Белва Плейн
Ветрове без посоки (27)

Двадесет и шеста глава

Розови точки, приличат на лица от групова снимка — помисли си Мартин, докато разглеждаше аудиторията в очакване да дойде неговият ред. Първият докладчик на Панамериканската конференция бе говорил на испански, а те бяха чули превода в слушалките. Вторият изнасяше доклада си в момента на доста гладък английски, но с акцент. Зад гърба му висеше черна дъска и когато отстъпваше назад, за да онагледи мисълта си, Мартин, повдигайки се на пръсти, успяваше да види през завесите наклонените покриви на Сан Франциско.

За сетен път погледна към аудиторията и съжали, че Клер не е тук, за да го чуе. Но тя все още беше в Англия или току-що се бе завърнала у дома. Хейзъл заедно с още няколко съпруги седеше на шестия ред. Щом улови погледа му, леко и стеснително се усмихна.

Очаквал бе, че ще става все по-нервен с приближаването на реда му. Понеже самият той не понасяше грешки, включително и своите, искаше да е сигурен, че това, което щеше да каже, не подлежи на съмнение. Надяваше се, че днес е уловил нещо ново, било и малко, оригинален фрагмент, който да добави към разкритите вече загадки в сложната мистерия, наречена мозък.

Току-що произнесоха името му. Представяха го. Изправи се, за да посрещне аплодисментите и докато очакваше залата да утихне, усети благодатно спокойствие в сърцето си и нов прилив на увереност. Мисълта му се проясни. Обгърна с очи лицата, обърнати към него, както цветята се обръщат към светлината.

— Ще насоча вниманието ви към три точки — започна с ясен глас. — Първо — към подхранващите артерии на средния мозък. Общоизвестен факт е, че…

С прости, точни думи той изложи своите три точки и забеляза, че челото на един слушател бе набраздено от обзелите го мисли, друг сякаш се съмняваше, а двама клатеха глави и като че ли казваха: „Да, тук има нещо, не смяташ ли?“

Завърши речта си и зае мястото си сред продължителни ръкопляскания, обзет вътрешно от топло чувство. Справил се бе добре.

По-късно, във фоайето, около него се събраха доста хора, за да го поздравят и да му стиснат ръка.

— Вие говорите така, както пишете — каза му един мъж. — С малко думи, по същество. Това ми харесва.

А друг:

— Казахте ни наистина нещо свое, а не преповторени чужди мисли.

А Хейзъл възкликна:

— Толкова се гордея с теб, Мартин! Толкова се гордея! Въпреки че не разбрах нито дума — и добави от сърце: — Да имаше възможност Клер да те чуе!

Излязоха навън в ясния слънчев ден. Хейзъл отбеляза, че за първи път, откакто са пристигнали, няма мъгла. Ярката светлина, вълнението от сутринта и примамливите, непознати улици изпълниха Мартин с въодушевление.

Всичко, всичко бе застанало на мястото, което му се полага! Плодовете на труда му. Изкачил бе висок хълм, за да стои на върха му сега и да бъде увенчан с успеха си.

— Жалко, че не можем да тръгнем за Кармел веднага — каза Хейзъл.

— Ще взема колата чак утре сутринта. Но ти би могла да поплуваш в басейна на хотела днес следобед.

Като момиче тя бе в отбора по плуване и беше изключително добра плувкиня, за разлика от него. На човек му доставяше удоволствие да я наблюдава във водата. Той винаги се бе възхищавал от професионални умения — било то в шах, пиано или нещо друго.

— Нали няма да имаш нищо против да спрем на две-три места по пътя? Марджъри иска японска кукла. Видях една на някаква витрина. Но не мога да се сетя за нищо, подходящо за Питър.

— Шах — каза Мартин, защото мисълта му бе хрумнала преди малко.

— О, сигурен ли си? — Хейзъл се колебаеше. — Той е едва на осем.

— Ще го науча как се играе. Добро упражнение за мисълта. Защото Питър, който бе нежно и жизнерадостно дете и в никакъв случай не бе глупав, все още не умееше да се съсредоточава. Както и Ийнък, помисли си Мартин и въодушевлението му помръкна. Пише поезия, мечтае. Справя се добре в училище, но не като Клер. О, не е честно да равнява децата си по нея!

— Ето, тук — каза Хейзъл. — Няма да се бавя.

Изчака я на входа. С огромни усилия тя бе отслабнала с десет фунта и загубата им бе разкрила ъгловати черти на лицето й, които младежката й закръгленост преди скриваше. Именно тази закръгленост го бе трогнала, когато се бяха запознали. И все пак може би така му харесваше повече. Сега лицето й излъчваше сила.

Бе облечена с приятна тъмносиня ленена рокля. Хрумна му, че напоследък Хейзъл бе променила стила си на обличане. Миналата зима се бе запознала със съпругата на един американски лекар, която бе италианка. Жената работеше в едно от лъскавите модни списания, които четеше Хейзъл. Имаше я на снимка — кльощава аристократка с нос като клюн, седнала на мраморен балкон, със семпла, но скъпа рокля и разкошно бижу на шията. Тя не бе красива, но определено хващаше око. Навярно Хейзъл бе повлияна от нея.

Ала продължаваше да се усмихва твърде припряно, твърде притеснено. Тъкмо в момента благодареше на продавачката за четвърти път. Мартин непрекъснато й повтаряше, че човек не може да се извинява цял живот. Тя, разбира се, смяташе, че тази забележка не се отнася за нея.

О, Хейзъл, скъпа, любвеобилна Хейзъл, от какво се страхуваш? Може би усещаш нещо, което е прекалено дълбоко, за да го разбереш? Толкова си мила и все пак вътре в душата ти навярно има и гняв! Как да не се гневиш на света, който ти е отредил да бъдеш толкова добра, грижовна, мека? Семейството ти ли те направи такава или си била по рождение? Ти се преструваш. Често, просто за да доставиш удоволствие на мен, дори се преструваш, че намираш наслада в секса, а не е така. Никога не съм ти казвал, че знам, за да не те унижа.

Изведнъж се стресна при мисълта, че за втори път се е оженил за жена, която, макар и по други причини, не е сигурна в собствената си стойност. А може би това показва неувереност в самия него? Има толкова много неща, които човек никога не ще открие дори и за себе си.

А ако бе живял през цялото това време с Мери? После се запита защо, за бога, трябва да се сеща за Мери точно в този миг, когато стои в магазин в Сан Франциско между щанда за кукли и лавиците с атомобили-играчки? Повече не мислеше за нея! Не си го позволяваше! Тя просто винаги присъстваше в мислите му, както присъства миналото, стаята му в Кипър с наклонения таван, гласът на майка му, тъмните хълмове и всичко останало, което го бе направило такъв, какъвто е. Хейзъл му подаде пакетите.

— Не мислиш ли, че трябва да купим нещо и за сестра ти?

— Имаш ли нещо предвид?

— Наблизо видях една гривна. Алис никога не получава подаръци за себе си, нали?

— Добре — отвърна той и изведнъж си представи как майка му влиза в кухнята с „най-хубавата“ шапка на главата си — с проскубаните й увиснали пера, представи си я, после и Алис, сякаш бяха една и съща фигура във въображението му. — Купи нещо и за дъщерите на Алис — добави бързо.

— Да, разбира се.

— А за себе си нищо ли не искаш?

— Всичко си имам — отвърна тя просто. Тази нейна простота винаги му причиняваше болка.

— Снощи в магазините на хотела разглеждаше една покривка…

— Венецианската дантела? Тя беше твърде скъпа, Мартин.

— Обзалагам се, че ти хареса.

— Да, но… дали можем да си я позволим?

— Да — каза той, — мисля, че можем — и бе възнаграден с изгрялата на устните й усмивка.

 

 

От балкона на стаята чуваше как тя весело си тананика, докато облича банския си. Бе се притеснявал, че ще съжалява, дето го е придружила, и мислите й непрекъснато ще са у дома, с децата. Те бяха центърът на вселената й, а за него не беше така. (И все пак нали винаги си се бе представял, седнал начело на масата на огромно семейство?)

Честно казано, смяташе, че сега, прехвърлил петдесетте, е прекалено стар за толкова малки деца като последните две. Когато се връщаше вкъщи вечер, бе уморен, а те съвсем естествено вдигаха шум. Понякога проявяваше нетърпение спрямо тях. Хейзъл — никога. Тя беше толкова търпелива и към Клер! Веднъж, неотдавна, дори се бе намесила, когато бе сгълчал Клер за нещо.

— Изненадана съм — бе казала, — толкова рядко критикуваш Клер, когато го заслужава. А този път не си справедлив.

Ненадейно, в този миг, се сети за това. И се запита дали Хейзъл не смята, че предпочита Клер пред другите си деца.

Защото в сърцето си наистина го правеше, а знаеше, че не бива. Възлагаше на Клер такива надежди! До момента всичките му надежди се бяха осъществили.

Тя бе блестяща ученичка. Дори бе написала курсова работа по генетика, която би могла да се публикува. Уместно бе да храниш надежди за такова момиче! Класира се по успех за най-добрата практика като интернист. После за специализация като неврохирург, а може би интересите й щяха да бъдат най-вече в областта на научните изследвания по неврохирургия. Което и да избере, за нея винаги щеше да се намери място в работния му екип. Баща и дъщеря, тя би била…

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с мен в басейна? — попита Хейзъл.

През процепа на хавлиения халат виждаше едрите й гърди, силните й бедра — тяло, което не бе вече младо, но стегнато и набито. Самото здраве!

— Не, ти върви. В момента се чувствам прекалено мързелив.

— Добре. Точно от това имаш нужда — да помързелуваш — приглади косата си. — Тревожа се за теб, Мартин. Изобщо нямаш време за себе си. Между пациентите и преподаването, трите вечери в лабораторията, а сега и този институт… — все повече му напомняше за майка му и как тя се тревожеше за баща му. — А да пишеш и още един учебник на всичкото отгоре! — добави тя.

— Не да го пиша целия — поправи я той. — Само една глава е моя. Останалото е от колектив.

— Както и да е, чудя се как успяваш да се справиш.

— Тръгвай, искам да имаш апетит довечера! Отиваме в „Трейдър Викс“.

Той се отпусна назад в шезлонга. Ободряващата топлина на слънцето проникваше в костите му. Колко го обичаше, а как мразеше студа! Студът свиваше духа му още от детските му години в Кипър.

Плажът — ето какво обичаше. Утре ще отидат в Кармел и през цялата седмица ще става рано, обеща си той. Докато всички още спят, ще слиза долу на плажа и ще съзерцава безбрежната синева, небето, морето и искрящата светлина. На зазоряване по пясъка няма да има други следи, освен от неговите стъпки. Останалите ще са изличени от водата през нощта. В пречистения първичен свят ще съществуват само извивката на морето и повтарящата го огледално извивка на небето.

Бих могъл да стана скитник по плажовете, помисли си и се усмихна, защото знаеше, че това е единственото нещо, което не би могло да стане от него — точния, педантичния, взискателния и съвестния, никога, никога.

Дори и тук, сега, в този час на уединен покой, докато вятърът шумеше, в ушите му, очите му проследяваха двете платноходки, устремени към Голдън Гейт Бридж, мислите му пътуваха обратно на изток. Успяха да осъществят страхотен, невероятен напредък! След почти шест години неимоверни усилия най-сетне бяха стигнали до фондация „Добс“ и нещата бяха започнали да се развиват бързо.

Частично големият пробив бе осъществен благодарение на усилията на Боб Мозер, но за решението да отпуснат средства заслугата бе на Мартин.

— Дотук се простират възможностите ми — бе му казал Мозер. — Сега топката е у теб. Ще трябва да представиш идеята си.

Така и направи. През една съдбовна вечер на терасата в дома на Мозер Мартин бе успял да убеди Брус Райнхарт, тогава изпълнителен президент на фондацията. Райнхарт бе внимателен слушател. В него имаше нещо южняшко — с дългото му лице, пенснето му, начина, по който кимаше с глава в знак на вежливо участие. Боб Мозер очевидно го боготвореше. Управлението на милиони, дори и да не са лично твои, поражда респект, помисли си Мартин. Могъществото на парите. Човешката природа.

Отначало бе представил предварителна схема на разходите. После, овладявайки треперенето на ръцете си, листа с грубата скица, който вече бе омачкан от непрекъснато носене в джоба му.

— Запознат ли сте със старото ни двуетажно крило в пресечката, господин Райнхарт? Смятаме да го съборим и да вдигнем на негово място десет етажа с вход и към главната сграда, разбира се. Лабораториите и залите за лекции ще са на първия и втория етаж, а пациентите над тях. — Гласът му бе останал спокоен, не прекалено уверен, но не и умолителен. — Имам доста идеи за операционните зали. Откакто са построени нашите, има толкова много нововъведения. Ще ни е необходима фотолаборатория за снимки на мозъка, някъде близо до катедрата по енцефалография. Виждате ли? Тук, в този край.

Райнхарт бе попитал кога и как на Мартин за първи път му бе хрумнала идеята. Спомни си какво му бе отговорил.

— Това е била мечтата на целия ми живот, животът ми като лекар — като се бе надявал, че думите му не са прозвучали помпозно, защото това бе самата истина. — Ние сме стара, уважавана болница — бе пояснил. — Още от мига, в който дойдох тук, за да работя под ръководството на доктор Ийстмън, се почувствах предан, посветен на нея. Убеден съм, че имаме нужда и заслужаваме този институт.

Бяха разговаряли до полунощ. През цялото време Райнхарт бе слушал с вежливо внимание.

— Невероятно е колко много успяхме да съберем от частни дарения, господин Райнхарт. Триста хиляди долара.

В този момент Боб Мозер бе вмъкнал струя свеж хумор.

— Включително и петдесет от един приятел, пластичен хирург, който искаше да си намали данъците — бе казал той с усмивка. И вече по-сериозно бе добавил: — Пред себе си имаме още много-много дълъг път, господин Райнхарт, и се надявам, че вие ще видите този път ясно също като нас. Ние… тоест аз… Мартин, доктор Фаръл, по мое мнение и залагам цялата си репутация, е един от изтъкнатите…

И навярно доловил неудобството на Мартин, Райнхарт бе казал спокойно:

— Всъщност много съм слушал за доктор Фаръл. Неговият учебник е библията на неврохирургията в момента. Тъй като финансираме в областта на медицината, налага се да следим тези неща — и се бе обърнал към Мартин: — Предполагам, че, разбира се, бихте искали вие да оглавите този институт.

Мартин бе кимнал.

— В такъв случай въпросът опира до това да заложим на вас като личност.

— До известна степен — да. Въпреки че се надявам проектът да обгърне много повече от чиято и да било особа и несъмнено да просъществува много повече години.

Той бе попитал Мартин по какво този институт ще се отличава от съществуващите до момента.

— Съвсем естествено, всеки човек има собствени, индивидуални методи — бе отговорил Мартин. — Това е било част от мен от години, това убеждение, че разумът и мозъкът трябва да се обединят в едно научно поле… Да, правено е и другаде, разбира се. Но съм разработил някои свои идеи за подхода към научните изследвания и пациентите.

— Добре — бе отвърнал Райнхарт и в тази единствена дума Мартин бе доловил такава окончателност, че неволно бе потръпнал от страх, да не би да се е надценил и бе млъкнал. — Добре, доктор Фаръл, бих искал да дойдете на събранието на комитета следващата седмица и да изложите пред моите хора всичко, което казахте на мен.

И в крайна сметка, ако всичко вървеше според плана, щяха да правят първата копка идната пролет!

Хейзъл искаше датата да съвпадне с рождения му ден. Тя обичаше грандиозните чествания. В полуунеса си, отпуснат на стола, той се замисли за рождените дни. Какъв шум вдигаше Хейзъл само! Тези дни, както и празниците, даваха повод на Хейзъл да сбере куп хора — от приятели като Пери и Том, та до някакви далечни братовчеди, с които никога не се срещаха през останалите дни от годината. Приготвяше любимите ястия на Мартин — ростбиф, царевичен пудинг и ябълков пай. Купешката, украсена торта бе за децата, за да може всеки да има цвете от масло. Бяха пред очите му: Ийнък, толкова внимателен и послушен, че човек понякога се питаше какво ли мисли в действителност; малките — Питър и Марджъри, които приличаха повече на Хейзъл, отколкото на него. И Клер. Тя като че ли донасяше със себе си свеж повей в къщата. Хвърляше палтото си на някой стол в преддверието, а Хейзъл го закачаше в гардероба, защото бе подредена и прибрана като Мартин. От кого ли бе наследила Клер тази небрежност? О, от баща му, разбира се!

И с усмивка се сети за неразборията върху бюрото на баща си и въздишките на майка му, когато все нещо се губеше или изчезваше. Да, разбира се, от баща му. Странна пасмина са гените.

Някакъв лайнер влизаше през Голдън Гейт. Японски може би? Би искал някога да посети Япония.

За какво си мислеше? О, да, че гените са странна пасмина. Никога не би могъл да причисли Хейзъл към сродниците й! Когато те започнеха да говорят, имаше чувството, че чува канонада. И чак тогава се сещаше, че английският е гърлен език. Тес, сестра й, монотонно тракаше като латерна.

Ала винаги се бе отнасял добре с тях. Щеше да продължи и занапред. Все някоя от тях бе изпаднала в нужда — я децата бяха болни, я просто бяха повече, отколкото биха могли да изхранят. Нямаше нищо против да им помага, дори по някакъв особен начин му харесваше. Защо нуждата им го караше да се чувства нещо повече от тях? Да, защото след всичките тези години още го глождеше мисълта, че му е била необходима помощта на Доналд Мейг. Усещаше, сякаш бе вчера, срам при спомена за разговора в онази стая.

„Ако не бях аз, още щеше да раздаваш аспирини.“ Така му бе казал Мейг, а най-лошото бе, че бе самата истина.

Тъй че бе добре дошло за самочувствието, мехлем, балсам за душата да дава леко и от сърце, когато би могъл да каже: „Ти си глупак и си мързелив. Не би трябвало да имаш седем деца, като не можеш да издържаш дори две!“

Не Мейг, той! И Мартин се почуди какво ли би казал Мейг, ако беше жив и знаеше за института.

Хейзъл излезе на балкона.

— О, събудих ли те? Имаме писмо, по-точно ти. Няма да повярваш, на плика пише: „Подател — Джеси Мейг“.

Той моментално се изправи и отвори писмото, препратено от кабинета му.

„Скъпи Мартин, сигурно си изумен, но предпочетох да ти пиша и да спестя неудобството и за двама ни, което би причинил един телефонен разговор. Ще бъда кратка.

Клер се върна от Европа с потресаваща новина. Докато била в Англия, на своя глава посетила Лам Хаус. Там срещнала младия Нед Лам. Три седмици заедно са обикаляли из страната и са решили да се оженят. Очаква се той да пристигне в Ню Йорк през есента — има предложение за работа тук. Сватбата ще бъде следващото лято след дипломирането на Клер.

Ти имаш влияние над нея, може би дори повече, отколкото предполагаш. Не е необходимо да ми отговаряш. Просто приемам, че ще направиш всичко възможно да предотвратиш това ужасно безумие.

Джеси Мейг“

— Какво, за бога, е станало? — извика Хейзъл.

Мартин смачка писмото. Нямаше ли някога нещо да върви гладко? Нямаше ли да дойде някога мигът, в който би могъл да се отпусне и да си каже: „Хайде, почини си. Заслужил си го“? Само допреди няколко минути се бе чувствал доволен, може би бе самодоволен и това бе суровото му наказание?

— Кажи ми нещо, Мартин!

Той се съвзе.

— Всичко е наред. Искам да кажа, свързано е с Клер. Тя иска да се омъжи.

— От изражението ти си помислих, че някой е умрял!

— Срещнала го е в Англия. Отишла в Лам Хаус. Ама че идиотщина! Става дума за Нед, сина на леля й.

— О? Но той й е братовчед, нали? Как биха могли да се оженят?

Мартин осъзна, че никога не й е казвал нещо повече от времето на онова откровение при първата им среща преди толкова години.

— Не са братовчеди. Майка му е починала при раждането. Тя… Мери… го отгледа.

— Разбирам. Е? — Хейзъл докосна ръката му — Мартин, изглеждаш ужасно. Толкова голямо значение ли има?

Той си го изкара на нея:

— Що за тъп въпрос! Това е безумие, лудост, а ти ме питаш…

Настървението му я стресна.

— Извинявай — каза. — Не си виновна. Но, по дяволите, как децата могат да съсипят всичко!

— Мислиш си за Джеси, нали? Да, разбирам защо. За нея би било ужасно!

Той стисна устни и се облегна на стената. Чувстваше се като странник на гара в непознат град, който не знае накъде да поеме.

Защо, по дяволите, изобщо бе отишла в онази къща? Не трябваше да ходи в чужбина това лято! Но как, за бога, би могъл да знае, като й подари тази екскурзия, че тя ще направи такава щуротия? И тогава си спомни как като дете Клер бе дошла при него. Дяволски независима, тя правеше това, което иска! Да, със сигурност сега се бе намесил дяволът.

Как да се примири, като в главата му и без това гъмжеше от проблеми: институтът, ежедневието, семейството? Толкова дълго пряко сили бе потискал паметта си. Дали „болка“ бе прекалено силна дума за състоянието му в момента? Не. Ще се родят внуци. Те ще бъдат част от него и Мери. Също и от Джеси. Това бе… немислимо! Той простена.

— О! — възкликна Хейзъл. — Никога не съм те виждала такъв! — приведе се над него. — Но ако момчето е добро, със сигурност нещата ще се наредят. Искам да кажа, та ти дори не го познаваш!

— Той е неин син. Това е достатъчно неудобно.

— Да, разбира се, но много повече за Джеси, отколкото за теб. В края на краищата ти си имал само неколкодневна… връзка… и никога не си я виждал отново. Боже мой, та това е стара история! Така или иначе не би могъл нищо да направиш, нали? Клер е вече жена. Не би могъл да я командваш току-така! — Засмя се нервно. — Не и Клер.

Той знаеше какво има предвид тя: „Клер е независима и упорита. Досега би трябвало да си свикнал с тази мисъл.“

Джеси сигурно е бясна! А може би е преглътнала гнева си и е потънала в мълчание? Сети се, че би било съвсем в стила й, сякаш до вчера бяха живели заедно, така добре си спомняше.

Опита се да си припомни момчето — чувствително, честно, умислено и толкова младо в униформата на ВВС, чак да ти стане жал. Да, но това бе преди десет години! Пък и какво би се променило? Какво би могло да промени факта, че с неин син?

Изведнъж суетенето на Хейзъл го подразни. Искаше му се тя да влезе вътре и да го остави на мира.

— Накъде гледаш, Мартин?

Той се овладя и отвърна с равен глас:

— На онзи балкон има чайка. Цял следобед е там.

— Може да има гнездо — тя продължаваше да стои там притеснена, разтревожена. — Надявам се, че няма да тъгуваш прекалено много покрай тази история с Клер?

— Нека отлетим към къщи сутринта — каза той рязко.

— Но нали ще ходим в Кармел и Биг Сюр!

— Нямам настроение за още почивка. Хиляди задачи ме чакат у дома.

— Искаш да кажеш, че трябва да се видиш с Клер?

— И какво от това?

Устните й потрепериха. А той си помисли: Та тя иска толкова малко… Почувства се разкъсан, теглен на различни страни.

— Нека направим компромис — предложи, — четири дни в Кармел. До Биг Сюр ще отидем друг път. Наистина искам да се прибера по-рано, Хейзъл.

Погледът й омекна.

— Съвсем справедливо. Разбирам те — обгърна го с ръце. — Хайде да се обличаме за вечеря! И се опитай за миг да забравиш проблемите, а? Чувала съм чудесни неща за „Трейдър Викс“.

Ядяха пиле в кокосов сос, когато на съседната маса се настани друга двойка. Мъжът приветства Мартин.

— Полковник! Полковник Фаръл! Това сте вие, нали?

— Да… — Мартин се поколеба.

— Диксън. Флойд Диксън. Нима не помните?

— Разбира се, че си спомням. За момент не можах да се сетя.

— Да-а, качил съм трийсет фунта оттогава. Запознайте се с жена ми — Дот.

— Съпругата ми — Хейзъл. Заедно с доктор Диксън бяхме разпределени в Англия.

— Тогава бях пълничък лейтенант. Навъртах се наоколо, когато полковникът закърпваше момчетата.

Мартин въздъхна мислено. А как се нуждаеше тази вечер от спокойствие! И от всички свои познати да налети точно на този шумен, неуморим тип, който с годините бе станал дори още по-шумен. Все пак попита учтиво:

— В Сан Франциско ли живеете?

— Не. Ел Ей. Живяхме в Минеаполис, но ми дойде до гуша от сняг и студ. Работя като педиатър в Ел Ей. На Дот й харесва Фриско, затова се отбиваме често тук. Ходили ли сте до Кармел?

— Отиваме сутринта за няколко дни.

— А после?

— У дома. Трябва да се връщам в Ню Йорк.

— Това, което трябва да направите, е да се метнете на някой кораб и да отидете на Хавайските острови. Щом тъй и тъй сте стигнали дотук. А после Ориента. Келнер, какво ще кажете, може ли да съберем двете маси, за да не се налага да викаме? Всъщност, ако нямате нищо против?

— Нямам, разбира се — отвърна Мартин.

Сред тътрузене и суетене семейство Диксън се преместиха.

— Научих, че вече сте голямо име — отбеляза Диксън. — Винаги съм смятал, че ще успеете.

— Благодаря.

— Във фоайето на хотела срещнах един приятел, който тъкмо се връщаше от доклада ви. Спомена ми, че ще оглавите някакъв институт в Ню Йорк. Неврологични изследвания, мисля.

— Да — каза Мартин спокойно. — На път е да се осъществи.

— Е, всички казват, че вие сте най-добрият там, на изток! Но съвсем сериозно — той вече се обръщаше към Хейзъл, — трябва да го карате да се забавлява от време на време.

Тя се усмихна.

— Опитвам се.

— Сигурно. Вземете си отпуска няколко месеца. Това напрежение…

Дот Диксън попита дали имат деца.

— Три — отвърна Хейзъл. — Двете са само на седем и на осем. Не можем да ги оставяме за по-продължително време.

— Миналата година бяхме в Гърция. Оставихме децата при тъща ми. Обиколихме с кораб островите. Красота, каква красота! — каза Диксън.

— И аз бих желал да го направя някой ден — призна Мартин. — Гърция е мястото, което най-много съм искал да посетя. През целия си живот.

Госпожа Диксън го увери, че ще му хареса.

— А за пазаруване е идеална — уведоми тя Хейзъл. — Златните бижута са толкова евтини. О, обожавам пътешествията! Преди две години с кораб разгледахме фиордите около Копенхаген. Замалко да купя сервиз от сребро. Ръчна изработка. Но после си помислих, че няма да отива на дневната ни. Тя е във френски провинциален стил. Вие как мислите?

— Не знам — отговори Хейзъл. — Страхувам се, че не ме бива много в тези работи — и млъкна.

А Мартин си помисли колко харесва тихите жени. Дори Фло Хорват, която го обсипваше с внимание, не би могъл да изтрае и една седмица. Всичките ахкания и охкания!

Тогава Хейзъл, усетила необходимост да бъде по-общителна, отбеляза:

— Винаги съм мечтала да видя Англия, но Мартин не иска да отидем там.

— Така ли? Обожавам Англия! — ентусиазирано възкликна госпожа Диксън.

— Предполагам, че мъжете са й се наситили по време на войната — добави Хейзъл.

— За мен е така — съгласи се Мартин.

Преди две години, на път за конференция в Женева, самолетът им се бе спуснал под облаците. Англия се бе разпростряла отляво, слънцето тъкмо залязваше над нея, а той не искаше да я погледне. Обърна се на другата страна и отвори някакво списание.

— Не бих имал нищо против да се върна там — заяви Диксън. — Всъщност догодина може да отидем. Дот душа дава за антики, стари къщи и какво ли не. В Калифорния, разбира се, няма много старинни неща. Като стана дума за стари къщи, Мартин, спомняте ли си онази, в която се отбивахте от време на време, онази до Оксфорд?

— Не — отговори Мартин стреснат. — Посещавал съм доста къщи, а и мина много време оттогава.

— Не може да сте забравили! На няколко пъти ви откарвах дотам с линейката и ви забирах на връщане. Това е то старинна къща! Онази бе поне на триста години.

— Искаш ли салата? — попита Мартин Хейзъл. — Забравих да поръчам. Келнер, ако обичате, две зелени салати, моля.

Диксън се обърна към жена си.

— Би се прехласнала по това място, Дот. Мартин каза, че някой споменал, че там е отсядал самият Кромуел. Но не съм влизал вътре.

Човекът не таеше злоба. Мартин така добре се бе прикрил тогава, посещенията му бяха изглеждали толкова невинни, че Диксън не би могъл изобщо да има представа какво е правил там.

— Как й викаха? Лайън Хаус? Странни имена, всичките им къщи си имат имена. Не, какво говоря! Лам Хаус. Вярно. Лам. Нали така, Мартин?

Мартин вдигна очи. Болката в тях навярно бе проговорила на Диксън, защото той най-сетне разбра.

— Може би се сещам за някой друг — каза бързо той. — Возех напред-назад толкова момчета, паметта ми изневерява. Сигурно съм сбъркал.

Хоризонталната линия на червенината бавно се изкачи от врата до челото. Приличаше на вода в чаша. Мартин усети, че изпитва съжаление към горкия човек.

На масата се възцари странна тишина. Мартин погледна в чинията си и продължи да човърка ориза с вилицата. След малко Хейзъл проговори с равен глас:

— Поискай сметката, Мартин. Ако обичаш.

— Без десерт? — Госпожа Диксън бе ужасена. — Не знаете какво изпускате! Предлагат невероятни десерти! Ананасовият…

Но Хейзъл вече се бе изправила.

— Благодаря, не искам — каза тя твърдо и тръгна към вратата. Мартин се сбогува и я последва. Качиха се в такси.

— Хейзъл — подхвана той.

— Не желая да разговарям — отвърна тя.

В асансьора на хотела му обърна гръб. Той се опита да застане пред нея, за да прочете по лицето й това, което думите не биха могли да разкрият. Но тя не му позволи да срещне погледа й.

В стаята свали палтото си и го закачи в гардероба. После отиде в банята. Мартин се приближи до прозореца. Мостът бе като окичен с гирлянди от светлинки. Те се отразяваха в набраздената повърхност на залива, където малки лодки пореха водите, а хората на борда им бяха безгрижни и весели. Обърна се към стаята — тиха перленосива стая, която говори за богатство и съпътстващ го покой. Устните му бяха пресъхнали от страх.

Хейзъл излезе от банята. Облегна се на масата. Тя се разклати и чантата й падна на земята. Не я вдигна.

— Значи си се виждал с нея, когато си бил в Англия? — каза най-накрая тя.

— Да.

— Защо ме излъга?

— Не съм лъгал. Никога не сме говорили за това — и моментално съжали за унизителното си увъртане.

— Любил си се с нея.

Мартин почувства, че стои на кръстопът. С една сричка „да“ ще настъпи обрат, от който няма връщане назад. Усети също и нещо като deja vu, сякаш винаги бе знаел, че това ще се случи рано или късно, макар да не бе много смислено. Шансовете това да стане бяха поне едно на хиляда. Но ето че се случи.

— Ти си се любил с нея — повтори Хейзъл.

— Да — отвърна той.

— Не само веднъж. Живели сте заедно.

— Да.

Притисна ръце към лицето си и после ги отпусна.

— Не бих имала нищо против да бе, с която и да е друга, с проститутки пък — най-малко! Повярвай ми! Разбирам, че един мъж не би могъл да е далеч от дома цели три години и да не… Но с нея! Защо с нея?

Тя започна да плаче, без да промени изражението си. Лицето й бе гладко, застинало, със стичащи се по него сълзи. И този странен контрол го обърка повече, отколкото ако бе изкривено от ярост.

— Защо? — извика тя.

Той потрепери. Какво би могъл да каже? Сети се нещо.

— Но се върнах, нали? Това не ти ли говори нещо?

— Да. Казва ми, че си обичал децата си. Особено Клер.

— Не, не. Имаше нещо повече от това.

— Кариерата ти тогава, скъпоценната ти кариера.

— Мислех за теб.

— Как ли не! Как ли не!

— Наистина.

Хейзъл започна да говори бързо, като повишаваше тон:

— Ти беше целият ми живот, знаеш ли това, Мартин? Ти бе това, заради което живеех. И като си помисля, че през цялото време всяка нежна дума е била лъжа! Че всичко, всичко е било преструвка и гадна лъжа! О, господи, разбирам какво е преживяла онази саката нещастница! Каква е тази жена, за бога? Що за курва е, та не те оставя на мира? Неведнъж, ами два пъти! — тя ридаеше и скубеше косите си. Устата й бе изкривена от мъка. — Курва, ето какво, курва!

— О, недей — каза Мартин, — недей.

— Отначало сестра си. Но не й стига да разруши един брак, така ли? О, бих могла да й издера очите! Ако не бяха децата, щях да я убия! О, господи, надявам се да умре в адски мъки, болна от рак! Рак!

— Искам — подхвана той, — искам да ти кажа — и спря.

Какво искаше да й каже? Ако беше някоя друга, а не Мери, някоя сестра, момиче от селото, би могъл да каже: „Не издържах на самотата“ — и навярно щеше да бъде разбран отчасти. Но с Мери бе по-различно и за беда Хейзъл също го знаеше. И все пак опита отново:

— Мога само да те моля да разбереш противоречията в мен. Слабостта ми, ако щеш. Сложи това на везните срещу дългите години, които прекарахме заедно. Бил съм ти добър съпруг, аз…

— Сватбата на Клер — прекъсна го тя. — Сега проумявам. Нищо чудно, че не можеш да понесеш мисълта за това! Нищо чудно! — тя се хвърли на леглото. — Махай се. Искам да се махнеш.

— Бъди разумна, Хейзъл. Моля те. Ще ти дам някакво хапче, за да ти помогне да го преодолееш тази нощ.

— Не искам никакви хапчета! Знаеш ли, Мартин? Мразя те. Не вярвах, че човек е способен да се промени само за няколко минути, както стана с мен. Всичко, което изпитвах към теб през годините, си отиде, изчезна. Напусна ме още на онази маса в ресторанта. Просто ме напусна.

— Ти си разстроена и не те виня. Ала не можеш ли просто да забравиш всичко, поне до сутринта? Ще го обсъдим тогава на спокойствие, ще изгладим нещата, знам.

— Не искам да обсъждаме каквото и да било. Сутринта се връщам у дома, при децата си.

— Добре тогава, прибираме се у дома. Ще лежиш ли кротко тук, докато намеря някое лекарство?

— Няма да пия нищо.

— Трябва да се стегнеш. Няма значение какво изпитваш към мен. Имаш три деца, за които да мислиш.

 

 

На оживената улица бе светло като посред бял ден. Лесно бе да се спускаш надолу по хълма. Човек трябваше да се спира насила, за да не се търкулне напред. Приближиха го две проститутки с яркорозови бузи. Ако не бе твърдият стоманен блясък в очите им, щяха да приличат на деца. Бяха на не повече от шестнайсет. Презрителният им смях прозвуча зад гърба му.

На витрината видя бронзовата Кван Йин, която двамата с Хейзъл бяха загледали същия следобед. А сега му се струваше, че е било преди месеци. Сякаш преди месец бе прочел писмото за Клер. Спря, за да се полюбува отново на милостивата богиня. Може би в благото й изражение се опитваше да открие успокоение за яростната болка в душата си.

О-о, би дал всичко, дори и скъпоценните си ръце, само да можеше да върне времето назад!

Мери, Мери — помисли си той.

„Този май е попрекалил е пиенето“ — бе казал войникът, когато Мартин бе минал покрай него онази нощ в Лондон, на хиляди мили оттук, преди много-много години.

Твърде много.

Купи лекарство и се заизкачва обратно нагоре по хълма. Тролеите още вървяха, но той се насили да се катери. Остана без дъх.

Тя се беше съблякла и лежеше в леглото — нито четеше, нито спеше, просто лежеше. Очите й бяха подпухнали. Беше грозна, именно това го покърти — фактът, че той е причината за грозотата й. Приближи се до леглото и погледна надолу към нея.

— Има ли нещо, което мога да направя? Нещо, което да поправя?

— Няма — тя говореше вече спокойно. — Никога не си превъзмогнал влечението си към нея.

— Но обичам теб — отвърна той, без да отрече. — Не мога ли да те накарам да ми повярваш?

— Не, Мартин, никога не си ме обичал.

— Грешиш. Обичах те и продължавам да те обичам — той коленичи до леглото и изравни лицето си с нейното. — Моля те, Хейзъл. Умолявам те.

— Молиш ме? За какво?

— Ти знаеш. Да разбереш. Никога не съм искал да стане така.

— Искаш да кажеш, че не си могъл да устоиш?

— Да.

— Това влошава нещата, нали?

Той не знаеше какво да отговори.

— Живял си две години с нея. Две години от живота си, когато си бил женен за мен.

Как да обясни? Как да обясни, че съществуват различни начини на любов? Че съществуват обстоятелства, време, съдба, омая… ох, наречи го както щеш. Погали я по главата. Желаеше да може да почувства това, което тя искаше. Наистина изпитваше нещо много дълбоко, но не това, което тя искаше — и той го знаеше.

На сутринта опаковаха багажа си и отлетяха към дома. По пътя към летището шофьорът на таксито непрекъснато бърбореше. При друг случай това би било досадно. Но този път Мартин почувства облекчение от тегнещото мълчание в безспирния поток от думи.

Качиха се на самолета. Местата им бяха отпред. Мартин бе до прозореца, защото Хейзъл не обичаше да гледа навън, а от другата й страна бе седнал някакъв мъж, по всяка вероятност адвокат или счетоводител, който разгърна купища документи. Мартин бе взел и списание, и романче за четене, но не успя да се съсредоточи.

Облаците се разкъсаха и можеха да се видят препускащите тъмносини сенки на корпуса на самолета. Далеч напред облаците бяха извити като цветове на огромни божури. Река проблясваше между червеникавите стени на каньон, в който се бяха отложили милиони вкаменелости от древната история на земята.

Какво значение имат преходните ни тревоги пред лицето на всичко това?

Хейзъл пак плачеше. Не смееше да погледне към нея. Чу щракването на чантата, тя извади носна кърпичка. Заради нея се надяваше човекът от другата страна да не забележи нищо. Тя би умряла от неудобство.

Часове по-късно, някъде над Пенсилвания, небето притъмня. Самолетът подскочи и светна надписът: „Закопчайте коланите“.

И започна продължително спускане към светлините на огромния град. Някъде наблизо изтрещя гръмотевица, самолетът се заклати, тъй като бяха влезли в бурята. Някаква жена отзад изкрещя от ужас.

— Не се страхувай — каза Мартин на Хейзъл. — Няма да се разбием.

Тя се обърна към него. Очите й бяха сухи.

— Нима мислиш, че ми пука дори и да се разбием?

Сети се за пътуването към Калифорния, за вчерашния ден, за еуфорията и въодушевлението… А сега това. О, Господи, помогни ни в трескавата ни борба.