Белва Плейн
Ветрове без посоки (32)

Тридесет и първа глава

След като смени хирургическата си престилка със собствените си дрехи, Мартин надникна в стаята на лекарите. Тя му напомни за клубовете в Лондон, които бегло бе виждал. Там възрастни мъже дремеха в кресла с кафява кожена тапицерия. По стените имаше гравюри на Пиранези, изобразяващи руини на класически колони с виещи се лозници по тях. Защо ли докторите и зъболекарите толкова си падаха по класически руини?

Младият Симпсън, в добро настроение, както винаги, му подвикна:

— Не е ли малко късно да се връщаш в кабинета си, Мартин?

— Не, не отивам там. Чакам дъщеря си. Канени сме на едно парти на Айлънд^[1].

— Приятно прекарване — каза младият Симпсън.

Мартин усети, че продължава да се усмихва дори и в асансьора. Забележително как и най-обикновената проява на приятелско отношение действа ободряващо на човек. А що се отнася до враговете, едва ли можеш да следваш жизнения си път, без да си създадеш няколко. Сети се за Пери, който след като бе спечелил делото и без помощта на Мартин, сега мълчаливо го отминаваше по коридорите, имаше и други, които ако въобще го поздравяваха, то бе съвсем студено.

Спря се да чака Клер във фоайето. Там бе тихо и мрачно като в древноримска сграда. Нова бронзова табела, доста по-лъскава от останалите, представяше имената на най-скорошните дарители. Спря пред нея и тъкмо започна механично да ги чете, когато се появи дъщеря му. Загледа я, преди тя да го забележи. Лицето й бе сериозно, щом го видя, то разцъфна в усмивка. Истинска или престорена, запита се той.

— Звучи като „Дън енд Брадстрийт“^[2], нали, татко?

— Мразя това фоайе — отвърна той. — Много е натруфено. Институтът ще създава съвсем различно впечатление.

Тя го потупа по рамото, сякаш казваше: „Знам, че той ще бъде зенитът на професионалния ти път.“ Излязоха навън в благодатния пролетен следобед и се упътиха към паркинга.

— Вече е готов и вторият етаж — отбеляза тя, като минаха покрай новата сграда на ъгъла.

— Точно по график. Да, трябва да започне да функционира точно след една година, считано от следващия месец.

Поради някаква глупава и необяснима проява на достойнство Мартин се опита да прикрие тържествуващите нотки в гласа си. Преди два месеца бяха зазидали посланието за идните поколения. Огромен къс кафяв мрамор бележеше мястото сред сивия гранит. Специално организиран комитет бе подбрал творбите, които щяха да бъдат отворени в някой невъобразимо далечен век, градът може би щеше да бъде в руини тогава. И както винаги, Мартин се сети за поемата от ученическите години: „Името ми е Озимандиас, крал на кралете. Вижте делата ми, о, всемогъщи, и се отчайте.“

Така или иначе лично бе проследил учебникът на Брейдбърн да бъде включен. Сега, почти петдесет години по-късно, остарял и надминат от новите постижения, той оставаше достоен за честта като творение на великия пионер в тази област. Надминат! За пет години всеки учебник остаряваше, с такава фантастична скорост се развиваше медицината, избуяваше като горска растителност в дъждовен сезон!

Мислейки си на глас, както често му се случваше в компанията на Клер — радваше се, че тя не го счита за странно, той каза:

— Медицината е най-голямото предизвикателство за интелекта. Повече, от която и да е друга наука, ако питаш мен, повече дори от изучаването на космоса. Има ли по-важно нещо от човечеството? Всяка стъпка, всеки напредък подхранва любопитството ти и ти изпитваш нужда да преминеш нататък. Понякога оприличавам това с чувствата, които изпитва един композитор, когато симфонията се разгръща в главата му.

Незнайно защо се сети за Джуди Уистър, слабичкото доверчиво създание, което се бе оставило в ръцете му. Спомни си и адвоката, учтивия младеж, който му бе казал: „В крайна сметка вие се оказахте човек на честта, докторе.“ Чест!

Страданието, помисли си той, не можеш да освободиш човечеството от него! Дори и по време на тази кратка разходка, изминавайки тези двеста-триста метра, виждаш проявленията му — дрипава стара жена си говори сама, изгубено кльощаво помиярче тършува в кофата за смет, младеж с изпито от алкохола лице се измъква от изхода на метрото.

Колко сме зависими! Пеним се на тема свобода на избора и волята и те, разбира се, съществуват, но къде остават случайността, съдбовните срещи, времето, здравето, обикновеният късмет в повелята на гените? В друг ден например Хейзъл — такава, каквато беше — а предполагам, нито аз, нито тя самата се е познавала напълно, — може би нямаше да постъпи по този начин. Било е писано да стане в точно определен миг, в онзи ден. Вече можеше да мисли за това, дори и да говори, въпреки че рядко подхващаше тази тема, без да усеща ужасното задушаване вътре в себе си.

Мартин седна зад волана. Клер въздъхна.

— Не бих казала, че очаквам с нетърпение „малката забава“ у семейство Мозер.

— Правиш ми огромна услуга. Обичам да се фукам с теб, нали знаеш. Освен това малко повече популярност няма да ти навреди. Светът не се представя на тепсия пред прага на собствения ти дом.

— Хората, които срещам на сбирките им… Ами те са абсолютни празнодумци.

— Семейство Мозер са почтени хора — запротестира Мартин.

— Те — може би, но тълпата, с която се сблъскваш там, просто не е истинска. Имаш чувството, поне аз го имам, че всички играят роля, за да ти се набият в очите.

— Всички искаме „да се набием в очите“. Човек винаги търси признание и начин да се открои сред тълпата.

— Не ми обръщай внимание — каза Клер, — истината е, че умирам от глад и винаги мърморя, като съм гладна.

— Най-големият мърморко бе дядо ти. Апетитът му би стигнал за петима.

— Ето още нещо, по което приличам на него. Непрекъснато повтаряш, че съм копие на дядо.

Мартин я изгледа.

— Да, наистина си приличате в много отношения. И ти, също като него, не даваш пет пари за облеклото си. Трябва да прихванеш това копче, виси на косъм.

— О, по дяволите! — тя откъсна копчето и го напъха в джоба си. — Знаеш ли, мисля, че неговият начин на живот би ми допаднал — прост, без превземки.

— Говориш, без да имаш и най-малка представа колко тежък е бил животът тогава.

За една-две минути настъпи мълчание. Пред очите на Мартин бързо изникнаха заснежени полета, тъмни порутени къщи, сякаш усети пронизващия студ, чу гласа на добрия аскет, отдаден на работата си, и на съпругата му, която споделяше това себеотдаване.

— Зъболекарят изпрати ли ти резултатите от прегледа на Марджъри? — попита Клер.

— Да. Ще има доста работа по тях. Започват следващия месец. Отделяш толкова време на децата, Клер, при всичките ти задължения! Достатъчно често ли ти благодаря?

— Няма нужда. Те са мили дечица. Питър е истински сладур и е толкова сериозен, а Марджъри вече е малка домакиня — Клер добави през смях: — Кълна се, че тя знае по-добре от мен как се води домакинство!

— Тя прилича на… — започна Мартин и спря. За миг бе забравил, че Хейзъл е мъртва. После си спомни нещо. — Пропуснах да ти кажа. Сещаш ли се за онзи човек от Солт Лейк Сити, когото оперирах миналата зима? Който притежава половината от някаква медна мина? Е, днес получих писмо от него. Бях му разказвал за института, но той не бе реагирал тогава, а сега в писмото си пише, че би искал да знае каква сума ни е необходима за една операционна. Цяла операционна! Представяш ли си!

— Истински П.П. — каза Клер.

— Какъв?

— Признателен пациент. А ти със сигурност имаш най-много от всички.

Сега се движеха в лабиринт от пътища, минаваха покрай снопове от високи двадесететажни жилищни сгради и сноповете бяха като острови сред заобикалящото ги море от коли. Тази пренаселеност необяснимо защо натъжи Мартин. Но като погледна Клер, осъзна, че се бе натъжил заради нея…

Нещо ставаше с нея напоследък. О, тя си бе приказлива, както винаги, ентусиазирана от перспективите за съвместната им работа, добронамерена! Но… имаше нещо. Безсмислено беше да я подтиква към разговор, защото тя би отказала да го обсъжда. Също както аз, помисли си той, съм неспособен да говоря за Мери. Особено сега, след като Хейзъл… Понякога се прокрадва една мисъл — мисълта да видя отново Мери, но разумът я отхвърля, просто рязко я отблъсква. Следователно причината за промяната в дъщеря ми е синът на Мери!

Небостъргачите отстъпиха на множество малки къщички, редица след редица, като близнаци сред равните тревни площи без дървета. По поляните бяха разпилени бебешки колички и детски велосипеди е три колелета. Във всеки дом вероятно имаше поне по две хлапета, във всяка къща имаше по една жена, която водеше живот, напълно различен от този на Клер… Зачуди се дали тя някога щеше да има дете, а ако не, как би й се отразила липсата му. Искаше му се да поговори и за това с нея, но не смееше.

Предградията се превърнаха в богаташки извънградски домове. Между къщите имаше достатъчно пространство. Извисяващите се над тухлените стени и порти от ковано желязо дървета тъкмо бяха напъпили и сякаш бяха забулени с фина бледозелена дантела. Колата на Мартин изкачи алеята пред къщата на Мозер и спря сред мерцедеси и ролсове. Шофьорите се мотаеха наоколо и си бъбреха. Откъм морето се носеше хоровото квакане на дървесните жаби. Воден от някаква импулсивна носталгия, Мартин спря и се заслуша.

 

 

— Още една пролет — каза той. — Всяка година се радвам, че съм доживял да я усетя.

Стотици нарциси изпъстряха поляната.

— Връщане към природата — отбеляза Клер, а Мартин си помисли: „Къде ли съм виждал това преди? Някъде далеч…“ И изведнъж се сети за поляната в Кипър и думите на баща си: „Те не растат тук просто така. Някой ги е посадил.“

Беше топло. Натрупването на хора, пламтящите огньове в изваяните камини и добрият скоч създаваха тази задушевна топлина. Разговорите може и да бяха глупаво хабене на енергия, както бе отбелязала Клер, но на човек въпреки това му бе приятно да е тук. Мартин с чиния хапки и питие в ръка улавяше реплики от три разговора едновременно.

— Той даде два етажа на новото крило в Тулуза. Хора от петролния бизнес, разбира се — каза някой.

— Братовчед на жена ми е в борда на директорите. Това помогна. Честно казано, резултатите му от изпитите изобщо не бяха блестящи.

— Между обяда и урока ми по тенис не остана време да се облека както трябва.

Клер бе открила познато младо семейство. Разговаряха в другия край на стаята. Мартин се зарадва, че е намерила компания на своята възраст. Както и бе очаквал, повечето от гостите бяха прекалено възрастни за нея. Наблюдаваше я как стои със семплата си рокля сред ярката копринена пъстрота. Открояваше се. Неподправена цялост, помисли си той, толкова надежди хранеше за нея. Академични успехи, да, тя ги бе постигнала. Преизпълваше се с гордост, като се сещаше за тях. Но тя имаше нужда от някого, не биваше да остава сама. Мъжете тичаха подире й, знаеше, че е така, и все пак нея, изглежда, не я интересуваше никой от тях…

Появи се Боб Мозер е чаша в ръка.

— Забавляваш ли се?

— Да. Партито е чудесно, както винаги.

— Ако нямаш нищо против, бих искал да поговоря с теб за момент. Хайде да отидем в библиотеката, там е спокойно.

Настаниха се във фотьойлите. Над главата на Мозер бяха наредени наградите му от голфа и образуваха нещо като рамка, а над тях имаше полица със събраните съчинения на много писатели в гладки кожени подвързии. Боб сякаш изучаваше Мартин. Получи се неловка пауза и Мартин изпита необходимост да я запълни.

— Тази къща като че ли е създадена за празненства — отбеляза той приятелски.

— Да — отговори Мозер. Свали очилата си и откри уморения си поглед. — Предполагам, че не му е тук мястото за това, което имам да ти казвам. Мислех да ти звънна по телефона, но по този начин не може да се получи човешки разговор. После реших да излезем да обядваме заедно някой ден, ала ти си прекалено зает.

Мартин внимателно чакаше.

— Отдавна сме приятели, Мартин.

Той кимна.

— За бога! Не знам как да започна — устните на Мозер странно потрепнаха, сякаш щеше да заплаче всеки момент. — Чувствам се… чувствам се така, както ти навярно се чувстваш, когато се налага да съобщиш на близките, че пациентът е починал — познатото открито лице се сви и Мозер затвори очи.

Мартин попита с тревога:

— Да не би някой да се е разболял? Какво има, Боб?

— Пожелах именно аз да ти го съобщя. Не исках да ти го кажат служебно на някое събрание, чрез писмо или както там възнамеряваха да те уведомят.

И ненадейно Мартин разбра. Чиста лудост е, помисли си, но знам какво ще ми каже. Остави чашата си настрана и зачака.

— Нали познаваш доктор Франсис? Стенли Франсис?

— От Сан Диего. Срещал съм го по конференции.

— Разбрах, че е добър човек. Работи чудесно.

— Да, той е декан там. Усилено се занимава с преподавателска дейност.

— Като теб. Твое копие, ако мога така да се изразя, само че по-млад.

— Само с пет или шест години.

— Да. Е… — Мозер стана. В ъгъла имаше огромен глобус. Постави дланта си върху него. Изкривеният му пръст покриваше Берингово море и Норт Кейп. Завъртя го. — Господи, Мартин! Не съм мигнал през последните две нощи. Решено е… това естествено все още е поверително, но настоятелството се събра онзи ден и реши… всъщност… о, по дяволите! Те предложиха на Стенли Франсис да оглави неврологичния институт и той прие. Това е, в общи линии — той яростно тласна глобуса, който със скърцане се завъртя, отдръпна се от него и застана с гръб към Мартин.

Мартин трепна. Стаята изгуби реалните си очертания. Ромонът на гласовете от съседното помещение изведнъж се отдалечи, като че ли бе запушил ушите си с длани.

— Да, разбирам — каза той. — Разбирам…

Мозер се обърна към него.

— Свежа кръв — промълви той безизразно. — Тази причина изтъкнаха, за да се обосноват. Може да накараш какво ли не да звучи убедително, нали? Но мястото ти принадлежеше по право — той удари с юмрук в дланта си. — Ти си този, който мечтаеше за него, който работеше за осъществяването на мечтата, твоите пациенти дадоха своя принос за него, ти установи учебната програма, привлече младежи да се изучават и да обучават другите. То бе твое.

— Да — каза Мартин, усетил пристъп на слабост. — Да, беше.

— Поболях се! — възкликна Мозер. — Буквално се поболях! Боже мой, как се опитвах! Опитвах се! Бях там, вътре, и два часа се борех за теб, Мартин! Искам да знаеш, че разликата при гласуването бе минимална. Нямам право да ти кажа кой как е гласувал, разбира се, но…

— Няма нужда — вметна Мартин, като дишаше дълбоко, — имам представа.

— Предполагам. Е, ти си създаде врагове, Мартин. Какво да ти кажа? Създаде си врагове. Сам плю върху всичко — Мозер говореше с гняв. — Не искам да го повтарям отново, не желая да сипвам сол в раната, но не мога да се въздържа. Ти постъпи като глупак, като проклет глупак!

— Така ли смяташ?

— Убеден съм! Целият ми житейски опит го подсказва. Залагай на печелившия, ми казва той.

— Може би си прав. В този момент не мога да кажа. Нищо не мога да кажа.

— Да. Но аз все пак ще вляза, ако ще и в пъкъла, и ще се боря за теб. Какво смяташ да правиш?

— Първо, да си възвърна равновесието. Главата ми се върти.

— Искаш ли още едно питие? Бренди?

— Не, точно това не искам. Благодаря.

— Искаш ли да полегнеш?

— Не, не, добре съм, Боб. Ще се оправя.

— Искаш ли да ти пратя Клер?

— Не, не, Боб. Добре съм. Наистина.

— Сигурен ли си? — Мозер, изглежда, се съмняваше.

— Сигурен съм. Просто ме остави сам. Моля те. Моля те.

— В такъв случай ще се върна при гостите. И, Мартин?

— Да?

— Може би ще успееш да ми отделиш един час за обяд някой ден, особено…

Особено сега, когато няма да работя като вол за института, това ли имаш предвид? Мартин отговори:

— Разбира се, Боб, разбира се.

Френските прозорци водеха към терасата. Бяха открехнати. След няколко мъчителни минути се изправи и излезе навън. Светлината от къщата проточваше дълги позлатени пръсти между високите добре поддържани дървета на Мозер. Отвъд това гнездо от светлина и безопасност се простираше непознатият мрак, водата зловещо бучеше долу при скалите. А над всичко се разгръщаше безграничното студено небе.

Свят, изпълнен с опасности. Качваш се на самолет и той се разбива в пламъци, както стана с онзи миналия месец, самолет, пълен с летовници, понесли фотоапаратите си и новите си бански. Отпускаш се да плуваш в топлата вода и от топлите сини дълбини изскача акула. Отиваш пеш до пощата и до обущаря, за да изпълниш някоя приятна, проста поръчка, а през това време ракът тайно нараства вътре в теб, разрухата и смъртта търпеливо чакат да удари техният час. Свят, пълен е опасности. Можеш да разчиташ само на себе си, а понякога и на себе си не можеш.

Пристъпи и се облегна на парапета на терасата, с изглед към спускащите се надолу тераси в италиански стил, които имитираха Вила д’Есте близо до Рим. И от тази показност, с която бе почти привикнал, го побиха тръпки, както в младежките му години.

Отвъд терасите се простираха високите мочурливи треви, сред които дървесните жаби продължаваха да квакат. Щяха да са там и след хиляди пролетни сезони, дълго след като терасите се изравнят и парапетите се срутят. „Взри се в делата ми, о, всемогъщи, и се отчай.“ Би трябвало да съм изпълнен с омраза, но не съм — помисли си той. — Не е ли странно?

Заваля и той чу как шофьорите се засуетиха около колите. Мартин стоеше като изпаднал в транс от изтощение под стрехата на вратата и наблюдаваше стичащите се от клоните капки, наблюдаваше поройния дъжд. Беше почти като тропически, толкова тежко падаше, сякаш между него и околния свят се бе спуснала плътна искряща завеса. За сетен път си помисли, че би следвало да е изпълнен с омраза. Защо ли не беше?

— Търсих те къде ли не — каза Клер. — Какво правиш тук, навън в дъжда?

— Действа успокояващо. Усещах пролетния аромат във въздуха.

— Бях убедена, че си там, където е яденето. Сервирали са страхотен мус от омари. Естер не ти предлага нищо подобно вкъщи. Защо, какво се е случило?

— Обещаваш ли да не се вълнуваш, ако ти кажа?

— Бял си като платно. Да не си болен?

Той й разказа. Тя се облегна на стената, сякаш бе поразена от гръм.

— Не! Не мога да повярвам! Просто не мога да повярвам!

— Можеш. Това е чистата истина.

— Копелета! Гадни копелета! Това е заради онзи случай, нали? Ти си предал своите, добрите стари другарчета, неразривните връзки! — тя заплака.

— Ех, Клер, недей. Не си струва.

— Напротив! Струва си! О, бих ги убила всичките! Това е чудовищно, аморално! А аз съм безпомощна!

— Недей, Клер. Недей да го приемаш толкова навътре.

— Но, татко, ти си го заслужи! Ти го заслужаваш!

Така е, помисли си той. Боже, колко боли. Като от нож, така боли. Наказание, че съм постъпил така, както знам, а и те знаят, че е редно. И все пак преди час или два наказанието би ми се сторило далеч по-сурово.

— Знаеш ли, че не съм чак толкова съсипан, колкото сигурно си очаквала?

— Това ще дойде по-късно.

— Не мисля.

— Защо? През целия си живот, откакто те познавам, говориш все за този неврологичен институт.

— Значи е крайно време да отшуми, нали? Той ще процъфтява и аз ще работя в него без статут и име, това е всичко.

— Всичко? Е, аз съм съсипана, ако ти не си! Защо не се бориш? Защо господин Мозер не се бори за теб?

— Няма да има полза. Той се е борил. А човек трябва да се научи да губи с достойнство.

— Това е източен фатализъм. Примиренчество. Затова нищо не могат да постигнат в тези страни. Те се примиряват с нещастието и загубата.

— Аз няма да съм нещастен, мила. А и дума не съм споменал за примирение. Говорех за приемане на решението, има разлика.

— Така ли? И къде е тя?

— Приемаш това, което не можеш да промениш. Струва си да го запомниш, Клер.

— Искаш да кажеш, че аз трябва да го запомня?

Той долови… или пък само си въобрази, че в гласа й има горчивина. Затова отговори меко:

— Просто исках да кажа, че това е добро житейско гледище. Използвай го, ако ти пасва.

Клер облегна глава на камъка. Със затворени очи лицето й имаше класически черти. Изтънчено. Каква благословия бе да си дарен с такава дъщеря! Не биваше да си позволява да се гордее прекалено много с нея, да я обсипва с грижи, ако е по силите му. Защото няма нещо, което да не може да ти бъде отнето. Поне това би трябвало да е научил досега. После си помисли, че ще има повече време оттук насетне. Славата го отмина, но ще го отминат и безкрайните заседания и изтощителната бумащина. Повече време да преподава, да учи Клер. Повече време за тихата лаборатория, както беше преди години в Лондон, в мазето със стария Левелин.

И той се загледа в отцеждащите се капки по клоните и в блещукащите светлинки по брега. Дъждът бе утихнал.

Клер проговори с тих глас:

— Знаеш ли кой ще се ядоса най-много от тази история? Майка.

— Така ли?

— Да. Знаеш ли, тя все повтаря, че си роден, за да станеш велик. Белязан дори, така казва тя.

— Тя говори за мен?

— Не за теб като мъж, а за теб като лекар.

— Как е тя? — попита Мартин. — Не се интересувам достатъчно често.

— Добре е. Печели пари с изненадваща лекота. Работи по цял ден, та дори и през половината нощ.

Някъде от стаята долетя смях. Странно, помисли си Мартин, никога не съм бил съпричастен на веселието. Аз съм от външната страна на кръга и надничам навътре, така е било винаги.

— Какво ще правиш? — попита Клер също като Мозер. Какво си мислеха, че ще направи?

— Ще си ида първо у дома — отвърна той.

— Добре. Хайде да се махаме оттук.

— Не трябва ли да влезем и да се сбогуваме и благодарим?

— О, да вървят по дяволите! — каза Клер. — В тази тълпа даже няма да забележат отсъствието ни — хвана го за ръка и двамата заедно тръгнаха през тревата.