Белва Плейн
Ветрове без посоки (21)

Двадесета глава

Първо изгаси лампата, а после дръпна черните завеси. Ветровитата есенна нощ сякаш носеше духа на Елизабетиновата, на Шекспировата епоха. Струваше му се, че всеки момент щяха да долетят вещиците от Ендър над горите или по пътя щяха да затрополят конници с плащове. Силуетът на главната сграда се открояваше мастиленочерен на фона на небето. Тук някога бе санаториум за нервни болести на богати англичани, жертви на мира. Сега щеше да бъде за жертвите на войната. Мартин постоя няколко минути, заслушан в стенещия вятър, после въздъхна и се върна на бюрото си да пише.

„Скъпа моя Хейзъл, намирам се в провинцията, на около половин миля от Лондон.“

Зачеркна това, защото цензурата няма да го позволи.

„Хубаво е да стъпиш на суша след нещо, което наричат най-лошото пресичане на океана. Мога да си представя какво би било на малък кораб. На «Кралица Мери» беше достатъчно лошо.“

Зачеркна всичко след „океана“.

„Открих, че ставам за моряк. Роден съм в потоп и съм оцелял, между мен и водата има някакво привличане. Хората се шегуват с морската болест, но тя не е шега работа, уверявам те! Горките момчета, наредени един над друг по койките, направо си изповръщаха червата! Би трябвало да има някакво лекарство за това. Сигурен съм, че ще открият някой ден.

За тези, които бяха добре, това беше едно вълнуващо приключение. Вълнуващо? Лъкатушехме през океана без светлини. Тъмен кораб, тъмен океан. Излязох на палубата при мълчаливите часовои, като се надявах облаците да закрият блестящата адска луна. Вълнуващо!

Ще ти разкажа нещо смешно.

«Продължавай в същия дух, все пак наистина беше весело» — бях в една каюта, може би каюта за младоженци, с още двама — един дерматолог от Де Моан, добродушен шегаджия; другият, психиатърът, също не беше лош, само дето беше малко надут и всезнайко.

Та психиатърът ни уверяваше, че морската болест била въпрос на психическа нагласа и че ако не искаш да ти прилошава, това няма да стане. Знаеш какви ги говорят понякога психиатрите. Както и да е, в Денят на благодарността се натъкнахме на най-лошата буря — с вълни, които стигаха до най-горните люкове, а по коридорите бяха опънати въжета. Нашият психиатър реши да не идва на вечеря, като се извини с леко главоболие. Беше станал жълто-зелен като карфиол. Моят приятел от Де Моан си помисли, че ще е много любезно от наша страна, ако му занесем табла с ядене. Само че когато стигнахме до стаята, психиатърът се беше изстреляй от леглото и приличаше на рошава маймуна.

«Погледни какво ти донесохме — рече Де Моан. — Не знаехме дали обичаш бял или кафяв, затова взехме и от двата. И пълнежът е страхотен — по-хубав, отколкото го правеше мама; по-хубав, отколкото го е правила, която и да е майка. С аромат на червени боровинки, тиквен пай и сладолед… Ей, какво ти става?»

Психиатърът махна отчаяно с ръка. Очите му се бяха изцъклили.

— Хайде, хайде, нямаш морска болест. Вземи се в ръце, човече. Всичко е въпрос на нагласа! Опитай от лукчетата със сметана!

Донесох легена тъкмо навреме, за да спася килима.

И ето ме тук, при това много зает. Имаме първокласна болница с всичко, което можеш или не можеш да си представиш. Тук докарват най-тежко ранените.“

Задраска „ранени“ и написа „случаи“.

„В Оран и Виши французите се биха с американските десантници като тигри. Колко ужасно е да си помислиш, че тези страшни рани по нашите момчета са били причинени точно от французи! Тъжно и нелепо. Но всъщност всичко, което хората си причиняват един на друг, е тъжно и нелепо.

Скъпа моя Хейзъл, бих искал да бъда по-описателен, но казват, че докторите не са многословни, нали? Не знам дали това важи за другите, но за мен — да. Ще трябва просто да си представиш какво ми е без теб и Ийнък. И, разбира се, без моята Клер.

Ти прояви такова разбиране по отношение на нея! Знам, че малко жени биха я приели като теб. Казвал ли съм ти, че съм ти много благодарен за това? Ако не съм, сега го правя. Свършвам дотук. Прочети си писмото още веднъж и си лягай.“

Той взе в ръка милите драскулки на Хейзъл.

„Любими мой, питаш ме какъв голям подарък искам да ми донесеш, когато се прибереш у дома. «Когато се прибереш у дома.» Препрочитам тези думи отново и отново. Ще ти кажа: искам още едно дете, нищо друго — тя никога не искаше вещи. Другите мъже вече бяха ходили в Лондон, за да похарчат заплатите си за обици, сребърни сервизи за чай и още бог знае какво.

Мили мой, толкова ни липсваш на всички! Ийнък с всяка минута все повече заприличва на теб. — «Не е вярно. Той прилича на Хейзъл.» Отново се върнах на работа. Нали каза, че нямаш нищо против? Работя от седем до три. Джоузи все още е с нас. Тя води Ийнък на училище сутрин, след като замина на работа. След три часа отново съм с него, така че, както виждаш, няма да остане пренебрегнат.

Освен това много ми харесва да помагам. В болниците има недостиг на работна ръка. Пък и ще изкарвам пари, така че няма да има нужда да пипам от спестяванията и когато се върнеш, ще има с какво да започнеш.

Майка ти е добре. Говорих с нея по телефона и няма да забравя рождения й ден.

Ходих да слушам Ецио Пинца в «Борис Годунов». Вече научих много за операта. Все пак бих искала да пеят на английски.

Клер минава почти всяка седмица. Мисля, че станахме добри приятелки. Но това не ми е струвало никакви усилия, така че няма защо да ми благодариш. Знаеш ли, Ийнък я слуша повече, отколкото мен. Миналата седмица беше болен и не можах да го накарам да си изпие лекарството, но когато дойде Клер, той го направи заради нея. Попитах я дали майка й знае колко често се отбива у дома след училище и тя отговори: «Не й казвам, но мисля, че се досеща.» И после: «Като че ли е по-добре да не знае.» Каква проницателност на нейната възраст! Толкова е зряла за годините си! Понякога ми се струва, че е по-голяма от мен. Във всеки случай е по-решителна.“

Мартин се усмихна на себе си, извади отново писмото на Клер и погледът му пробяга по страниците.

„Мили татко, през септември ще бъда в осми клас! «Бриърли» е страхотно училище, но научната паралелка е направо бебешка. Не искам да кажа, че съм чак толкова интелигентна, но една моя приятелка има сестра в гимназията и аз прекрасно разбирам учебника й по биология. Нямам търпение да стана лекарка. И с теб ли някога беше така?

Минаваш ли понякога покрай мястото, където живеехме, и в парка, където карах колелото си?

Леля Хейзъл е много мила с мен. Разбира се, това е, защото съм твоя дъщеря и тя те обича. Мисля, че й е много трудно да живее сама. Казва, че не можела да се оправя с чековата си книжка. Ако нещата не бяха толкова объркани, щях да помоля мама да й помогне. Ха-ха!

Близо ли си до къщата на леля Мери Фърн? Тя още ли живее там? Все още не мога да разбера защо тя е такава голяма тайна, след като е сестра на мама!“

Мартин остави писмото настрана. Ах, това дете! Ровеше и бърникаше също така настоятелно и безцеремонно, както някога майка й.

Някой беше оставил туристическа карта на Британските острови в чекмеджето на масата. Тъй като нямаше какво да прави, просто от любопитство, а и защото Клер беше попитала, той я разгъна. Лам Хаус беше на шестдесет и няколко мили от болницата, някъде далеч по лъкатушещите пътеки, които в тази страна минаваха за пътища. Не че това имаше значение. Далеч или близо — какво от това? Мартин върна картата на мястото й и затвори с трясък чекмеджето.

Понякога човек изпадаше в паника. Колко години щеше да продължи тази война? Мартин се чувстваше объркан от чувствата си, когато докарваха ранените — благодарност, че не лежи съсипан на носилка, и срам, че се е отървал. Колкото и да спореше със себе си (защото беше вярно, че неврохирургът трябваше да бъде в тила, а не да стреля в Пустинната лисица Ромел^[1]), срамът си оставаше. Даже и Том, младши лейтенант в Южния Тих океан, се сблъскваше ежедневно с опасността, докато той, Мартин, си стоеше на безопасно в първокласно място, немного далеч от главната квартира на Айзенхауер в Буши Парк. Чувстваше също и някаква вина. Той се образоваше и разширяваше уменията си чрез страданията на осакатените. Това го притесняваше най-много от всичко.

Под една рана от шрапнел откри малък нарастващ тумор, който без раната нямаше да бъде забелязан навреме. Той описа този странен случай в едно медицинско списание в Америка; получи купища писма и известност, което не съвпадаше с намеренията му. Мартин дълбоко и може би неоснователно се безпокоеше от тези неща.

Прекарваше дълги часове с пациентите — часове, в които можеше да спи или да яде. Някои толкова го бяха трогнали, че може би щеше да запази спомена за тях до края на живота си.

Едно момче от тютюнева фабрика в Северна Каролина — топчесто дете на не повече от деветнадесет години — му каза:

— Знаеш ли, докторе, бях сигурен, че ще ме убият в тази война. Но никога не съм очаквал нещо такова.

„Нещото“ беше премазана ръка и обезобразено лице. Мартин се беше справил по-добре с ръката, отколкото пластичните хирурзи с лицето, въпреки че грешката не беше тяхна. Бяха го закърпили майсторски, но все пак това си бяха само кръпки. Отляво лицето имаше стегнатия неподвижен блясък на лачена кожа, а от грозна вдлъбнатина надничаше изцъклено стъклено око. Дясната страна се движеше при говор и окото можеше да плаче.

— Кажи ми, докторе, дали хората ще… дали ще ме познаят, когато си отида у дома? Моля те, кажи ми истината!

Мартин се опита да го успокои:

— Не съм те познавал преди, но колегите свършиха чудесна работа. Освен това със заздравяването ще става все по-добре.

— Мислиш ли… може би това е глупав въпрос, но… Е, ако ти беше момиче… Искам да кажа, мислиш ли, че момичетата ще…

Момичетата ще потреперват, ще се преструват и ще бъдат много, много тактични; поне повечето от тях, надявам се.

— Разбира се, разбира се. Защо не? Ти все пак си герой, синко, не го забравяй!

Можеше ли да каже на тези младежи, че наистина чувства техните рани като своя лична обида? Оскърбление? Чувстваме се засегнати, когато вандали съсипят някоя ценна картина, но това?

Понякога мъжете плачат. Обръщат се, за да не ги видя. Аз ги потупвам по ръката или рамото. Чувствам се неудобно. „Знам, знам — промърморвам. — Знам.“ Но не знам. Как бих могъл, нали моят ред още не е дошъл? И как всъщност мога да разбера един мъж на двадесет и пет, с отнесени от шрапнел полови органи?

Сега по света има толкова много болка, че е станала част от ежедневието.

Още няколко месеца и щеше да се навърши година, откакто беше в Англия. Животът му се бе превърнал в монотонен продължителен ред, сякаш беше банков чиновник или застрахователен агент, само дето работата му бе да поправя ужасните поражения от войната. Когато свършеше работният ден, Мартин си измиваше ръцете и отиваше да вечеря или от време на време — в Лондон да се поразсее. Това беше абсурдно, нелепо. Единственото лекарство беше да не мисли толкова много за това. Просто трябваше да продължава да живее, да прави каквото може и да приема повишенията. Сега вече беше полковник, сякаш бе ходил на бойното поле; но в известен смисъл наистина го бе правил.

Много след това Мартин не можа да си спомни къде е вървял, само дето бързаше по някаква лондонска улица и после, когато внезапно вдигна поглед, видя витрината на една художествена галерия, на която имаше акварел с три червени птици на телена ограда, поставен на триножник. Вцепени се.

„Не е същата — помисли си, докато се опитваше да се съвземе. — Онази беше на фона на сняг, а тази е тъмнозелена, в разгара на лятото.“ И все пак приликата бе явна.

Влезе вътре. Посрещна го изискана възрастна жена и Мартин я попита за картината.

— Прекрасна е, нали? Доста по-добра от много тук — и като видя, че той изглежда изненадан, обясни: — Този месец превърнахме галерията в изложба с разпродажба на любителски работи. Това е част от благотворителната дейност за пострадалите от войната; приходите отиват за нуждаещите се деца. Интересува ли ви тази?

Той заекна:

— Като че ли съм я виждал преди. Художникът, да не би да е…

— Мога да проверя. Да, ето! „Три червени птици“. Някоя си госпожа Лам. Тя е чудесен човек; всъщност ни даде доста неща. Работи и с въглен. Тази детска глава е нейна. Сигурно ще се съгласите, че е доста добра.

„Това трябва да е Нед“ — помисли си Мартин. Сега сигурно вече беше младеж; несъмнено се сражаваше някъде за Англия. Но тук беше само на десет години, с облегната на двете си ръце брадичка. Ръцете бяха нарисувани лошо, но лицето бе изпълнено с дух и живот. Устата издаваше чувство за хумор. И Мартин стоеше, държеше в ръце картината и чувстваше… Просто не знаеше какво чувства.

— Има известни качества, нали? Би могло да е сантиментално, но не е — жената се усмихна. — Разбира се, хората обичат сантименталностите. Пък и като си помислиш, защо не?

— Да, защо не? — повтори като ехо Мартин.

Очевидно жената чувстваше нужда да запълни тишината.

— Повечето любителски работи са доста лоши, но понякога откриваш такива, които почти са достигнали до същността на нещата, каквато и да е тя. Работя в областта на изкуството от тридесет години и мога да позная истинската работа от пръв поглед, въпреки че, да ме убиеш, не мога да й дам определение. Тази жена е много близо. Може и да я достигне, а може и да не я достигне; не съм сигурна.

— Бих искал да я купя — рече Мартин.

— Коя? Главата?

— Не, птиците.

— О, ами много хубаво! Дамата ще бъде доволна. Тя я донесе от провинцията едва миналата седмица.

Във влака, на връщане от болницата, той имаше странното усещане, че носи контрабанда, а хората го гледат втренчено и пробиват хартията с поглед. За момент му се прииска да изостави пакета на седалката.

Когато се прибра в стаята си, той я опря до стената в един ъгъл, без да я разопакова. Защо, по дяволите, я беше купил? Ето я, стоеше там и внасяше смут в душата му. Сякаш в живота нямаше достатъчно притеснения!

Чак след три дни Мартин разопакова картината и я подържа срещу светлината. В долния ляв ъгъл имаше инициали: МФЛ. „Ф“-то завършваше с ченгелче, а „Л“-то — със заврънкулка. Прокара леко пръст по буквите. Значи тя все още живее в Лам Хаус с Алекс! Разбира се, Мартин не бе очаквал нещо друго. Почуди се дали в живота й не бе влязъл някой друг и ако да — кой и как?

Излезе навън. Нощта беше неподвижна. На небето ниско на запад лежеше ивица мъгляво розово. Бомбардировачите още не бяха излетели. В повечето нощи горе-долу по това време и над това място изреваваха самолети, излитащи от въздушната база само на десет мили на север. Призори се чуваха отново. Ревът им сутрин никога не беше толкова силен, колкото вечер, и човек неволно се питаше колко ли от тях не бяха успели да се завърнат.

Мартин остана облегнат на стената на къщата. Каква жестокост беше случайното безумие на човешкия живот! Планетата бе като кораб, който си пробива път през безкрайното студено пространство като в неотбелязано на картата море. Поне казваха, че е безкрайно. Кой може да знае наистина какво означава това определение? И може би точно като кораб пътува към скрит риф, отправен към световната, неописуема божествена катастрофа. Хората преминаваха като вихър през кратките си дни и мимолетни удоволствия, които свършваха и изчезваха толкова бързо!

 

 

Около три седмици по-късно, в един съботен следобеда Мартин слезе от влака и закрачи по обичайната за малките селца главна улица. Спомняше си, че църквата е вляво, после трябваше да се завие по една пътека в полето и след няколко минути вървене щеше да пристигне в Лам Хаус.

Веднага щом се оказа там, му се прииска да се върне обратно. Струваше му се, че присъствието му се набива в очите на всеки и някой ще го предизвика на бой. Мина покрай няколко жени, които носеха пазарски чанти, войник в отпуска и две момичета на велосипеди, но никой даже не го погледна.

Малките градинки до портичките бяха засадени със зеленчуци. Само едно малко парченце земя, твърде неудобно за тази цел, припомняше какъв бе животът преди войната. Представляваше късче земя, обрасло с резеда като късен сняг, близо до туфа ралици.

Трябваше да се върне обратно. Но той не бе дошъл тук да обърква никого, просто искаше да я види! Какво лошо имаше в това?

Моравата пред къщата бе засадена със зеле. Не бе направил и две крачки по пътеката, когато видя Мери. Беше застанала с гръб към него, но той все пак я позна. Копаеше зелето. Мартин отново почувства силно желание да си отиде. След това често се питаше дали наистина щеше да го направи, ако тя не го беше видяла в този момент.

Стоеше неподвижна, когато той се приближи. Беше облечена в бяла блуза и кафява пола. Кожата й бе загоряла. На бузата й имаше кално петно.

— Купих твоите червени птици. Открих ги в една галерия в Лондон — рече той.

Тя го погледна неразбиращо.

— Видях и скицата с главата на Нед, или поне си мисля, че беше Нед. Той ли беше? И дойдох тук — спря се. — Говоря глупости.

Тя пусна мотиката на земята.

— Какво правиш тук?

— Тук или в Англия имаш предвид?

— Скоро ли пристигна в Англия?

— Не, миналата есен.

Двамата стояха и се гледаха около минута.

— Изобщо не си остарял — каза тя.

— Само с единадесет години.

Времето бе оставило своя отпечатък върху Мери. На челото й се бяха появили бръчки, бузите й бяха отслабнали, а очите — хлътнали.

— Алекс тук ли е? — попита той.

Нямаше намерение да задава този въпрос, всъщност дори нямаше представа какво щеше да каже, когато дойдеше тук. Но думите му прозвучаха съвсем естествено.

— С Монтгомъри е в Северна Африка. Записа се доброволец.

Мартин като че ли нямаше какво повече да каже.

— А ти добре ли си? — попита тя. — Как е семейството ти? „Колко странно и официално звучат думите й!“ — помисли си той. Въпросът го обърка.

— Семейството ми ли?

— Жена ти, синът ти… Понякога леля Мили ми пише. От нея знам.

Думата „жена“ го смути.

— О, да, да, всички са добре — отвърна неловко.

— Вече отново се виждаш с Клер.

— Да, да, така е.

— Радвам се да го чуя.

„Колко е благовъзпитана!“ — помисли си отново той.

Слънцето светеше в очите му и това му послужи като извинение да извърне поглед встрани. Стана му ясно, че едва познаваше тази жена. Почувства се като вдървен.

— Ще влезеш ли, Мартин? Вече имаме пет деца и трябва да им приготвя вечерята.

Той се слиса:

— Пет?

За пръв път Мери се усмихна. Около ъглите на очите й се появиха тънки ветрилообразни бръчици.

— Не, не, моите не са тук. Нед е в Кралските военновъздушни сили, а момичетата са в пансион. Тези са евакуирани от бомбардировките.

— Тогава сигурно си заета. Няма да те задържам.

— Не ме задържаш.

Той я последва в къщата.

— Седни, докато подредя масата — рече тя.

Мартин седна сковано и постави шапката в скута си; наблюдаваше я как слага срещу всеки стол върху дъбовата резбована маса керамични чинии и чаши. Спомни си я как някога седеше тук, облечена в кадифе. Не трябваше да идва. Откъде можеше да знае какви чувства изпитва към него сега? Несъмнено неудобство, а може би и гняв. Всичко бе възможно.

— С кола ли дойде? — попита тя неочаквано.

— Не, хванах влака.

— Тогава ще трябва да преспиш тук. Сега има само три влака дневно и последният вече е заминал.

— Съжалявам! Не помислих за това. Може би ще намеря стая някъде в селото.

— Няма нужда. Тук имаме много стаи, въпреки децата.

Той отчаяно се опита да намери тема за разговор:

— Всички тези странни деца… Сигурно ти причиняват много грижи.

— Не чак толкова. Все пак съм отгледала сама три. Тези просто ми правят компания.

— Е, да.

— Боя се, че ще ти се стори истинска лудница, докато ги нахраня всичките и ги сложа да си легнат — рече тя учтиво.

— Нямам нищо против — отвърна той със същия тон.

Струваше му се, че се държаха като роднини, които се бяха срещнали след дълга раздяла и внезапно бяха открили, че вече не се харесват особено.

Изглеждаше невъзможно, че се водеше тази кървава война; или пък, че имаше места като операционната, където ръкавите на Мартин се покриваха с кръв всеки ден. Огънят пращеше в камината. Старите жилави чинари близо до къщата поскърцваха от вятъра. Селски звуци като от викториански роман. Стаята нямаше нищо общо с това, което се случваше навън по света — нито портретите в рамки на предците с шапки с пера, нито медно златните купи по езда на Алекс върху полицата над камината, нито малкото звънче за повикване на прислугата, която вече не беше там.

На горния етаж се затвори врата. След това по стълбите се чуха стъпки и Мери влезе в стаята.

— Съжалявам, че се забавих толкова. Хермин, най-малката, все още плаче понякога за майка си. Отнема ми доста време, докато я успокоя.

— Нямам нищо против. Тук е приятно.

— Приятно и студено.

Тя коленичи и протегна ръце към огъня. От хола влезе огромно овчарско куче и легна тромаво близо до топлината, високият часовник тиктакаше самотно в тишината. Децата бяха оставили истински безпорядък на масата. Мартин отново нямаше какво да каже.

Мери гледаше мрачно в огъня. Накрая вдигна поглед.

— Щастлив ли си, Мартин?

Този въпрос, след изминалите часове на официалности, го стресна. После опита да се измъкне.

— Може ли някой да бъде щастлив в година като 1943-а?

Очите й казваха: „Не това имах предвид!“

— Извинявай — рече той. — Май искаше да кажеш нещо друго… Предполагам, че съм.

— Разкажи ми за децата си. Първо за Клер.

— О! — отвърна той, радостен, че му е зададен въпрос, на който можеше да отговори лесно. — Клер наистина ще бъде някой. Каквото и да направи, то ще бъде нещо велико! В живота си ще има или много радост, или много болка. Вероятно и двете.

— Като теб, нали?

— Не знам. Не мога да се видя отстрани. Но тя е като майка си — рече той замислено.

— Кажи ми какво знаеш за Джеси?

— Само сведения от втора ръка, от Клер, и то не много. Но мога да твърдя, че живеят добре, а това все пак значи нещо.

— Постоянно си мисля за Джеси. Може би от угризения на съвестта.

— Единадесет години — каза тихо Мартин, — и все още угризения?

— Защо? Ти нямаш ли?

Ето. Приближаваха се към същността на въпроса.

— Да — рече той. — Имам. Но нека говорим за нещо друго. Не можем да променим миналото.

— Добре. Разкажи ми за твоето момченце. Как се казва?

— Ийнък, като баща ми.

— Спомням си баща ти. Беше простичък и много мил човек.

— Е, синът ми беше на три години, когато го видях за последен път. Тихо дете, много мило. Съвсем различен от Клер.

Мери стана от пода, седна на стола и постави ръце на облегалките.

— Не носиш топаза — каза Мартин.

— Топаза?

— Онзи странен гравиран пръстен, който винаги носеше на малкия си пръст.

— О, ти си го спомняш? Дадох го на Изабел. Беше на майка ми, а Изабел е като нея, въпреки че прилича на Алекс.

— Значи казваш, че Алекс се записа доброволец?

— Да, той имаше предубеждения към нацистите много преди другите и отчаяно искаше да отиде.

— Той е човек с дух.

— Ако не беше, едва ли щях да издържа през всичките тези години.

Значи пак към същността на въпроса. Този път обаче Мартин се страхуваше по-малко.

— Беше ли толкова трудно все пак?

Тя сключи ръце.

— Това, което имам предвид, е, че сякаш човек започва да харесва живота си повече, ако е труден. Има някакво равновесие. Може би нямаше да се сближа толкова с децата си, ако положението не беше такова. Като че ли се научих да обичам повече другите хора.

В стаята бе настъпила някаква промяна. Внезапно Мартин усети, че пулсът му се ускори… Огънят пращеше. Във виещите се пламъци се разтваряха цветове, чуваше се прибой на вълни, издигаха се и падаха крепости. Мартин стоеше неподвижен и се оставяше да бъде хипнотизиран. Накрая каза:

— Ти беше много силна, Мери.

— Човек прави това, което трябва — отвърна тя тихо.

— Мислила ли си за бъдещето?

— Не и отвъд тази война. Щом свърши — когато и да е, — тогава ще си помисля за бъдещето.

Тя стана и сложи в огъня още едно дърво. То тупна глухо и вдигна ято искри.

— „Човек е роден за мъка, така както искрите летят нагоре“ — рече Мартин и когато видя, че Мери изглежда озадачена, прибави: — Нямам навика да цитирам Йов. Просто изскочи от главата ми; останало е там от детството ми, когато препрочитахме Библията във всекидневната. Както и да е, това е велика поезия, дори и да не можеш да я приемеш буквално.

— Мислиш, че човек е роден за мъка? А дали не си я създава сам?

— По тази тема може да се спори до безкрайност. Каквато и да е причината обаче, иска ми се ти да не беше изпитала толкова много мъка.

— Тя изглежда доста малка в сравнение с това, което става в света сега.

Мери се усмихна и времето се сви в тази приятна, красива, смела усмивка. Времето преди единадесет години беше вчера. Днес бе преди единадесет години.

— Сините очи не могат да принадлежат на такова испанско лице. Или може би е гръцко? — рече той.

— В мен няма нито испанска, нито гръцка кръв, Мартин.

Той стана. Тя бе толкова близо, че можеше да види как пулсира гърлото й, тъмните линии на мястото, където от фините бели раковини на клепачите й израстваха ресниците; можеше да види дори блесналите й сълзи.

— Не трябваше да идвам! — рече той.

Тя не отговори.

— Не дойдох, за да започна всичко отначало. Кълна се!

— Знам това, мили мой.

В гърдите му се надигна огромно щастие. Прииска му се да крещи до небето. Прииска му се да запее.