Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Random Winds, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget (2011)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Белва Плейн. Ветрове без посоки
ИК „Хермес“, Пловдив, 1994
Редактор: Валентин Георгиев
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 954–459–173–7
История
- — Добавяне
Осемнадесета глава
Клер не виждаше от мястото си до масата задния двор, но знаеше, че оскъдната форзиция беше разпростряла тъпичките си жълти филизи по цялата ограда, която разделяше Парк и Лексингтън Авеню. А в техния собствен двор няколко безредно пръснати хиацинти, останали от някогашната пищна градина, бяха пробили твърдата земя. Врабчетата чирикаха и се боричкаха. С наближаването на пролетта ставаха все по-шумни.
Докато закусваше, Джеси размишляваше: „Искам някой ден да оправя целия двор, да построя тераса и да засадя дървета. О, какво съкровище са тези кафяви камъни! Само погледни плочките! Никога не си виждала такава изработка!“
Стената над камината бе покрита със сини плочки. На всяка от тях бе изрисуван по един музикален инструмент: цигулка, флейта, барабан и хорна — общо десет, а после се повтаряха. Клер ги беше преброила.
— Португалски — рече Джеси. — Човекът, който е притежавал тази къща, преди банката да му наложи запор, май е бил музикант, критик или професор. Горкият! — въздъхна. — Тук сигурно е бил кабинетът му.
Джеси всеки ден откриваше възхитителни неща: високи десет фута тавани, ананасови колони под стълбищата, обковани е дървени гвоздеи дъски на пода.
— Тази къща е била строена с любов — казваше често тя.
Клер се отегчаваше от това прекалено внимание към къщата. Единственото нещо, което й харесваше, бе кухненският асансьор, с който качваха храната. Ядяха на третия етаж, защото трапезарията служеше за кабинет на майка й.
Джеси отбеляза:
— Смешно е, че трябваше да платя за това малко жилище толкова, колкото взехме от голямата къща с акър и половина двор в Кипър. Знаеш ли, мислех си дали да не наема един добър магазин някъде близо до Мадисън Авеню? Видях един сравнително евтин. А и бизнесът се нуждае от повече пространство. Тогава цялата къща ще остане на наше разположение — тя въздъхна още веднъж, но този път доволно. — Спомняш ли си госпожа Брикнър, онази, която идваше с пекинеза? Иска да й обзаведа апартамента в Палм Бийч. Нещата не потръгнаха чак толкова зле, нали, Клер? — и без да дочака отговор, Джеси вдигна вестника. — Не е учтиво да се чете на масата, но на закуска е различно.
Клер очакваше да каже това. Правеше го всяка сутрин. След това майка й поднесе и втората си част:
— Ето, чети и ти. Трябва да знаеш какво става по света. Вече си в пети клас. Я виж, онази обява за магазина отново е в колонката за реклами! Ще попитам чичо Дру какво мисли по този въпрос. А може и да го направя на своя глава. Лошите времена не могат да траят вечно, нали? Ще се опитам да изпреваря събитията, като подпиша дългосрочен договор за нисък наем. Но както и да е, мисля, че хората, които идват при мен, не страдат от трудните времена — вестникът прошумоля в ръцете й. — Знаеш ли, понякога се събуждам и ми се струва, че последните три години са били сън.
Клер не чу останалото. От хилядите черни букви на разпростряната пред нея страница погледът й се закова само на няколко, които образуваха името: доктор Фаръл. Първо пишеше нещо скучно за речи в Медицинската академия, а после имаше кратък списък с имена. Доктор Мартин Фаръл изпъкваше над другите, сякаш бе отпечатано с червено мастило.
Това име никога не се споменаваше вкъщи. Не беше мислила за него от дълго време, откакто беше много малка. Когато в съзнанието й идваше думата „баща“, тя беше без черти на лицето. Някаква неяснота, която се състоеше от огромни размери, мирис на тютюн и груба вълна. Определението за мъж идваше естествено от мъжете, които познаваше: бащите на приятелките й, директорът на училището, докторът и зъболекарят, нещичко от чичо Дру — бледна фигура, която седеше на заден план, докато леля Мили говореше, и който в ресторанта изчисляваше сметките и плащаше. Разбира се, и от дядо й, но той беше умрял, когато тя бе само на шест; бе починал в стаята си с кисел мирис на втория етаж. Това бяха моделите, които образуваха понятието „баща“, както и смътният спомен и усещането за загуба много, много отдавна.
Клер тайно прокара ръка през надписа: „Доктор Мартин Фаръл“.
Сигурно беше той. Не можеше да има двама души с такова име, нали?
— Осем и петнадесет е — рече неочаквано Джеси и остави вестника. — Още не си приключила със закуската си.
Клер взе лъжицата и започна бързо да гълта кашата. В главата й се бе загнездило нещо — нещо толкова разумно и естествено, че се почуди как не се беше сетила преди. Тя си изпи млякото и взе палтото си. Джеси завърза карирания й шал и я целуна по челото.
— Внимавай, като пресичаш — каза строго, както правеше всяка сутрин. — Веднага ли след училище ще си дойдеш или ще отидеш у Карол?
— Карол е настинала. Ще си дойда у дома — отвърна Клер. После слезе по стълбите. От хола можеше да надзърне в магазина, който заемаше целия първи етаж. На една от стените имаше тъмни лавици с разни блестящи неща по тях — мраморен бюст на Шекспир, часовник с позлатен циферблат, свещници и порцеланов супник на сини розички. Върху облегалките на столовете бяха поставени парчета красив плат като ветрила. Имаше и много скринове с дърворезби и малки масички. Всички тези неща се продаваха, освен бюрото на майка й със спретнато подредените купчини книжа и телефона. Леля Мили и чичо Дру казваха, че майка й била много умна и постигнала изненадващо много през последните три години. Да, майка й беше умна. Но сега Клер не мислеше за нея.
Момичето забърза към предните стъпала между двете каменни урни, всяка със своите вечнозелени растения, които приличаха на отдаващи чест застинали войници. Под прозореца имаше малка спретната табелка: „Джеси Мейг. Обзавеждане“.
Клер все още се притесняваше, че името на майка й беше различно от нейното. Понякога хората питаха за това. Майка й казваше, че това не било от значение, че тук, в града, разводът не бил нещо шокиращо. Това бе истина. В училище имаше и други момичета, чиито родители бяха разведени, така че не беше като в Кипър. И все пак тази сутрин това я тревожеше.
Тя се спусна по Шестдесет и седма улица, полюлявайки чантата си, пристигна в училище, седна на чина си, после отиде на обяд, както правеше всеки ден. Но през цялото време усещаше в себе си някакво странно вълнение.
Подземната железница се полюшваше и дрънчеше. Никога преди това Клер не беше предприемала нещо сама. Бе преписала адреса от телефонния указател, после го беше показала на човека, който разваляше монети за телефон, и той й бе казал да хване метрото на Лексингтън Авеню, да слезе на Сто двадесет и пета улица, да повърви пеш две пресечки на изток и една на север.
Да отиваш някъде сама — та това си беше чисто приключение! Тя си спомни за Бодичея[1], руса и смела, с короната си да предвожда легионите в битка срещу римляните; след това за индианска принцеса с корави черни плитки, лъскави като конска опашка, яздеща с прерийния вятър към Скалистите планини.
Внезапно образът й се отрази на стъклото отсреща. Със зелената си училищна пола, подаваща се изпод ръба на палтото, и с карирания си вълнен шал тя нямаше и най-малка прилика с Бодичея или пък с индианската героиня.
Ами ако той не искаше да я види? Ами ако вече имаше други деца и не беше казал на никого за нея? Можеше дори страшно да се ядоса!
И все пак нещо я караше да го направи. Беше разбрала добре обясненията и даже нямаше нужда да поглежда листчето. Само че когато излезе навън в приятния следобед, се озадачи, защото всички хора по улицата бяха негри. Момчетата се блъскаха с лакти по пътя си от училище към къщи, жените носеха пазарски чанти и всичките бяха черни. Сякаш не се намираше в Ню Йорк. Но Клер вървеше енергично, намери адреса и там наистина имаше табела на прозореца на първия етаж: „Доктор М. Т. Фаръл“.
Натисна звънеца и на вратата се показа висок черен мъж с къдрава бяла коса, облечен в бяла престилка. Изглеждаше изненадан.
— Търся доктор Фаръл — рече Клер.
— Аз съм доктор Фаръл. Влез.
Тя не знаеше какво да направи, но все пак каза учтиво:
— Търся баща си, доктор Фаръл. Мъжът се усмихна:
— Е, съжалявам, но май имаш грешка.
Да събере толкова много енергия и кураж — и накрая това! Смелостта й я напусна, както въздух — спукан балон.
— Седни — рече мъжът. — Нека се опитаме заедно да оправим нещата.
В претъпканата с мебели празна чакалня имаше четири редици дървени столове, по една на всяка стена. Клер си избра един в средата на редицата и седна. Докторът се настани срещу нея.
— Хайде, разкажи ми — започна той.
— Разбирате ли, не съм виждала баща си от тригодишна възраст и не знам как изглежда. Но името му е доктор Мартин Т. Фаръл. Почти съм сигурна, че „Т.“ означава „Томас“.
— Какво съвпадение, нали? Аз също съм М. Т. Фаръл. Но името ми е Мейнърд Тинг Фаръл.
— Когато погледнах в телефонния указател, там пишеше „М.Т. Фаръл“.
— Да, и аз не знам защо използвам инициали. Просто така съм свикнал. Защо не погледнем пак в телефонния указател? Може би ще намерим доктор Фаръл.
Гласът му звучеше успокояващо. „Цветнокожите имат хубави гласове“ — помисли си Клер.
— Да, да. Това трябва да е. Доктор Мартин Т. Фаръл. Само на няколко реда под моето име. Явно затова не си го видяла.
Тя се засмя облекчено.
— Много глупаво от моя страна, нали?
— Не е глупаво. Сигурно много си бързала или си имала нещо друго наум. Къде живееш?
— На Източна Шестдесет и седма улица.
— Знаеш ли, можеш да отидеш пеш до адреса, който търсиш. Само на седем пресечки оттук е.
— О! — рече Клер.
— Майка ти знае ли какво правиш?
— Разбира се, че не; но аз искам да видя баща си. Нали няма да й кажете?
Черният мъж я погледна за момент.
— Не — каза той нежно. — Няма да кажа на никого. Имаш ли монета за метрото?
— О, аз имам много пари! Получавам по петдесет цента на седмица. Вижте, в джоба ми са.
— Добре. Просто ги дръж по-дълбоко там, докато си на улицата. И извади монетата само когато ти потрябва за метрото. Защо ме гледаш така?
— Мислех си колко сте хубав — отвърна Клер. — Приличате на шоколад с бита сметана отгоре.
— Е, това е приятна мисъл, нали? А ти ми приличаш на точно обратното — на ванилов сладолед с шоколад отгоре — той отвори вратата. — А сега е по-добре да тръгваш, докато не се е стъмнило.
Той застана на вратата, гледаше след Клер и викаше:
— Всичко хубаво, всичко хубаво!
„Какви хора срещаш само! — помисли си Клер. — И какъв странен свят! В един момент си се изгубил и ти се плаче, а в следващия се чувстваш толкова добре!“
Уличните лампи светнаха точно когато Клер пристигна. Мракът хвърляше сенки. Тя се уплаши. Ами ако отново беше сбъркала адреса? Блокът изглеждаше като онези, в които живееха приятелките й — от бели камъни, със зелени сенници, спуснати от вратите, та чак до тротоара. Един портиер с месингови копчета й отвори вратата и я упъти.
И тази чакалня беше празна, но за разлика от другата, имаше килим, картини, лампи и списания. Една дама с накъдрена коса седеше зад малко бюро. Изглеждаше раздразнена по онзи възпитан начин, както когато хората бързат и ти само им отнемаш времето. Вероятно се готвеше да си ходи у дома. Клер закрачи направо към бюрото.
— Искам да видя доктор Фаръл — рече тя, като се опитваше да прикрие страха си.
— Имате ли уговорен час?
— Не, просто реших да дойда.
— Е — каза жената възмутено и си пое дъх. — И за какво става дума?
— Личен въпрос — отвърна Клер. Понякога майка й казваше така по телефона.
— Съжалявам, но не мога да губя времето на доктора, освен ако не ми кажете за какво…
Клер почувства как неочаквано нервите й се успокоиха. Не харесвам тази жена и тя не ме харесва.
— Просто му кажете… Кажете му, че Клер е тук. Той знае коя съм.
Той не извика, нито скочи да я прегърне, което беше истинско облекчение. По пътя насам й бе хрумнало, че може да го направи и тя не искаше, макар и да не знаеше защо. Беше се опитал да стане и да заобиколи бюрото си, но после отново седна, сякаш не бе способен да го стори. Лицето му бе станало много бледо, в контраст с тъмния му костюм. После почервеня.
Тя го поглеждаше крадешком от другата страна на бюрото. Не искаше той да забележи, че го гледа. Не искаше да среща погледа му. Всичко беше… толкова внезапно, че просто не можа да го погледне в очите, когато влезе в стаята. Да, твърде внезапно. Затова тя продължи да го поглежда и след това бързо да извръща очи към рафтовете с книги вляво. Ръцете й бяха стиснати здраво в скута. Дланите й бяха мокри. Тя извади кърпичка от джоба си и ги избърса.
Беше среден; нито много млад като бащата на приятелката й Карол; нито пък плешив и уморен като други бащи, в чиито къщи отиваше да си играе. Имаше хубава коса, кафява и гъста. Не носеше очила и според нея изглеждаше точно като доктор. Може би защото носеше тъмна вратовръзка. Изглежда, докторите винаги носеха тъмни дрехи; поне доктор Мориси, който идваше да я преглежда, когато беше болна от грип. Да, баща й изглеждаше точно като доктор и беше нейният баща, нейният истински баща!
От гърлото й се изплъзна вик:
— Страх ме е!
— Да. Да, знам.
— Колкото и спокоен да изглеждаш отвън, отвътре не можеш да направиш нищо, нали?
Той отвърна с въпрос:
— Майка ти знае ли, че си тук?
Защо хората винаги трябваше да питат за това, сякаш човек непременно беше длъжен да казва на майка си за всяка крачка, дума или хапка?
— Не, дойдох от училище сама.
— От училище? Ходиш на училище в Ню Йорк?
— Да, разбира се, от втори клас. Сега съм в пети. Ходя в „Бриърли“.
— И живеете в Ню Йорк?
— Да. В Кипър нямахме никакви пари и дойдохме тук, за да може мама да изкара малко. Тя ходеше на училище и вече завърши. Дизайнерка е.
Баща й извади от джоба си голяма носна кърпа и избърса челото си. След това отпи от гарафата на бюрото си. Личеше си, че е много разстроен. На Клер не й стана ясно защо пък трябваше да изглежда толкова разстроен.
— Разкажи ми за това — рече той.
— Ами дядо изгуби всичките си пари, после умря, затвориха фабриката и повече не можехме да си позволим да останем в къщата. Затова мама се научи да бъде дизайнер и чичо Дру и леля Мили й доведоха много клиенти и после дойдоха още повече и чичо Дру казва, че тя е много умна жена.
Тези думи, които бяха живели в съзнанието на Клер толкова дълго време, сега прозвучаха трогателно и тъжно. Никога досега не беше разбирала истинското им значение. Докато разказваше, гласът й потреперваше. Но в същото време беше много приятно и драматично да бъдеш част от тази история.
— Майка ти трябваше да дойде при мен. Откъде можех да знам? Можех да ви дам пари.
— Тя нямаше да ги вземе.
— Откъде знаеш? Тя ли ти е казала?
— Тя никога не говори за това, но аз знам. Тя не те харесва, нали?
На бюрото стоеше едно от онези преспапиета, които можеш да обърнеш и тогава от тях започва да вали сняг върху някое селце с църква и камбанария. Баща й си играеше с него, обръщаше го отново и отново. След това каза:
— Не, мисля, че не. Съжалявам за това, понеже аз я харесвам. А теб те обичам, Клер. Никога не съм спирал да те обичам и да мисля за теб, през всеки ден от живота ми. Всеки миг.
Той остави преспапието на бюрото си и я погледна право в очите. Тя отвърна на погледа му.
— Защо тогава не живеем заедно? Защо си си отишъл? Все питах и питах и накрая престанах, защото не получавах отговор. Но все пак някой трябва да ми каже.
Сега баща й вдигна очи и погледна към стената над главата й.
— Най-простото нещо, което мога да ти кажа, е, че хората понякога се променят. Отначало мислят, че ще бъдат щастливи заедно. После разбират, че са направили грешка и не са щастливи и е по-добре и за двамата да продължат всеки по своя път.
— Това не е всичко — рече нетърпеливо Клер. Усещаше старото раздразнение, както всеки път, когато се опитваха да се отърват от въпросите й. — Ти нищо не ми каза.
Баща й въздъхна.
— Права си. Наистина не ти казах нищо.
— Тогава защо не го направиш?
— Не искам да ти го кажа, защото си само на десет години и макар да изглеждаш по-голяма…
— На десет и половина.
— Десет и половина. Може би не си съвсем готова да го разбереш. Понякога и аз самият не го разбирам.
— Мисля, че знам защо — защото мама има… има гърбица. Изглежда странно и затова не си искал да живееш повече с нея.
Баща й стана от стола.
— О, не! О, не! Не мога да ти забраня да си мислиш каквото и да било, но ти забранявам да ме смяташ за такъв! Никога, Клер! Никога! Майка ти е чудесна жена и когато се ожених за нея, знаех, че…
— Тогава е било, защото си искал да станеш известен доктор. Затова си си отишъл.
— Кой, за бога, те кара да мислиш така?
— Никой. Просто се опитвам да поставя нещата на мястото им.
— Е, и това не е истина. Освен това не съм известен.
— Леля Мили казва, че си почти известен. Или поне, че някой ден ще станеш.
— Леля ти Мили говори ли за мен?
— Само понякога, когато мама я няма. Веднъж отидохме заедно на кино и след това в Хик да пием сода и леля Мили каза, че не е правилно да се крият разни неща от децата и никога да не се говори за теб, сякаш изобщо не съм имала баща. Тя казва, че е грешно човек да изпитва толкова омраза.
— Не е въпрос на омраза. Не е толкова просто.
Баща й се обърна и застана пред прозореца. Това беше странно, защото навън нямаше какво да се види — само дворът и стените. Освен това беше започнало да се смрачава. После разбра, че той плаче.
— Плачеш ли? — попита тя.
Той се обърна. Очите му бяха мокри; усмихна се и каза:
— Няма нищо, ако мъжът плаче понякога. Не е страшно.
След това дойде и допря буза до главата й. Клер остана неподвижна. Той зашепна и тя усети топлия му дъх на косата си.
— Надявам се, че не ти е било много мъчно.
— О, не. Искам да кажа, че не беше най-лошото нещо на света, дето си беше отишъл. И на някои от приятелките ми се е случвало, а си живеят чудесно. Само понякога, нали разбираш, понякога си мисля за живота. Обикновено това се случва около пет часа следобед, когато се приготвям за вечеря. Не е ли странно? Тогава ми хрумват някои неща и за малко се чувствам зле. Мама казва, че мисля твърде много. И може би наистина е права.
— Кажи ми, спомняш ли си нещо от времето, когато бяхме в Англия?
— Не много. Само тук-там странни неща. Спомням си Коледата, когато ми подари Реджиналд. Бяхме в една къща, не нашата, защото имаше стълби. Ти ме сложи на рамото си, занесе ме долу и ми подаде една кукла с дантелена рокля. Каза, че била от Дядо Коледа. Тогава аз вярвах в него и все пак, не знам как, разбрах, че този подарък не беше от него, а от теб.
— Ти я нарече Реджиналд.
— Да. И имаше един мъж — май че беше поканен тогава на вечеря, — който се засмя, като му казах името на куклата си. Рече, че това било име на момче и не мога да я нарека така. Но ти каза, че мога, ако искам.
— Спомням си.
— Чудя се чия ли къща беше. Там имаше деца, по-големи от мен. Мисля, че едното беше момче. И трябва да е било къща в провинцията, защото навън имаше много сняг.
— Да, тогава валеше.
— Трапезарията представляваше дълга зала и елхата беше там — рече гордо Клер.
— Да, така беше. Изненадан съм, че помниш всичко това.
— Чия беше къщата?
— На леля ти Мери Фърн — каза бавно баща й.
— Така си и мислех! Тя е сестрата на мама, нали? И защо тя също е тайна? Защо мама никога не отговаря на въпроси за собствената си сестра?
— Не мога да ти помогна, Клер. Съжалявам.
— Бих искала да имам сестра. Мразя да съм единствено дете. Почти всичките ми приятелки си имат братя или сестри.
— Имаш брат — каза тихо баща й.
— Наистина ли? — извика тя изненадана и проследи погледа му до снимката на лавицата близо до прозореца. На нея имаше жена с малко момченце на скута. Беше облечено в късо костюмче и държеше в ръка някаква играчка — пиле или пате. — Това брат ми ли е? Това малко момченце?
— Да. Казва се Ийнък, като баща ми, твоя дядо.
Това вече беше твърде много. Направо да се побъркаш! После тя се сети нещо:
— Знам за баща ти. Понякога хората в Кипър ми казваха, че е бил доктор преди много време. Каза ми го пощальонът и старата ни прислужница, Бриджит. Това на снимката жена ти ли е?
— Да. Казва се Хейзъл.
Клер се замисли.
— Как трябва да я наричам, когато ви идвам на гости?
— По-добре да попитаме нея, нали? Пък и може би майка ти няма да ти позволи да ни дойдеш на гости.
— Въпреки това ще го направя. Винаги съм послушна, но сега е различно. Освен това, ако ти искаш да дойда ще те послушам. Имаш право да ми казваш какво да правя, нали?
— Не съвсем, Клер.
— Защо?
— Ами защото… Е, защото не съм направил нищо за теб досега, нали?
— Тогава можеш да започнеш.
— О, бих искал. Имаш ли нужда от нещо? Кажи ми.
— Нямам нужда от никакви неща. Мама печели досра пари. Е, не много, но достатъчно. Всеки път, когато подреди къщата на някого, той казва на своите приятели и после тези приятели я викат.
— Забележително. Забележителна жена.
Настъпи тишина. След това баща й отново заговори:
— Ти също ли се интересуваш от обзавеждане? — но не изглеждаше да се интересува кой знае колко от това, просто искаше да каже нещо учтиво, за да запълни тишината.
— Не, тези врели-некипели не ме интересуват.
Той се засмя.
— Врели-некипели? Откъде си научила тази старомодна дума? Дядо ти я казваше точно по същия начин.
Клер се опита да отговори нехайно:
— О, не знам, чела съм я някъде. Аз чета много. Наскоро започнах „Граф Монте Кристо“.
— Браво.
— Но повече от четенето обичам науката — листа, буболечки и тем подобни. Това е любимата ми тема. Някой ден ще стана доктор.
— Наистина ли? И кога го реши?
— О! — рече тя гордо и нехайно. — Преди около година.
— Но когато пораснеш, ще се омъжиш и ще имаш деца.
— Не и ако това ми пречи да стана доктор. Знаеш ли, че сме произлезли от маймуните?
— Да, донякъде да. Но все пак не е точно така. Може да се…
Но мислите на Клер запрепускаха и отново трябваше да го прекъсне:
— Кажи ми, вярваш ли в Бога? Дядо вярваше. Дори се разсърди, когато веднъж го попитах. Мама не е сигурна и ми се искаше да разбера какво мислиш ти по този въпрос.
— Ами според мен колкото повече научаваме за вселената, толкова повече ни става ясно, че всичко това е било обмислено. Не може просто да е било случайност. Така че в този смисъл аз наричам този план „Господ“ и вярвам в него. Но това не е същото като стария крал с брада и корона, седнал на своя трон.
— Антропоморфичният бог — рече бързо Клер. Баща й примигна изненадано. — Прочетох тази дума в „Таймс“ и я проверих в речника. Не предполагаше, че мога да я знам, нали?
— Не, наистина. Виждам, че трябва да науча много за теб.
— Знаеш ли какво си мисля сега?
— Нямам представа. Ти направо ме обърка.
— Мисля си за часовника с позлатените ангелчета. Предполагам, че е, защото си говорихме за Господ. Донесоха го от Швейцария, не помниш ли?
— Никога не съм го виждал, Клер.
Тя се изчерви. Колко глупаво! Колко недомислено! Разбира се, та това беше много след него.
— Съжалявам. Дядо ми го купи за рождения ми ден точно преди първия си сърдечен пристъп. През онази година той беше много тъжен.
— Така ли?
— Да, и според мен беше тъжен, защото вече никой никого не обичаше.
Баща й отново замълча за момент, а после каза със странен глас:
— Та ти си само на десет!
— Десет и половина, постоянно забравяш!
— Да, да. Десет и половина. Чаровна Клер! Винаги си била такава! — и той продължи да я гледа втренчено.
Когато часовникът на бюрото удари шест, баща й подскочи:
— Майка ти сигурно се е изплашила до смърт! Седим си двамата тук и изобщо не държим сметка за времето. Ела, ще те изпратя до вкъщи.
Клер облече палтото си.
— Но все пак по-добре е да не идваш много близо до къщата.
— Само ще те изпратя до ъгъла и ще гледам, докато влезеш вътре.
Когато си облече палтото, той отново дойде и сложи главата й на рамото си. После допря бузата си до нея. Обикновено Клер не харесваше близките контакти, защото бе имала твърде малко. Майка й рядко си позволяваше нещо повече от целувка за лека нощ. Вероятно смяташе, че не на всички можеше да им бъде приятно да я прегръщат. Така че малката за пръв път се сблъскваше с нечии чувства; беше много напрегнато и не можеше да се опише с никакви думи. Остана неподвижна, с глава на рамото на баща си, докато най-накрая ги стресна внезапно бликналото улично движение някъде далеч по авенюто. Тогава той я пусна.
— Бог да те пази, Клер.
Джеси гледаше втренчено в тъмнината зад прозореца. Клер чакаше. След първоначалното сърдито гълчене, задето се беше прибрала вкъщи след шест часа и бе изплашила майка си до смърт („Тъкмо вече щях да звъня в полицията!“), двете седнаха в малката стая със сините плочки и Клер й разказа всичко. Сега, изплашена и с пресъхнали уста, тя чакаше гневен изблик или наказание. Майка й рядко я наказваше, но и Клер никога не бе правила нещо тъй чудовищно смело и предизвикателно.
Джеси се засмя.
Първо устните й се разтвориха в някакво недоумение, сякаш бе чула невероятна шега. После се изсмя на глас.
— Мили боже! — рече тя. — Мили боже! Е, мисля, че нямам никакво право да ти се сърдя. И аз бих постъпила точно така.
Нима всичко щеше да се размине толкова лесно? Все пак пулсът на Клер се успокои.
— Е, как е баща ти?
Как беше ли? Това бе един от въпросите, на които не можеше да се отговори, както на другите, които задаваха възрастните: „Как беше в училище? Какво правиш напоследък?“ Но все пак майка й очакваше някакъв отговор.
— Каза, че съм очарователна.
— Така ли? — за момент Джеси изглеждаше доволна. После отново стана мрачна. — И как ти се стори той?
Още един въпрос, на който не можеше да се отговори! Но Клер все пак успя да измисли нещо:
— Представях си го по-стар.
— Значи той изглежда… добре?
— Мисля, че да.
— И за какво си говорихте?
— За много неща. Той има момченце. Видях го на снимка.
— Разбирам.
— Казва се Ийнък. Това е било името на дядо ми. Знаеше ли?
— Да, разбира се, че го знаех. И сега ще искаш да го посетиш отново, предполагам?
В гласа на майка й като ехо се бе появил някакъв окаян оттенък, някаква празнота и мъка. Клер бързо вдигна поглед, но Джеси си стоеше, както обикновено, с проблясващите на ушите й перли и плетения шал на раменете, който носеше всяка вечер, защото казваше, че й било студено. В стаята като сянка се прокрадна меланхолия.
— Не искаш ли да отида? — попита Клер.
— Предполагам, досещаш се, че няма да се радвам особено. Все пак можеш да постъпиш, както решиш.
— Въпреки това бих искала да не беше чак толкова против.
Джеси не отговори. Вместо това запита:
— Отдавна си мислеше за баща ти, нали?
— Откъде знаеш?
— Досега не знаех. Но явно е трябвало да се досетя.
— Съжалявам, че те изплаших — рече Клер. — Заприказвахме се и забравих да погледна часовника.
— Добре, следващия път просто ми се обади къде отиваш, това е всичко — Джеси се изправи. — Време е да се къпеш, а и не си си приготвила домашните.
Клер се обърна на вратата.
— Мамо?
— Да, Клер?
— Не се тревожи. Все още те обичам.
— Не се тревожа.
— Нещата ще си останат същите. Нищо няма да се промени.
— Разбира се, скъпа. Знам, че е така.
Но естествено не го знаеше. И Клер, която влачеше краката си нагоре по стълбите, също не го знаеше. Защото вече никога нямаше да бъде същото — та нали отсега нататък нямаше да бъдат само двете?