички около него бяха свикнали да го виждат, погълнат от някой проблем.

Но този проблем беше толкова болезнен! Въртеше го в съзнанието си, разнищваше го от всички страни, както разглеждаше рентгенови снимки. След дългите години на гордост Джеси никога не би дошла при него заради дреболия. Положението наистина трябва да е сериозно, а тя да е истински разтревожена. А Джеси трудно изпадаше в паника. Добре, той ще разкъса връзката! Как би могъл да разбере, че нещата са станали така болезнени? Никога, с нито една дума Клер не се бе издала. Милата, горката душичка! Дано това да е най-доброто за нея! Дано никога не съжалява! Дано с Божия помощ преодолея загубата си!

После се сети за другата й болка — връзката мъж-жена. Какво ли не причинява тя на човешката душа! Значи все още желаеше онова момче! Къде е логиката, когато светът е пълен с млади мъже, които биха се радвали да бъдат с нея. Клер, жизнената Клер! И очите й, тежкият й поглед, меките й мигли — всичко това проблесна в съзнанието му. Къде е логиката?

Тя искаше Нед Лам. Сякаш бяха пред очите му — хубава двойка! Бяха създадени един за друг. Малката Клер — горда, глупава! И като си спомни как тя бе на косъм от смъртта, потрепери. Копнежът й, ако прилича поне малко на това, което той изстрада към майката на момчето, е дяволски болезнен. Опита се да си спомни какво бе изпитвал, но помнеше само, че го е изпитвал, че е бил като упоен, напълно погълнат от чувството и всеки ден се е борил с него. И както си спомняше, усети, че го изпитва отново. Леката болка се изкатери бавно и заседна в гърлото му като буца…

Беше се стъмнило. Той рязко се изправи и запали настолната лампа. Отвори тефтера си с телефони и набра един номер.

— Искам да оставя съобщение за господин Фордис — каза в слушалката. — Той винаги се грижи за билетите ми при пътувания. Би ли могъл да ми запази място за полет до Лондон към края на седмицата? Да, четвъртък или петък. Да.