Белва Плейн
Ветрове без посоки (35)

Тридесет и четвърта глава

Сватбеното тържество на Нед и Клер щеше да бъде съвсем скромно и да се състои в една съботна вечер в къщата на Джеси. Две приятелки на Клер от Смит, заедно със съпруга на едната и приятел на Нед от Лондон, който в момента бе в Ню Йорк, бяха единствените гости. Поради ограничения кръг от хора и произтичащата от това интимност на събирането се бяха уговорили Мартин да не присъства. Той щеше да даде официална вечеря за младоженците в дома си предишния ден. На нея, по същите причини, не бе поканена Джеси.

— Така ще бъде далеч по-удобно за всички — бе подчертала тя разумно и Клер се бе съгласила.

— И татко каза същото.

От полицата над камината в библиотеката бяха махнати всички украшения. Следобедът преди церемонията Джеси я бе украсила с бели цветя — рози и карамфили, свързани в гирлянди с тънки копринени ленти. Клер бе настоявала да бъде облечена с най-обикновен костюм, но Джеси бе успяла да я убеди той поне да бъде от бяла коприна и като украшение й бе дала една от своите красиви огърлици.

Джеси си тананикаше. Да й бяха казали преди няколко месеца, че ще се чувства щастлива на сватбата на дъщеря си точно с това момче, нямаше да повярва. Ала огромната загриженост за дъщеря й бе изтикала всичко останало на заден план и изражението на лицето на Клер през последните седмици й бе донесло радост и облекчение. Това бе достатъчно, за да отхвърли всичките си съмнения и резерви.

— Останалото — каза тя на глас — е в ръцете на боговете. Дотук добре… — и завърза последната панделка.

Къщата бе смълчана. Готвачката бе заета в кухнята, Клер бе отишла да си направи косата, а Джеси аранжираше вазите в дневната, когато на входната врата се звънна.

— Аз ще отида, Нора! — извика тя.

Отвори вратата. Ръката й още бе на дръжката и това запази равновесието й в мига на разпознаването. Жената на прага колебливо се усмихна.

— Джеси, може ли да вляза? — попита Мери Фърн.

Джеси се беше настанила в голямото кресло. Тя не би могла да живее без кресло, помисли си Фърн.

— Не съм дошла за сватбата — каза тя. — Дори не знаех, че е определена за днес. В писмото си Нед споменаваше, че става дума за този месец, но както стоят нещата, не сме и очаквали да ни поканят.

— Имаш пълното право да присъстваш на сватбата на сина си, ако искаш. Никой не ми каза, че би желала.

Разбира се. Джеси бе коректна във всичко. В края на краищата двете бяха възпитани в един и същи дом. Но какво в действителност ставаше в тази елегантна главица, зад хладното изражение? Изведнъж Фърн съжали, че се е поддала на необмисления си импулс.

— Може би не биваше да идвам. Ако присъствието ми е нежелано, Джеси, просто ми кажи и аз ще си тръгна.

— Да съм казала, че си нежелана? — попита Джеси безцеремонно.

— Не, но… разбираш ли, ние просто минавахме през града… Отлитаме за Калифорния в понеделник… И докато обядвах… изведнъж, почувствах близостта ти… Ние бяхме на неколкостотин метра разстояние… Станах и излязох от ресторанта с мисълта, че трябва да те видя, дори и за малко, дори и ако затръшнеш вратата под носа ми… — тя млъкна. Сълзи премрежиха очите й.

— Е, не затръшнах вратата под носа ти.

Кошничка с ръкоделие стоеше в краката на Джеси. Тя се пресегна и подхвана това, което работеше в момента.

— Изпитвам нужда да правя нещо с ръцете си. Изглежда, никога няма да мога да си седя и да безделнича.

— Значи не си се променила.

— Май никоя от нас не е?

Тази забележка можеше да се тълкува по много начини, Фърн не отговори и двете жени седяха в мълчание, Фърн бе напрегната и скована, а Джеси бодеше усърдно с иглата.

Накрая Джеси наруши тишината:

— Казаха ми, че си се прочула с картините си.

— Да — отвърна Фърн просто.

— Значи татко е грешил! Жалко, че не доживя да види поне веднъж, че греши — тя вдигна очи към Фърн. — Сигурно си мислиш, че съм отмъстителна? Може би, но истината си е истина.

— Щеше да се окаже, че е сгрешил и по отношение на теб — нежно допълни Фърн — Нед ми разказа за успехите ти.

— Така ли?

— Да. И тази къща е прекрасна. Мека като Лам Хаус.

— Не прилича на Лам Хаус! Още ли живееш там?

— Да. В края на краищата тя е моят дом. А и Саймън я харесва.

— Щастлива ли си със Саймън?

— Той е много добър с мен. Силен и внимателен е.

— Това май не е отговор на въпроса ми, нали?

Фърн вдигна ръце.

— О, Джеси! — възкликна тя.

Джеси захвърли ръкоделието си.

— Съжалявам. Не биваше да казвам това. Разстроена съм. Ти ме разстрои.

Фърн се надигна.

— Знам. Май идеята ми не беше добра. Най-добре да си тръгвам.

— Не! Остани! Никога няма да си простя, ако си тръгнеш сега. Сега, като си дошла, трябва да довършим това, което сме започнали.

— Да го довършим? Как?

— Да се изясним. Да разведрим атмосферата. Както искаш го наречи. Това, което аз искам да кажа, е, че вече не тая гняв срещу теб. Не те мразя, Фърн. И от много отдавна е така.

Фърн се изправи и отиде в другия край на стаята. На кръгла маса в ъгъла имаше снимки, повечето на Клер от бебешките й години до ден-днешен, сред тях бе и снимката на майката на Джеси и Фърн, над замисленото й лице се мъдреше шапка с перо от Първата световна война, Фърн дълго стоя и гледа лицето, което бе съхранила в паметта си. После се обърна към сестра си. Гласът й трепереше.

— Не знам дали ще ме разбереш… но ти облекчи болка, която бе толкова остра… толкова остра, Джеси. Няма начин да знаеш.

— Може би има — Джеси се изправи и докосна ръката на Фърн. — Може би знам.

Фърн протегна ръце и главата на Джеси, която достигаше не по-високо от рамото й, се облегна на него. Фърн поглаждаше с длан къдриците й, другата почиваше върху изкривения й гръб. Дълго стояха така прегърнати и нещо в сърцата и на двете бавно и чудотворно се отпусна.

— Колко било лесно в крайна сметка, нали? — прошепна Фърн. — Защо не го направихме по-рано?

— Не знам. Проклета глупост, предполагам — Джеси избърса очите си с кърпичка. — Седни и ми разказвай. Искам да чуя за дъщерите ти. Искам да науча повече за мъжа, който се жени за дъщеря ми. За един час ми разкажи историята на последните двадесет и пет години. Ще се справиш ли?

Тя все още може да те очарова, мислеше си Фърн, докато говореха. Остроумието й е все така блестящо, както беше в Кипър, жаждата за живот е в нея заедно със смеха.

— Помниш ли, когато леля Мили ни дойде на гости, а ние сложихме котенцата в леглото й? — възкликна Джеси.

— Чудя се как ли изглежда Кипър днес?

— Минах покрай града с колата миналото лято на път към един клиент в Бъфало, но не влязох в града. Искам да го помня такъв, какъвто беше за нас: с кулата и желязната сърна и лимонадата на поляната.

И така си бъбреха цял час. Говореха за всичко и за всички, освен за мъжа, чието име бе по-добре да остане неизречено. Накрая Джеси каза:

— Трябва да отидеш до хотела и да се преоблечеш. Бъдете със Саймън тук в седем, става ли?

— Беше… беше прекрасно, Джеси.

— Прекрасно. Горчиво и сладко.

Да, сладко, защото най-сетне бяха заедно, и горчиво, защото толкова години бяха пропилени. Стари грешки и болки! Те са като пълзящи плевели — прилепват, извиват се, стават все по-гъсти, докато дойде денят, в който някой събере сили да ги изскубне с корените, или поне по-голяма част от тях.