Белва Плейн
Ветрове без посоки (20)

Деветнадесета глава

Мартин бутна стола си назад.

— Вечерята беше чудесна. Нахрани ли се добре? — попита той Клер.

Опустошеното неделно печено стоеше в изстиващия сос на бюфета заедно с граха, сладките картофи, домашно приготвените ръжени кифлички и ябълковия пудинг. Мартин ядеше твърде много, също като баща си. Затова си напомни да внимава.

— Направо се натъпках — каза Клер. — Ти си по-добра готвачка от нашата прислужница, лельо Хейзъл, даже по-добра от всички прислужници, които някога сме имали.

Хейзъл се усмихна:

— Ако наистина искаш да заведеш Ийнък в парка, трябва да тръгвате. Знаеш, че се стъмва рано и става хладно.

— Искам да отида в парка — рече веднага Ийнък.

— Готова съм. Само да си облека палтото.

— Всичките му копчета са скъсани — забеляза Мартин.

— Не всички, само три. Как забеляза? Мама вижда всичко, но за теб не предполагах.

— Мислиш, че съм сляп с едното око и е другото не виждам по-далеч от носа си?

— Дай, ще ги зашия — предложи Хейзъл.

Тримата я гледаха, докато шиеше копчетата. Меката й коса постоянно падаше по челото. Когато я отмяташе, тя вдигаше поглед и им се усмихваше.

— Толкова си мила! — каза Клер. — Знаеш ли, родителите на приятелката ми се разведоха и новата жена на баща й е просто отвратителна. Алис я мрази, но аз със сигурност не те мразя.

— Това е много лошо — каза Хейзъл. — Искам да кажа, за Алис. И се радвам, че не ме мразиш.

— Днес трябваше да облека най-хубавото си палто. То е розово и има голяма кожена яка. Мама ме накара да си го купя, но аз не го харесвам.

— Майка ти има чудесен вкус — рече Мартин. — Можеш да научиш много от нея.

— Знам, но не се интересувам от дрехи, поддържане на чистота в стаята и тем подобни. Просто не ме интересуват.

— Ето, готово — каза Хейзъл и скъса края на конеца със зъби. — Сега е по-добре. Ще облека Ийнък и не забравяй да го държиш здраво за ръката. Може да ти се изплъзне, без да го усетиш.

— Можеш да разчиташ на мен — увери я Клер.

— Харесва й да идва тук — забеляза Хейзъл, когато децата заминаха. — Предполагам, че й е забавно с Ийнък. Сигурно у тях е доста тихо.

— Предполагам — отвърна Мартин.

— Тя наистина е със странен характер, Мартин. Искам да кажа — в положителния смисъл. Толкова е… различна.

— Така е.

— Не си ли мислил да се видиш с майка й?

— Като че ли не.

Хейзъл искаше да говори за Джеси, да се рови в тъмни места. Но истината беше, че той наистина искаше да види Джеси, да си поговорят за Клер, да разбере дали раните са заздравели. Само че Джеси не искаше да го вижда.

— Е, аз по-добре да почистя в кухнята. Ти ще работиш ли?

— Само час, докато започне филхармонията. Имам да проверя няколко доклада за пациенти.

Беше отделил една стая за себе си и личните си съкровища — бюрото, книгите, плочите и малкото радио, на което слушаше неделните предавания на филхармонията. Останалата част от къщата беше на Хейзъл — женско владение, в което той не се месеше. Там тя правеше каквото си искаше и ако попитаха Мартин, той би охарактеризирал резултатите с няколко думи: удобно и леко безвкусно, но не натрапчиво. Имаше изобилие от възглавници, пискюли и драперии в неясни цветове, които обикновено успокояваха неговата раздразнителност — пепел от рози, който му напомняше на гниещи цветя, светлокафяво като стари петна от чай. В малкия кабинет на Мартин стените бяха бели. Тъмният под се виждаше изпод краищата на стария персийски килим, оцветен в златно и кремаво като слънце и пясък. Нямаше завеси, само саксии с растения, така че от бюрото си можеше да вижда небето; това му даваше чувството за свобода и лекота.

Миналата пролет някой им беше изпратил азалия в дървено сандъче. Огнените цветове бяха изпадали, но лъскавите листа вървяха добре и сигурно отново щеше да цъфне, когато й дойдеше сезонът. Хейзъл се грижеше за нея. Тя имаше усет към растенията.

Следобедът беше мрачен и неподвижен. Мартин погледна към улицата, където, три етажа по-надолу, оголени гинкови^[1] дървета стояха в редица по края на тротоара, всяко едно в собствена телена ограда. Клер, хванала Ийнък за ръката, тъкмо беше пресякла Седемдесет и трета улица и се отправяше към парка. Мартин ги наблюдаваше — високото къдрокосо момиченце и момченцето, което се поклащаше като пате, когато завиваха зад ъгъла. Гърдите му се изпълниха с нежност. Дано Бог бъдеше милостив към тях! Бяха толкова крехки! Той се помоли за децата си и дали не се молеше повече за момиченцето, отколкото за момченцето? Не, не, невъзможно! В крайна сметка в тези неща нямаше мерки. Двамата бяха различни, следователно и неговите чувства трябваше да бъдат малко или много различни.

Той предполагаше — и беше почти сигурен, — че Джеси едва ли е доволна от това развитие на нещата. Надяваше се, че гневът й не бе твърде силен. Тя щеше да каже на Клер, ако беше така. Във всеки случай Клер не беше споменала нищо по този въпрос.

Когато малката се самопокани на вечеря за тази неделя, Мартин я попита:

— Майка ти няма ли да иска да вечеряш с нея?

— Тя е настинала и трябва да лежи, така че аз и без това ще бъда сама.

Той се опита да си представи тяхната връзка и заключи, че Джеси, каквато си беше практична, се е примирила, че живее с такова добро, но волево и прекалено зряло за възрастта си дете. Накратко Джеси знаеше кога е победена! На Мартин му стана смешно, макар да й се възхищаваше. Досега светът не бе успял да я обърка. Бе израснала професионално. Веднъж Хейзъл му беше казала, че на едно от събиранията в болницата някои жени споменали името на Джеси и били впечатлени. Какъв неочакван обрат на съдбата!

И колко странно, че след всичките безполезни и отчаяни усилия дъщеря му се бе върнала при него ей така, без дори да си е мръднал пръста! Неговата очарователна дъщеря!

Преди време майка му дойде на гости за рождения й ден. Когато видя Клер, тя се разплака.

— Толкова е различна от другите, от момичетата на Алис! — каза му тя. Той я попита в какъв смисъл. — Трудно е да се каже точно. Първо е много любознателна. И много силна. Да — повтори тя след малко, — много, много силна.

И Клер като Джеси винаги казваше това, което й дойдеше наум. „Беше същата и на три години“ — спомни си той. Ийнък на три все още беше бебе. Мартин бе благодарен, че това, което й идваше наум, не нарушаваше хармонията в неговия дом. Клер с искрената си простота бе харесала Хейзъл и Хейзъл с любящото си сърце също я беше харесала. Жена му бе твърде милостива, защото Клер бе „жертва на развод“ и защото имаше майка инвалид. Хейзъл имаше склонност да мисли в клишета, но това бяха мили клишета.

Беше благодарен, че по каквато и да било причина — вероятно заради собствената си гордост — Джеси не бе казала нищо на Клер за развода им. Някой ден момиченцето трябваше да разбере и той изпитваше ужас да не падне в нейните очи…

Е, добре! Стига за днес! Той извади бележника си и купчина с доклади. На един от тях беше закрепена бележка:

„Семейство Мозер ни поканиха следващия петък на вечеря. Свободен ли си? Да приема ли?“

Случайно беше свободен, но знаеше, че дори и да не беше, щеше да се постарае да отиде. Мозерови бяха свестни и приятни хора. Бяха изпълнени с благодарност към него. Вики се радваше на чудесно здраве и това му бе докладвано подробно всеки път. Мозер искаше да вярва в изключителната гениалност на Мартин — едно убеждение, което беше толкова безпочвено, колкото и първият му отказ да повярва в Мартин. Но беше много трудно, дори и невъзможно да промениш мнението на лаика, когато веднъж е формирано. А Мозер явно си го беше съставил въз основа на нещо, прочетено в списанията, или на зле разбрания опит на един негов приятел или роднина.

— Един мой познат има син — му каза наскоро Мозер. — Живеят в Дейтън, щата Охайо. Същата история като с Вики — катастрофа с автомобил. И хирургът оплескал работата. Сега горкото момче е просто грамада плът без разум.

— Е — рече Мартин, чувствайки се задължен да защити непознатия хирург, който вероятно нищо не беше оплескал, — може и да е било нещо съвсем друго.

— Не, не, същото е било. Това само ме кара да осъзнавам все повече и повече колко много ти дължим, Мартин. Да, сам Господ те доведе при нас. И нищо, което ти или някой друг ще каже, не може да промени мнението ми.

Вечерята вероятно щеше да бъде в някой хотел наблизо. В зимна вечер като тази и след напрегнатия работен ден пътуването до дома на Мозерови в Лонг Айлънд щеше да му се стори много дълго. Но все пак Хейзъл обичаше да ходи там. Такова нещо не й се случваше всеки ден. Влизаш през огромните порти, пътуваш още половин миля по алеята между високи стени от храсти и накрая икономът те поздравява от върха на парадните стълби. Двойните врати водят към осмоъгълен хол. Влизаш по пастелни килими във величествени стаи, пълни с огледала и тапицирани с брокат мебели; покрай полираната махагонова библиотека, чиито рафтове гъмжат от неразрязани книги в кожени подвързии и сребърни купи от състезания по голф. От еркерния прозорец се виждат тераси, които се спускат към пролива в подножието на стръмна скала.

— Къщата е в стил английско имение — обичаше да обяснява госпожа Мозер. — От епохата на кралица Елизабет. Направи я един архитект, известен с английския си стил.

Госпожа Мозер беше от Айова и се бе омъжила за господин Мозер, преди той да бе станал президент на своята компания за производство на инструменти и матрици. Носеше много диаманти, но беше простовата жена, някак уплашена от положението на мъжа си. Хейзъл се чувстваше удобно с нея.

Мартин започна с първия доклад, прочете го и направи бележки в полетата. Умът му блуждаеше: щеше да бъде страхотна вечеря или пък поредното разочарование след цяла седмица неотложна работа и ядене на крак. Мислите му се върнаха към имението в елизабетински стил. Ако наистина видеха нещо такова, Мозерови нито щяха да го разпознаят, нито да го харесат. Сети се за Лам Хаус.

Защо ли все се случваше така, че в дните, когато беше с Клер, той все повече и повече си мислеше… за нея? Имаше ли изобщо някаква прилика между двете? Във всеки случай не в очите, защото тези на Клер бяха тъмни. Никога и у никого не беше виждал такова чисто и лазурно синьо. Но имаше нещо — някакво радостно движение на главата, нещо у единадесетгодишното дете, което му напомняше, че двете бяха от една кръв.

Не, Мартин, не.

Хейзъл пееше в кухнята:

— Когато докосвам ръката ти, чувам музика…

Гласът й беше сладък и леко печален като самата нея. Тя много се стараеше всичко между тях да е идеално. Поначало обичаше романи и женски списания, но за да си подхожда с Мартин, четеше същото като него. След това искаше да го обсъждат. Той често го правеше и намираше коментарите й за уместни. Хейзъл също така не обичаше много музиката, но ходеше с него на опера; дори си купи книга, за да научи нещо повече по този въпрос. Беше убедена, че съпругите на всички останали лекари са образовани, макар той да й бе казал, че това не е истина и че я харесва такава, каквато си е.

Това, което Хейзъл наистина обичаше, беше домашният уют и компанията на жени като нея. Фло й беше станала доверена приятелка и това му доставяше удоволствие. Щеше да им бъде много трудно с Том, ако жените им не се харесваха. Също обичаше да бъде и със семейството си, особено със сестра си Тес, която Мартин едва понасяше. Тес беше неудържимо бъбрива, а гласът й — направо подлудяващ.

Хейзъл почука на вратата. Винаги го правеше, когато той работеше, макар да й бе казал, че не е нужно.

— Мислех, че е добре да те подсетя, че концертът ще започне след три минути. Понякога си толкова зает, че забравяш.

— Благодаря. Не бях толкова зает, просто размишлявах.

— За какво?

— За това каква добра година беше тази.

— Радвам се. Ако искаш да слушам концерта с теб, ще остана. И няма да говоря — очите й излъчваха невинност повече и от самата Клер.

Той каза нежно:

— Само ако искаш. Не трябва да се насилваш заради мен. Няма нищо лошо, че не обичаш музиката.

— Ще се опитам да я обикна, за да можем да слушаме заедно, Мартин.

Да се опита да я обикне! Моцарт и Бах, с тяхната божествена математика! Величието и спокойствието като галещи пръсти, като нежни ръце!

— Добре тогава — рече той и завъртя копчето.

Чу се жужене и дращене от атмосферните смущения. Забоботи глас, после се проясни:

— В седем петдесет и пет тази сутрин голям отряд от японски самолети атакува плавателните съоръжения на Съединените щати на Пърл Харбър, като нанесе големи поражения на форт Айлънд, военновъздушната база и Хикхъм фийлд. Броят на жертвите непрестанно се покачва…

— Господи! — извика Мартин.

— Голям брой самолети от Военновъздушния корпус бяха извадени от строя. Влизайки в Оаху, японските торпедоносачи и подводници разрушиха хангари, докове и…

Хейзъл сложи ръка на устата си. Правеше го винаги когато беше изплашена.

— Да не би това да означава… — започна тя.

Двамата се спогледаха и недовършеният й въпрос увисна във въздуха.

 

 

Когото и да попиташ от хората, които са живели тогава и са били достатъчно големи, за да си спомнят какво са правили и къде са били в момента, когато са чули тази новина, той ще ти отговори с някакво страхопочитание в гласа:

— Тъкмо бяхме тръгнали към плажа.

— Тъкмо измъквах печеното от фурната.

— Тъкмо се обличахме за сватбата на брат ми.

Така че двамата щяха да си спомнят деня, който разтърси света, който го промени както за тях, така и за сънародниците им и в крайна сметка — за всички хора по земята.

 

 

Последното нещо, което Мартин видя, преди да изгаси лампата до леглото, беше униформата, закачена до официалните му цивилни костюми в гардероба. Сега те изглеждаха странно, като останки от нечий друг живот. Мартин чувстваше, че ако трябва да ги облече отново, ще изпитва неудобство в тях, макар и само преди година да бяха част от ежедневното му облекло.

Стаята също изглеждаше странно — тази стая, в която бяха заченали детето си, бяха разтваряли неделните вестници върху завивките и удобно загърнати, бяха лежали, заслушани във вятъра. „Тридневна домашна отпуска — помисли си той. — Може би беше по-добре изобщо да не идвам, да не си спомням това, което вече ми е станало необичайно и ще остане такова още кой знае колко време. А може би завинаги?“ Последният медицински контингент, изпратен през океана, беше улучен от торпедо в Северния Атлантик. Младият Прескът беше потънал с тях и незнайно защо — той не познаваше добре Прескът — Мартин можеше да си спомни лицето му съвсем ясно: меко и топчесто, притеснено и желаещо да угоди. Жена му беше бременна с четвъртото им дете.

От долния етаж долетя тих плач. Хейзъл седна в леглото и зачака звукът да се повтори, но това не стана.

— Ийнък сънува — рече тя.

Какво ли сънуваше това тригодишно дете, в чиито очи вече беше изписано майчиното му безпокойство?

— Мартин — прошепна тя в тъмното, — колко време ще останете във форт Дикс?

— Скъпа, нямам представа.

— Но в тази зона са съсредоточени войски, нали?

— Хейзъл, моля те.

— Знам, че не трябва да казваш нищо и разбирам, но… — тя се притисна в него. Устните й се движеха близо до шията му — Мартин?

— Да, скъпа?

— Опитвам се да не плача. Толкова се срамувам от себе си!

— Няма нищо, ако заплачеш. И на мен не ми се иска да ви оставям с Ийнък.

На колко ли години щеше да бъде малкият, когато той се завърнеше у дома? А Клер, с която бе прекарал толкова малко време? И в колко ли стаи, в колко ли домове по тази земя мъже и жени лежаха будни тази вечер и брояха минутите до заминаването?

— Мартин? Ще се разсърдиш ли, ако те попитам нещо?

— Разбира се, че не. Питай.

— Никога не сме говорили за това. Разбира се, не съм и, мислила по този въпрос; само че сега може да отидеш в Англия… Искам да кажа, не че питам, но изглежда възможно от това, което пишат по вестниците…

Той знаеше, знаеше какво щеше да последва.

— Е, да предположим, че те изпратят в Англия. Ще искаш ли отново да видиш Мери?

За пръв път от толкова години някой изговаряше това име на глас. Сега то придоби форма и застана в рамката на вратата, където проникваше светлина от хола. Стори му се, че беше разкривена и някак сребристозелена. Мери. Мери Фърн.

— Знаеш, че с това е приключено — рече нежно той — доста време преди да те срещна. А сега сме женени — Мартин я прегърна още по-силно. — А ти не беше ли сгодена за някой друг? Да те ревнувам ли, а? — не му беше ясно защо говори толкова много. Приказваше глупости.

Хейзъл отвърна тихо:

— Ни най-малко. Онова беше различно. Разбира се и двамата знаеха, че е така.

— Ние сме женени — рече той натъртено.

— Да, наистина, нали?

Тя постави дланта му на бузата си и я целуна. Колко беше мека! И той бе отговорен за този крехък живот! Защо ли жените, добрите жени (а на Мартин му се струваше, че всички жени, за които се бе грижил, бяха такива), караха мъжа да се чувства така, сякаш държи живота им в дланта си? Трябваше да се покаже достоен за такова доверие! Наистина искаше да бъде — и щеше да се постарае. Никога повече нямаше да причини болка и сълзи; никога, никога!

Мартин лежа още дълго буден в нощта, много след като Хейзъл беше заспала, заслушан в тихото й дишане, като се напрягаше да чуе дали синът им не плаче. Когато най-накрая се унесе, бледата светлина на този последен ден вече се процеждаше от небето.