Белва Плейн
Ветрове без посоки (5)

Четвърта глава

Последната година измина по-бързо от всички други. Мартин започна наистина да се чувства лекар. У него се зароди някаква недоловима сила, сякаш започна инстинктивно да усеща болестта — тя пулсираше под пръстите му, блестеше пред очите му. Започна да си играе една игра наум, даже си водеше бележки в метрото.

„Черноработник, едър мъж в жълта винтяга. Италианец. Като младеж навярно е бил хубав, як. Яде млечен шоколад с лешници, хруска и дъвче с огромно удоволствие. Трупа сланини. След няколко години силата му ще отслабне. На петдесет ще прилича на треперещо желе. Вече е пренапрегнат, бас държа, въпреки че не го знае.“

„Мъж на четиридесет. Мрачно, интелигентно лице. Англосаксонец. Зеленикава бледност, пожълтели от тютюна пръсти. Изважда цигарите, хвърля поглед към табелата «Пушенето забранено», пъха ги обратно в джоба си. Типичен язваджия. Може би е адвокат? Или дребен чиновник в някоя голяма фирма, претоварен от отговорности и нощен труд…“

Мирогледът му се разшири. Чувстваше се как достига с ново любопитство до непознати неща. Ходеше в Медицинската академия да слуша лекциите на един психиатър за хипнозата, запознаваше се с нови теории за рака и нови процедури в операционната.

Един човек, неврохирург, го впечатли особено. Беше испанец — Хорхе Мариа Албениц, получил образованието си в Барселона — фин възрастен мъж с официални европейски маниери. Сестрите го наричаха с любов зад гърба му Дукът. Лекарите го смятаха за талантлив, но странен. Разправяха, че ако поиска, може да направи състояние. Но той прекарваше голяма част от времето си в лабораторията си в мазето и клиниката, където лекуваше болни и преподаваше. Оперираше само когато случаят беше толкова труден, че никой друг не се наемаше с него.

Един ден го наблюдава как отстрани тумор на хипофизата на млада жена. Туморът беше твърде разпространен, за да може да се премахне напълно.

Докато работеше, Албениц каза:

— С рентгеново лечение ще живее вероятно още няколко години. Децата й ще пораснат и ще могат сами да се грижат за себе си. Печелим време, това е всичко — вдигна поглед към заобиколилите го притихнали младежи. — Както виждате, има страшно много неща, с които не знаем как да се справим.

Тази проста откровеност развълнува Мартин. Той си помисли, че може би умствената работа е най-примамливото поле за действие. Погледна с учудване към Албениц. Как ли можеше човек да стане като него?

И започна да чувства ново и непознато безпокойство.

То не го остави и у дома през ваканцията. Внезапно откри неща, които не беше забелязвал преди. Баща му имаше абсурдно и невежо мнение по някои въпроси. Веднъж каза за един човек с хронично главоболие, че му е по наследство.

— Спомням си как чичо му Тадеус изпадаше в бяс от болки. След това винаги съжаляваше. Трябва да избягва силно подправената храна. Тя сгъстява кръвта и пренатоварва главата.

Мартин не каза нищо. Какво ставаше с главоболието, причинено от какво ли не: от синузит до мигрена и алергии, тумор или начална форма на психоза? Или може би просто от тревоги около ипотеката. Подправки в храната!

Веднъж беше с баща си на посещение. Семейството имаше дебело четиригодишно момченце, с което майката се гордееше.

— Голям немирник, нали, докторе?

— Ей, здрасти, Дейл! — рече баща му. — Да, чудесно дебеличко момченце. От пръв поглед се вижда, че си хапва достатъчно от твоя прекрасен гъст крем и масло.

— Само дето миналата зима, не знам как съм забравила да ви кажа, се оплакваше от болки в ръцете и краката. Не много силни, мисля, защото не плачеше. Просто го наболяваха, нали разбирате.

— Къде? В ставите?

— В коленете и лактите.

Татко му махна с ръка:

— Нищо особено. Болки от растежа. Расте твърде бързо. Не бих се тревожил за това.

Когато излязоха навън, Мартин попита:

— Не мислиш ли, че има признаци на ревматична треска? Освен това детето е твърде дебело.

— Не — отвърна кратко баща му.

Е, трябваше все пак да се очаква някакво съперничество между бащата и сина! Досега то не се беше проявявало. Той със сигурност не искаше това да ги разделя, така че отново си премълча.

На третия ден, по време на обяда, майка му попита за нечие бебе.

— По-добре е — каза баща му. — Оправи се с Дувърска пудра^[1] и клизма.

Този път Мартин не можа да се сдържи:

— Татко, но ние вече не използваме Дувърска пудра!

— Какво искаш да кажеш с това „ние“? Та аз я използвам още преди да си бил роден!

Мартин отвори уста да отговори. После си помисли, че трябва да се щади достойнството на възрастните. Ако щеше да му показва нещо ново, беше по-добре да го направи внимателно и насаме. Трябваше да се сработват.

И все пак онова безпокойство не го оставяше от седмици, а може би и от месеци. Нещо така го бодеше под лъжичката, че не можеше да си намери място. Обядът, заедно с допълнителното за баща му и кафето за майка му, изглеждаше безкраен.

— Какво ще кажеш да взема колата този следобед? — попита той. — Помислих си дали не бих могъл да отида до Кипър за някои дреболии.

След като се отби в аптеката и железарския магазин, той се качи в колата и се отправи към дома. И без това нямаше къде другаде да отиде. В този януарски ден снегът се топеше, от стрехите капеха ледените висулки, а под краката имаше киша. Добро време да се прибереш вкъщи, да озаптиш безпокойството си и да почетеш за изпитите.

Такова беше намерението му и никога не можа да разбере как стана така, че на път за дома, на Уошингтън Авеню, той внезапно сви и след три минути се намери пред двете железни сърни и тъмната каменна къща.

Равновесието му беше нарушено, както първия път.

— Защо ме гледаш така втренчено? — попита тя.

— Никога не съм виждал лице като твоето.

— Това едва ли е толкова странно.

— Знаеш, че е. Обикновено хора с такива испански, не, гръцки лица, нямат такива сини очи.

— В мен няма нито испанска, нито гръцка кръв.

Според него тя не беше „красива“ в общоприетия смисъл — висока може би колкото него, а и тенът й бе твърде странен. Но в изражението на лицето й имаше нещо… нещо толкова мечтателно, сякаш тя виждаше невидими за другите хора неща.

В лявата си ръка държеше наредени като ветрило четки. След като избра едната от тях, тя се наведе към триножника и мазна с червено по крилото на птицата. На фона на снега върху желязна ограда стояха три алени птици.

— Преча ли ти? — попита той.

— Не. Вече свърших. Или поне това е всичко, което мога да направя с тази картина.

Мартин не знаеше почти нищо за изкуството. Може би това беше просто сантиментална пощенска картичка? Все пак бе някак изпълнена с живот и му допадаше. Така че той каза искрено:

— Хубава е.

Тя се втренчи в нея, леко намръщена.

— Не съм сигурна. Виждаш ли, досега винаги съм подражавала. Погледни това например.

„Това“ беше малко парче платно, покрито с различни тоналности розово: вихрушка от наситено до перлено. Ако човек се вгледаше по-внимателно, можеше да различи разцъфнали дървета с покрити в розово пухкави клони.

— Моне. Опитвах се да подражавам на Моне. Онази картипас водните лилии, нали я знаеш. А онази там горе с лодките на брега е Уинслоу Хоумър^[2].

— М. Ф. М. — прочете той в единия ъгъл. — Какво означава първото „М.“?

— Мери. Името ми е Мери Фърн. Вкъщи ме наричат Фърн, защото мама се казваше Мери. Но на мен повече ми харесва да ме наричат Мери.

— Тогава ще те наричам така. Веднъж те видях, когато бях на девет години — каза той ни в клин, ни в ръкав.

— Знам. Джеси ми каза. Каза също и че ти ще станеш чудесен лекар. Не се чувстваш неудобно с нея, както повечето хора. Те сякаш не знаят как да се държат с нея.

— Не би трябвало да се държат по-различно.

— Не би трябвало, но го правят. Съжаляват я. И, разбира се, тя го знае.

— Сигурно й е много трудно да прекарва живота си толкова близо до теб.

Мартин веднага съжали за думите си, но Мери отговори простичко:

— Знам, с нея не се разбираме много добре.

— Едва ли е много по-голяма от теб.

— По-малка е. Имаме тринадесет месеца разлика.

Настъпи мълчание. Каквато беше въздушна и бяла, с белите си стени и прозорците без завеси, стаята сякаш нямаше никаква връзка с претрупаната къща.

— Стаята ми харесва — рече той. — Тук се чувствам спокоен.

— Да, спокойно е. Поне през повечето време. Разбира се, когато не съм в някое от буреносните си настроения — засмя се Мери. — Ще донеса кафе. Само ще те помоля да разчистиш паничките с бои от масата и ще го пием до прозореца.

Слънцето хвърляше отблясъци от позлатените рамки на чашите и от пръстена на ръката й, който се движеше в кръг, докато тя разбъркваше кафето. Пръстенът беше с топаз, поставен в странно извита златна обковка. Ноктите й представляваха ясно очертани полумесеци. В средата на бузата й имаше малка бенка. Мартин никога досега не беше усещал така силно и напрегнато присъствието на друго човешко същество. Опита се да заговори спокойно:

— Какво искаше да кажеш с думите „буреносно настроение“? — попита той.

Тя помълча малко, после каза:

— Виждаш ли… може би мисълта за изкуството е пълна глупост… но как мога да го знам, след като не ме възприемат сериозно?

— Никой ли?

— Само майка ми. Ако тя беше жива, сега щях да уча в Ню Йорк или някъде другаде. Но татко мисли, че това са пълни глупости. Ако имах свои собствени пари…

— Щеше да заминеш?

— О, да! Да! Толкова искам да видя други места! — тя направи жест с ръка. — Никога ли не ти се е приисквало да… да преминеш отвъд?

— През целия ми живот, откакто се помня.

— А правил ли си го?

— По свой собствен начин. Моето „отвъд“ е моята работа. Медицината.

— О, тогава имаш късмет! Аз дори не знам дали работата ми струва нещо! Още нищо не съм направила. Нищо. А вече съм на двадесет.

— Бързаш. Разбирам те.

— Наистина ли? Не ти ли се иска понякога да чуеш цялата музика, която е била написана, да видиш всички велики градове, да прочетеш всички книги, да знаеш всичко?

Той се усмихна:

— Всичко това плюс живописта?

— Плюс живописта. Трябва да открия коя съм всъщност. Защото знам, че не съм Моне или Уинслоу Хоумър — после рече, внезапно смутена: — Извинявай. Това сигурно не ти е много интересно.

— Грешиш.

— Е, добре. Попита ме за буреносните ми настроения, нали? Те не са много диви, нито пък много успешни. И понякога се срамувам от тях.

— Защо пък трябва да се срамуваш?

— Заради Джеси. Все пак аз имам толкова много, а тя — толкова малко.

Мартин кимна. Какъв ли дълбок конфликт се криеше между тези стени?

Очите му попаднаха на акварел, окачен между двата прозореца: момиче в люлка. Изкривеният гръб на момичето беше полузакрит от водопад листа.

— Това Джеси ли е?

— Да. Картината не й хареса, но тук никой не я вижда.

— Мисля, че е много добра.

— Поне е правдива.

— Хората невинаги искат да гледат истината.

— О, Джеси я вижда твърде добре! Татко е този, който не я вижда или не иска. Тя изпитва огромна нужда да поговори с някого за своя живот. Какво ще стане с нея? Татко не е човекът, с когото можеш наистина да си поговориш. Той се преструва, че няма никакъв проблем, а в същото време толкова се страхува!

Мартин не знаеше какво да отговори.

— Какво ще стане с нея? — повтори Мери.

— Не може ли просто да си остане тук, както досега?

— Татко няма да живее вечно. Ще направя каквото мога за сестра си, но и аз сигурно няма да остана тук.

Той почувства нелепо безпокойство.

— Мислиш, че ще се омъжиш?

— Едва ли ще е за някой от Кипър.

Прииска му се да запита: „Защо? Да не би да има някой? Да не би ти да…“ Но и това щеше да бъде глупаво.

Когато застанаха на вратата, той й каза, че ще се върне за малко след завършването си и попита дали може да дойде пак.

— Ела, но посети и Джеси.

— Винаги ли мислиш за Джеси? — попита я любопитно.

— А ти нямаше ли да мислиш за нея, ако ти беше сестра?

Той помълча малко, усещайки момента с внезапна и остра болка: примамливостта на момичето, меланхолията на къщата и над всичко — познатото старо чувство, че времето се изплъзва.

— Да — призна. — Сигурно щях. Значи мога да бъда приятел и на двете, нали?

 

 

Дойде пролетта, семестърът започна, а после Мартин отново си беше у дома. В главата му беше само Мери. Мислеше си за всичките онези клишета: „до уши“, „от пръв поглед“, „химия“ — каквото и да значеха те. Преди това ги беше смятал за нереални. Разбира се, знаеше за себе си, че е човек, който лесно може да се развълнува. Очите му се насълзяваха много лесно. Например само месец-два преди това се беше спрял, когато минаваше покрай една детска количка. Бебето беше прекрасно, истинско херувимче на Дела Робия^[3], със светла коса. Беше му се усмихнало тъй лъчезарно и толкова го трогна, че майката, като видя блясъка на нелепите сълзи в очите му, подкара по-бързо количката. Без съмнение го бе помислила за някакъв опасно луд.

Сега го пронизваше радост; неговата собствена и тази в очите на онова мургаво поетично лице.

Само че рядко можеше да види Мери сама, а летните дни летяха много бързо. Между гъстите корони на дърветата прелитаха птици, риби се гмуркаха в дълбините, далеч от погледа. Така отлитаха кратките им мигове заедно.

На два пъти Мартин я заведе на кино. Третия път, по предложение на бащата, с тях дойде и Джеси. Веднъж ходиха на семеен пикник. Вечер семейството се събираше в библиотеката, а Джеси и бащата играеха шах.

Господин Доналд Мейг беше доста безличен. Носеше безупречни копринени летни костюми и по безцветната му коса винаги личаха равните следи на гребена. Усмивката му беше учтива и леко надменна. Явно присъствието на Мартин не беше желателно. Търпяха го само защото беше син на доктора.

— Смята се за аристократ — рече баща му веднъж.

Мейг не беше сноб по отношение на парите — считаше това за просташко, — а по отношение на произхода. Обичаше да говори за „добрите стари семейства“, сякаш всички човешки семейства не бяха еднакво стари! На масата седеше сред купища ирландско сребро и английски порцелан, с препарирана риба меч над бюфета от златен дъб; той самият беше като риба меч в малкото езерце, наречено Кипър.

— Майка ти от шотландско-ирландски произход ли е? — попита той веднъж Мартин и продължи, без да дочака отговор: — И аз съм донякъде такъв. Това не е обичайно за тукашния край. Повечето шотландо-ирландци са отишли към Апалачите. Там все още има клон от моето семейство. Отправили са се на запад през Къмбърлендската котловина, нали разбираш?

Мартин не разбираше. Предните на майка му бяха отишли от Шотландия в Северна Ирландия и след няколко поколения, живели във фермите и работили в тъкачниците, бяха дошли тук малко след Революцията, за да работят отново във фермите. Баща му, разбира се, бе дошъл много по-късно от същата част на света. Тези простички истории бяха нещо обикновено у дома; никой не ги криеше, нито пък се хвалеше с тях.

Мейг заключи гордо:

— Обикновено хората се заселват при своите, както например холандците в долината на Хъдсън. Нашето семейство има и холандска жилка. Не едри земевладелци, не ванкортландовци, а само дребни фермери, бедни и трудолюбиви.

„Е — мислеше си Мартин, — всеки си има своите странности.“ Въпреки това попита Мери:

— Баща ти винаги ли има абсолютна власт над всичко?

— Предполагам, че да — отвърна тя. — Но не бих искала да си мислиш, че е тиранин. Леля Мили казва, че той трябва да се ожени повторно. Щяло да бъде по-добре за настроението му. Само че той се страхува да не се ожени за някоя жена, която няма да бъде добра с Джеси. Нали виждаш, добър баща е. Опитвам се никога да не го забравям.

Мартин се почуди каква ли е била майката. Вероятно като дъщерите си, защото дори и Джеси излъчваше някаква радост с енергичната си, вечно кимаща глава, с мненията и любопитството си. Мейг беше коренно различен. Жената сигурно се със задушавала в тази къща.

— Мога ли да попитам — обърна се веднъж Мейг към Мартин — защо наричаш дъщеря ми Мери?

— Защото това име й харесва — отвърна той.

— Чудно. Вкъщи винаги сме я наричали Фърн — устните му се присвиха неодобрително, сякаш всички хора на света бяха нахални простаци.

И въпреки това Мартин го беше виждал да гледа към Мери, сякаш се чудеше как е могъл да създаде същество с такова излъчване.

— Защо се усмихваш? — попита я веднъж Мартин.

— Гледах тази пчела — каза тя. — Виж само колко е гладна!

Гмуркащото се телце, посипано със златен прашец, се заравяше жадно в нежната влажна топлина на цветето. В мозъка на Мартин проблесна една асоциация и го накара да се изчерви. Почувства гъделичкаща топлина по шията си. Дали и Мери не си мислеше за същото? За пръв път в живота си разбра колко малко знае за жените.

Двамата вървяха под топлия дъжд. Той не познаваше никой друг — освен себе си, — който нямаше нищо против да го вали дъждът. Стояха под нечий отворен прозорец, скрити зад някой мокър храст, и слушаха квартета от „Риголето“, който долиташе от радиото.

— Спомням си — рече Мартин — първия път, когато разбрах, че музиката може да те разсмее или разплаче. Има толкова различни мелодии! Тътенът и вълните на органа в църквата или оркестърът на градския площад, който кара краката ти да танцуват сами. Веднъж чух четирима мъже да свирят на цигулки у преподобния Декстър. Спомням си, че ми се искаше някога пак да чуя такава музика.

— Майка ми свиреше на пиано — каза Мери. — Често се измъквахме от леглата си и сядахме на най-горното стъпало на стълбите, за да я слушаме. Тогава къщата изглеждаше толкова различна!

— Ти наистина искаш да заминеш, нали? — попита я той нежно.

— Мисля, че да, Мартин. Но понякога си казвам: „Та това е домът, ще ми липсва!“ Объркана съм… Това, което искам с цялото си сърце, е да рисувам. Да изобразя всичко, което чувствам тук, в сърцето си! Смисълът на живота!

„Колко е млада“ — помисли си той нежно.

— Смятам, че ако някой успее да направи това, никога няма да бъде самотен. Но нали първо трябва да се сблъскаш с живота, за да можеш да го нарисуваш?

„Колко е млада“ — помисли си отново. Тъмносиньо гроздово лято. Розово-червено лято, потънало в детелина!

— Надявам се, че не си въобразяваш нищо за това момиче — каза веднъж баща му на вечеря. — Прекарваш доста време там.

— Ийнък! — обади се майка му.

— Не, не, Джийн! Мартин знае, че не му се меся. Просто му казвам една-две предупредителни думи, които той може да приеме или не. Те не са от нашето тесто, Мартин.

— А какво е нашето тесто, татко? — Мартин говореше спокойно, но все пак в него имаше напрежение — не гняв, а по-скоро предчувствие, че ще му кажат нещо, което не иска да чуе.

— Е, това е очевидно — отвърна веднага баща му. — Представяш ли си това момиче да мие чинии в тази кухня? Нашите светове никога не се смесват.

Светове. Нима сме обречени вечно да живеем в света, в който сме създадени; като колчета в дупките си и ключове в ключалките си? Нима съдбата не можеше да се промени? Все пак това се случваше толкова често!

— Чудя се още колко време Мейгови ще продължават да живеят така — каза баща му. — Разправят, че фабриката постоянно западала.

Мартин се изненада:

— „Уебстъруеър“? Гръбнакът на града?

— Имам пациенти, които работят там, и те ми казаха, че работата вървяла по инерция от години. Мейг не е като баща си и дядо си, нали разбираш? Загазил е до гуша, но е твърде горд, за да го признае.

Сестра му Алис отбеляза:

— Рена работи в канцеларията на „Уебстър“. Казва, че всички знаели, че господин Мейг държи Фърн затворена, докато и намери подходящ съпруг. Отвратително, нали? Сякаш жената е първокласна кобила, която непременно трябва да се чифтоса с чистокръвен жребец.

— Алис! — възкликна майка й.

Алис се закиска. Откакто ходеше с Фред Партридж, бе станала по-смела, почти нагла в новата си увереност. Скоро щеше да се радва на положението на омъжена жена. Фред, който преподаваше гимнастика в консолидационното училище, беше свястно момче, безцветен като очите и косата си и напълно безразличен към всичко. Някога Алис бе имала мечти. Бе сериозна и енергична. Сега ентусиазмът й видимо бе пресъхнал. „Установяваше“ се с Фред Партридж.

На Мартин му дожаля за сестра му, за поразително енергичния млад живот; за всички жени, които не бяха Мери Фърн.

Майка му каза:

— Чух, че онова сакатото е доста интелигентно. Вярно ли е, Мартин?

— Казва се Джеси — поправи я той сковано. — Да, вярно е.

Алис извика:

— Не мога да си представя кой ти е казал това, мамо! Тя е слаба, твърде мургава и…

Мартин стана, смотолеви нещо и излезе от стаята.

 

 

Жълтите връхчета на запалените свещи стояха като вкочанени в неподвижния въздух. Нощните пеперуди се блъскаха шумно в мрежите. Беше последната вечер на Мартин преди заминаването му за града на стаж. Разговорът на масата се водеше само между Джеси, Доналд Мейг и чичото и лелята от Ню Йорк. Мартин и Мери мълчаха.

Той не се чувстваше удобно и краката го боляха. Беше си купил бели обувки; това си беше чисто прахосничество, защото щеше да ги носи много рядко; но не можеше да дойде на вечеря тук без тях. Дрехите бяха един вид застраховка, някакво положение, към което човек „принадлежеше“, каквото и да значеше това. Идиотско! Но така бе било и така щеше да си бъде. „Одеждите ти са толкова скъпи, колкото кесията ти може да си позволи.“ И Шекспир като Доналд Мейг познаваше хората. Всъщност знаеше всичко за тях.

Мери сервираше салатата, която беше сложена в купата пред нея. Лекият ръкав с черешов цвят се беше смъкнал и разкриваше голата й ръка. Изглеждаше така, сякаш бе попаднала случайно в тази стая и тази къща.

Джеси се смееше. Имаше приятен сърдечен смях, който понякога я докарваше до сълзи. Беше истинско удоволствие да я наблюдава човек. Мартин осъзна, че през тези няколко седмици е свикнал с нея и с летния й шал с твърди, замаскирващи гънки. Чевръстите й ръце се движеха, докато говореше, а блестящите й очи не пропускаха нищо.

Внезапно Мартин си спомни какво беше казала за сестра си, когато се срещнаха за пръв път. Почуди се за какво ли се досещаше сега, какво ли си мислеше.

Остра болка прониза Джеси за младежа в евтин костюм и корави нови обувки; сериозният младеж с интелигентно лице и очи, които гледаха жадно към… към някой друг!

„О, какво щях да направя, само да имах тялото на Фърн! — помисли си тя. — Тя е една нежна мечтателка, живее в света на фантазиите. Аз не бих изпуснала този младеж. Той струва повече от дузина други, които познавам. И как само я поглежда скришом над ръба на чашата си! О, само да имах нейното тяло!

Веднъж, преди много време, чух две от прислужниците да си говорят в банята. «Горкото дете» — казваха те.

Огледах се наоколо, а после разбрах, че това дете съм аз.

Тогава се видях в огледалото на вратата в банята, розова и гола. Там бяха и Фърн с една нейна приятелка, дошла на гости за през нощта. Те бяха еднакви, а аз — различна. На колко години бях тогава? На четири? На пет?

Шивачката започна да ми шие рокли с широки бродирани яки. Наричаха ги «Берти» и бяха толкова красиви със своите плохи и плисета, направени, за да замаскирват. Но не можеха да скрият нищо. Когато вземех огледалцето и се извиех назад, виждах гърба си, виждах как там, където свършваха гънките, изпъква остра като нож кост.

Помня дългите пътувания с кола и докторските чакални, където мама четеше «Хайди» на глас. Хайди беше смело момиче и аз трябваше да бъда смела. После идваха докторите с белите си престилки. Бяха любезни и високи, докосваха гърба ми със студените си пръсти. Следваха дълги разговори, а после — пътуване обратно към къщи.

— Уморена ли си? — питаше татко мама и тя винаги отговаряше:

— Не, добре съм.

Спирахме в най-скъпите магазини за играчки и ми купуваха нови кукли. Никога не разбраха, че куклите изобщо не ме интересуват. Имах десетки — вещи с тъпи лица, дълги руси коси и лачени обувки. Често ги разсъбличах, махах дантелените им гащички и фусти. Гърбовете им бяха гладки и прави — от раменете до закръглените им задничета. Изглеждаха като Фърн.

Веднъж в училище се озовах в кръг от деца, които танцуваха около мен. Още ги чувам, смеят се и ме сочат: «Джеси е…» — пеят те, но не си спомням думата. Или може би не искам? Спомням си възмутения треперещ глас на учителката, която притича веднага. Децата се разбягаха и двете влязохме ръка за ръка в училището.

На игрището бях яростна и горда, но когато се почувствах на сигурно място, заридах на рамото на учителката. Тя отвори чекмеджето и ми подаде чиста носна кърпичка. Миришеше на одеколон. Още чувствам аромата й.

Леля Мили иска Фърн и аз да отидем с тях в Европа тази зима. Ще отседнат в «Карлтон» в Ница. Аз в «Карлтон» с Фърн! Чай с танци. Стълби, водещи към залата. Заставаш в горната им част и чакаш да те настанят. Всички очи се обръщат да видят кой е дошъл. И аз ще стоя там редом с Фърн. Не! Благодаря! И още веднъж благодаря…“

Мери се размърда неловко. Само да можеше Джеси да изтрие това изражение от лицето си! Допреди малко се смееше, а сега бе станала мрачна и заплашителна.

„Ще мога ли някога да свикна с нея?

— Джеси е инвалид — бяха й казали преди много години. Може би съм била почти бебе.

Мислех си, че «инвалид» значи, че нещо не е наред с ръцете й, докато един ден забелязах гърба й.

— Какво е това? Боли ли я?

— Не — отговори мама. — Само душата я боли.

Спомням си как тогава си мислех, че ако всички са като Джеси, аз щях да изглеждам странно и хората щяха да зяпат.

— Те не искат да зяпат, нито да бъдат нелюбезни, а просто им е любопитно — ми казваха.

И въпреки това тя беше по-жилава от мен. Каквато си беше сприхава, винаги нанасяше първия удар.

— Никога не бива да я удряш, никога — казваха ми. — Ти си толкова по-силна! Ами ако я нараниш? Ако й счупиш някоя кост? Какво ще правим тогава?

Виждах я как се прекатурва и разбива на земята като ориенталската ваза, която чичо Дру бе донесъл от Китай и която една прислужница счупи и изпълни къщата с плач.

Един ден цапнах Джеси. Тя се удари в ръба на масата и на челото й цъфна огромна червена цицина, голяма колкото яйце. Чуха се стъпки — Кари, готвачът, мама и татко. Бях се вцепенила от страх. Тя се разплака и я вдигнаха. Татко ме удари — мен, своята любимка; още тогава го знаех! Той толкова се гордееше с мен! Гласът и лицето му бяха като на човекоядец.

— Никога повече не удряй Джеси! Да не си я докоснала! Чуваш ли?

Чичо Дру ме дръпна встрани. Беше единственият, който ме съжаляваше. Седна на канапето, постави ме между коленете си и ме хвана за раменете.

— Не си я наранила, Фърн. Всички са изплашени, но ти не си я наранила. Запомни това. Става дума само за една цицина, която ще мине за ден-два.

Не исках да отивам да уча някъде далеч. Тук имах приятели. А и не исках да се разделям с моите кучета. Но Джеси нямаше приятели. Казваха, че за нея ще е по-добре да учи в някое малко частно училище.

— Не можем да изпратим Джеси някъде, а теб да оставим тук, нали? — казваше мама.

А татко рече:

— Пък и в пансиона ще се запознаеш с много приятни момичета.

Но тези момичета идваха от Ню Йорк, Бостън или Монреал. А това беше все едно да нямам никакви приятелки.

Сега тя не иска да отиде в Монреал през зимата. Ако не замине, татко ще пожелае и аз да остана. Но аз ще замина. Каквото и да стане, ще замина!

Ще ми бъде мъчно за Мартин. Ако го познавах от повече време, можеше и да се влюбя в него. И все пак някак си ми се струва, че винаги съм го познавала. Дори и мълчанието му ми говори много. Дали вече ме обича? Но той заминава утре… Обаче ще се върне. Все пак това са само няколко месеца. Може би после… И ще видя Европа… целия този блясък… Никога никъде не съм ходила!

Все пак си мисля, че Джеси е влюбена в него. Съжалявам, ако е така. Надявам се да не съм права. Животът е много, много суров…“

— Толкова ще се радваме да дойдеш с нас, Фърн! — каза леля Мили, а после се обърна към Мартин: — Знаеш ли, че поканихме Фърн и Джеси да дойдат с нас в Европа? Ще заминем след Денят на труда^[4] и ще прекараме зимата там. Джеси, много бих искала да промениш решението си и да дойдеш!

Джеси поклати глава.

— Ще ти се отрази много добре. Ще те разсее. Ти наистина имаш нужда от…

— Наистина имам нужда от нов гръбнак — засмя се Джеси.

Леля Мили се изчерви.

— О, Джеси, просто исках…

— Знам какво искаше да кажеш, лельо Мили. Знам, че ми желаеш доброто.

— Ница е прекрасна през зимата, много мека — забеляза чичо Дру. — Винаги можеш да промениш решението си, Джеси, дори и в последната минута.

Гласовете прекосяваха масата като тиха лека музика. Леля Мили се обърна към Фърн.

— Ще видиш най-великото изкуство на света. Това ще окаже огромно влияние върху твоята кариера.

— Кариера! — раздразни се бащата. — Моля те, не й пълни главата с разни грандиозни идеи! Тя и без това си ги има достатъчно. Това е просто едно приятно хоби и нищо повече.

— Извинявай, но ти едва ли можеш да прецениш — каза Мери.

— И мислиш, че ти можеш?

— Не, но има хора по света, които могат.

— Струва ми се, че чувам гръмотевици — смени темата чичо Дру.

Мартин му се усмихна и получи в отговор също такава разбираща усмивка. Каква наивност! Та дребният тиранин с тежка ръка, застанал начело на масата, можеше да премести светове!

— Мери, хайде да се поразходим — предложи той, когато станаха от масата. — Ела и ти, Джеси.

— Не искам — отвърна Джеси.

— Всеки момент ще завали — намръщи се господин Мейг.

— Дъждът няма да навреди на никого — обади се леля Мили.

— Няма да се отдалечаваме много — обеща Мартин. Градът беше притихнал в нощта. Къщите приличаха на заспали лица, а капаците — на спуснати клепачи. Някъде свиреше рог — далечен тъжен вик в тишината. Двамата обиколиха лъкатушещите улици: някои павирани, други асфалтирани, трети разкаляни. Там, където започваше полето, се обърнаха и тръгнаха обратно, бъбрейки за това и онова, но за нищо определено.

— Значи заминаваш — каза Мартин. — Ще ми липсваш, Мери.

Думите бяха непростимо банални. Искаше да каже толкова красиви, възвишени неща: „развълнуван съм“, „цял ден мислих за теб“. Защо беше толкова тромав, толкова вързан в езика! Дали причината не беше в семейството, в мрачния дом, в мрачния баща? Може би в някоя по-непринудена обстановка или ако беше с няколко години по-голям и можеше да й предложи нещо по-определено…

Когато наближиха вратата, въздухът вече миришеше на дъжд. Облаците на изток бяха потъмнели от наближаващата буря, но на запад залезът все още обагряше небето с линии в медночервено, розово и жълто като разрязана праскова.

— О, погледни! — извика Мери. — Виж как блести! Виж, Мартин!

Но той не гледаше към небето, а към нея. Беше застанала с ръка на гърлото и учудено лице. Неописуема болка прониза сърцето му.

Застанаха близо до входната врата в тясното пространство между избуялите лаврови храсти. Внезапно дойде дъждът и запляска по листата.

— Е — каза той. — Мисля, че е по-добре да тръгвам.

— Ще мисля за теб. Всички ще мислим за теб.

Искаше само да я целуне за сбогом, но когато тя се доближи до него, не можа да я пусне. Не знаеше колко дълго щеше да я държи така, ако във вестибюла не се бе появил някой, който като че ли искаше да отвори вратата. И така тя се отправи бързо към къщата, а Мартин затрополи надолу по стълбите в дъжда.