Белва Плейн
Ветрове без посоки (15)

Четиринадесета глава

Пикникът свърши, остатъците от диня и картофена салата бяха прибрани в кухнята и последните деца — сложени да спят. Сега, в приятната сънливост, която настъпваше след преяждане, те седяха на малката веранда на Том и наблюдаваха бавното приближаване на лятната нощ. От отсрещната страна на улицата се затръшна врата на гараж. Момчешки глас прозвъня и притихна.

Пери говореше от тъмния ъгъл:

— Ако не знаех, че Ню Йорк е точно зад Джордж Уошингтън Бридж, щях да си помисля, че съм в Канзас.

— Животът в малкия град започна да ми харесва — рече Фло. — Никога преди не бих го повярвала.

— Не съм изненадан. Бих казал, че двамата с Том сте създадени за него — отбеляза Мартин.

Фло като че ли беше родена на средна възраст — мила и предсказуема. Мартин чувстваше топлината й, сякаш се протягаше и го докосваше през масата. Колкото до него, той бе приел леко ролята на чичо ерген, който си идва за празниците в събота следобед и носи играчки за децата и сладкиши от френската пекарна близо до апартамента му. Чичо-ерген! Е, имаше и по-лоши неща.

— Бих искала да можеше да останеш през целия уикенд — рече Фло. — Ще изпуснеш фойерверките утре.

— Не мога. Довечера Ийстмън заминава при семейството си в Мейн и аз ще бъда дежурен.

— Едва ли имате чак толкова много спешни случаи! — тя искаше да каже, че едва ли беше като живота на Том; викаха го по всяко време.

— Би се изненадала. Имаме рани от куршуми, всички видове нервни поражения. Разбира се, и автомобилни катастрофи, особено по празниците. Кажи й, Пери.

— Това е факт — каза Пери и се впусна в размишления. — Като си помислиш, май сме приятели от доста време, а? Десет години от завършването ни! Изглежда направо невероятно!

— Кажи, Мартин — прибави Том, — виждаш ли се понякога с твоя пръв герой — как му беше името?

— Албениц ли имаш предвид?

— Да, Албениц.

— Не много често. Той още работи в „Грантъм Мемориъл“, а аз — във „Фиск“. Моят пръв герой ли го нарече? По-скоро единственият ми от тази страна на океана.

— Защо? Какво стана с Ийстмън? Той не е ли герой?

— Не. Предполагам, че това ви звучи доста странно, нали?

— Той е велик хирург — каза бързо Пери. — Трябва да го признаеш, Мартин.

— Признавам го. Главата си залагам за него, но…

— Какво „но“? — когато Том се захванеше за нещо, не го оставяше ей така.

— Наистина не знам. Нещо много тънко. Или може би съм страхотно нечестен. Мисля, че богатството отнема част от героизма.

— Прочетох в светските колонки на вестниците — рече Фло, — че жена му произхождала от семейството на Хармън Мотърс.

— Много от нас бяха поканени у тях в Гринуич за Денят на падналите герои — каза Мартин. — Беше като на кино; икономи сервираха напитки край басейна. Изобщо не приличаше на къща на лекар — после прибави, с оттенък на палавост: — Е, все пак добре си прекарах.

— Съвсем различно от „Бърза помощ“ — рече Том. — Взимаме само по долар на посещение, но поне е сигурно, че ще си го вземеш. Единствено бих искал пациентите да не се плашат посред нощ и да не извикват по трима лекари наведнъж. Обикновено се засичаме на стълбите и трябва да хвърляме монета, за да видим кой ще вземе поръчката, и се оказва, че изгубилите са ставали от леглата за нищо. Е, успяваме да си държим главите над водата, и това е нещо.

— Като си говорехме за Албениц… — започна Мартин. Не беше говорил за него отдавна и сега неочаквано му се прииска. — Албениц пръв раздвижи живота ми. Направи го по-различен. И това, което ме притеснява, е, че извън болницата не се чува много за него. Изобщо не му се отдава дължимото.

— И защо е така?

— Не знам наистина.

— Разбира се, че знаеш — рече Пери. — Толкова е просто: той не публикува достатъчно и не пътува по срещи, за да се изтъква. Не участва и в светския живот, а той е много оживен в един медицински център, нали? — и обясни сериозно на Том: — Не можеш да си представиш колко оживен! Болнични комитети, крикет и тенис клубове, голф — ето как се печели популярност.

— Звучи, сякаш са сбирщина брокери, а не лекари! — у Том се надигна старото му възмущение. — Ако искаш да станеш богат, не принадлежиш към медицината. Можеш винаги да се захванеш с недвижими имоти или продажба на водопроводни тръби на едро, дявол да го вземе!

— Спомняш ли си какво ни казваше Уонг Ли? Не можеш да предприемеш кръстоносен поход срещу света, Том! Само ще си разбиеш главата в някоя каменна стена — Пери стана. — Вижте, трябва да взема приятелката си. Ще имате ли нещо против, ако тръгна? Тъкмо ще успея да пристигна навреме.

Мартин погледна часовника си:

— И аз трябва скоро да тръгвам. След половин час.

Гледаха как Пери се отдалечава по тревата към колата си, а после отпътува.

— Солта на земята — рече Мартин.

— Винаги си е бил такъв.

— Между другото и той се издига. Стана един от най-добрите анестезиолози в района. С него човек се чувства сигурен.

— Слушай — рече неочаквано Том, — искам да ми направиш една услуга. Искам да прегледаш едно тригодишно момче. Може да стане веднага, живеят през няколко пресечки.

— Том! — възрази Фло. — Днес е почивен ден! Нямаш право да караш Мартин да работи!

— Мартин е лекар, а и това може да спести на хората едно ходене до града.

Когато Мартин вече беше прегледал момчето и родителите го бяха отнесли, Том попита:

— Е, какво мислиш?

— С положителност вдясно има рефлекс на Бабински^[1] и може би някакво поражение в мозъчната кора — замълча, за да събере мислите си. — Може да бъде тумор, вроден дефект на кръвоносен съд или…

Том го прекъсна:

— Във всеки случай ще трябва да го прегледаш тази седмица.

Мартин се поколеба и Том настоя:

— Без никакви отлагания, Мартин, моля те!

— Разбира се. Те нямат пари, предполагам?

— Едва ли. Бащата разнася прането в някаква пералня.

— Тогава Ийстмън ще го прегледа като пациент на клиниката. Или пък ще го направя аз, тъй като него няма да го има през следващите няколко седмици.

— И така? — Том чакаше. — Можеш ли да се справиш с това, Мартин?

Нещо в гласа на Том и в почтителното му мълчание, докато траеше прегледът, трогна дълбоко Мартин. Тук, в този простичък кабинет, който толкова приличаше на бащиния му, като се изключи по-съвременното обзавеждане — писалище с гладка повърхност и кожен стол, електрокардиограф и стерилизатор, — стоеше приятелят, с когото бяха започнали заедно, който се беше справял с учението не по-зле от него и който сега трябваше да се обръща към него за помощ с безпокойство. Мартин се почувства виновен, че знае повече. Надяваше се Том да не мисли така по този въпрос.

— Знаеш ли — рече Мартин, — между нас казано, по-скоро бих го изпратил в клиниката на Албениц, отколкото в нашата.

— Защо, за бога?

— Може би е нелоялно от моя страна, но ти дължа страшно много и мога да говоря откровено с теб. В клиниката на Ийстмън действат небрежно. Той не е чак толкова загрижен да извършва истинска работа. Частната му практика е твърде голяма — това е голата истина.

Том поклати неодобрително глава.

— Не мога да се оплаквам, защото… Е, просто не мога.

Очите на Том сякаш го пронизваха.

— Ти каза нещо за клиниката?

— Казах… Том, изпрати детето при Албениц! Там идват хора от целия град да представят случаи и да задават въпроси. Той е учител!

— А ти самият ходиш ли там?

— Не и през последната година и нещо. Нямам възможност. Много сме заети.

Един ден под влиянието на импулса беше направил това, което вътре в себе си наричаше обикновено посещение на Албениц; но всъщност със смътната надежда, че Албениц може да му предложи сътрудничество. Но Албениц работеше сам в скромния си кабинет, който никога не беше пълен. Очевидно парите не го интересуваха чак толкова…

— Боже мой, виж колко е часът! Само да благодаря на Фло и излитам!

Том го последва на улицата.

— Охо, купил си си нова кола? С подвижна седалка и всичко? Чудесна малка количка!

— Не я използвам много в града, само когато идвам да те виждам.

Том сложи ръка на рамото на Мартин:

— Изглеждаш самотен, професоре.

Мартин се усмихна:

— Знам. Трябва да се оженя. Ти си женен, Пери ще се ожени другия месец и изобщо всички са женени. Повтаряш ми това от първата година на института.

— Да, и ти не слушаш.

Усмивката на Мартин изчезна:

— Забравяш, че бях женен.

— Но с това вече е свършено — каза меко Том.

— Е, ще си помисля в някой от следващите дни. Поздрави децата от мен.

Обърна малката кола към Джордж Уошингтън Бридж. Хората бяха напуснали града за уикенда много преди това и движението не беше натоварено. Мартин караше бавно. Обзе го внезапна умора. Посещенията у семейство Хорват обикновено служеха като противоотрова на вялостта, която обхващаше човек, водещ седмица след седмица тежко ежедневие. Том и Фло даваха спокойствие със своята простота. Бяха като хляб и сол — хранеха и утешаваха. Домът им беше радостно място с ободряващата си делова суетня и никакво време или нужда от самонаблюдение. Но този път гостуването не го беше успокоило. Когато си отиваше, почувства в душата си някаква мимолетна меланхолия.

Завист към Том? Не, не! Мартин искаше нещо съвсем различно от това, което Том и Фло притежаваха. И той се почуди, докато минаваше по моста, където реката течеше сребърна под вечерното небе, високите сгради в града изглеждаха розови и прахът не се виждаше от мрачината, дали Том някога не бе искал нещо повече и дали всичко се беше оказало точно такова, каквото той и Фло го бяха планирали.

„Така можеше да бъде и с мен — помисли си той с внезапна болка, — ако не беше Мери.“ Мери Фърн. Сигурно в Англия скоро щеше да изгрее слънцето. И вероятно щеше да вали дъжд преди края на деня. Почти винаги ставаше така. Тя щеше да събере боите и триножника си и да се прибере вътре. Щеше да застане на вратата и да се наслаждава на звука и уханието на дъжда.

Зави рязко, като едва успя да се размине с една празна катафалка. Поличба или предупреждение? Мартин върна мислите си към настоящето с крива усмивка. Досега те бяха направили пълен кръг, чак до дните на Гринуич Вилидж и Хариет и те. Почуди се къде ли се намираше сега неговата Хариет. Вероятно беше уважавана съпруга и майка, имаше дом в Уилмингтън, Северна Каролина, и си спомняше за Мартин смътно, ако изобщо си го спомняше.

Сега имаше други. Мюриъл, която преподаваше в едно училище и беше разделена със съпруга си (значи там нямаше опасност да се забърка в някаква неприятност); Рей — умно момиче, което наричаше себе си „модерна“, но без да си прави илюзии; Тина — болногледачка в болница далеч в Куинс. Човек никога не бива да се забърква там, където работи.

Веднъж миналата година бе попаднал на друг тип момиче, много младо и лъчезарно, с очарователни лунички по носа. Може би щеше да се ожени за нея, но родителите й се бяха възпротивили, защото бил разведен и имал дете. Така че всичко бе свършило, преди да започне, което може би беше по-добре, защото и без това не му се женеше кой знае колко.

Кабинетът отваряше в седем. Когато в ранния следобед Мартин и Ийстмън се връщаха там, чакалните вече биваха претъпкани. Три секретарки жонглираха с часове по телефона, кабинетите бяха пълни. По бюрата бяха натрупани папки и картони с кафяви корици. Пациентите, изплашени под маските на примирено спокойствие и смелост, биваха въвеждани вътре.

О, Ескалибур, вълшебен меч! Мартин носеше своя вълшебен меч — и това бяха неговите знания.

Завивайки вляво от Ривърсайд Драйв, той се насочи към кафявия романски монумент на Музея по естествена история. Сега бедняците от града се прибираха бавно у дома след празника си в парка. Просяшко десетилетие бяха тридесетте, време на оскъдица и мъка. Мартин се почуди дали четиридесетте щяха да бъдат по-добри. Нали все казваха, че благополучието тропало на вратата!

И все пак в медицината тридесетте щяха да бъдат запомнени като години на големи открития. Темпото се усилваше така, както баща му бе предсказал някога. Сулфонамидите и пеницилинът вече бяха променили лицето на болестта и потушили страха от инфекции при операции. Сега Мартин чувстваше почти осезателно вълнение, когато влизаше в операционната, защото знаеше колко много бе нараснал шансът му за успех. Пациентът, когото докарваха на носилка, бе като неразопакован подарък. Абсурдно схващане? Ни най-малко. Защото ако можеш да изпратиш пациента у дома му, способен да ходи и говори и думите му да излизат ясни и разумни — е, това не е ли подарък за теб, лекаря? Най-прекрасният подарък на света!

Имаше късмет, че работеше с Ийстмън. Техниката и скоростта му бяха забележителни. А и Ийстмън го харесваше. Разбира се, нямаше причини да бъде другояче, защото Мартин не само работеше добре, но и работеше упорито. И все пак тези качества не бяха гаранция. Много сътрудничества се разпадаха не от нещо друго, а от различия в характерите. Мартин си спомни онази година в медицинския институт, когато доктор Хъмфри, анатомът, стана негов враг от първия ден. „Просто не харесваше физиономията ми“ — помисли си Мартин. Бе много трудно, когато си млад, да научиш, че на света има хора, които не те обичат. Но все пак има и хора, които ти не обичаш — жени с хленчещи носови гласове; всички, които си облизват устните, докато говорят, и влажните им езици се показват и скриват като змийски глави; немарливи хора, които вечно забравят неща и винаги закъсняват.

„Ние всички сме много строги с другите — помисли си той. — Бащата на Джеси никога не ме е харесвал. Той ме използва. И аз никога не съм го харесвал, въпреки че по едно време се опитах. И може да се каже, че и аз го използвах.“

Надяваше се също така да използва и доктор Ийстмън, но не за своя лична облага, а за една идея, която напоследък все по-често се въртеше в мислите му. Докато работеше в лабораторията върху патологията на клетките и невроанатомията, осъзна, че тази идея винаги присъстваше в мислите му. И така в един сияен пролетен следобед, на път от болницата към кабинета, Мартин заговори на Ийстмън:

— Никога няма да премахнем безполезните и дори опасни операции, докато хирургът не научи повече за неврологията. В Англия господин Брейдбърн от години се опитваше да създаде свой собствен институт. За нещастие там не могат да се набират средства. Но в тази държава, независимо от рецесията, ми се струва, че има още много скрито богатство. Трябва просто необходимите хора да се съберат на едно място.

— Не се и съмнявам, но набирането на средства е трудна работа. Боя се, че съм твърде улегнал, твърде зает и твърде уморен, за да се забъркам в такава работа — приключи въпроса доктор Ийстмън.

Но Мартин настояваше:

— Доктор Албениц често говореше за това, когато бях в института. За истинския прогрес, който ще дойде само когато всички неврологични специалности се обединят в една дисциплина, под един покрив.

— Албениц е фанатик, Мартин. Той е изключително талантлив и фанатизиран като монах. За него светът извън болницата не съществува — Ийстмън се засмя. — Сигурно би спал там, ако можеше и ако жена му позволеше.

На Мартин му се стори, че Ийстмън говори твърде нехайно, сякаш темата е маловажна. Това, че някой може да се отнася толкова небрежно към човек като Албениц, го удиви.

Ийстмън забеляза неодобрение в изражението на Мартин и го сгълча добродушно:

— Не се изсилвай толкова, Мартин! Напредваш и изкарваш доста добри пари. Какво повече искаш? Не се напрягай.

Да, наистина напредваше. Вече никому нищо не дължеше. Бе върнал на Доналд Мейг и последния цент с лихвите. Всеки месец изпращаше чек на майка си. Живееше в чудесен малък апартамент, на половината път от кабинета до болницата. Там имаше всичко, което бе искал — четири стени, покрити с книги, зелени растения и удобна мебелировка. Чисти линии, идеален ред, само пространство, тишина и един добър грамофон. Странно колко малко му се искаше след всичко това!

Да, имаше късмет! Имаше своето желано кътче и нямаше никакви причини да се чувства неспокоен.

След като прибра колата в гаража, се отправи към дома си в топлия вечерен ветрец, продължавайки да си повтаря какъв късмет бе имал. Когато влезе в апартамента, телефонът вече звънеше. По жицата долетя познатото кратко нареждане:

— Доктор Фаръл? Търсят ви от „Бърза помощ“.

— Автомобилна катастрофа на излизане от Лонг Айлънд — докладва стажантът. — Младо момиче. Сега ще я докарат.

Няколко глави в чакалнята се обърнаха любопитно към тях и той понижи глас:

— Били са на сватба, пътували от църквата към приема. Момичето било шаферка, сестрата на булката, мисля.

Мартин направи гримаса:

— Какъв лош спомен ще им остане!

— Скоро трябва да пристигнат. От половин час се опитвам да се свържа с теб.

— Извинявай. Опитахте ли да се обадите на доктор Ийстмън? Може би още не е заминал.

— Не, заминал е. След това се обадихме на теб.

Чакането връщаше в главата на Мартин спомени от опита му в „Бърза помощ“. Забързани, измъчени сестри и лекари поддържат реда и изпълняват нарежданията. Въвеждат две момчета, ранени от бомбички. Майка е болно пеленаче протестира на непознат чужд език.

Чу се вой на линейка и Мартин скочи. Вратите се отвориха рязко и вкараха сиво-син мъж със сърдечен пристъп. Не беше за него. После сирената отново зави и този път беше за него.

Изпод одеялото висеше синя копринена пола, ушита за празник. Контрастът на тази дреха с окървавената руса глава на притежателката й бе жесток и отвратителен. Колко нелепо беше, че в един нехаен, безпощаден момент животът можеше да бъде отклонен от спокойния си път!

След като бързо и ловко прегледа момичето и нареди да му се направят рентгенови снимки, той излезе в коридора. Все още му се повдигаше от тази нелепост, която никога преди не го бе засягала толкова силно.

Един мъж с раирани панталони и тъмно сако с карамфил на ревера — облекло, което не беше част от живота на Мартин — се приближи към него.

— Дъщеря ми… — започна той и спря.

Мартин го хвана за ръката и го поведе към пейката. После се вгледа в измъченото лице.

— Господин…

— Мозер. Робърт Мозер.

— Аз съм доктор Фаръл, господин Мозер, сигурно искате да разберете какво сме открили — каза той меко.

— Имам само един въпрос, докторе. Ще живее ли?

— Ще направим всичко възможно.

— Искам истината, докторе. Без увъртания.

— Добре, господин Мозер. В момента правим рентгенови снимки, но вече мога да ви кажа, че черепът на дъщеря ви има фрактури на няколко места. Със сигурност има и обширно притискане на мозъка. Не можем да кажем какви са пораженията, преди да сме ги видели.

— Значи ще трябва да оперирате?

— Да. Веднага.

— Ще има ли време да доведе жена си? Тя… Дадоха й успокоителни и шофьорът ми ще я докара. Аз дойдох с линейката, но тя ще иска да види Вики.

— Не мисля, че трябва да отлагаме. Трябва да облекчим натиска.

— Разбирам — господин Мозер се втренчи в пода. Устните му трепнаха конвулсивно. После вдигна поглед. — Доктор Ийстмън ще дойде всеки момент, нали?

— Не, господине, доктор Ийстмън не е в града. Аз съм негов сътрудник и ще се заема с това.

Конвулсиите престанаха и устните се свиха.

— Вие сте много млад. От колко време сте с доктор Ийстмън?

— От четири години. Преди това специализирах в Лондон. Уверявам ви, че имам добра квалификация.

— Извинете, но вашите думи едва ли могат да бъдат достатъчно уверение. Става дума за живота на дъщеря ми. Сигурен ли сте, че не можете да се свържете с доктор Ийстмън?

— Сигурен съм. Той замина за Мейн. Ще прекара две седмици на яхтата си.

Господин Мозер се изправи. Беше висок колкото Мартин. Застанаха един срещу друг като на очна ставка.

— Мейн не е на луната. Би могъл да се върне.

— Но не навреме, господин Мозер.

— Аз съм в управителния съвет на тази болница, знаете ли?

— Не го знаех.

— Искам някой по-опитен. Не искам да ви обиждам, но нямам време за любезности. Моля да ми дадете списъка на равностойните на доктор Ийстмън неврохирурзи.

— Ние не мерим лекарите с аршин — отвърна Мартин, но после съжали за сприхавия си отговор и се опита да се поправи: — Мога да ви назова някои компетентни хирурзи, например доктор Флорио или доктор Харолд Самсън.

— Ще им се обадя.

— Мога да го направя вместо вас.

— Сам ще го направя.

Мартин чакаше. Виждаше Мозер в телефонната кабина как набира номера, как затваря и отново набира. Изпита силен прилив на състрадание и в същото време на гняв от обидното пренебрежение. Какво си мислеше този човек, че Мартин прави при Ийстмън? Че лъска обувки?

Господин Мозер се върна.

— Никой от тях не е вкъщи. Какво става с вас, докторите? Напускате града само защото е празник?

Мартин не отговори.

— Това ли са всичките? В града сигурно има с дузини неврохирурзи!

— Казахте, че искате най-добрите.

— Добре, тогава ми назовете по-ниската степен добри.

— В момента сте с един от тях.

— Вие сте много нагъл, знаете ли? Доктор Ийстмън трябва да знае за вас. Дайте ми друго име или ще се обадя на семейния си лекар и ще го попитам, въпреки че бог знае къде е той сега.

Мартин потисна гнева си.

— Има един човек… Той не работи във „Фиск“, но има привилегии тук и вярвам, че ще дойде.

Господин Мозер се отпусна на пейката. Изглежда, беше останал без сили.

— Името му е Албениц. Има го в телефонния указател.

— Проклето чуждестранно име! Нямам представа как се пише! Можете да се обадите вместо мен.

Доктор Албениц изслуша кратките обяснения на Мартин.

— Бих дошъл заради теб — рече той, — но е невъзможно. В момента съм на легло с настинка и температура. Защо не го направиш сам?

— Искам, но човекът настоява за някой с по-добра квалификация.

— Но твоята квалификация е чудесна, Мартин!

— Но не достатъчна според него.

— Е, ако не може да намери някой по-добър и не те допусне до случая, не носиш повече никаква отговорност. Кажи му това и го остави да ходи, където си ще.

— Така и ще направя — рече Мартин.

Когато се върна от телефона, господин Мозер седеше, обхванал главата си с две ръце, и раменете му потреперваха. Мартин застана до него.

— Доктор Албениц не може да дойде — каза тихо той. — Болен е.

Господин Мозер не вдигна глава.

— Тогава давай. Не мога да сторя нищо повече. Направи каквото трябва и нека Господ да ти е на помощ.

Докато се отдалечаваше, Мартин се почуди дали това беше молитва или заплаха.

Когато Мартин влезе в операционната, навън вече беше полунощ. Светът извън границите на бялата светлина бе мрачно зелен. Зелени стени и измачкан памук. Зелени бутилки в шкафчетата. Зелено стерилно парче плат, на което, проблясващи като сребърни прибори на банкет, лежаха инструментите — скалпели, сонди, пинцети и чукчета.

Пери вдигна поглед и веждите му подскочиха като скоби. Бяха го докарали от киното, където бил с приятелката си. Мартин беше благодарен, че са успели да го намерят. В гледката на тези познати вежди имаше нещо успокоително.

Асистентите чакаха. Сестрата сложи втори чифт ръкавици на ръцете на Мартин. В душата му настъпи окончателно спокойствие: мога да го направя.

Върху голия скалп на момичето имаше кафява съсирена кръв на капчици около лъкатушещите рани — като разклонени реки на карта. Какви странни мисли му идваха в главата, докато избираше подходящия инструмент от редицата! Очите му се присвиха; усети как зрението му се напрегна и изостри. Стисна здраво устни, приближи ножа до главата и оттам бликна прясна червена кръв, която веднага беше попита и изчистена. Ножът се придвижи надолу по скалпа и лъсна оголеният череп.

Електрическа бормашина. Натисни здраво, право в костта. Изпод шапката по челото му плъзнаха капчици пот. Една сестра веднага пристъпи да ги избърше. Спомни си, че беше виждал този жест в Лондон. Брейдбърн се потеше, но Ийстмън — никога.

Бормашината спря. Той я вдигна и отново я приближи. Сякаш рисуваше шарка — малко кръгче върху черепа. Натисни по-силно. Внимателно, внимателно, да не проникнеш в мозъка под костта! Завърши кръга. Сега вече се беше получил малък костен диск. Трябваше да се вдигне и да се облекчи натискът върху мозъка. Мартин усещаше гласовете, движението в залата, шепота и влаченето на обувки с гумени подметки. Часовникът тиктакаше. Измина половин час.

— Всичко наред ли е? — попита той Пери.

— Всичко е наред — долетя познатият отговор.

— Стоманено острие — нареди Мартин и то веднага му беше подадено. Той повдигна костеното кръгче и затаи дъх, страхувайки се от кръвоизлив или рукнала кръв. Не! За момент изпита облекчение. Нареди да му сложат увеличителните стъкла. Когато ги нагласиха на главата му, той се взря и отново притаи дъх. Чувстваше биенето на сърцето си.

От удара на метала в черепа костта се беше разцепила и едно парченце, остро като игла, се бе забило в мозъчната кора. Мартин забеляза изтичане на гръбначна течност и въздъхна. Дийц, главният стажант, също въздъхна. После се дръпна встрани. Очите на Дийц бяха съвсем черни — останалата част от лицето му беше скрита, но от очите му личеше, че е видял и разбираше. Присъствието на този интелигентен младеж действаше някак успокоително; също и обкръжението на този бързо реагиращ, изкусен екип.

И внимателно — о, всяко движение бе тъй напрегнато и внимателно! — Мартин разхлаби и измъкна приличната на игла костица — сега почти се задъхваше, — изтегли я между блестящите върхове на пинцетата и я подаде на сестрата. Въздъхна — дълбока, дълга, неволна въздишка.

Вече не можеше да направи нищо, освен да се оттегли и да чака. Бе направил каквото му беше по силите. Изтичането щеше да спре от само себе си или нямаше да спре. Менингите щяха да зараснат без инфекция или нямаше да зараснат. Със сигурност щеше да има белег и този белег щеше да бъде нормален или нямаше да бъде нормален. Можеше в някой бъдещ момент да има епилептични припадъци, а можеше и да няма.

Той заши скалпа. Всичко бе свършило. После застана и се загледа в момичето, докато увиваха главата му в нагънат бял плат: като индуска, само дето липсваше скъпоценният камък на челото й.

Върху детските й бузи лежаха дълги ресници. Чистотата на това нищо неосъзнаващо лице го потресе дълбоко. Той свали рязко ръкавиците си и излезе ужасно, ужасно изморен.

Родителите чакаха във външната чакалня. Мартин съжали, че бяха дошли, преди да успее да се преоблече, защото целият беше опръскан с кръвта на дъщеря им и видя, че те я гледаха.

— Направихме всичко, което беше по силите ни — каза той, като знаеше, че това е напълно недостатъчно.

Мозер отвори уста да зададе въпрос, но точно тогава майката се разплака и той я отведе настрани. Това беше облекчение за Мартин, защото не знаеше какво щеше да им отговори, ако бяха настояли.

След като се преоблече, реши да си отиде вкъщи. От друга страна, искаше му се да види пак момичето. Знаеше, че тази нощ няма какво повече да се види. Тя щеше да бъде в безсъзнание през повечето от следващия ден. И все пак искаше да я види отново. Така че отиде до кафе машината, изпи една чашка, после втора и се качи горе.

Семейството беше наело апартамент и тя лежеше в средата на голяма бяла стая като каменна статуя на кралица в гробница — дълга бяла издатина под белите завивки, спокойни бели клепачи.

— Мога ли да направя нещо за вас, докторе?

Не беше забелязал сестрата в ъгъла.

— Само ми кажете колко е часът, моля. Часовникът ми е спрял.

— Два без петнадесет.

— Тук ли ще сте до седем?

— Не, господине. Това не е моята смяна. Обикновено си отивам към полунощ, но сега старшата ме помоли да остана.

Мекият тембър на гласа й привлече вниманието му и той напрегна очите си да я види на слабата светлина. Пълничко тяло като на Венера и меко младо лице, твърде кръгло, за да е красиво.

— Виждал ли съм ви преди? — попита той.

— Не мисля. Дойдох само преди две седмици от болницата „Мърси“ — беше застанала до Мартин и гледаше надолу към неподвижното момиче. — Окачих шаферската й рокля в гардероба. Майка й каза да я изхвърля, но не можах да го направя. Докторе, какво ще стане с нея?

— Знаете много добре, че не бива да питате — сгълча я меко той.

— Да, така е наистина, но тази вечер ми дойде в повече.

Когато видя в очите й сълзи, той продължи внимателно:

— Не бива да позволявате на никой случай да прави това с вас, иначе постоянно ще се чувствате съсипана.

— Знам. Може би не съм добра професионалистка — усмихна се тя тъжно. — Понякога си мисля дали изобщо е трябвало да ставам сестра. Приемам нещата твърде лично. Дали и другите са като мен? Вие например. Вие виждате такива неща всеки ден. Как се справяте? Можете ли просто да забравите и да преминете към следващия случай?

— Не забравям. Само ги складирам заедно с всички лоши неща, които се случват в живота, и се уча да не ги изваждам и разглеждам твърде често.

— Аз невинаги съм такава. За бога, не бих искала да мислите така за мен! Просто сега съм малко по-податлива. Знаете как се чувства това след грип, нали?

— Знам — каза Мартин.

Когато дойде смяната, двамата тръгнаха заедно по коридора. В островче от светлина една сестра обработваше температурните листове; извън това островче лежеше тъмносиня сянка.

— И оправихте ли се от грипа? — попита той.

— Не беше грип, а развален годеж. Затова и се преместих, да опитам пак късмета си. Предполагам, че звучи суеверно. Искате ли чаша кафе?

— Нямам нужда от трета чаша, но ще изпия една.

Вече нямаше смисъл да си ходи у дома. Имаше приемни часове в девет, а три часа сън щяха да му се отразят толкова зле, колкото и никакъв сън. Той я последва зад преградата, където на масичка стоеше кафе машината.

През прозореца проникваше нощният хлад. Момичето откачи от закачалката пуловер и се опита да затопли ръцете си с чашката. На пуловера имаше табелка е име: Хейзъл Янош.

— Това съм аз. Унгарка съм. Хората никога не произнасят правилно името ми.

— Най-добрият ми приятел е унгарец. Том Хорват. Той ме научи да ям палачинки.

— И аз правя хубави палачинки, с череши и квасена сметана.

Той се облегна назад и се загледа в нея. Имаше много бяла кожа — като тези, които изгарят болезнено на плажа. Кестенявата й коса бе твърде тънка и мека. Сигурно беше от онези жени, които винаги имаха проблеми да поддържат косите си в ред. Но точно сега, прибрана под колосаната касинка, тя беше спретната. Момичето изглеждаше изключително чисто. Мартин се почуди защо сестрите винаги изглеждат така; та те едва ли се къпеха повече от другите хора.

Тя подпря брадичка на ръцете си и се загледа в нощта навън. Силуетът на един покрив образуваше равнобедрен триъгълник в долната част на прозореца. Момичето въздъхна.

— Предизвиквате у мен любопитство — рече Мартин.

— Защо?

— Защото сте много объркана, така ли е?

— Да.

— Искате ли да ми разкажете за това? Или може би трябва да си гледам работата?

— Наистина ли искате да знаете?

— Само ако желаете да ми разкажете.

Хората толкова често му разправяха за своите разпри, любови и дългове, че понякога му се искаше да не го правят. Но сега, по някаква неизвестна причина, желаеше да изслуша това момиче. Защо? В нея нямаше нищо забележително, освен ако напевният глас и женствената мекота не се считаха за забележителни.

— Няма кой знае колко за казване. Просто поредният случай на момиче, което иска да се омъжи, и мъж, който не иска.

— Разбирам.

— Уолтър изгуби работата си преди около четири години. Казах му, че можем да живеем от моята заплата, докато нещата се оправят. Във Флъшинг, където живее семейството ми, имат три стаи на горния етаж и ги бяха приготвили за нас. Но той заяви, че не можел да живее като паразит. И така се карахме и карахме, докато един ден му дадох ултиматум и загубих. Това е — завърши тя тихо.

— Може би той ще размисли — предположи Мартин.

— Няма. Замина за Канзас Сити. Там има брат и може би той ще му намери работа, не знам. Но си мисля, че просто е бил уморен от нещата тук, от всичките тези караници и от мен. Явно е имал нужда от промяна. Наистина не мога да го обвинявам. Когато чакаш нещо твърде дълго, то ти става безразлично.

— Така е.

— Аз съм на двадесет и осем и съм девствена. Мислите ли, че в това е била грешката ми? Понякога се чудя.

Откровеността й трогна Мартин.

— Наистина не знам — каза той.

— Може би дълбоко в себе си не съм му се доверявала. О, но защо ли ви разказвам всичко това? Дали защото сте лекар и хората си мислят, че на лекар можеш да кажеш неща, които не можеш да споделиш с другите?

„О, господи — помисли си той, — не отново!“ После отговори:

— Мисля, че е така — усети, че тя очаква някакво положително становище, някакви думи за утеха, затова порови в мозъка си и успя да извади оттам едно клише: — Казват, че времето лекувало всичко.

— Наистина ли вярвате в това?

— Не — каза той.

Тя се засмя. Пълничките й устни разкриха равни здрави зъби и лицето й се промени. „Миловидна — помисли си той. — Това е точната дума за нея: миловидна!“

— Не се смея, защото ми изглежда смешно, а защото се чувствам по-добре, след като ви казах. Вие сте единственият човек, на когото съм го разправяла, освен на майка ми и баща ми.

Той отбеляза:

— Не мога да си спомня защо смехът и сълзите са свързани. Един от професорите ми по философия цяла седмица ни чете лекции, но да ме убиеш, не мога да се сетя какво казваше — той се наведе напред и обхвана коленете си с ръце. — Имам момиченце — рече Мартин за своя собствена изненада. — Не съм я виждал от тригодишна, а вече е на седем — защо й говореше всичко това — не знаеше. — Майка й и аз се разведохме и малката е под попечителство. Мислех си, че може би жена ми ще омекне и ще ми позволи да видя детето. Многократно я молих за това.

— И?

— Адвокатите ми отговаряха, напомняйки ми условията на развода.

— Но това е жестоко — каза тихо Хейзъл Янош.

— Да, разводът да — искаше да каже: не и Джеси. У Джеси нямаше жестокост. Разбираше я твърде добре. Мартин седеше неподвижно и се чудеше как може положението да бъде тъй ясно и все пак тъй трудно да се обясни с думи.

Момичето каза:

— Винаги съм си мислила, че има и нещо друго, освен това, което се говори за вас.

Мартин вдигна поглед.

— И какво се говори за мен?

— Е, трябва да знаете, че хората — по-точно сестрите — одумват докторите, особено тези, които са млади и неженени — тя се изчерви. — Но говорят хубави неща за вас: че сте много нежен с пациентите си и наистина ви е грижа за тях; че дори и понякога да сте раздразнителен със сестрите, после съжалявате. Всички ви харесват.

— Не това имахте предвид, когато говорехме за развода.

Тя рече плахо:

— Те си мислят, че сте донжуан, защото сте неженен. Но аз не смятам така.

— Наистина ли?

— Да. Усещах във вас някакво спокойствие. И може би малко тъга.

Не е никак разумно да говориш за личния си живот, особено на работното място — едно може би снобско схващане, но доказано с времето. И въпреки че споделяше това мнение, Мартин започна да разказва.

Чувстваше се така, сякаш говореше някой друг, а той слушаше. Бавно и замислено се чу да споменава имена на хора и места, които рядко бе използвал, след като бяха напуснали живота му — Ментон, Мери, Джеси, Лам Хаус, Клер.

Нощният вятър духаше все по-студено на четиринадесетия етаж и Хейзъл се сви в пуловера си. Погледът й не слизаше от лицето му.

— Това ли е всичко? — попита тя накрая.

— Да.

— И всичко между вас и Мери е свършило?

— Да — отговори дрезгаво.

Ядосваше се на себе си. Защо се бе разбъбрил така пред непозната? През целия ден бе чувствал неясна тъга и сега, след двадесет и четири часа на крака, просто се беше оставил на умората да го повлече. Дявол да го вземе, трябваше да отиде и да поспи малко, вместо да стои тук и да излива сърцето си! Той се изправи. Беше пет часът. На прозорците се бе появила млечнобяла светлина.

— По-добре да си отида вкъщи и да се избръсна и преоблека преди работа. Между другото кога е следващата ви смяна?

— В седем довечера.

— Значи е трябвало да спите, а аз ви задържах.

— Нямаше да остана, ако не исках — тя докосна ръката му. — Просто си помислих… Вие сигурно съжалявате, че ми казахте толкова много. Притеснявате се, че ще се разприказвам. Но аз никога няма да го направя, можете да ми имате доверие.

Той погледна лицето й — толкова нежно, че чак го заболя, сякаш поглеждаше в рана. Такива бяха лицата на самотните деца, на някои стари хора и понякога на жени, излъчващи доброта.

— Да — каза той. — Имам ви доверие.

 

 

Ийстмън се отдръпна от респиратора, като стъпваше внимателно между кислородната бутилка и тръбите. Вики Мозер лежеше неподвижно в прозрачната кутия, придърпана над леглото й, и само гърдите й леко се надигаха и спускаха. Ийстмън направи знак на Мартин и двамата излязоха в коридора.

— Трябваше да изчакам цял ден, преди да мога да говоря с теб, за да не ми се вдигне кръвното, Фаръл! — започна той.

— Не разбирам.

— Нямаше право да вдигаш ножа над Вики Мозер! — Ийстмън произнасяше думите идеално разчленени и отсечени, сякаш преподаваше английски на чужденец. — Какво те накара да мислиш, че имаш тези пълномощия?

Мартин се слиса.

— Но вас ви нямаше в града! А аз съм ваш помощник!

— Не си направил кой знае какво усилие да се свържеш с мен. А между другото бях отишъл на гости у сестра ми в Уестчестър, преди да замина сутринта. Можех да се върна за не повече от час.

— Но откъде, за бога, можех да знам това?

— Е, за бога, вероятно не си могъл. Но все пак можеше да извикаш някой от по-старшите, нали?

— Обадиха се на доктор Флорио и на доктор Самсън, но не можаха да се свържат с тях.

— А Шайърър? Това са изтъкнати хора, Фаръл, Мозер е в управителния съвет. С такива като него не можеш да си играеш. Не би трябвало да ти го казвам, за бога!

Мартин беше започнал да кипи вътрешно, но успя да отговори спокойно:

— Първо трябва да ви кажа, сър, че пет пари не давам за изтъкнатостта. И второ, не препоръчах доктор Шайърър, защото се считам за по-добър хирург от него.

— Какво? Шайърър работи тук от тридесет години! Как можеш да се сравняваш с него?

— Той извършва средно качество работа от тридесет години, доктор Ийстмън.

— О, предполагам, че считаш и моята работа за средно качество.

— Разбира се, че не; но има някои процедури, които мога да правя не по-зле от вас, и тази беше една от тях.

— Така ли?

— Да. Знаех, че мога да го направя, в противен случай нямаше да поема отговорността.

— Не знам ти как го наричаш, но за мен е нахалство.

— Аз пък го наричам увереност.

Бузите на Ийстмън почервеняха.

— Пак ще си поговорим за това, Фаръл. Не съм сигурен, че с теб ще можем да работим в бъдеще, ако някои неща не се изяснят.

Гневът на Мартин беше позатихнал. Бе свършил работата си както трябва! Ако всичко се провалеше, ако момичето умреше или просто оживееше, за да вегетира, то такава щеше да й е съдбата, така щеше да й бъде писано, каквото и да означаваше това. „Напълно осъзнавам границите на възможностите си“ — помисли си той.

После каза със спокойствие, което изненада и самия него:

— Не мисля, че ще можем да работим заедно, доктор Ийстмън, ако не ми давате уважението и свободата, които заслужавам.

Ийстмън повторно се втренчи в него. След това, без да отговори нищо, се обърна и почти се затича през залата.

Вече три дни наливаха Вики Мозер с гликоза и кислород. Сега тя беше пациентка на Ийстмън; Мартин беше отстранен от случая. Той се почуди какво ли се шушука из болницата. Без съмнение клюките бяха стигнали и до най-новата стажант-сестра на етажа. Все пак той отиде да види Вики Мозер. Тази вечер Хейзъл Янош беше там, но не каза нищо. Мартин повдигна клепачите на момичето и не откри никаква промяна. Зениците все още бяха разширени и не направиха никакво движение под тънкия като игла сноп на фенерчето му.

На четвъртия ден се появи мимолетна надежда, когато се възстанови нормалното дишане и махнаха респиратора. Но тя все още лежеше неподвижна, без да реагира на докосване, светлина и гласове.

Веднъж в асансьора Мартин видя родителите й — двама души, които внезапно се бяха смалили и остарели. Майката трепереше и се свиваше, въпреки че навън бяха юлски жеги. Когато видяха Мартин, извърнаха глави и той разбра, че го смятат за виновен и че винаги щяха да го смятат за такъв.

Продължаваше да приема пациенти в кабинета. Ийстмън не идваше. Очевидно беше прекъснал ваканцията си заради момичето на Мозерови. На Мартин му се струваше, че секретарките го гледаха с любопитство и съчувствие. Вероятно им бе казано, че той няма да остане с тях задълго.

За Вики Мозер дните течаха еднообразно: системи за хранене, гръбначни пункции, антибиотици и антиконвулсивни. „Ако оживее — мислеше си Мартин, — възможно е да не може да говори. Възможно е и да не може да се движи. Или пък ще говори само глупости и ще се движи диво като животно.“ Въпреки че момичето не беше негова пациентка, в ума му все още беше. С него бе влязла в пустинята, така да се каже, и трябваше да я види да излиза оттам.

Каквото и да се случеше, щяха да кажат, че грешката е била негова. Ийстмън щеше да се погрижи за това, а и сигурно вече го бе направил. Но все пак нямаше да бъде грешка на Мартин. Ами ако беше?

Започна да се моли: „О, Господи, не й позволявай да умре! Тя е само на осемнадесет!“ Колко странно, че правеше това! Не беше се интересувал от религията от години; не бе против нея, но и не й обръщаше внимание. Почуди се дали тази негова молитва не бе чисто театралничене; дали просто не искаше да наблюдава себе си в смирена поза — стара традиция, от която не вярваше нито дума. После си спомни плътния глас на баща си в миришещата на плесен дневна преди зимните закуски и му се доплака.

О, Господи, не й позволявай да умре!

Късно един следобед в болницата, тъкмо когато влизаше в стаята на Вики, Мартин се сблъска с Ийстмън на вратата.

— Искаш ли нещо? — попита безцеремонно Ийстмън.

— Просто да разбера как върви пациентката.

— Моята пациентка — рече Ийстмън — върви зле. Възнамерявам да я оперирам утре сутринта.

Мартин се ужаси.

— Да я оперирате отново? Но защо?

— Бих казал, че е очевидно.

— Предполагам, че има кръвоизлив, който трябва да отмине. Ако питате мен, трябва да й дадем малко време.

— Но не те питам. Смятам, че са останали парченца кост и трябва да ги извадя.

— Докторе — рече Мартин сериозно, — нека за момент оставим личните чувства настрана. Давам ви дума, че няма останали парченца. Извадих ги всичките.

— Дявол да го вземе! Не е възможно да си го направил!

Ако го погледнеше някой непознат, нямаше да може да каже, че е гений. Очите му блестяха враждебно, устните му бяха присвити навътре, върху брадичката му имаше дълбока резка.

— Естествено утре ще направим рентгенови снимки, но отсега знам какво ще покажат.

После се обърна и зашляпа елегантно към асансьора.

Веднага щом влезе в стаята, Мартин видя, че няма никаква промяна. Самият въздух беше студен, сякаш това окаяно тяло излъчваше хлад; като в гробница, където труповете са лежали от векове. Застана неподвижен на вратата, потрепери и отново слезе долу на знойната улица. Тук миришеше на живот — на бензин и кучешки изпражнения; от отворената врата на пекарната се носеше облак захарен аромат.

Защо тя не се съживяваше? Нямаше останали парченца кост, беше сигурен в това! Ами ако имаше? Ийстмън щеше отново да я оперира и тя нямаше да понесе шока. Ако умреше…

Спомни си как бе съобщавал на семействата за смъртта. Умираше съпруг, майка на дете; някои успяваха да го приемат с безмълвно отчаяние, други пищяха, протестираха, че това не е истина. Беше най-ужасното задължение на лекаря; Мартин никога не можа да свикне с него.

През нощта почти не мигна. В пет часа стана и се запъти към болницата по пустите улици. Искаше му се Хейзъл Янош да е там, но си спомни, че дежурството й бе свършило в полунощ. До леглото дремеше, изправена на стола, пълничка жена на средна възраст.

— Има ли някаква промяна? — прошепна той и жената отговори:

— Не, никаква.

Мартин повдигна нежно единия клепач, после другия и светна фенерчето си. Зениците не се свиха. Той въздъхна.

След това повдигна одеялото и поглади отпуснатата ръка. Дали наистина се появи, или той само си въобразяваше, някакво съвсем леко отдръпване на плътта, реакция на неговото докосване? У Мартин се надигна надежда, но той бързо я потуши. Натисна по-силно. Имаше ли движение, поне мъничко?

— Видяхте ли това, сестра?

Тя светна лампата и се наведе над леглото.

— Ето, ще ви покажа.

Мартин отново натисна ръката и вече бе сигурен, че усети леко отдръпване.

— Видяхте ли го?

— Да. Да, мисля, че да. О, докторе, мислите ли, че е възможно…

И двамата — възрастната жена и младият мъж — се спогледаха над леглото.

— Не смея да се надявам — рече Мартин. „Може и това да не означава нищо — каза си той, — само рефлекс, проблясък на мъртвия мозък. Вероятно не означава нищо.“ И все пак се надяваше.

В седем изтече смяната и дойде друга сестра. Чу как двете жени си шушукаха в коридора, докато той стоеше пред леглото и наблюдаваше. Момичето все още лежеше като мраморна скулптура в гробница. В осем дойдоха санитарите, за да я откарат долу за рентгенови снимки.

— Чух, че отново щели да я оперират — отбеляза любопитно сестрата. Имаше красиво студено лице. Мартин не отговори. „Хейзъл Янош щеше да я е грижа“ — помисли си той.

В осем и петнадесет господин Мозер влезе в стаята. Спря се, когато видя Мартин, и се намръщи:

— Мислех, че сте отстранен от случая.

— Така е. Това посещение е съвсем неофициално. Загрижен съм от човешка гледна точка какви са резултатите от работата ми.

Господин Мозер седна до сестрата. Заговориха толкова тихо, че Мартин не можеше да чуе, но и не трябваше. Явно искаха да го изключат от разговора.

Наблюдаваше от прозореца безцелната суетня долу на улицата. От тази височина хората изглеждаха като бръмбари върху водна повърхност. Колко странно, че у всеки от тях — у онзи човек, който повдигаше кофите за боклук, у другия, който бавно и внимателно паркираше колата си — дискретно кипеше ежедневната борба за живот!

Когато доктор Ийстмън влезе, Мартин не се обърна.

— Ще трябва да я оперираме — чу да казва Ийстмън с тихия си авторитетен глас. — Несъмнено в мозъка е останало парченце, а може би и повече от едно. Разбира се, ще научим това веднага щом пристигнат снимките.

В стаята настъпи пълна тишина. Мартин, все още изправен до прозореца, почувства погледите в гърба си. В девет без десет дойде техникът и донесе снимките.

— Благодаря ви, господин Пул — каза учтиво Ийстмън. Когато Ийстмън задържа снимките срещу светлината.

Мартин се обърна. Мозъкът беше като сиво-бяла гравюра върху платката. „Прилича на модерна живопис“ — помисли си Мартин. В една-две дълги минути Ийстмън го изучаваше, докато Мозер, озадачен и изплашен, надничаше през рамото му.

Накрая Мозер проговори:

— Е, докторе?

Ийстмън сви устни:

— Озадачаващо. Озадачаващо.

— Какво има?

— Няма нищо. Освен ако…

— Ако какво?

— Е, няма парченца, поне не се виждат.

От гърлото на Мартин се изтръгна странен звук — полусмях, полуридание. Беше едва доловимо, но Ийстмън го чу, погледна го и бързо извърна очи.

„Значи съм бил прав — помисли си Мартин. — Но все пак може да има инфекция, нали? Бяхме абсолютно стерилни, но човек никога не знае.“

Когато вратата се отвори и вкараха обратно пациентката, малката група отново се събра около леглото. Ийстмън мълчеше. Останалите го чакаха да каже нещо. Накрая Мозер рече тихо:

— Жена ми вече се разпада.

Ийстмън кимна:

— Знам.

— Какво предлагате, докторе?

— Мислех си… за нови рентгенови снимки. Вътре трябва да има нещо. Все още съм убеден. Вентрикулите са разширени и…

— Погледнете това! — рече Мартин.

— Кое? — каза студено Ийстмън.

Мартин светна фенерчето си.

— Зеницата. Реагира. Тази сутрин мисля, че видях…

— Да, какво? — извика бащата.

— Може и да не е било нищо.

— Какво видяхте? — попита Мозер. — КАКВО ВИДЯХТЕ?

— Не съм сигурен. Не искам да ви давам фалшиви надежди…

Той ощипа ръката на момичето. Стори му се, че устните й се раздвижиха, но не беше сигурен. Затова стоеше там и поглаждаше, после леко пощипваше и притискаше тънката бяла ръка. През цялото време, без да го вижда, усещаше погледа на Ийстмън върху себе си, презрителен и предизвикателен.

Господин Мозер въздъхна.

— Нищо. Нищо — промълви той.

— Не знам. Усещам… — започна Мартин.

Това, което усещаше, бе едва доловим рефлекс на ръката.

— Не знам — повтори той.

Устните на Вики се раздвижиха. В тишината около леглото се чу звук, поет дъх, едва доловимо стенание. Мартин се наведе над момичето.

— Ти Вики ли си? — прошепна той. Сухите устни отново се раздвижиха, едва докосвайки се една в друга.

— Ти Вики ли си?

За няколко напрегнати секунди очите гледаха празно, после в тях започна да се събира съзнание.

— Ти болна ли си?

Тя кимна. Главата й се задвижи едва-едва на възглавницата, но това несъмнено беше кимване.

— Сега ще се оправиш, Вики.

Тя се втренчи в Мартин. Очите й се напрягаха да разберат.

— Да, ще се оправиш. Знаеш ли, че съм доктор?

Тя отново кимна.

Мартин си помисли… Усети как сърцето му се качи в гърлото.

— Някой иска да те види — рече меко той. — Погледни — и направи знак на Мозер да се приближи.

Мозер се наведе от другата страна на леглото.

— Това баща ти ли е? — попита Мартин. Измина една безкрайна минута.

— Това баща ти ли е?

Очите на момичето се мъчеха да се нагласят във фокус. Цялото лице се силеше да се завърне от някакво далечно място. В стаята не се чуваше нито звук, нито дишане, нито шумолене. Тримата мъже чакаха със сгърчени от напрежение лица.

И накрая в мъчителната тишина прозвуча една думичка — много тихо, но ясно и отчетливо:

— Татко…

Боб Мозер сграбчи ръцете на Мартин.

— Не бях на себе си, доктор Фаръл! За бога, ще ме разберете, нали? Ако съм бил рязък с вас, ако това ви се струва непростимо, опитайте се да ми простите, моля ви! Няма да ви забравя до края на живота си. Аз… ние… цялото ни семейство… Ние никога няма да ви забравим!

Този изблик от чувства действаше потискащо. Затова, веднага щом приличието го позволяваше, Мартин излетя от стаята. Ийстмън го настигна пред солариума.

— Нямам нищо против да ти кажа, Мартин, че това беше една от най-лошите случки в цялата ми кариера. Действах твърде необмислено. Всичко изглеждаше толкова зле, ама толкова зле!

— Разбирам — каза Мартин.

— Съжалявам, ако съм бил несправедлив с теб. Искрено съжалявам. Сгреших и си го признавам.

Имаше нещо много притеснително в поражението на друго човешко същество. Мартин се размърда неспокойно.

— Няма нищо. Важното е, че всичко свърши добре.

— Да е свършило добре? Момичето ще прескочи трапа, какво повече може да се каже? — грейна Ийстмън. Очилата му проблеснаха, а зъбите му лъснаха в широка, приветлива усмивка. — Хайде да забравим тази работа и да започнем оттам, откъдето се бяхме спрели.

— Напоследък си мислех нещо, докторе — започна Мартин.

— Да?

— Накратко казано, искам да започна сам. За мен беше чудесна възможност да работя с вас и аз наистина го оценявам, но — може би е въпрос на характер — по-скоро бих работил сам.

— Мартин, ще имаш цялата свобода, която пожелаеш. Това искаше да ми кажеш, дали? Разбирам те. Давам ти честната си дума, че отсега нататък всичко ще бъде, както ти го искаш.

Мартин поклати глава.

— Благодаря ви, докторе, но вече реших. Разбира се, мога да почакам няколко седмици, докато си намерите друг помощник. Сигурен съм, че поне дузина хора ще се радват да заемат мястото ми.

— Не ставай глупав! Недей да изгаряш целия юрган заради една бълха.

— Не е просто бълха. Отдавна съм размишлявал над това, без дори да го осъзнавам.

— В страната има рецесия, ако си го забелязал.

— О, забелязал съм, разбира се. Но и моите нужди не са чак толкова големи. Чувствам, че мога да се справя.

— Правиш голяма грешка, Мартин.

— Надявам се, че не. Но първо трябва да опитам — Мартин протегна ръка. — Все пак ви благодаря за всичко.

След това тръгна покрай солариума. До стените бяха наредени колички. Из въздуха се носеше гъст аромат на цветя. Премина покрай носилките по коридорите, покрай чакащите хора във фоайето. Високоговорителите извикваха по спешност: „Доктор Саймънс, явете се! Доктор Файнщайн, явете се!“

„Моят свят“ — помисли си той.

Хейзъл Янош, в бяло от главата до петите, слизаше по стълбите. Когато видя Мартин, очите й се разшириха и блеснаха.

— Май нашето момиче прескочи трапа — каза той радостно. — Тази сутрин проговори и разпозна баща си.

— О! — извика Хейзъл. — Толкова се радвам! Молих се за нея.

— Ще се помолите малко и за мен, нали? Направих голям скок. Напускам Ийстмън и започвам да работя сам.

— Ще го направя, но не мисля, че имате нужда от молитви. Успехът е изписан на челото ви.

— Наистина ли? Странно, аз пък не се чувствам така. А и не го искам, ако това означава да се превърна във втори Ийстмън.

— Вие не сте като него. Имате нежна душа.

За момент Хейзъл го погледна искрено в очите, после се изчерви и се извърна, сякаш си бе позволила твърде голяма интимност, и влезе във въртящата се врата.

Мартин се затича надолу по стълбите. „Може и да не е толкова лесно да си проправя път без протекцията на Ийстмън, но е време да опитам“ — рече си той.

Отдавна не се бе чувствал толкова свободен.