Белва Плейн
Ветрове без посоки (17)

Шестнадесета глава

През спуснатите щори се процеждаше неясна светлина и покриваше стените с ленти като на зебра. Небето над града никога не бе напълно тъмно, защото градът никога не спеше. Избръмчаваше камион, чуваше се сирената на някой влекач от реката, гълъби пърхаха на перваза. Мартин погледна часовника. Беше пет сутринта, а той го бе нагласил да звъни в шест. Напоследък му се случваше често да се събужда рано, с изтормозено съзнание и нащрек. Измъкна се тихо от леглото в хладния въздух и придърпа одеялото върху раменете на Хейзъл.

Отиде до прозореца в другата стая и погледна надолу към улицата. Двойка във вечерни дрехи слизаше от едно такси.

Жената носеше дълги скъпи кожи. За минута-две, докато минаваха по тротоара, можеше да чуе оживените им гласове. От един частен дом от претруфената редица къщи в стил деветнадесети век излезе мъж и се качи в колата си. Носеше куфар. На прага стоеше жена и му махаше. Дали отиваше на погребение на някой роднина в Бостън, или се впускаше в приключение в Калкута? Тайните на другите, бариерите между тях и неговия живот, несигурността на битието винаги натъжаваха Мартин, но най-вече в тези най-неясни часове на нощта.

Кан, котката, стана от панерчето си, протегна се и дойде да се отърка в глезените на Мартин. После се върна обратно и седна, като го оглеждаше с пресметлив поглед. Изглежда, животното усещаше неговото напрежение. Котешките очи блестяха като две зелени крушки, вградени в сивата козина. Един ден някакво дете я беше оставило на бюрото му. Тогава бе толкова мъничка, че се събираше в шепа. Той се наведе да я погали и животното замърка от удоволствие. После, когато се насити на ласките му, отиде в спалнята и скочи на леглото в краката на Хейзъл.

Тъмнината отстъпваше през седефената светлина. Мартин можеше да различи от мястото си само извивката на рамото на Хейзъл и дългия сноп коса върху възглавницата. „Меко септемврийско кафяво“ — помисли си той. Беше толкова топла, абсолютно топла! Повечето жени имаха студени ръце и крака, но не и тя. Тялото й имаше дълбоки извивки, може би малко пищни за модерния вкус — мощни розови бедра, големи здрави гърди, силни рамене. Колко ли упорити поколения е трябвало да оцелеят, за да създадат такава плът?

И все пак останалата част от нея — душа, психика, каквото и да му беше името — бе точно обратната. Трябваше просто да я издебнеш, за да разбереш това. „Невинност — помисли си той, — типична за нея, както са типични издатините по възглавничките на пръстите.“ Тя дори не съзнаваше, че плътта й беше сладострастна! Как бе възможно да я опише човек? Радваше се на такива малки неща — гребане с лодка в езерото на Сентръл Парк, кино и сладолед след това. Тя изключваше всякакви усложнения. С нея човек си почиваше. В нейно присъствие Мартин усещаше, че хората са добри и светът е пълен с надежди.

И все пак… Все пак тя не беше щастлива. Сълзите й, или по-скоро следите от сълзи, които винаги се опитваше да скрие, го тревожеха и го караха да се чувства задължен да я разпитва, въпреки че много добре знаеше причината.

„Няма нищо“ — казваше тя; отричаше, защото се страхуваше да не го отблъсне. Искаше той да се ожени за нея. Обичаше го — ръцете й се увиваха около него, когато лежаха заедно, сърцето й тупкаше бясно срещу неговото. Обичаше го.

Хейзъл страдаше от предразсъдъци. Това, което бе направила, й струваше много, тъй като не вярваше в него и на всичкото отгоре трябваше да го крие от семейството си. Мартин се беше срещал със семейството й два пъти. Мрачно си спомни шумния емигрантски дом във Флъшинг: родителите; сестрата; Руди и Ърнест, двамата огромни братя; и всичките останали братя и снахи. Гостоприемни, честни хора; бяха искрено впечатлени от американския доктор. Харесваха го. Но и те бяха пуритани и нямаше да го приемат добре, ако знаеха всичко. Не, ни най-малко.

Защо не се оженеше за нея? Защо още се дърпаше? Чакаше старите първи копнежи, онова сладко главозамайване? Но може би то беше нещо, без което спокойно можеше да мине. Четири години оттогава… Той отиде в малката кухничка да затопли вода за чая. Бе придобил този навик в Англия. В такива дни чаят предпазваше от пронизващия студ. В хладилника имаше покрита купа с гулаш, останал от предишната вечер, и чиния краставички със сос от копър. Хейзъл умееше да създава атмосфера, дом. Готвеше странни и вкусни гозби и в кухнята й имаше такава топлина, такова ухание на гъста зелева супа и канела от пудинга!

Веднъж, не си спомняше по какъв повод, й бе казал: „Знаеш ли, че храната е начин да изразиш любовта си?“

Тя бе отговорила: „И какво от това? Психолозите просто поставят имена на всеизвестни неща!“

Тя имаше свой начин да прониква в сърцевината на проблемите. За момент му хрумна, че това бе характерно и за Джеси; но после разбра, че при Хейзъл това е просто наивност, а Джеси ни най-малко не беше такава!

„Толкова е хубаво!“ — възкликна Хейзъл, когато я доведе за пръв път у дома си. После се разходи из двете малки стаички, гледаше и докосваше. Беше особено впечатлена от книгите и дипломата на баща му от Единбург, написана на латински и украсена е панделки и печати. Възхити се от офорта на Партенона, който той беше купил в един от редките си моменти на разточителство.

„Твърде много вода слагаш на цветята си — отбеляза тя. — Това ще удави корените. Ето защо листата изглеждат жълти.“

Мартин си спомняше всичко от този първи път. Тя знаеше, че той ще я отведе в леглото си. Искаше го, макар и да се страхуваше от това. За кой ли път той си помисли: „Горките жени, направо да ги съжалиш!“

Изпитваше огромна нежност към Хейзъл и смяташе, че я разбира напълно. Тя се боеше, че никога няма да се омъжи или пък че ще се омъжи за някой шишко като братята си. Страхуваше се да не напълнее като майка си; да не бъде прекалено издокарана или прекалено просто облечена; да не би да не е образована достатъчно; да не е чела книги, които другите са чели; да не притежава добродетелите на префинената средна класа.

Мартин доведе майка си на гости за една седмица по Коледа. След смъртта на баща му този празник бе завинаги белязан с горчив привкус и той се надяваше да я пооживи с блясъка на театрите и ресторантите. Една вечер доведе Хейзъл в хотела на вечеря и майка му веднага я хареса.

„Това момиче би могло да те направи щастлив, Мартин!“ — каза му тя тогава.

Да, майка му можеше да разбере това. Хрумна му, че Хейзъл е точно като нея; с изключение на това, че майка му, като човек от друго поколение, бе малко по-сдържана. (Никога не попита какво се е случило с Джеси. Беше дама, възпитана да не споменава болезнените въпроси и да не иска да слуша за тях.)

Една неделя през пролетта Мартин заведе Хейзъл в къщата на Том. Не след дълго Том и Фло дойдоха на същата тема. Защо не се оженеше за нея? Та жени като Хейзъл не се намираха на всеки ъгъл! Какво чакаше още? Но Мартин бе отклонил въпроса с лека шега, че настояваха, защото и Хейзъл като Том е унгарка. Нямаше да позволи на никой да го обвърже, а и сам нямаше да го направи.

Наистина печелеше достатъчно, за да издържа семейство; не в разкош, но кой ли, освен единици в това мрачно десетилетие, можеше да мисли за разкош? Печелеше изненадващо добре. Името му се появяваше все по-често и по-често в списъците за операции. Придобиваше известност. Сприятели се е някои от най-младите общи терапевти; играеше с тях на топка и караха велосипеди в Сентръл Парк в неделя. Те му изпращаха пациентите си, защото уважаваха работата му. Също така одобряваха таксите му, които бяха далеч по-разумни от тези на Ийстмън.

Мартин си спомни луксозния кабинет на Ийстмън — със сиракузка орехова ламперия и ориенталски килими — и изпита известно задоволство. Неговият се намираше в скромна сграда на странична улица и беше практичен. Нямаше допълнителни разходи, които да се стоварват върху пациентите. Оставаше му и време за преподаване, за истинско преподаване, за научна работа. След година-две щеше да има и нужда от помощник; някой, който щеше да иска да работи с него върху мечтата му за неврологичен институт — неговата фиксидея.

След като изпи чая, той влезе в дневната, затвори вратата към спалнята и пусна тихичко една плоча на новия грамофон. Господин и госпожа Мозер му го бяха подарили за годишнината от операцията на дъщеря им, заедно с щастливата вест, че тя отново е започнала да играе тенис.

Той облегна глава назад под пропълзяващата дневна светлина и звуците на Бах. Господи, защо не можеше да изрази всичко като старите майстори — величието, красотата, любовта! Човек ги търсеше, намираше част от тях и после ги загубваше.

„Животът ми си е отишъл наполовина — помисли си той. — Вече съм на тридесет и седем.“

На рафта близо до лакътя му стоеше малка снимка на Хейзъл в рамка, застанала пред един храст с хортензии. Държеше на ръце последното бебе на Том и Фло.

„Отива ти, Хейзъл“ — рече тогава Том и Фло се намръщи, което означаваше: „Не притеснявай момичето, за бога!“ Мартин си спомняше отчетливо този ден — раздърпаната, жизнерадостна колония на Том, захабените дърворезби, велосипедите е три колела, столовете с високи облегалки и шума. Защо изпитваше болка точно той, който толкова обичаше спокойствието и тишината?

В парка, където понякога се разхождаше с Хейзъл, веднъж дойде баща със сина си да пуснат малка лодчица в езерото. Другите бащи се препъваха и крещяха след топката. Мартин се спираше да ги гледа. Дали желанието да имаш син не бе признак на мъжественост? Да, да, в миналото може би! Но дъщерята, дъщерята беше… Той отново си спомни Клер. Не минаваше ден, нито час, без да си помисли за нея. Какво ли си спомняше тя от него? Беше се изплъзнала от живота му; бе загубена завинаги, както и Мери.

Музиката спря. Мартин върна внимателно плочата в картонената й обвивка. „Ще се побъркам от самота — помисли си. — Направо ще се побъркам.“

Хейзъл се закашля. Беше почти шест и тя също трябваше да става за работа. Не беше от онези разглезени жени, от които мъжете се оплакваха. Понякога разправяха в съблекалните как съпругите им мърморели, когато спешен случай развалял някое парти. Не, Хейзъл беше твърда, мила и търпелива. А и в нейната плът Мартин намираше забрава и спокойствие.

Колко много харесваше тя сватбите! Той се усмихна вътрешно. Беше го поканила на сватбата на брат си; церемонията го бе развълнувала повече, отколкото можеше да предположи. Булката беше деветнадесетгодишна и изглеждаше бледа под дантелената шапка, но след това порозовя като дете и очите на Хейзъл се изпълниха със сълзи, докато си мислеше… О, той много добре знаеше какво си мисли!

„Няма да имате никакви проблеми с думата «подчинение» — бе казал пасторът, — въпреки че напоследък е модерно да се изпуска.“

Е, той нямаше да се опитва насила да получи подчинение: Хейзъл нямаше защо да се притеснява за това. Колко много би се радвала! И колко щастлив щеше да бъде той в новата си роля — на осигуряващ. На първо място материални неща. „И никога — помисли си мрачно, — никога недей да омаловажаваш това!“ Дали щеше някога да забрави трудните години и страха на майка си, когато пристигаха сметките? Не, никога не биваше да подценява парите, както и спокойствието, което даваха. Значи той щеше да дава спокойствие и мир. През душата му премина нещо — едно чудесно решение, една чиста надежда.

Отвори вратата на спалнята. Сега леглото бе обляно в дневна светлина. Лицето на Хейзъл беше полузаровено във възглавницата. Тя го чу, размърда се и се усмихна мило. Той притисна бузата си до топлата разпръсната коса.

— Събуди се — прошепна Мартин. — Събуди се. Искам да те питам нещо.