Белва Плейн
Ветрове без посоки (8)

Седма глава

Джеси прибра остатъците от обяда в чантата и затвори термоса.

— Ти ли ще караш, Мартин, или аз?

— Карай ти. Колата е твоя.

Бяха започнали да се появяват първите признаци на отминаването на лятото. Боровинките, покрити с белезникав прах, стояха на гъсти туфи покрай пътя. Дантелите на кралица Ана^[1] по полето бяха изсъхнали и трошливи.

Откакто беше свършила зимата, Джеси го придружаваше при далечните му визити. Не беше сигурен как се бе установил този навик. Смътно си спомняше, че като че ли баща й го беше предложил. Във всеки случай този отрицателно настроен и хладен човек бе станал изненадващо сърдечен през последните месеци.

— Добре ще ти се отрази — беше казал той.

Наистина беше така. Джеси съвсем явно се нуждаеше от компания. Мартин разбираше това, защото и за него важеше същото. Липсваха му приятни разговори, бързото схващане на мисълта на другия — нещо, което идваше, когато хората имаха сродни асоциации и наклонности. Много от приятелите му от детинство се бяха разпръснали. Тези, които си бяха останали у дома, се бяха изпоженили и в живота им нямаше място за Мартин. След петте години съжителство той усещаше болезнено липсата на Том и Пери. Понякога му се струваше, че единственият човек в Кипър, с когото може да говори, е Джеси Мейг.

Сега вече бащата се качваше вечер горе в стаята си и им предоставяше библиотеката. Мартин заемаше неговото място срещу Джеси на масата за шах. Обикновено тя го биеше. От радиото долиташе музика и в стаята цареше комфорт.

— Пак се тревожиш за нещо — рече тя и хвана волана. — По очите ти виждам.

— Да, така е. Помниш ли мястото, където спряхме преди обяд? Оттогава се чувствам малко зле.

— Жената с кашлицата?

— Кашлица и гадене. През последните два месеца е загубила седем килограма. Знам, че това е злокачествен тумор, мога да се обзаложа — той поклати глава при спомена за меланхоличната млада жена с нежни черти. — Казах им, че трябва да отиде в болница да се изследва. Бях колкото се може по-недвусмислен, без да използвам думата „рак“. Казах, че трябва да отиде, че няма друг избор, но мъжът й постоянно повтаряше: „Просто е отпаднала след раждането. Ще се оправи.“ Той ме успокояваше! И, разбира се, според него и дума не можеше да става за болница. Кой ще се грижи за децата? След това ме последва навън и ми каза, че вече щял да внимава. Знаел, че тя родила твърде много деца за кратко време, а не била силна като някои други жени. Щял да внимава тя да не забременее отново. О, знам, че това повече няма да стане! — каза мрачно Мартин. — След девет месеца тя изобщо няма да бъде жива!

— Болестта е започнала в яйчниците, предполагам.

— Е, да, сигурен съм, че е така. Но ти откъде знаеш? Налучка ли?

— Веднъж ми разказа за един подобен случай. Не бих искала да бъда лекар, но ми е приятно да те слушам и запомням доста неща.

— Ако… Ако не бях станал лекар, не знам какво друго щях да бъда.

Близо до един завой забавиха ход заради каруца, пълна със сено. От върха й една жена подвикна бодро:

— Здрасти, докторе!

— Добър фураж сте събрали — отвърна Мартин.

— Да, и ще имаме нужда от него, преди да успееш да се обърнеш. Колкото повече остарявам, толкова по-къси станат летата.

— Само да не си претовариш гърба, докато разтоварвате!

— Те, те харесват, Мартин — каза Джеси, когато отминаха.

— И аз ги харесвам.

В тези няколко кратки месеца практика дузина пъти се беше развълнувал от чувството си за сила. В къщите, в леглата, където болните от треска лежаха с блеснали от температурата лица, се обръщаха към него с доверие. Докосвайки болната им плът, той усещаше надигащата се в тях благодарност и възхищение. Тогава нещо оживяваше в човека. Дали можеше да се нарече любов? И все пак знаеше, въпреки че те не знаеха, че това, което прави, често не бе достатъчно и би трябвало да бъде направено по-добре.

— Повечето болести изчезват от само себе си — размишляваше той на глас. — Малко повече течности, почивка в леглата и затопляне могат да излекуват неразположенията за няколко дни. Но това, което ме тревожи, Джеси, е другият вид болести. Случаят от тази сутрин например. Аз съм ограничен, боря се с разстоянието, с липсата на удобства и с невежеството. Най-вече с моето невежество — и повтори мислите си на глас: — Това, което правя, може да бъде направено много по-добре!

— Сигурна съм, че е така — каза Джеси.

В редките случаи, когато изразяваше съмненията си пред майка си, нейният обичаен, неразбиращ отговор беше: „О, ти се подценяваш, Мартин!“

— Сигурно е чудесно да знаеш и можеш! — извика буйно Джеси. — Да бъдеш независим! Защо всички си мислят, че жените не искат да бъдат такива? Смятат за странно, ако желаеш същото като мъжете — да разпростреш ума си, да учиш. Знаеш ли, ако бях здрава, щях все пак да пренебрегна всичко това и да опитам! Някои жени го правят, винаги са го правили. Жорж Санд например. Чела съм романите й, които не са чак толкова добри, но работата не е в това. Тя е била свободна жена. Това е! — стисна здраво кормилото и завърши яростно: — А що се отнася до мен, всеки мой дъх е подчинен на тази проклета гърбица!

Мартин се опита да смени темата:

— Следващото място, където ще отидем, някога е било фермата на Брук. Татко много пъти ми е разказвал, че когато през деветдесетте е правел посещенията си с двуколка, там имало голямо зло куче, което лежало във високата трева близо до пътя и се нахвърлило върху коня. Конят се уплашил и двуколката се преобърнала в канавката. Татко си счупил ръката.

Минаха покрай фермата на Брук без произшествия. Силажната царевица на полето беше израснала високо, а добитъкът преживяше замечтано в сенките. Един човек забеляза Мартин и му махна от стълбата, подпряна на гръцкия фронтон на къщата, фасадата наподобяваше тази на Партенона, само че беше направена от дърво. Баща му, който никога не спираше да учи, не пропускаше да отбележи такива неща в имената на градовете на Америка: И така, Сиракуза, Рим. Мислите на Мартин се понесоха към баща му.

— Татко винаги носеше ножица за тел по време на зимните си посещения при пациенти. Пътищата често бяха засипвани от сняг и той трябваше да се движи през полето, без да знае накъде кара. Слагаше вестници под жилетката си, за да не настива. Звучи така, сякаш е било преди сто години, нали? А всъщност не е било толкова отдавна. Виж, това не ти ли изглежда примамливо?

На езерцето Грегъри, там, където се сливаха трите потока, плуваха няколко малки момченца.

— Защо не си вземем банските някой път? — предложи той. — О, забравих, че ти не обичаш да плуваш.

— Това не е вярно. Всъщност обичам.

— Но нали каза…

— Казах го просто защото не искам да ме видиш по бански костюм. Но сега като че ли нямам нищо против. Може би защото си лекар. Вече няма да се срамувам.

— Джеси, та ти изобщо няма за какво да се срамуваш!

— Е, не е точно срам. Мисля, че хората го намират… отвратително — каза тя толкова тихо, че Мартин едва успя да долови думите й. — „Nihil humanum mini alienum est“.

— Нали твърдиш, че не си забравила латинския?

— „Нищо човешко не ми е чуждо“ — каза тя тихо и после продължи: — Благодаря ти.

— Знаеш ли, трябва да имаш по-високо мнение за себе си.

— Сигурно е така. Но същото се отнася и за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да правиш това, което искаш. Нещо по-различно от това, което правиш сега.

— Но това, което правя, е важно! Всички тези болни хора са важни.

— Разбира се, че са! Но ти си откривател, Мартин! Слушай. Има хора, които пеят в хор, и ние имаме нужда от тях, но най-много се нуждаем от солиста.

— Мисля, че ме надценяваш.

— О, колко мразя фалшивата скромност! Какво е това списание, което се подава от чантата ти? От миналата седмица стои там.

— Това ли? — той извади един брой от „Мозък“. Беше се абонирал за него по времето, когато имаше големи надежди. — Този месец има чудесна статия за операциите за премахване на предния дял. Ако искаш да го прочетеш, ще ти го дам.

— Чудя се как ли ще изглежда човек след една такава операция.

— Съдейки по това, което съм чел, съвсем нормален. Изгубва малко от… мозъчната си енергия, както би го нарекла ти, желание за работа и така нататък. Но това все пак е по-добро от другата възможност.

— Невероятно! Цялата тази работа е невероятна — да се бърка в самия мозък!

— Да. Виждал съм доктор Албениц да оперира. Приличаше на истинска магия.

— Не беше ли онзи, който искаше да те обучава?

— Да.

— Сигурно ти е било ужасно трудно да откажеш.

— Да, не беше лесно.

Трябваше да спре да мисли за това, да приеме реалността и да се запаси с търпение. Никога не е бивал особено търпелив и това бе един от недостатъците му.

— Извинявай, че точно сега повдигнах този въпрос — каза сериозно Джеси.

— Няма нищо.

— Не, има. Прозвуча така, сякаш ти се подигравам за тази твоя невъзможна мечта, а това е жестоко.

— Все пак не съм най-онеправданият човек на света.

— Не, но си по-потиснат, отколкото е нормално.

Нима беше толкова очевидно? А полагаше твърде много усилия да изглежда бодър и жизнерадостен!

— О, не ти личи външно. Не се тревожи. Вече ти казах, че в това отношение съм малко странна. Усещам скритите неща у хората.

Удивително момиче — защото това беше истина! Тя се беше увила около него като паяжина — сива, лепкава и меланхолична.

— Искам да ти кажа нещо, Мартин. Не съм го направила досега, защото ти беше толкова резервиран и аз…

— Резервиран? Така ли изглеждам?

— Разбира се. Не го ли знаеше? Това, което исках да ти кажа, е: надявам се, не си мислиш, че тичам след теб.

Той се почувства объркан.

— Разбира се, че не.

— Повечето хора не го приемат, но аз си мисля, че мъжът и жената могат да бъдат добри приятели. Така че просто исках да изясня нещата, в случай че ме смяташ за твърде глупава, за да си мисля другояче. Последният месец беше чудесен за мен. Разбираш ли ме?

— Разбирам.

Малката кола се носеше леко. Джеси гледаше намръщено към пътя. После се обърна към Мартин:

— Исках да те попитам и друго нещо. Много ли беше влюбен във Фърн?

Това вече беше твърде много!

— Влюбен в нея? — отвърна рязко той. — Та аз едва я познавах!

— Няма защо да се сърдиш.

— Не се сърдя!

— Тогава си обиден. Беше естествен въпрос, нали? За какво изобщо служат така наречените „такт“ и „потайност“?

Това скандално момиче можеше да каже всичко, без значение колко шокиращо и безцеремонно беше то! „И все пак — помисли си той — съм твърде чувствителен и го знам. Гордостта ми ще ме провали.“

— Но какво те накара да мислиш…

— Какво ме е накарало ли? Това, че Фърн… си е Фърн. Ако нямах тези проблеми, и аз самата щях да я обичам — Джеси въздъхна. — А при това положение почти я мразех. Когато бяхме малки, се държах отвратително с нея. Веднъж й разкървавих носа, тя ми отвърна и тогава наказаха нея, въпреки че аз бях започнала първа. Мога да ти разкажа много такива отблъскващи спомени.

— Е, децата… — започна вяло той.

— Разбира се — прекъсна го тя, — вече няма разкървавени носове. Останаха само чувствата. Сякаш тя беше виновна, че изглеждам така! Понякога чувствах такива угризения, че направо се поболявах.

Не му се слушаше. Чудеше се дали това момиче се разкрива така пред него само защото е лекар? Изглежда, хората си мислеха, че лекарите посрещат с удоволствие всяко откровение.

— Завиждах й за всичко. Даже и за името.

— За името?

— Да. Звучи толкова хладно и грациозно! Мери Фърн. „Красива съм“ — казва то. Докато аз съм Джеси Гертруд. Име на жена, която носи черни вълнени чорапи. Сякаш когато съм се родила, са ме погледнали и са ми дали грозно име, което да ми подхожда.

Джеси смени скоростите, за да изкачи хълма. После каза:

— Фърн е абсолютна идеалистка, нали знаеш?

Мартин не отговори. Под тях се простираше долината — зелена и спокойна. Джеси само разваляше следобеда.

— Мама толкова се тревожеше за нея! Казваше, че Фърн по-скоро ще се остави да страда, отколкото да наруши идеала си за съвършенство. Например ако бракът й се окаже несполучлив, тя никога няма да се разведе и да си дойде вкъщи. Това щяло да бъде за нея признание за поражение. Казах ли ти, че е бременна?

— Не.

— Не си губят времето, нали? Но все пак се радвам за нея, наистина. Алекс е ужасно мил. Имат чудесна къща и апартамент в Лондон и той много я окуражава в увлечението й към изкуството, каквато и да е ползата от него. Сигурно най-сетне е намерила добър живот; преди не можеше да излиза никъде заради мен.

— Не мисли за това, Джеси. Може би положението не е било толкова ужасно, колкото го представяш.

— Да, беше… Знаеш ли, никога преди и с никого не съм споделяла тези неща. Мислиш ли, че съм отвратителна, гадна личност, Мартин?

— Разбира се, че не.

— Кълна ти се, че дълбоко в себе си желая доброто на Фърн. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти и мисля, че си чудесна — каза той нежно. — Даже и с този твой остър език — усмихна се. — Ти си интелигентна и откровена. Радвам се, че те познавам.

Тя отвърна с непривична за нея стеснителност:

— Наистина ли? В такъв случай и аз се радвам, защото си мисля същото за теб.

 

 

Започна втората, зима. Ах, тези сковаващи северни зими! Изпращява клонка, снегът се посипва и пада с въздишка на земята. Пет месеца земята е бяла, а покритите със смърчове хълмове — черни. Сутрин усещаш мириса на падналия през нощта сняг, преди да си го видял. Чуваш звънтящата вечерна тишина.

— Трябва да се ожениш — каза неочаквано майката на Мартин.

По бузите й пропълзя червенина. Вероятно беше обмисляла тези свои думи, откакто бяха станали от масата, и не бе имала намерение да прозвучат толкова изненадващо и рязко.

— Не виждам момиче, за което да искам да се оженя.

— Но не си се опитвал да намериш, нали? Само работиш или играеш шах с онази Джеси Мейг. Това не е живот за млад мъж.

Телефонът иззвъня и Мартин отиде да вдигне слушалката:

— Ало?

— Тук е Доналд Мейг. Мислех си дали не би могъл да наминеш тази вечер? Искам да говоря нещо с теб.

— Да, разбира се, веднага ще дойда — каза Мартин изненадан.

Половин час по-късно беше в познатата библиотека.

— Джеси, ще ни извиниш ли за малко? — рече Мейг. — Трябва да поговоря с Мартин по някои медицински въпроси — после затвори плътно вратата след нея. — Искаш ли малко бренди? Ще те затопли. Сигурно се чудиш за какво ли ти се обадих.

Мартин чакаше. Мейг въздъхна:

— Ти имаш проблеми. Аз имам проблеми. Или по-точно един проблем. Да. Но първо бих искал да поговорим за твоя. Знам, че не си доволен от живота си тук.

Мартин се почувства засрамен. Вероятно Джеси се беше разприказвала и го бе накарала да изглежда като самосъжаляващ се мърморко. Той се опита да се защити:

— Мисля, че се справям добре; научавам неща от практиката, които са ми полезни.

Мейг махна небрежно с ръка:

— Дрън-дрън! Глупости! Ти не си обикновен провинциален лекар, двамата с теб го знаем. Така че да говорим по същество. Имал си някои вълнуващи предложения.

— Едно предложение.

— Така да бъде. Джеси ми каза, че това било шансът на живота ти, но е трябвало да го пропуснеш. Вярно ли е?

— Вярно е.

— Колко жалко! Вратата на бъдещето да се отвори пред теб и отново да се захлопне заради няколко долара!

— Страхувам се, че става въпрос за доста долари.

— Все едно. Това, което е цяло богатство за един, за друг е просто няколко мизерни цента. В сравнение с това, което би могъл да печелиш с такава подготовка, е просто няколко долара.

Да не би да му предлагаше заем? Мартин почувства странна неприязън.

— Причината да не приема това предложение не бяха парите, колкото и да са те — възрази той.

— Знам — отвърна кратко другият. — Чувал ли си за Хю Брейдбърн, неврохирурга от Лондон?

Все едно да питаш някого дали е чувал за Дарвин и Айнщайн!

— Разбира се, той е един от авторите на учебника „Кокс-Брейдбърн“.

— Е, аз го познавам. Неговият тъст беше директор на нашия завод в Бирмингам. Продадохме завода още преди десет години, но връзките ни останаха. Всъщност даже вечеряхме заедно по време на последното ни пътуване, преди да почине съпругата ми — Мейг отпи замислено от брендито, накланяйки леко малкото кехлибарено езерце. — Той не би ми отказал нищо.

На една масичка зад канапето стоеше фотография в сребърна рамка, която Мартин не беше виждал преди това. На нея Мери държеше букет калии, а дантеленият й воал се спускаше чак до петите. Той се опита да разгадае изражението й, но можа да види само спокойната замислена усмивка, обичайна за сватбените снимки.

— Питам те какво мислиш за тази идея — попита Мейг.

— Извинете. Аз не бях… Не можах да ви разбера добре.

— Боже мой, човече, внимавай! Попитах те как ти се вижда идеята да прекараш няколко години в Лондон и да учиш с Брейдбърн.

Каква беше тази идея? Да учи с Брейдбърн? Даже и доктор Албениц би изпитал страхопочитание!

— Дали ми харесва, господин Мейг? Та това… това би било прекрасно! Но е невъзможно!

Мейг се засмя. На Мартин му дойде наум, че досега не го беше виждал да се смее, дори не бе виждал зъбите му.

— Изобщо не е невъзможно. Казах ти, че той не би ми отказал никаква услуга.

„Да, да — помисли си Мартин, — хора като него винаги могат да намерят някой, който да им свърши услуга. Целият свят е омотан с тази верига, с тази мрежа. Ако имах глас и исках да уча пеене, той щеше да познава най-добрия музикален педагог в Италия — такъв, който не би приел повече ученици, но би приел мен.“ Усети как сърцето му заби по-бързо.

Мейг се наведе напред и понижи глас:

— Всъщност се надявам да ме разбереш от половин дума. А сега да поговорим за моя проблем. Имам ангина пекторис.

— Съжалявам. Не знаех.

— Никой не знае. Ходя при един лекар в Олбъни, защото не искам никой тук да разбере. Най-вече Джеси. Не трябва да я плаша.

— Ако ми позволите, мислите ли, че това е разумно? Ако нещо ви се случи, ще й бъде по-трудно, ако не е била подготвена. А тя е реалистка.

— В такъв случай я познаваш доста добре.

— Говорихме много през последното лято и есента. И мога да ви кажа, че тя може да се справя с някои неща по-добре от много от нас.

— Тя е умно момиче. И двете ми деца са такива. Като майка си са. И са нежни, особено Фърн. Любознателни за всичко — музика, картини, книги. Джеси има всичко това, но не е толкова нежна. В нея има нещо от мен.

На Джеси щеше да й бъде забавно да чуе това.

— Татко е бабит^[2] — каза тя веднъж без лошо чувство. — Той нарича чичо Дру „човек на изкуството“, защото събира книги, макар и да знае, че чичо Дру все пак е богат.

Сега Мейг гледаше в една точка от стената точно над главата на Мартин.

— Проклета несправедливост! Жена ми не е била щастлива нито за миг, след като се роди Джеси! — той погледна отново към Мартин. — Беше трудно за всички ни, много трудно. Предполагам, че невинаги сме били честни към Фърн, като я държахме далеч от местата, където се събираха младите хора. Разкъсвахме се между нея и това, което беше добро за Джеси.

Мартин се размърда неспокойно. Съвсем ненадейно този студен и високомерен човек бе счел за уместно да му се доверява! Съвсем неочаквано, и защо? Какво общо имаше всичко това с неврохирургията в Лондон?

— Сега ми позволи да свържа всичко в едно. Имам ангина пекторис, както и дъщеря, която ще остане сама на този свят, когато умра. Фърн си има свой собствен живот; няколкото ми роднини в Ню Йорк — също. Така че какво ще стане с Джеси? Това, млади човече, е моят проблем.

Мартин мълчеше.

— Когато мен вече ме няма и тя остане сама, някой пресметлив негодник ще си помисли, че има милиони, каквито тя няма, и ще се ожени за нея. След време ще я напусне. О, малко са нещата в света, които не знам! Видял съм какво ли не! — Мейг стана, наля си още бренди и отново седна. — Само да можех да я видя добре и разумно омъжена, преди да умра! Бракът беше, а в Европа, както и в някои слоеве на обществото, е все още договор. Солидна, планирана институция, включваща в себе си приятелство и взаимни интереси. Не е толкова лоша идея, като си помислиш.

Нима бе възможно да имаше предвид това, което Мартин предполагаше?

— И така, премислих го стотици и стотици пъти и искам да ти направя едно честно предложение. — Мейг си пое дълбоко въздух. — Ожени се за Джеси.

Мартин зяпна.

— Ще се погрижа да получиш най-доброто медицинско образование в света. Ще те финансирам, докато станеш способен да се издържаш сам. Ще ти давам достатъчно и да поддържаш майка си. Тя няма нужда да знае, че парите идват от мен. Можеш да й кажеш, че си добре платен, за да спасиш гордостта й. Знам какво значи гордост. Да, ожени се за Джеси и си устрой живота.

Не можеш просто да станеш и да излезеш от къщата, не можеш и да му кажеш, че не е с всичкия си. Мартин беше поразен.

— Не е нужно да ми отговаряш веднага. Помисли добре. Имаш много време. Всъщност не чак толкова, защото не знам колко ми остава и искам, когато склопя очи, да знам, че някой свестен мъж ще се грижи за нея и ще я пази. Аз съм строг съдия на хората, за теб смятам, че мога спокойно да оставя всичките си спестявания на масата и да изляза от стаята, без да се притеснявам.

— Оценявам това, господин Мейг, но трябва да ви кажа, че все още не съм мислил за женитба. Както казахте, аз съм — или поне се надявам да съм — човек, който осъзнава отговорностите си, а бракът не е нещо, което можеш просто да…

— Мартин, да оставим дипломацията. Водим откровен разговор. Ти мислиш, и аз не те упреквам, че Джеси Мейг не се покрива много с представите ти за бъдещата ти съпруга. Бих бил абсолютен глупак, ако не знаех това! Но също така знам, както и ти, че страстната любов обикновено се превръща в дим. А Джеси е необикновено същество. Самият си го казвал. Тя е интелигентна, добра компаньонка и дълбоко те цени. Това е очевидно. Ще ти бъде верен другар цял живот — той помълча. — И ще има причина да ти е благодарна.

Мартин трепна и Мейг видя това.

— Да, „благодарна“ ли казах? Какво толкова има? И ти ще й бъдеш благодарен, нали? Защото ако не беше тя, ти щеше да прекараш целия си живот тук, пилеейки времето си.

Мартин стана и си взе палтото.

— Поне ще помислиш върху това, нали?

— Разбирам ви, господин Мейг, но…

Мейг махна с ръка.

— Първият ти импулс е да кажеш „не, в никакъв случай“. Мислиш, че ако се съгласиш, ще продадеш себе си, ще се опозориш. Така ли е?

— Според мен… — започна Мартин, но отново беше прекъснат.

Зад строгите очила без рамки блестяха лукави очи.

— Сантименталност, Мартин, чиста сантименталност!

Мартин прекрачи прага на вратата.

— Тя, разбира се, изобщо не предполага за какво сме си говорили и не трябва никога да узнае, каквото и да решиш.

Мартин се ужаси.

— Няма защо да се тревожите за това.

— Много добре тогава! Просто те моля да си помислиш.

Нощта беше толкова студена, че някой по-неопитен можеше да получи измръзвания. Мартин се потеше въпреки ледения въздух. Срамота! Той погледна към къщата, като се чудеше кой ли от осветените прозорци на втория етаж беше на Джеси. С внезапно просветление си представи как ли щеше да се чувства тя, каквато си беше горда, ако узнаеше какво се бе случило между него и баща й.

Предложението, разбира се, беше немислимо. И все пак бе породено от добри намерения, от отчаяние. Затова този арогантен и потаен мъж се разкриваше така пред един чужд човек. Какво ли беше видял в него? Със сигурност амбиция, а също и лоялност, добро сърце и честност. Несъмнено му вярваше. После мислите на Мартин се понесоха в друга посока.

Той смее да мисли, че мога да бъда подкупен! Не бъди толкова надут, Мартин! Той не искаше да прозвучи така! Все едно, това си е подкуп!

Той е изплашен и иска да види дъщеря си уредена. Едно човешко същество разкри мъката си пред теб, Мартин!

Но това е невъзможно! Сега едно прекрасно приятелство е развалено завинаги! Как ще се чувствам в тази къща отсега нататък?

Това беше най-странната среща, странна и тъжна. Духаше вятър и нощта беше неизразимо самотна. Планетата Земя изглеждаше малка и сгърчена от студа. Когато си лягаше, той все още чувстваше самотата.

Следващите две седмици не им се обади. После му дойде наум, че едно такова рязко изчезване би могло да причини на Джеси ужасна болка. Оказа се прав.

— Помислих си, че татко те е ядосал последния път, когато беше тук — каза тя притеснено.

— Не. Откъде ти хрумна?

— Той е толкова високомерен и студен, че често отблъсква хората.

— Е, с мен не беше такъв. А и аз не мога да бъда отблъснат толкова лесно.

— Това не е вярно, точно обратното.

— Както винаги, права си — призна той и тя се засмя.

Седнала в големия люлеещ се стол, със зачервени от огъня бузи и със златните обички, които хвърляха искрици от ушите й, тя можеше да бъде толкова хубава! Само ако… Той се почуди дали някой някога щеше да се ожени за нея. Дали някой някога щеше да я обича? Уважение, възхищение, другарство — тези неща идваха лесно и в най-непорочните връзки между хората. Със сигурност щеше да се появи и някаква нежност. Но любов?

— Много си мълчалив, Мартин — каза тихо тя.

— Извинявай, не исках да се получи така — опита да се стегне. — Между другото вече привърших „Главна улица“. Щях да ти я донеса тази вечер, но я забравих.

— Хареса ли ти?

— Да, много е правдива. Потискащо правдива.

— Имам нещо друго за теб, съвсем различно — тя се затича през стаята към рафтовете с книги. Винаги тичаше. Дали не си мислеше, че това я прави по-малко забележима?

— Ето. Това е „Жан Кристоф“ на Ролан — прекрасна история за един музикант в Париж. Особено подходяща е за теб.

— Защо пък за мен?

— Защото това е историята на една борба. Той винаги, още от дете, е знаел, че ще стане композитор, и то велик. Сблъсквал се с какво ли не — самота, бедност, съперничество, но никога не се отказал.

— И спечелил ли накрая?

— Прочети я — просто нямаше как да не я погледне в очите. — Знаеш ли, ти си упорит човек. Ще получиш това, което искаш. Усещам го.

Внезапно дребното й личице се озари от такава ярка разпаленост, че на Мартин му се стори, че вижда дълбоко в нея с поразяваща яснота.

Тя го обичаше.

Мили боже! Той не бе имал такива намерения! Не бе искал да подвежда това малко уязвимо момиче! Какво беше направил? Как се бе случило това? Прелисти бавно страниците на книгата, която Джеси му беше подала.

— Изглежда, ще ми бъде трудно да се откъсна от нея — рече той.

— Да.

Трябваше ли да чувства вина и срам? Наистина не бе усетил какво ставаше, нито може би тя. Е, но сега това трябваше да бъде спряно, преди да бе причинило по-голяма беда.

Просто нямаше да идва повече тук.

И бързо, доколкото му позволяваше приличието, си тръгна.

 

 

Има дни, в които неприятностите се натрупват и изплуват на повърхността. Успиваш се и нямаш време да закусиш. Закъсняваш за първата среща и за всички останали след нея. Вали върху мокрия сняг, а после дъждът се превръща в лапавица и пътищата се заледяват. Март е и ти е дошло до гуша от зимата, но от нея остават още много, много седмици.

Още от сутринта кабинетът му беше препълнен с кашлици, зачервени гърла и пациенти с тежки случаи на шарка, които трябваше да си стоят у дома, вместо да носят заразата в чакалнята.

Последният случай следобед щеше да разбие сърцето на Мартин, ако той си го беше позволил. Елзи Бригс беше на тридесет и четири, неомъжена и най-малката от голямо семейство. Обичайната история за дъщеря, която остава вкъщи, за да се грижи за родителите си, похабявайки се заради изкуфелите, напикаващи се старци. В петък трябваше да я заведат в държавната болница, защото нямаше друг изход. Не съществуваха грижи за амбулаторно болни; а и нямаше друга възможност, освен тази мрачна сграда. Мартин потрепери. В такова настроение той затвори кабинета и влезе в колата си.

Обикновено отказваше да прави посещения на петнадесет мили на север в планините, и то в такова време. Но това бяха стари пациенти, които си бяха купили тази отдалечена ферма и се бяха преместили. Техните родители бяха пациенти на баща му. „Татко щеше да отиде“ — помисли си той строго.

Докато се плъзгаше и изкачваше с труд хълмовете, всеки един по-стръмен от предишния, разнебитената кола се тресеше под напора на вятъра. Чистачките на стъклата потреперваха. Всичко беше сиво: покрити с мъгла полета, сив въздух, силен сняг. След два отвратителни часа той спря в един двор — точно такъв, какъвто си го беше представял: небоядисана ограда, порутена веранда, никакво електричество. Ако някой се нуждаеше от рязане и шиене, щеше да се наложи Мартин да обърне колата така, че светлината на фаровете да прониква в стаята. Такава нищета, и то в двадесети век!

В голата кухня се бяха сгушили пет сополиви дечица и тяхната изплашена от болестта на баща им майка. Та кой щеше да върши мъжката работа, ако се случеше нещо с него?

Човекът имаше пневмония. Мартин остави лекарства и списък с наставления.

— Мери му редовно температурата — каза на жената. — Ще можеш ли да намериш телефон да ми се обадиш утре?

Тя се притесняваше за сметката:

— Сега не мога да ви дам нищо, докторе, но след две седмици ще гостувам у сестра си, която живее близо до вас. Тогава ще ви донеса парите.

— Не се тревожи — каза той меко. Знаеше, че тя никога няма да му плати, а и той самият не го искаше. Кой би докоснал пари, които можеха да дадат на тези дечица нещо, от което се нуждаеха? И бог им бе свидетел, че се нуждаеха от всичко — от портокали до обувки!

Така че той си тръгна, като се плъзгаше с колата, този път по нанадолнището. Петнадесет мили до дома. В града или в някоя друга система — бог знаеше каква система можеше да се приложи в такова отдалечено място — подобни пациенти постъпваха в болница. Е, поне на другия ден някой щеше отново да го прегледа! В това време Мартин едва ли щеше да се прибере скоро у дома. Докато караше, тази случка, както и много други, го измъчваше.

Не знам нищо. Не съм нито експерт гинеколог, нито кардиолог, нито ортопед. Не съм специалист в никоя област. Онази ръка на Уогнълс миналата седмица не беше направена както трябва, знам, че не беше.

Добрите ръце на татко бяха сключени върху черната му жилетка в ковчега. Той направи всичко, което беше по силите му. Опита се. Бога ми, наистина се опита! И все пак това беше по-добре от нищо, по-добре от никакви грижи! Човек трябваше да бъде доволен от това. Баща ми беше доволен.

Съвсем ненадейно на няма и двадесетина метра от колата един клон, почти четвъртината от огромен бряст, се пречупи от тежестта на леда и се стовари на пътя. Ако Мартин беше малко по напред, сега всичките му проблеми нямаше да съществуват. Той се засмя на собствения си черен хумор. Безразлична природа! Жесток свят!

Докато заобикаляше внимателно едва не сполетялата го катастрофа, вятърът шибаше дърветата. Март бе най-мрачният месец. И все пак баща му го обичаше, често говореше за вечния годишен цикъл, за неговите ритъм и величие. Пътят се виеше покрай издадения ръб на едно плато, където през шибащия сняг можеха да се видят белите полета и хълмове, нагънати чак до планините, откъдето току-що беше дошъл. Величествени, да! Вечни. Магически. Какви надути думи! Човек направо застиваше от страхопочитание. Мартин наистина разбираше това, но не всеки бе създаден да харесва тези неща. Той например ги мразеше, мразеше самотата, еднообразието, ужасния студ. Никога преди това не го беше казвал на глас, но сега го направи:

— Мразя това.

Прииска му се да заплаче.

На шест мили от дома лапавицата беше станала хлъзгава като масло и колата се поднесе извън пътя. Мартин изруга, а после я разтресе, като се опитваше да набере инерция. Отново и отново форсираше двигателя, но напразно. Накрая излезе. Беше много студено, вероятно тридесет градуса под нулата, и дробовете му горяха от всеки поет дъх. Косъмчетата в носа му бяха настръхнали. Той взе лопатата от задната седалка и се опита да рине. Снегът беше толкова твърд, че върхът на лопатата отскачаше. Мартин въздъхна:

— Проклета стара таратайка! Проклета Зима!

Внезапно си спомни съвета на баща си, извади парче зебло изпод предната седалка и го постави под задните колела. После запали двигателя. Той забръмча и застена. Колелата се завъртяха бясно. Това си беше чисто похабяване на гумите. Но накрая успя и колата с мъка излезе на пътя.

Когато след час стигна у дома, къщата беше тъмна и той си спомни, че майка му беше отишла този следобед на църква. Щеше да остане и за вечерня. Беше оставила яденето му на печката в покрита чиния. В къщата беше леденостудено. Навсякъде миришеше на застояло и плесен. Изтича към мазето, където вратата на пещта зееше като устата на гладно чудовище зад купчината лъскави въглища.

И тук нямаше огън. Чудовището не бе нахранено и пепелта се беше втвърдила по скарите. Проклето момче! Майка му се беше уговорила с Арти Грант да поддържа огъня, докато тя отсъстваше, но той явно не беше идвал. Мартин се качи на задната веранда, за да донесе подпалки. Всяко едно от покритите с лед парченца дърво трябваше да бъде изтръгвано със сила от мястото му. После — обратно в мазето с вестници и кибрит. Но първо пепелта трябваше да бъде почистена. Главата на Мартин запулсира, когато се закашля. Трепереше и се потеше, изтребваше пепелта и слагаше на нейно място въглища. Накрая изтърси скарите и те издрънчаха самотно в празната къща. На най-горното стъпало бяха застанали кучетата и го наблюдаваха, докато той гледаше как огънят се разгаря.

Когато свърши с мазето, се качи в кухнята. Майка му току-що се беше завърнала. За момент застана в рамката на вратата с безпокойство в хубавите си очи. Беше облечена в старото си черно „прилично“ палто; тъмното перо на шапката й бе започнало да придобива зелен цвят. „Скромна — помисли си той. — Точно така изглежда. Каква отвратителна дума! Скромна!“

— Боже мой, я се виж! Целият си в пепел! — извика тя.

— Да. Къде, по дяволите, се е дянал Арти Грант?

— Обикновено на него може да се разчита. Сигурно времето му се е сторило твърде лошо и затова не е дошъл.

— Така ли? — Мартин беше бесен. — Но за мен не беше! Пропътувах тридесет мили до Даниелсвил и обратно!

— Мартин — рече меко майка му. — Ти си изморен и гладен!

— Разбира се, че съм. И защо не? — сякаш след ден като този беше твърде много да иска топъл дом, в който да може поне да си почине!

Когато вечерята беше готова, майка му се настани в люлеещия се стол близо до масата.

— Онзи капак продължава да трака. Чуваш ли го? Пантата се е разхлабила. Ще купя нова и някой път ще я поставиш, нали? — и без да дочака отговор, продължи: — Баща ти никога не се грижеше за тези неща. Даже може да се каже, че не го беше грижа за нищо. Живееше в света на идеалите и само това го интересуваше — после въздъхна леко. Светлината падаше върху главата й, върху гладкия бял кичур, който стоеше като панделка на все още тъмната й коса. Тази вечер й се говореше. — Да, той искаше да знае всичко. Четеше какво ли не. Съжалявам, че никога нямах време за това, сега като че ли е твърде късно. Загубила съм навика си да чета — столът й поскърцваше. — Но както и да е, никога нямаше да мога да бъда като него. Толкова много обичам вещите! Обичам да ги имам. Никога не си знаел това за мен, нали? — попита тя стеснително, сякаш правеше някакво изненадващо признание.

— Не е грях да обичаш вещите, мамо.

— Знаеш ли къде най-много ми се е искало да отида? Мечтаех си да отида до Вашингтон да видя паметника на Линкълн, Капитолия и всичко. Но като че ли никога не успяхме да се съвземем финансово.

— Сега можеш да отидеш. Срамота е да премисляш по три пъти дали да получиш такова малко удоволствие.

— Повече от три. Нямаме излишни пари. До лятото ще имаш нужда от нова кола. Чудя се как старата успя да изкара и толкова.

Мартин не можеше да си спомни някога майка му да беше изразявала някакво желание и сега го заболя. Освен това някак си се ядоса. В душата му цареше истинска бъркотия от неспокойни мисли.

— Баща ти беше толкова доволен! Седеше си тук и се люлееше до печката, когато в другата стая беше твърде студено, за да преглежда картоните на пациентите, и никога не се оплакваше. Понякога четеше на глас за далечни земи, например за Афганистан или Амазонка. Когато го питах: „Не ти ли се иска да отидем там?“, той отговаряше: „Та в мислите си аз вече съм там!“

— Аз не съм като него — рече Мартин.

— Така е. Никога не съм виждала такъв човек.

Старият часовник в хола удари с тенекиен звън. В печката проблясваха искрици. Майка му се покашля; силна кашлица с храчки, от която не беше успяла да се отърве цяла зима. Не беше нейна грешката, разбира се, но това го ядоса. Внезапно си представи дълги скучни вечери като тази; представи си как седи в бедна стая заедно с жена без лице — не майка му, разбира се, а бъдещата му съпруга; та нали всеки мъж неизбежно се женеше.

Бъдещето изглеждаше като скучен път, който лъкатушеше безкрайно нагоре-надолу по хълмовете покрай еднообразния пейзаж. Накрая, когато човек вече не се надяваше да срещне промяна, идваше последният хълм и той тихо се спускаше в неизвестното. Животът преминаваше, без да има голямо значение; или поне не такова, каквото на човек му се искаше. Преминаваше безцветен, без никаква искрица или цел.

Докато в това време на други места някои хора правеха това, което искаха! Учеха, живееха, движеха се напред! У него пак се появи старото чувство, че животът се изплъзва, което го преследваше и измъчваше още от юношеските му години. Вече беше на двадесет и осем! Без да иска, Мартин удари с юмрук по дланта си и скочи като опарен. Усещаше такова безпокойство в гърдите си, че трябваше да се движи, трябваше да…

Майка му вдигна поглед.

— Къде отиваш?

— Не знам. Просто излизам.

— В това време? — отново бе започнало да вали.

— Бях навън цял ден. Вече свикнах.

— А, забравих да ти кажа. Докато беше в мазето, се обади Джеси Мейг. Не мислиш ли, че е странно за едно момиче да се обажда на млад мъж?

— Не, според мен е естествено.

— Но сестра й не го правеше, нали?

„Не — помисли си Мартин. — Никога не го направи.“

— Ако питаш мен, не е и много разумно. Трябва да е доста странно момиче, тази Джеси Мейг.

— Защо винаги я наричаш „тази Джеси Мейг“, сякаш имаш нещо против нея?

— Как бих могла да имам нещо против нея? Та аз дори не я познавам!

— Знаеш, че е инвалид, и точно затова имаш нещо против нея.

— Мартин, понякога не те разбирам. Напоследък си толкова груб, толкова прям! Загубил си всякакъв такт!

— Прям съм, признавам — дойде му наум, че наистина бе станал по-откровен от преди; за добро или лошо, бе научил това от Джеси. — Казвам това, което искам да кажа. Какво лошо има?

— Добре тогава. Убий ме, но не мога да разбера какво намираш в горкото сакато момиче! Жалко е естествено, но я се погледни — висок и снажен, можеш да имаш всяко момиче, което поискаш.

— Казах ти, мамо. Тя ми е приятел, един от най-добрите, които съм имал, освен Том; а понякога тя разбира неща, които Том не би разбрал. Нямам представа как е могла да научи толкова неща за света при нейния начин на живот! Харесва ми да бъда с нея; какво повече мога да кажа?

Майка му беше изненадана.

— Е, според мен нищо.

Но той продължи разпалено:

— Това, че има няколко изкривени кости, прави ли я по-малко жена? Трябва ли заради това да бъде отделена настрана и върната на производителя като бракувана стока?

Майка му мълчеше.

— Всъщност за какво се обади?

— Просто искаше да знае защо не си ходил у тях отдавна и дали не би могъл да наминеш тази вечер.

Двадесет минути по-късно Мартин беше в библиотеката на Мейг. Всичко стана много бързо. Мартин вече се бе настроил и нямаше нужда да търси думите. Бащата сграбчи двете му ръце:

— Няма да съжаляваш. Това е най-умното решение, което някога си вземал — в очите му блестяха сълзи и в този момент Мартин като че ли започна да го харесва. — Бог да ви благослови и двамата!

Отговорът на Джеси бе изненадващо спокоен:

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Да.

— Защото не искам да ти бъда като верига на краката. Не бих могла да го понеса.

— Няма да бъде така, обещавам!

Имаше хубави устни и когато се усмихна, на бузите й се появиха две мили трапчинки. Той взе лицето й в дланите си и я целуна нежно.

— Ще направя живота ти щастлив!

И беше искрен, с цялото си сърце.