Белва Плейн
Ветрове без посоки (31)

Тридесета глава

Джуди беше на осем години и първото нещо, което направи впечатление на Мартин, бе къдравата й коса, любимият му тип — тя като жива изскачаше между пръстите му. Не беше красиво дете, но по-интересно от всяка красота бе лъчезарното й чувство за хумор. Или може би го трогна поради една съвсем проста причина — тя бе само на осем, а щеше да умре.

Единствено той и десницата на Господ поддържаха живота й от единадесет месеца насам. Остро и ясно си спомняше мъката, която го бе обзела в деня на първата операция. Тогава заедно с Леонард Макс бяха отворили черепа й и бяха открили нарастваща в много направления лепкава глиома. Тя го бе попитала дали ще я закърпи така, че да може да се пързаля отново. Била много добра кънкьорка и той трябвало да дойде някоя събота сутрин на пързалката в Рокфелер Сентър, за да я гледа, му бе казала. Родителите й били обещали уроци по фигурно пързаляне, но тази зима левият й крак бил прекалено немощен. Отговорът му бе уклончив и можеше да се тълкува и като утеха и надежда, но в него все пак нямаше много нито от едното, нито от другото.

Беше ужасно тежко да се вглеждаш в лицето на детето и да отклоняваш въпросите му, когато знаеш какво става в главата му. Тя, разбира се, не бе успяла да се качи на кънките отново, дори ходенето я затрудняваше. Цялата лява страна си отиваше. Той бе оставил отвор в черепа й, покрит само от скалпа й, за да може туморът да нараства навън, вместо да задълбава навътре в мозъка й. Туморът се уголемяваше като семе, посято в плодородна почва, набъбваше като картоф, заобиколен от поникналите отново къдрици. Най-много след две седмици щеше да се наложи нова операция… И една неделна утрин Леонард Макс се обади по телефона.

— Мартин? Аз съм в болницата с Джуди Уистър. От дома й се обадиха за морфин и аз естествено им казах да я доведат при нас. Налягането в черепната кутия е много високо. Не можем да изчакаме до понеделник.

— Веднага идвам. Приготви операционната и се обади на Пери.

— А ако не успея да се свържа с него? Неделя е. Може да не си е у тях.

— В такъв случай извикай някой по твоя преценка, но аз винаги се чувствам по-сигурен за анестезията, като работя с Пери.

— Разбира се.

Мартин се отвращаваше от тази операция. Щом влезе в операционната, му стана ясно, че всички ще разберат колко го отвращава фактът, че е принуден да я извърши точно върху това дете. Знаеше, че за разлика от повечето хирурзи, е неспособен да запази студеното професионално хладнокръвие. Но си беше такъв и вече бе прекалено късно да се променя.

Детето лежеше на масата под силната светлина. Толкова подвижна, мъничка, с личице като на маймунка. Представяше си я как кара кънки, а крачетата й като клечици се подават под жълта или червена развяваща се пола. Виждаше я в дома й, апартамент в по-престижната част на Бронкс, където звъниш на входната врата, за да те пуснат да влезеш и после минаваш по коридори, умирисани на лук, към спалните, където спят пет деца и през чиито прозорци виждаш какво става в спалните на съседите отсреща.

В този момент родителите чакаха в дъното на приемната. Знаеха, че тя ще умре много преди да настъпи следващият сезон за кънки. Не им го бе казал направо, но те бяха доловили недоизреченото. И си помисли как ли щяха да се върнат в онзи дом без нея, как щяха да си я спомнят, устремена на кънките си, видя пред очите си бащата, който щеше да се върне на работа в телефонната компания, за да печели пари за наема, храната, обувките и зъболекаря. Всичко това премина през съзнанието на Мартин, докато извървя разстоянието от вратата до масата, върху която тя го очакваше, Леонард Макс бе готов. Мартин се запита дали Макс не е разочарован от възстановяването му и завръщането след дълбоката депресия. В противен случай той щеше да получи тази практика и да си наеме сътрудник, който да му е подчинен! И все пак може би с тези мисли беше ужасно несправедлив към Макс. Никога не можеш да си сигурен в когото и да било. Никога вече нямаше да претендира, че разбира механизмите на човешкото съзнание, включително и своето — толкова деликатни, подмолни и ценни са те.

Пери влезе и зае мястото си. На Мартин му се стори, че е задъхан, сякаш бе пристигнал в последния момент. Но толкова се зарадва на присъствието му — неговото и на Леонард, и на познатия, способен, експедитивен екип от сестри.

И така взе скалпела и започна. Проряза фините копринени шевове, които самият той бе направил. Както и очакваше, кръвта бликна и нахлу в автоматичната изсмукваща помпа. Обгори повърхностните кръвоносни съдове. После влезе навътре, все по-навътре, с ясното съзнание, че образуванието е твърде надълбоко и не оставя място за никаква надежда. Колко се бе уголемило за тези няколко месеца! То бе нараснало като бурен след едноседмичен дъжд, разпростряло корени и ръце, разклонения и пипала и проточило от тях нови тънки и твърди нишки. Безнадеждно. Безнадеждно. Въпреки това продължи да работи, врязвайки се в жълтата изпъкнала материя на мозъка и тумора, които така се бяха преплели, че образуваха една цялост.

Упорито продължаваше да реже. Но защо го правиш? Отговорът е същият като в известната реплика на катерача — защото е там. Докато последният дъх не напусне тялото, си длъжен да правиш това, което знаеш. Правиш всичко, което ти е известно на теория и на практика. Да дариш с още няколко месеца живот — това е повелята. Кой знае дали през това време няма да открият някаква нова чудодейна терапия, така че в последния момент да можеш да измъкнеш това дете от гроба? И ето че работиш, макар да си наясно, че в този случай е прекалено късно да се приложи каквато и да е теория или терапия, била тя и чудодейна.

В залата бе необичайно тихо. Всички си спомняха, че това момиченце е тук за втори път. Всички знаеха, че единственото, което Мартин би успял да направи този път, бе да отстрани колкото се може по-голяма част от тумора, за да облекчи налягането върху мозъка. После щеше да затвори скалпа отново и да чака подутината да се образува за сетен път. Вероятно още веднъж или най-много два пъти всичко това пак можеше да се извърши, след което идваше краят.

До рамото на Мартин стоеше Пери. Очите и покритото му е лунички чело бяха станали медночервени под светлината на операционната лампа. Пери прилича на шаман от някое древно племе, помисли си Мартин, странни мисли минават през главата му днес, както е застанал до сребристите цилиндри с газ и кислород, заслушан в стетоскопа, отчитащ пулса и съобщаващ на равни интервали данни за кръвното налягане. Съсредоточен в своята дейност, Мартин все пак винаги бе нащрек за всичко, което ставаше около масата — от сестрите, които подаваха инструменти и марли, до меховете с газ, които се изпъваха и свиваха в ритъма на вдишването и издишването на детето. Изведнъж му се стори, че не е чувал гласа на Пери от дълго време.

— Кръвно налягане — извика Мартин.

С периферното си зрение погледна нагоре. Пери стоеше с някакъв отнесен и замечтан вид. Мартин за миг проследи погледа му към прозореца и небето, по което пропълзяваше здрачът.

— Кръвното налягане, Пери! — извика той този път остро. И почти в същата секунда видя как кръвта, бликаща от раната, се засилва, потъмнява, посинява. — За бога — извика, — кислород! За бога!

Пери подскочи. Ръката му сякаш подскочи във въздуха, намали единия цилиндър и увеличи притока от другия. Кислородът тръгна с лек мъркащ шепот — уухш, уухш. Той вдигна очи към Мартин. Какъв особен, безпомощен поглед! Една мисъл прекоси съзнанието на Мартин: Нещо му става днес, очите му плуват.

— Неравномерен пулс — каза Пери.

— Адреналин! — заповяда Мартин.

— Не мога да напипам пулса — отвърна Пери.

— Кислород! — извика Мартин.

— Определено не улавям пулс — каза Пери. Думите му прозвучаха умолително в ушите на Мартин.

— Липсва сърдечна дейност!

В залата реагираха бързо и компетентно. Някой скочи на масата и започна да натиска гърдите на детето.

— Две ампули бикарбонат!

— Масаж!

— Освободете течностите!

— Отворете интравенозния достъп!

Приглушените команди се носеха из въздуха, ръце и инструменти сновяха напред-назад. Иглата с адреналин проникна в сърцето. Сякаш се точеха часове, а всъщност бяха минали минути.

— Права линия — каза Пери и добави безвъзвратното: — Свърши се.

Някой още работеше, работеше отчаяно върху гърдите.

— Не — каза Леонард Макс, — безсмислено е — и повтори: — Свърши.

Настъпи уморена тишина, която отново Макс наруши.

— Съдбата е милостива — каза той с нежност. — Не й оставаше много.

Мартин не отговори. Вече бе минавал по този път и щеше да го минава отново и отново, всеки път бе сам по себе си агония. И с привичен жест той смъкна ръкавиците си и ги хвърли на пода.

Прекосиха залите и отидоха в чакалнята, където щеше да се разиграе второто действие — уведомяването. Тримата крачеха отпред: Мартин, Леонард и Пери. На Мартин му се искаше да попита: „Какво стана, Пери?“ Но в следващия миг се разколеба, защото мислите му бяха объркани, пък и се налагаше да се справят с това, което им предстоеше, а и бе изтощен.

Майката изпадна в истерия. Стоеше, притиснала ръка до устата си, докато тримата мъже се приближаваха. Най-вероятно, помисли си той впоследствие, новината е била изписана върху лицата или в походката им. Знаеше, че ще вижда това лице винаги във върволицата от много други, която се проточваше назад в миналото, година след година. То бе широко в горната част, като котешко, е нежна остра брадичка и бледи очи. Писъкът й бе най-ужасният, който човек можеше да чуе, по-страшен от вопъла на сразено животно или от виковете на жена в родилни мъки. Съпругът й и някакъв друг младеж, брат или зет, я отведоха в стаята. Сестрите се разтичаха. Някоя от тях й даде успокоително. Всичко свърши.

А Мартин се прибра у дома, за да вечеря с децата си, в чиито глави, доколкото знаеше, не нарастваха странни образувания — и слава богу!

По-късно, вече в леглото, се опита да подреди мислите си. Дали цианозата бе настъпила вследствие от хирургическия шок, или Пери бе виновен по някакъв начин? Спомни си, че в суматохата бе доловил нещо особено в поведението му. Но в крайна сметка вероятно просто си бе въобразил. Всичко бе станало прекалено бързо, за да може човек да има ясна представа за последователността на събитията. Често си бе мислил колко лош свидетел би бил при някоя катастрофа. Доказано бе, че трима свидетели на едно и също събитие биха могли да дадат три напълно различни версии за случилото се. Мислите, които се носеха и въртяха в съзнанието му, го унесоха.

 

 

Сутринта в офиса Леонард каза:

— Какъв гаден неделен следобед бе вчера.

Мартин, който в момента преглеждаше пощата, долови, че Леонард колебливо се мотае на път към вратата и сякаш иска да добави още нещо.

— Видя ли Пери по-късно? — попита Леонард.

— По-късно?

— Да, вчера, преди да си тръгнеш.

Мартин вдигна поглед.

— Не, тръгнах направо към къщи. Защо?

— Ами… в държането му имаше нещо странно.

Мартин мълчаливо го изчака да продължи. Леонард седна.

— Мисля… Господи, не ми се иска да го казвам… но мога да се закълна, че Пери беше пил.

— Имаш ли представа какво означават думите ти, Леонард?

— Да, по дяволите! Не съм го споменал пред никой друг, за бога! Казвам го на теб. Той разговаряше с един от роднините на детето, май беше чичото. Младежът, който дойде с родителите. Видях го в приемната, след като се бях преоблякъл, и той просто… ами говореше твърде високо и твърде много и… Е, и самият ти знаеш, че би могъл да доловиш… не точно алкохол, но…

— Забеляза ли нещо в операционната? — прекъсна го Мартин.

— Само си помислих, ами… помислих си, че не внимава достатъчно. Детето имаше нужда от повече кислород. Той не следеше показателите.

Известно време и двамата мълчаха. Мартин почукваше с молив по масата. Някои неща се избистриха в съзнанието му — Пери, който гледа през прозореца, небето, обагрено в ръждиво винен цвят. Усети забавеното туптене на сърцето си.

— Вчера той имаше годишнина, посрещаха гости.

Пери не пиеше, но на тържество по случай годишнината сигурно бе обърнал едно-две питиета?

— Просто не знам — каза Мартин.

— Разбира се, на Джуди й оставаха броени дни, които при това щяха да бъдат изпълнени с болка. Като се замислиш, всъщност е все тая. Този край дори е по-лек.

— Прав си. Без съмнение. Но не в това е въпросът.

— Чудя се — подхвана Леонард.

— Какво се чудиш?

— Дали ние трябва… искам да кажа ти или и двамата, дали трябва…

— Да поговорим с Пери?

— Да. Ти как смяташ?

— Или да изчакаме. Може би той пръв ще ни каже. Може би нещо…

Леонард се изправи.

— Добре. Нищо прибързано. Всичко е толкова мъгляво. Да видим дали той ще ни каже нещо.

 

 

— А що се отнася до момиченцето, Мартин — каза Пери, — предполагам, че още в началото беше наясно как ще завърши и не си се изненадал.

— Напротив, доста се изненадах — отчетливо изрече Мартин.

Изразителните вежди на Пери се изкатериха нагоре по луничавото му чело.

— Не разбирам. Действително ли очакваше, че тя ще преживее операцията?

— Определено, както и още една след някой и друг месец може би.

Стояха в празния коридор и чакаха асансьора. Въпреки това Мартин понижи глас:

— Пери, добре ли се чувстваше вчера?

— Защо, по дяволите, ми задаваш такъв въпрос?

— Така. Кажи ми честно. Ти не следеше показателите.

— Нищо подобно!

— Така беше. Тя изпадна в цианоза.

— И? Не се ли е случвало и друг път? — челото му, обсипано с лунички, се зачерви от гняв.

— Да, но този път аз…

— Какво, по дяволите, се опитваш да докажеш, Мартин?

— Нищо не се опитвам да докажа. Просто питам. Не се вълнувай.

— Да не се вълнувам! Когато ти ме обвиняваш в немарливост, очакваш да не…

— Не те обвинявам в нищо. Повтарям: просто те помолих да ми помогнеш да си изясня нещо. Ако приятелите не могат да си поговорят искрено…

Асансьорът пристигна. Беше пълен. Двамата мъже застанаха един срещу друг и Мартин усети ускореното гневно дишане на Пери. Съжали, че бе отворил дума за това. Цялата работа може би беше ужасна грешка от негова страна. В такъв случай Пери имаше пълното право да се почувства засегнат и да се ядосва. И все пак…

На третия ден Леонард влезе в кабинета на Мартин.

— Нали знаеш колата на Пери, онази вносната чудесия, която купи миналия месец?

— Какво за нея?

— Бронята отпред е смачкана като носна кърпичка. Забелязах я на паркинга сутринта. И му казах: „Май няма достатъчно здрава броня за теб. Как успя да я огънеш така?“ А той отвърна, че е станало в неделя следобед, като е излизал на заден ход от паркинга, след операцията.

— Това нищо не доказва — противопостави се Мартин.

— Но подсказва.

Мартин не отговори. Почувства се като евтин детектив, от онези, дето слухтят и си врат носа навсякъде. После се сети нещо и повика Джени Дженингс.

— Напомних ли ти да изпратиш цветя за погребението на Джуди?

— Да. Изпратих рози от името на вас двамата с доктор Макс.

— Добре. Добре. Благодаря.

Тя най-сетне бе намерила покой. Нямаше да има вече повръщане, виене на свят, болки. Нямаше да има бръснене на главата, лекарства, бинтове. Намерила покой. Но аз не. И все пак не мога да играя ролята нито на детектив, нито на обвинител, нито на съдия. Прекалено трудно. Зарежи го. Стореното — сторено.

 

 

Един ден старшата сестра го пресрещна в коридора и го дръпна настрана.

— Обади ми се някакъв адвокат, господин Райе. Желае да види документите за Джуди Уистър. Намирисва на неприятности.

Ето че се случи! Това бе първата реакция на Мартин. През всичките тези години не бе имал нито едно дело за некомпетентност. Така или иначе поне веднъж в живота щеше да му се случи, помисли си той мрачно. Направил бе всичко възможно за детето. Би казал, макар и да прозвучи наивно, че точно семейство Уистър не биха му причинили това. Струваше му се, че го боготворят и са му благодарни. И усети тъжно и болезнено присвиване в душата си.

— Е — каза, като искаше да прикрие болката си, — май дойде и моят ред. Със сигурност не съм единственият.

Тъй че бе съвсем подготвен, когато няколко дни по-късно Джени Дженингс го уведоми, че се е обаждал някакъв господин Райе от името на Луис и Марта Уистър и ще дойде да се срещне с него в три часа същия следобед.

Господин Райе бе впечатляваща особа със зализана коса и дрезгав глас. Дотук два на нула в ущърб на господина, помисли си Мартин, изненадан от спокойствието си.

— Е, господин Райе, какво бихте желали да узнаете за мен? — започна първи той.

— Нищо, което да се отнася пряко до вас.

— Не сте ли тук, за да ме разследвате със съдебен иск срещу мен?

— Не, не. Господин и госпожа Уистър изрично изключват вас като отговорен за смъртта на дъщеря им. Става дума само за анестезиолога. Искаме вие да свидетелствате в подкрепа на факта, че той е проявил небрежност вследствие на употреба на алкохол и повлиян от него.

— О, не! — каза Мартин. — Познавам Пери Голт от години, той е най-добрият в своята област, човек, който всеки хирург би желал да има до себе си. Всъщност не обичам да оперирам без него. Той е напълно благонадежден — усети, че говори празни приказки.

— Възможно е всичко, казано от вас до момента, да е истина, но фактите говорят, че точно в онзи ден той е пил. Братът на госпожа Уистър, Артър Уогнълс, е разговарял с доктор Голт и е доловил мирис на алкохол в дъха му. Освен това докторът е имал произшествие на излизане от паркинга и човекът, чиято кола е ударил, е убеден, че или докторът е употребил алкохол, или не се е чувствал добре, просто не е сигурен кое от двете. Също така…

Мартин вдигна ръка. Нещо в него го накара да изпита страх за Пери и пожела да го защити.

— Един момент. Всичко това са несъстоятелни данни. Чичото на детето е заинтересована страна в края на краищата. И всеки би могъл да твърди всичко за всеки друг, не е ли така? Бихте могли да излезете от този кабинет и да кажете, че аз съм пиян, нали? И това ще бъде само ваше мнение.

Господин Райе се усмихна. Една всезнаеща усмивка, която казваше: „Аз съм на крачка преди вас и без значение колко бързо тичате, винаги ще бъда на крачка преди вас.“

— Имаме незаинтересовано лице, ако използвам вашите думи. Една от сестрите, Делия Уитман, вече е направила изявление в подкрепа на твърдението, че доктор Пери, е пил.

— Делия Уитман? В операционната няма сестра с такова име, а аз добре ги познавам всичките.

— Тя е стажантка — търпеливо обясни господин Райе. — Съвсем нормално е да не я познавате. Тя се е погрижила за госпожа Уистър и е присъствала на разговора между доктор Голт и господин Уогнълс. По-късно господин Уогнълс споделил впечатленията си за състоянието на доктор Голт и тя потвърдила, да, за нея също било ясно.

Мартин объркан започна отново да почуква с молива по масата.

— Освен това записът на операцията говори много. Момиченцето е изпаднало в цианоза. Анестезията е била занижена бързо, а притокът на кислород увеличен, след като вие, хирургът, сте го заповядали. Доктор Голт не е следял показателите.

Грозно, грозно! Единственото предишно вземане-даване със закона в живота на Мартин бе разводът му и от това преживяване не бе развил особена любов към адвокатите. Думократи, софисти и жонгльори с фрази — това бяха те. Целта им бе да те подведат, да те подмамят да кажеш това, което не мислиш.

— Не съм адвокат — каза той с известна острота, — така че бихте ли достигнали до същността? Какво точно искате от мен?

— Искам да свидетелствате в полза на ищеца в делото за некомпетентност, заведено срещу доктор Голт.

— Не, не! — възкликна Мартин. — Не желая да бъда замесван в това. Нямам време, аз съм зает човек. Чакат ме много пациенти. Те са единствената ми грижа.

— Точно така. И бихте искали да ги предпазите от подобни неща в бъдеще, нали? Не е ли ваш дълг да ги предпазвате, след като сте така загрижен за тях? — господин Райе стана. — В момента няма да отнемам повече от ценното ви време, докторе. Размислете. Като го направите, ще постъпите по правилния начин. Убеден съм — той заотстъпва към вратата. — Ще ви се обадя отново.

„Сигурен съм, че ще го направиш, помисли си Мартин с огромна неприязън.“

Пери изглеждаше прекалено голям и тромав в малкия домашен кабинет на Мартин.

— Извинявай, че те безпокоя в дома ти — каза той, — както си седях вкъщи след вечеря, си казах: „Защо ли не отида при Мартин, за да си поговорим открито?“ Отбягваме се. Онзи ден в залата много бързах, пък и бях ужасно разстроен, както виждаш, оказа се, че съм имал основания. Безкрайно съжалявам, Мартин — завърши той.

— Да. Ами…

— Ти естествено знаеш, чул си, че са завели дело срещу мен?

— Чух — навярно за по-малко от час цялата болница бе бръмнала.

Пери се наведе напред.

— Мартин, ще говоря направо. Наистина пийнах една-две чашки. Знаеш, че не пия често. И малко може да ме замае.

Да…

О, господи! — помисли си Мартин.

— Въобще не биваше да идвам в болницата. Знам, че трябваше да ти кажа да повикаш някой друг, но когато си леко упоен, отпуснат, на границата на сънливостта, всъщност нямаш представа, че си в този стадий. Мартин, нали няма да свидетелстваш срещу мен? Тя така или иначе щеше да умре — в кафявите очи на приятеля му имаше сълзи и Мартин не можа да издържи погледа им. — Нямаш представа как се чувствам. Това детенце… Да можех да я върна! Ала никой не може. Колко й оставаше да живее? Три месеца? Най-много шест? И като се замислиш, има ли значение изобщо?

Мартин мълчеше. И Пери продължи:

— Въобще не биваше да се случва и се заклевам във всичко свято, че никога няма да се случи отново. Никога. Как ще постъпиш, Мартин?

Той отвърна меко:

— Не искам да те нараня по никакъв начин. Необходимо ли е да ти го казвам?

Пери стана и закрачи из малката стая — дванайсет стъпки до библиотеката на отсрещната стена и още дванайсет по обратния път.

— Мартин, за себе си… О, няма да кажа нищо високопарно, като например, че няма значение, защото в действителност има. Но истината е, че има значение не само за самия мен. Истината е, че имам две момчета, които учат в колеж, и Леонор ще бъде подложена на мастектомия^[1]. Радикална, опасявам се.

— Не знаех.

— Разбрахме го миналата седмица. А сега ще трябва да й стоваря и това. Разбираш ли, ще ми е необходима цялата подкрепа, която мога да имам, от приятелите си. Мартин, уплашен съм до смърт.

— Успокой се, Пери, успокой се. Нещата ще се изяснят. Ние всички искаме да ти помогнем, да те подкрепим.

Какви ги говореше? Думи — евтини, гладки, лесни думи, които не означават нищо. Как щеше да му „помогне“? Какво конкретно щеше да направи? Главата му щеше да се пръсне.

Седмица по-късно дойде адвокат от застрахователната компания на Пери. Този бе джентълмен. Беше облечен с тъмен костюм и имаше добри уравновесени обноски. Завършил право в Харвард. Човек би желал и собственият му син, като порасне, да стане като него.

— Какво искате от мен? — попита Мартин за втори път през последните седмици.

— Да свидетелствате в полза на доктор Голт. Детето е починало вследствие на естествени причини. Няма убедителни доказателства за противното.

„Убедителни — помисли си Мартин. — Семантика. Правото е изкривяване на думи. Убедителни за кого — прокара длан по челото си.“

— Не ставам за адвокат — отвърна с извинителен тон — признавам, че главата ми започва да бучи.

— Разбира се. Ще ви се обадя в някой от следващите дни, за да обсъдим подробностите. Убеден съм, че бихме могли да избистрим нещата задоволително и да приключим този неприятен случай колкото се може по-бързо — и с усмивка на уста той се ръкува с Мартин и си тръгна като другия.

Делото като че ли изпълни живота на Мартин. Щеше му се да не бе виждал нито Джуди Уистър, нито Пери, нито когото и да е друг. Ставаше все по-грозно и в него се промъкнаха и отмъстителни нюанси. Семейство Уистър му звъняха у дома, за да го молят. Наложи му се да си вземе нов номер, който да не е в указателя, по дяволите! Майката ридаеше. Е, не я винеше! Съпругата на Пери дойде в офиса му един късен следобед и вървя с него по пътя до дома му със зачервени очи, като през цялото време го умоляваше. Не би могъл да я вини и нея.

Един ден го извика шефът на болницата.

— Говори се, че отказваш да работиш с адвокатите на Пери — каза господин Нолс.

— Не че не искам да работя с тях — отговори бавно Мартин. — Не желая да работя с никого. Искам да не бъда замесван в случая.

— Не можеш, няма да стане.

— Защо? — избухна Мартин. — Защо не ме оставите на мира, за да си върша работата! — в мига, в който го изрече, осъзна, че протестите му са детински.

Господин Нолс дори не благоволи да му отговори. Вместо това каза:

— Разбира се, не бих могъл да ти кажа как да постъпиш, а и не се опитвам. Но понеже те познавам от много време, ще си позволя да ти напомня някои неща, които може би не си взел под внимание.

— Като например?

— Пери има зад гърба си двайсет и две години тук, във „Фиск“. Впечатляващ стаж.

— Със сигурност знам това.

— Неопетнен. Публичността в този случай, натискът, емоционалните увреждания могат да съсипят човека след всичките тези успешни години.

— И това знам.

— В момента се нуждае от цялата помощ, която би могъл да получи. Не го заклеймявай. В крайна сметка това няма да върне детето.

Мартин го изгледа.

— Изстрадал е вече достатъчно. Съпругата му подлежи на…

— Той ми каза.

— Добре тогава, нямам какво повече да добавя.

Мартин кимна:

— Разбирам.

Започна да чува неласкави неща за себе си.

— Държиш се като бойскаут — казваха му. — Човекът пийнал една чашка. Единодушни сме, че не е трябвало да влиза в операционната. Но той никога преди не е допускал и най-малката грешка. И никога повече няма да сгреши. И какво ще спечелим, ако го разпънем на кръст? Какво?

Умисъл. Абстракции. Целият професионален живот на човека срещу мъртвото дете, което така или иначе щеше да умре.

— Няма да бъдеш герой пред никой друг, освен пред самия себе си, Мартин. Пери ще спечели делото. Хора с престиж ще свидетелстват в негова полза. А и хирургическата сестра му е предана, нали я знаеш, русокосата, как й беше името? И стажантът Модли е уплашен до смърт. Той ще каже това, което се очаква от него. И къде ще се окажеш ти, ако преминеш в противниковия лагер?

Поговори с Том.

— Ужасно, ужасно — каза Том с въздишка, поклащайки голямата си лъвска глава. След това допълни внимателно: — Поставен си в лошо положение. За теб е трудно.

Мартин чакаше.

— Да. Трудно. Винаги е трудно да свидетелстваш против колега лекар, предполагам, че е, защото не знаеш дали и ти някога няма да си на неговото място. Но за бога… тази работа… — той млъкна за миг. — Всеки от нас би могъл да сгреши поне веднъж в живота си, нали?

Вярно. И Брейдбърн преди много години го бе предупредил да не съди прибързано — никога не знаеш кога ти самият ще допуснеш фатална грешка. Една грешка след цял живот безупречна служба…

Лежеше през нощта и водеше вътрешни диспути с потрепващите по тавана сенки.

Утре адвокатите пак ще се обадят.

Наредих на Джени Дженингс да ги отпраща, но това не може да продължава вечно.

Студени, каменни лица в болницата. А си мислех, че е просто. Или едната, или другата страна. Ангел-хранителят на истината срещу чудовището на корумпираността. Въобще не е така! Генералите губят хиляди воини на бойното поле вследствие на погрешни изчисления, преценки/приумици. Тях никой не ги кори.

Правиш сравнение между канарчета и алигатори.

Не е така. Смъртта си е смърт, независимо дали си я причинил на един или на стотици хиляди.

Тя така или иначе щеше да умре, не забравяй.

Ала ако не беше това дете, този случай, ако беше доброкачествен ограничен тумор, менингиома^[2], или друго, сравнително безопасно заболяване, и Пери не следеше показателите, ами тогава? Тогава щеше да стане истинска трагедия.

Да, но този случай не бе лесен. Смъртта бе изписана с главни букви.

Те няма да се съвземат, семейство Уистър имам предвид, независимо дали свидетелстваш в тяхна полза или вреда, дори ако щеш да духнеш към Китай и да изчезнеш. Най-големите имена в националната асоциация на лекарите ще дадат показания в полза на Пери. Значи ти ще бъдеш един бой скаут! Ще загубиш приятел и ще си създадеш още врагове.

Би могъл да си спечелиш много доброжелатели, ако се съгласиш да свидетелстваш за защитата му. Би могъл. Имаш огромен престиж, това се отчита. Не го подценявай.

Така минаваха дългите нощи.

След вечеря се звънна на входната врата. Ийнък влезе в кабинета, където Мартин работеше.

— Търси те една жена, татко.

Надяваше се да не е пак съпругата на Пери, но най-вероятно беше да е тя. И почувствал се изведнъж безкрайно уморен, той взе решение. Просто най-сетне ще каже „да“. Ще вдигне ръце и ще каже: „Добре, как да ви помогна?“ Ще приключи най-после с тази история и така имаше смисъл наистина.

Но вместо съпругата, в кабинета влезе младо момиче. Той не я позна.

— Делия Уитман — каза тя. — Аз ви познавам, но вие мен не. Четвъртокурсничка съм в училището за сестри — преглътна тежко. — Аз съм момичето от делото срещу доктор Голт.

А, не, стига му толкова!

— Защо сте дошли при мен?

— Защото… Не знам. Исках да поговоря с някого, с някой лекар. И си помислих… ами нещата, които се говорят за вас сред сестрите, искам да кажа, човек си изгражда определена репутация… — гласът й пресекна и очите й се насълзиха. Извади носна кърпичка.

— Не плачете — каза Мартин, насилвайки се да запази търпение. — Просто ми кажете какво ви тревожи.

— Ами… Става дума за това, което се случи. След операцията, когато почина малкото момиченце… майката влезе в стаята. Тя плачеше и госпожица Ханиган ме извика, за да помогна. Да постоя при нея, нали разбирате?

Мартин кимна.

— После трябваше да отида в залата, за да взема лекарство и този мъж, чичото, разговаряше с доктор Голт и ме повика, за да пита как е сестра му, а аз отговорих, че ще й дадем успокоително и че ужасно съжалявам за момиченцето. И доктор Голт започна да говори. И, докторе, държането му бе особено. Говореше високо, не много, но всъщност… беше особен. И по-късно, като отвеждаха майката вкъщи, мъжът ме видя, спря ме и каза: „Онзи човек, докторът, беше пил, нали?“ А аз отвърнах: „Май да.“ А той: „Усетихте алкохол в дъха му, нали?“, и аз отговорих утвърдително, защото това си беше истината, действително го подуших. А сега, сега адвокатът на доктор Голт… той е изключително приятен млад мъж, но непрекъснато ме пресреща и те искат да кажа, че само съм се пошегувала, че чичото ми е приписал думи, които не съм изричала, че съм си правила майтап — момичето избърса очите си и си издуха носа.

Господи, помисли си Мартин, няма ли да приключи най-после тази история?

— Разбирате ли, не знам как да постъпя, доктор Фаръл. А няма с кого да се посъветвам. Някои от момичетата казват едно, други друго. И ми се струва, че мнението им по въпроса зависи от това дали харесват доктор Голт, а повечето го харесват. Или пък съветите им зависят един вид от това дали мисля за себе си, т.е. да не настройвам докторите срещу себе си. А, изглежда, повечето лекари са на страната на доктор Голт. Затова дойдох да попитам вас какво да правя — завърши тя и започна да мачка кърпичката в ръцете си.

Мартин с изненада установи, че от тази объркана история така бързо и отчетливо са изникнали заплахи. Изобщо не се поколеба какво да отговори на това притеснено, честно момиче, което все още бе дете.

— Какво пък — каза той нежно, — смятам, че просто трябва да кажете истината, нали?

— Просто така?

— Просто така — повтори той.

Обясненията и доводите само щяха да я объркат още повече. Бе дошла, за да чуе прост и ясен съвет, също както децата, които изпитват нужда да слушат възрастните, питат какво да правят. Тя му благодари многословно и с хиляди извинения и си тръгна. Странно колко лесно му беше да й каже на нея как да постъпи, а да не може да реши за себе си!

Отвори прозореца. Хладният вечерен въздух се изля върху него и окъпа горещото му лице. Включи грамофона, в който беше оставена плоча със симфонията „Реформация“. Дълго стоя прав и слушаше, а погледът му се рееше из небето. Музиката бе като просветление. Възвание и отговор. И по някакъв напълно необясним начин му се стори, че гласът на баща му присъства сред звуците.

Изведнъж всичко му се видя много просто.

Взе указателя. Един възпитаник на Харвард навярно щеше да живее в Манхатън, на Ийст Сайд. Да, ето го. Би могъл да го направи още сега, да сложи край на тази история, преди да настъпи утрото, и най-сетне да спи спокойно. Безкрайно съм уморен, помисли си отново. От толкова дълго време не съм спал като хората. И вдигна слушалката.

— Обажда се доктор Фаръл — каза. — Извинявайте, че ви безпокоя в дома ви, но ще бъда кратък. Взех решение. То не е леко. Бих желал да ви уведомя за него и се надявам, че може би вие ще намерите начин да го съобщите на доктор Голт. Не мога, просто не мога да ви помогна. Не бих могъл да го направя с чиста съвест.