Белва Плейн
Ветрове без посоки (14)

Тринадесета глава

Двойните врати на познатата библиотека бяха затръшнати и завесите спуснати, ограничавайки гнева на Доналд Мейг в сумрачната стая. Думите му се блъскаха в стените като юмруци.

— Ти, проклета измет! Собствената й сестра! Нямаше да ми пука, ако беше някоя друга! Какво толкова, нямаше да те обвинявам! Но да опозориш семейството, което те е приело и… Не, остави ме да говоря! Ако не бях аз, ти щеше да раздаваш аспирини и да изминаваш по тридесет мили посред нощ за два долара, ако и тях могат да ти платят!

Мартин потрепери. Беше преживял трудно пътуване през разярения океан, с опънати по коридорите въжета и повръщащи в кабините си пътници. След като слезе на сушата, веднага се втурна към влака. Сега, напрегнат от отровната смес от унижение и лоши предчувствия, стоеше пред един мъж, който явно беше побеснял от гняв. Очите на Мейг проблясваха като стъклените очи на сърнешката глава на стената.

— Добре, господин Мейг. Казахте го дузина пъти и аз ви отговорих. Ще го повторя още веднъж. Беше ужасна грешка и нямам никакво извинение — той протегна ръка. — И все пак отново ви моля: искам да се кача да се видя с Джеси. Все пак това засяга най-вече нея.

— Джеси не иска да те види. Джеси иска развод. И ти — Мейг насочи показалеца си към него като пистолет — ще й го дадеш. Няма да създаваш никакви проблеми. Разбра ли?

— Това засяга само Джеси и мен. Имаме дете.

— Дете? Да, по дяволите, имате! И моята дъщеря от английската аристокрация трябваше да си спомни, че има пълна къща е деца! О, двамата сте чудесна двойка! Боже мой, все съм виждал пропаднали хора по мое време, но това е върхът на всичко! Със сестрата на жена си!

В хола над тях се хлопна врата.

— Мога ли поне да видя Клер? — попита Мартин.

— Не. Не. Каквото си видял досега от Клер, това ще ти остане. Чуй ме! Говорих с адвокати, цялата минала седмица съм прекарал в разговори с адвокати, и знаеш ли, че имам законната власт да пазя това дете на разстояние от теб завинаги въз основа на моралната ти разпуснатост? Знаеш ли? И предполагам, си мислиш, че доктор Ийстмън ще те вземе за помощник, когато жълтата преса се заеме с теб? Докторът и неговата балдъза! Пикантно четиво! Хората ще го излапат като топъл хляб! И ще го направя, изобщо не се заблуждавай в противното! Ще го направя, само да се опиташ да ми попречиш! Ще те съсипя, ще съсипя и Фърн! Не искам да имам повече нищо общо с нея. Не, повече никога няма да видиш Клер.

Стомахът на Мартин вреше. Не беше ял цял ден, а и главата го болеше ужасно. Повдигаше му се. Той погледна към стъклените очи на сърнешката глава на стената.

— Вие не сте човек, който прощава, господин Мейг. Никога ли не сте чували за втори шанс?

— За убиеца с брадва няма втори шанс; а ти си точно това — убиец с брадва. Разсече семейството ми на две. Раздели две сестри и ме лиши от Фърн и децата й. Да, знам, че не си виновен само ти, но ти си по-възрастен, ти си мъж и лекар. Носиш по-голяма отговорност. И само като си помисля, че ми дължиш всичко, което си в момента!

— Що се отнася до това, не бива да се притеснявате — каза тихо Мартин. — Ще ви върна всичко до последния цент с лихвите.

— О, лихвите, така ли? Нека бъдат пет процента. Толкова е в момента. И това е още една причина да се махнеш оттук без много шум. Върви в Ню Йорк и ми върни това, което ми дължиш. След това не искам да имам повече нищо общо с теб.

Влакът беше претъпкан. Мартин пътуваше обратно към града, задушавайки се от тютюневия дим и гръмкото веселие на тълпата, която празнуваше отменянето на сухия режим. Той облегна глава назад към стъклото на прозореца и затвори очи.

Детето му. Неговата Клер. Сигурно щеше да се побърка, ако не я видеше отново.

Навитите й на пръст къдрици докосват яката на жълтото й палтенце. „Алозавърът яде зеленчуци“ — обяснява тя със сериозен глас.

Може би ако пишеше на Джеси, тя щеше да се смили. „Не можа да получиш сестра ми — казва Джеси, — затова взе мен.“ Лицето й е подуто от плач.

Едва ли щеше да почувства някакво състрадание. Ами ако той по „някакъв начин“ оспореше развода? Нямаше да се получи нищо, само щеше да бъде съсипан напразно.

Какво значеше „съсипан“? И защо трябваше да го е грижа? Той искаше само дъщеря си. Своето дете.

Детето на Джеси. Джеси беше направила пълен кръг. Той я бе взел от мрачния й дом и я беше върнал пак там. О, не искаше да го прави! Искаше наистина — и се изследваше подробно, за стотен път обръщаше очи към най-тъмните кътчета на сърцето си — да я обича, както внимателно бе правил допреди нощта на балкона в къщата на Лам.

О, не беше ли странно, че ако ставаше дума за някаква обикновена улична афера, светът щеше да затвори очи и да се престори, че не вижда нищо?

Мери Фърн. Нощният вятър се усилва и листата на палмите шумят. Влизаме заедно в къщата. На обяд тя влиза през вратата с цял сноп маргаритки. Смее се…

Влакът тракаше към града и Мартин дремеше. Сънуваше, че върви по голямо авеню — Пето или Парк — и отива да посети доктор Ийстмън. Докторът се втренчи в него с ужас и изумление, защото Мартин нямаше панталони.

Но в действителност доктор Ийстмън го посрещна приветливо:

— Очаквах с нетърпение този момент, откакто се запознахме в Лондон — каза той благосклонно. — Аз съм на четиридесет и осем и съм преуморен. Ще бъде добре да разделя товара си с вас.

Беше висок мъж, запазен за годините си, с удължено красиво лице, което като че ли беше вродено за американските богаташи. Дали богатите раждаха красиви деца в процеса на селекция, или просто красивите хора по-лесно ставаха богати? Но важното беше, че у Ийстмън се усещаше добър нрав, защото често хората, които изглеждаха като него, бяха студени и властни.

Така че Мартин излезе от срещата с някаква колеблива увереност поне в една област. Закрачи бързо, като набиваше пети в паважа. Навиците се формираха в ранна възраст и после човек ги следваше механично през целия си живот. Когато Мартин Фаръл бе разстроен, той вървеше бързо; в противен случай сядаше да послуша някъде музика. Той размърда ръцете си. Те бяха неговият капитал, всичко, което притежаваше; те и новите знания — натрупани през годините, откакто бе напуснал този град.

Печалби и загуби.

— Загуби — каза той неволно на глас и едно дете, което си играеше на тротоара, вдигна поглед към него. Звукът на гласа му бе като писък на влак, преминаващ през полето в нощта.

През късовете облаци се появяваше и отново се скриваше права като струна сграда — великата Емпайър Стейт. Само преди няколко години, когато заминаваше за Англия, тя представляваше огромна рана в земята, а той имаше млада жена, която вярваше в него. И нямаше дете, нито разбита любов на другия край на океана, нито болка и копнеж, нито угризения.

Промяна. Голяма промяна.

Често се чудеше как ли щяха да му изглеждат тези първи години по-късно, когато преминеха и той обърнеше поглед назад. Понякога чувстваше такава пронизваща болка, че му се струваше, че няма да я понесе. Седеше, хванал клетата си глава с ръце, и мислеше, постоянно мислеше…

Грешките, които бе направил, без да иска! Човешките съдби, докоснати от неговия живот и разрушени от това докосване!

Алекс му писа два пъти. Като човек с широки разбирания, той беше достатъчно реалист и егоист, за да се грижи първо за собствените си интереси, и достатъчно свестен, за да включи в плановете си и проблемите на другите.

Искаше Мартин да знае, че Фърн се справя добре. Била разстроена най-вече заради Джеси; през целия си живот била толкова внимателна към сестра си! Алекс правел всичко възможно да я успокои; трябвало да рисува и да ходи на уроци; трябвало да се среща е приятели и да ходи на езда. За щастие децата изисквали много грижи и това запълвало дните й.

Накрая казваше, че щяло да бъде излишно, а може би и неразумно да пише отново. Вярвал, че Мартин щял да разбере. Мартин разбираше.

Писа и на Джеси. Мислеше си за нея: как седи в познатия стар стол, в старата стая със спуснати завеси, докато детето спи на горния етаж. Тонът на отговора й беше спокоен, но отказът на всичките му молби бе твърд и окончателен.

„Ще оставим нещата такива, каквито са. Ти имаш много възможности пред себе си. Аз имам само Клер.“

Мартин разбираше и това.

В края на краищата работата го спаси. Сега той се изтощаваше нарочно. В кабинета, благодарение на дългите часове, в които работеше Мартин, преглеждаха много повече хора, отколкото можеше да се очаква при прибавянето на още един помощник. Ийстмън отбеляза, че Мартин работи като демон.

С течение на времето неизбежно и за щастие спомените избледняваха. Така ставаше обикновено. От време на време му се явяваше Лам Хаус в мека мъгла; или проблясващото Средиземно море; или дим на кълба, излизащ от локомотива на крайната гара в Лондон. Последното нещо, което бе видял, беше гърбът й в светлокафявата пътна рокля. Отдалечаваше се бързо, облегната на Алекс. „Дори не можахме да се сбогуваме“ — помисли си той.

И все пак понякога по улицата преминаваше жена с люлееща се походка; и глупаво, макар и да знаеше, че не беше тя, Мартин се обръщаше и се зазяпваше след нея.

Понякога минаваше дете, момиченце, може би — и той пресмяташе времето — на възрастта на Клер. И ако случайно детето имаше тъмни къдрици, той се чудеше дали Клер все още носи косите си дълги, колко ли висока е станала, дали продължава да го помни и дали й липсва.

Значи край на тази глава, Мартин. Затвори книгата. Тя ще си стои на рафта и можеш да я взимаш и препрочиташ, когато си искаш. Но по-добре да не го правиш.