Белва Плейн
Ветрове без посоки (7)

Шеста глава

Той вкара колата в обора. Дийн, старият им кафяв кон, показа глава от яслите. Вече нямаха полза от него и баща му просто го държеше, за да го спаси от фабриката за лепило. Каква грозна мисъл!

Мартин влезе в отделението на коня и облегна глава на твърдото му набраздено тяло. Живата топлина го успокояваше. Чувстваше се толкова самотен! Сега, когато Алис се бе омъжила и заминала, а и майка му сама имаше нужда от подкрепа, нямаше с кого да си говори. Пък и в крайна сметка, за какво толкова имаше да говори?

За Мери? Каква полза? Всичко беше свършено. Странни бяха тези химични реакции; желанието угасваше с времето и грижите като потушен огън.

За баща си? За похабената плът, за треперещата походка? Какво можеше да каже за живота, който си отиваше, просто си отиваше като живота на стария Дийн?

Ако някой в момента влезеше и го видеше, можеше да си помисли, че е изгубил ума си. Внезапно отвратен от собствената си слабост, Мартин се стегна и влезе в къщата.

— Татко легна ли си вече? — попита той.

— Не, вечеря и отиде в кабинета си — Джийн понижи глас: — Като че ли това му помага — да седи и да разглежда стари картони и документи. Кара го да се чувства зает. Мартин? — нещо в тона й го накара да вдигне поглед — Мартин, не знаех, че отново е ипотекирал къщата, а ти?

— Аз? Не. Никога не е говорил с мен за тези неща.

— Добре. Първата ипотека беше изплатена още преди ти да постъпиш в гимназията… Не разбирам — устните на майка му потрепериха. — Как може да е работил толкова много през тези години и пак да нямаме нищо? Като че ли всичко, което сме изкарали, сме похарчили. Не че сме си позволявали някакъв лукс. Е, да, купихме нова гарнитура за всекидневната миналата година, но вече беше срамота да държим старата. Взехме и нов линолеум. Но нямаше да го направя, ако знаех.

Той просто нямаше какво да каже. Тя постави чинията му ма масата, наля кафе и опитвайки се да изглежда по-весела, издъхна:

— Е, стореното — сторено. Няма смисъл да се вайкаме.

„Ако има нещо покъртително — помисли си Мартин, — това е бедността на стари години. Призракът на зависимостта. Старостта и без това си е достатъчно трудна.“

От кухненската маса се виждаше всекидневната, където над кафявото псевдостаринно канапе висеше новата фотография на родителите му, направена случайно няколко месеца преди баща му да получи удар. Алис ги беше накарала. Мама се беше възпротивила, но Алис бе настояла. Беше казала, че я иска заради скорошното си заминаване. По-късно тайно бе споделила с Мартин, че сякаш е имала някакво лошо предчувствие.

— Но ти не си можела да знаеш, че татко ще получи удар — бе възразил той.

Не, наистина не знаела това. Просто чувствала, че нещо щяло да се случи и искала фотографията, преди да бе станало твърде късно. И ето ги сега, застинали завинаги в позлатената овална рамка: майката с копринена рокля и златен часовник на верижка на шията; бащата — в най-хубавия си тъмен костюм; изглеждащ според него твърде спретнат и издокаран. Никога повече нямаше да изглежда така.

— Ходи ли да видиш Кен Томпкинс днес? — попита майка му.

— Да. Няма да изкара нощта. От миналата сряда е повръщал от прищипана херния, а ме извикаха едва днес. Жена му мислела, че това били просто стомашни колики — Мартин усещаше гнева в гласа си. — Господи, какво невежество! Помислих като последна възможност да го закараме в Бейкър на хирург. Сам щях да го закарам, но той не искаше да тръгне. Каза, че ако трябвало да умира, по-добре това да станело вкъщи — Мартин направи с ръка жест на безнадеждност и бутна чашата.

Майка му стана да избърше разлятото кафе и му подаде две писма.

— Замалко да забравя, има поща за теб.

Мартин подпря писмата на чашата си с вода и ги прочете с вдигната във въздуха вилица. Том пишеше, че е отворил кабинет. Получил привилегии в една добра болница, Флорънс продължавала да работи и постепенно обзавеждала дома си. Мартин трябвало да намери време да отиде да ги види.

Второто писмо беше от доктор Албениц. Той все още пазеше мястото на Мартин. Разбираше обстоятелствата, но се надяваше Мартин да успее да оправи нещата вкъщи до няколко седмици.

— Нещо не е наред ли, Мартин?

— Не, просто съм уморен, това е всичко.

— Не знам какво щяхме да правим без теб — каза майка му. — Щеше да бъде чиста катастрофа. Не е ли това ръката на Провидението, че случилото се с баща ти изчака, докато завършиш и си готов да заемеш мястото му? — тя стоеше леко намръщена; продължаваше и продължаваше да бърше там, където преди това бе имало петно. После усети, че я гледа, и се оживи. — О, чувам моите еноти на сметището! Те са почти опитомени, идват всяка вечер да им давам хляб. Отначало ме дразнеха, но баща ти ме накара да… Спомняш ли си енота, който имаше като малък, Мартин? Беше само на седем или осем годинки, когато баща ти го намери на пътя. Спомняш ли си?

Но не можеше да го излъже с безгрижното си бърборене.

— Знаеш, че татко е по-добре.

— Мартин, знам, че се тревожиш за мен, но по-добре ми кажи истината. Виждам, че не върви към по-добро. Кажи ми истината, какво ще стане?

— Не знам, мамо. Щях да ти кажа, ако знаех. Бих се изненадал, ако състоянието му се подобри, но може и да не се влоши в продължение на години. Или може да получи друг удар или мозъчен кръвоизлив още тази нощ.

Очите й се разшириха.

— О, това не е честно! Той беше толкова добър към всички!

Камбаните звънят в нощта. Лапавицата трополи по стъклото на прозореца. Татковите стъпки скърцат по външните стълби; двигателят кашля в гаража. Часът е два и петнадесет…

— Не — каза Мартин. — Не е честно. — (Не и ако вярваш в справедливото възмездие. Той не вярваше, за разлика от майка си.)

Неочаквано в двора кучетата се разлаяха, но притихнаха, като чуха познат глас.

— Като че ли е Чарли Спиърс — каза Джийн и отвори вратата. — Така си и мислех! Какво те води насам, Чарли?

Чарли влезе и постави една картонена кутия с бакалски стоки на пода.

— Помислих си, че няма да имате нищо против малко допълнителни нещица извън обичайната ви поръчка. Малко лакомства за доктора — той кимна към Мартин, — за доктор, старши. Винаги е обичал банани, а тук има и портокалово сладко, билков чай, чаени бисквити и малко от онова миризливо чуждестранно сирене. Аз лично не го харесвам, но както казват, на вкус приятели няма.

Джийн се изчерви.

— Чарли, ти си толкова добър с нас! Не трябваше, наистина не трябваше. Оправяме се чудесно и…

Чарли вдигна рязко поглед.

— Това не е милостиня, госпожо. Просто докторът винаги с бил добър с нас и ми е приятел.

Когато Чарли си отиде, Джийн каза:

— Хората са толкова мили! Понякога ти идва да заплачеш. Това е една от наградите му за начина му на живот. Виждаш, че не всичко е страдание, Мартин.

— Знам това, мамо — рече твърдо Мартин.

От хола се чуха стъпки и баща му се появи на вратата.

— Кой беше?

— Чарли Спиърс. Донесе ти малко лакомства.

Ийнък погледна с безразличие към кутията.

— Скучно ми е — рече той раздразнено. — По цял ден няма какво да правя.

— Просто трябва да се научиш да убиваш времето, докато се оправиш — рече Джийн.

Ийнък я погледна сърдито.

— Да убивам времето? Това е най-глупавото нещо, което можа да кажеш! Времето убива мен! Е, аз отивам да си легна. Лека нощ!

Той се затътри нагоре по стълбите. Беше му трудно, защото парапетът се намираше от дясната му страна, която бе засегната от удара. Когато се спъна, Мартин се надигна да му помогне, но майка му направи знак да седне:

— Той не иска да му помагат.

И Мартин знаеше, че това разбиране е породено от тридесет и четири години съвместен живот.

Така стояха те, майка и син, без да говорят, само разбъркваха кафето си. Лъжичката се удряше в чашката, после обикаляше плътно по стените й. Кучетата излаяха още веднъж, този път пред къщата. Мартин стана и отиде да види. В тъмнината не можеше да се различи нищо, освен снопа светлина, който се плъзна покрай отворената врата. После обонянието го отведе при кошницата със зимни ябълки, които издаваха остър свеж аромат.

— Кой е, Мартин?

— Някой остави ябълки на верандата. Няма име. Странно!

— Не е странно. Хората често го правят, когато нямат пари да платят и татко ти вече ги е отписал. Просто чувстват, че трябва да дадат каквото могат. Не, остави ги тук. Утре ще ги свалиш в мазето — и се върна в кухнята.

Той седна до ябълките на стъпалата на верандата. От двете му страни застана по едно куче. От близката горичка излая лисица. Ниско под хоризонта, точно над дърветата, блестеше Орион. „Не можеш да си син на баща си — помисли си той, — без да научиш нещо за съзвездията.“ Небето изглеждате самотно, а вселената — още по-огромна и тъжна от всеки друг път.

„Ако можех да послушам малко музика, това щеше да ми даде някаква утеха“ — помисли си той, като си припомни възвишените гласове и струни. Ах, тези светлини! Този живот! Защо не можеше просто да се примири?

Алис беше отишла да живее с Фред при родителите му в Мейн и като всяка жена без собствено жилище, не се оплакваше. И все пак кой можеше да знае как се чувства тя? Писмата й винаги бяха радостни. Но и тя като Мартин не беше склонна да говори за чувствата си.

— Вратата е отворена и стаята изстива — майка му застана на прага. — Аз ще си лягам. А ти?

Мартин влезе вътре с кучетата.

— Ей сега. Помислих си дали да не прегледам някои неща на татковото бюро.

— О, бих искала да го направиш! Само да ми беше разрешил да поема нещата! Винаги съм искала, но той не може да се довери на жена да върши тази работа. Знам, че спестовните книжки са някъде там. Ще ги намериш лесно — тя се поколеба. — Не бих искала да го притеснявам, като го питам колко пари са ни останали, сякаш го очаквам да умре — в очите й се появиха сълзи, набъбнаха, но не преляха. — Така че е добра идея ти да прегледаш нещата. Но не оставай до много късно. Имаш нужда от почивка.

Старото писалище беше затрупано с книжа. В съзнанието на Мартин изплува детският спомен за ядосания глас на майка му: „Поне веднъж ми позволи да оправя тази бъркотия, Ийнък!“

Под купчина бланки за рецепти, стари пощенски картички, писма, календари и мостри от лекарства в картонени кутии се намираха удостоверението за брак и актовете за раждане на Алис и Мартин. Също така на Ийнък-младши, Сюзън и Мей. Защо ли, за бога, баща му ги пазеше още? Тук беше и договорът за ипотеката, който трябваше да се съхранява в банков сейф, в случай на пожар. Ето я и застраховката за инвалидност — сигурно много малка, но невалидна точно сега, когато, на шестдесет и пет години, баща му най-много се нуждае от нея. Мартин преглътна гневно. Ето три спестовни книжки, захвърлени небрежно в бъркотията. Той ги отвори и събра сумите наум. Четири хиляди четиристотин осемдесет и три долара и седемдесет и шест цента. Започна да рови недоверчиво за друга книжка, но не можа да намери. Това беше. Ето какво имаше баща му след цял живот упорит труд!

Мартин беше слисан и отчаян. Боже господи! Четири хиляди долара и тази скромна къщичка, тази кутийка, лишена от всякакви удобства и елегантност, която във всяко отношение се нуждаеше от ремонт! Колко често беше чувал историята, разказвана с гордост, за това как е била купена!

„Хвана ми окото, както си стоеше на кръстопътя само на три мили и половина от Кипър. От банката се радваха да ми дадат заема. Вече имах добра репутация, а бях в тази държава само от шест години.“

Това беше всичко — тази къща и кошницата с ябълки, оставена от благодарен пациент. И кой щеше да се грижи за родителите му сега, ако не собственият им син?

Сигурно би било трудно за майка му. Той си спомни онзи път, когато баща му беше загубил сто двадесет и пет долара. Парите били сложени в джоба му, когато отивал в града да плаща сметките.

— Даже и кожена кесия ти направих! — жалваше се майка му. — Защо не я носиш?

Баща му беше засрамен.

— Забравих.

А понякога даваше пари на пациентите си.

— Те нямаха нищо — казваше той на майка му, а нейните устни се свиваха и изтъняваха, сякаш ги бе закопчала с безопасна игла. Тя се страхуваше да говори; явно все още не бе превъзмогнала благоговението си от честта да бъде омъжена за него. Ако и да бе съжалявала понякога, никога нямаше да го признае, може би дори и пред себе си. Според нейните сурови правила, тя трябваше да понася безропотно всеки товар, който Господ решеше да й наложи.

Мартин дълго седя неподвижен, после взе лист и писалка. Можеше да изпише цели страници, да излее горчивото си разочарование, но никой, освен него не се интересуваше от това. Всеки човек носеше своите горчиви разочарования сам, така че писалката се плъзна бързо по единствения лист:

„Скъпи доктор Албениц, благодаря ви за това, че ме изчакахте да взема окончателно решение. Оценявам Вашето търпение и разбиране… благодарен и поласкан от вашето предложение… невъзможно поради семейни причини… дълбоко съжалявам. Най-искрени пожелания.“

Кратко и любезно. Той покри лицето си с ръце. Мъката му беше толкова огромна, че го накара да почувства празнота.

Беше като кух, плаваше в студена сива тъга, сред пара, мъгла и шепот. Всичко, което беше пулсирало тъй ярко, се бе изплъзнало, бе паднало от протегнатите му длани. Край, край на всичко…

Край къщата се втурна силен вятър — световният вятър, който отнасяше надеждите на стотици, милиони хора. Не са ли твоите. Запомни това!

Мартин затвори капака върху безпорядъка от книжа, качи се горе и легна на леглото от кленово дърво, на което спеше, откакто бе надраснал детското си креватче.

 

 

Краят на годината се задаваше. Езерата замръзнаха, тънкият слой грапав лед стана по-дебел и твърд. Между съседите коледните приготовления предизвикваха приятна суетня; от къща на къща се разнасяха кутии с крехък домашен фондан с фъстъци. По входните врати бяха окачени борови клончета с червени панделки, а децата се спускаха по хълмовете с шейни.

Коледната утрин донесе приличен на захар сняг. Малко след шест часа извикаха Мартин при един пациент. Когато се върна, беше почти време за вечеря. Баща му вдигна въпросително очи.

— Нещо важно днес? Нещо, което трябва да знам?

— Мисля, че най-сетне успях да убедя Мери Дейц да се оперира от гуша.

— Но тя има тази гуша от петнадесет години! Режете, режете — това е всичко, което знаете да правите вие, младите! — явно беше един от раздразнителните дни на баща му.

— Жалко само, че няма да я оперирам аз.

— Хъм. Оня ден ми разправяше нещо за… за вентри… Не мога да си спомня. Какво беше?

— За вентриколограмата ли говориш?

— Да, точно така. Кажи ми пак как ставаше това?

— Ами… махаш вентрикуларната течност и инжектираш въздух през дупчица в черепа. След това с рентген може да се види къде въздухът е навлязъл в мозъка. Разбира се, това е само схематично обяснение.

— Хъм. Трябва да кажа, че в тези новости има и доста хубави неща. Но тези хора не знаят всичко, Мартин. Не се оставяй да те измамят само защото са свързали имената си с някакви си там надути статии.

— Не, татко. Няма да се оставя да ме измамят — баща му изглеждаше толкова дребен и стар! И също така някак ужасяващо вдетинен.

— Какво ще стане, когато онези хора си разделят човешкото тяло помежду си, а? Един ще изучава лявото ухо, друг — дясното коляно! И накрая няма да остане лекар, който да бъде способен да лекува целия пациент!

Някога баща му казваше: „Какви чудеса ще видиш само през живота си, Мартин!“ Но сега болестта и прикритата завист, която разяжда старите хора, го бяха променили толкова, че не приличаше на себе си. Мартин го заболя.

Празничната маса беше подредена в трапезарията, която се намираше в по-студената част от къщата. Баща му усещаше студа.

— Не мога да разбера защо трябва да ядем тук! — недоволстваше той.

— Да ти донеса ли електрическата печка? — попита Мартин.

— Не, не, чакай, аз ще я донеса — каза Джийн. — Ти нарежи пуйката, Мартин.

Някога това беше работа на баща му. През всичките онези години с пуйки за Коледа и Денят на благодарността^[1], с великденските шунки, изядени в тази стая! Отсега нататък това щеше да бъде задължение на Мартин, така че щеше да бъде по-добре да свиква. Първо се отрязват кълките, после се отделят през ставите, след това крилцата. Сега разрежи леко гърдите.

— Господи, та той е истински специалист! — викна въодушевено майка му. — Ийнък, ще кажеш ли молитвата?

— Нека Мартин го направи.

— За това, което сега ще получим, Отче, ти благодарим — промърмори Мартин.

Тримата си подаваха платата един на друг. Чинията на баща му бе препълнена със задушен лук, пуйка, пюре от ряпа, пюре от картофи и сос от боровинки. Той не беше изгубил невероятния си апетит. Ядеше лакомо в пълно мълчание, втренчил празен поглед в най-хубавия сервиз на Джийн, нареден на бюфета.

— Този сервиз ни беше подарен за сватбата — неочаквано рече Джийн. — И знаеш ли, досега е счупена само една чиния, и то не от мен. Направи го една съседка, която ми помагаше да разчистим масата. Затова не обичам да ми помагат. Дори и когато не чупят, нащърбват чиниите.

Настъпи мълчание. Мартин се опита да измисли нещо.

— Много ми се иска Алис да беше тук — рече Джийн.

Той разбираше, че тази забележка е предизвикана наполовина от истинско желание и наполовина от усилие да разчупи тишината. Мартин се опита да й помогне:

— Мислиш ли, че ще намери възможност да дойде преди пролетта?

— Сигурно не. Пътищата са много лоши, а железопътните връзки са ужасни. Ще трябва да отиде чак до Бостън и след това да се върне на запад.

— Все пак си мисля, че ще го направи — рече Мартин.

— О, твърде вероятно! Алис е добра дъщеря. Знам, че й се иска да види баща си. Иска ли някой да опита от моя минсмийт^[2]? Донесох два буркана от мазето. Много е вкусен в деня след Коледа със студената пуйка. Ийнък! Ийнък! Какво ти е?

Татко се беше хванал за сърцето.

— Не се чувствам добре — той дръпна рязко стола си назад. — Ужасно ме боли. Ужасно! — извика той високо.

И докато го гледаха онемели, Ийнък стана, изтегна се, замръзна за миг, после подгъна колене и се строполи. Лицето му се удари в ръба на масата и издаде ужасяващ звук. Столът се разцепи на трески.

— О, господи! — изпищя Джийн. — О, господи! Ийнък, стани! Мартин! Ийнък! Стани!

Викът й остана да звучи в ушите на Мартин до края на живота му, а тази Коледа бе завинаги белязана с горчивия спомен.

Ийнък бе поставен във всекидневната между двата предни прозореца. Хората идваха с печални лица, както си му беше редът, покланяха се на вдовицата, която, след като първите й спазми от плач бяха преминали, седеше и мълчаливо приемаше съболезнованията. Всички поглеждаха към мъртвеца, облечен в най-хубавия си тъмен костюм, излъчващ някакво скрито достойнство. Надраснах дребните грижи и там това, което вие не знаете. Гледаха го с объркване и страх. Стъпваха на пръсти и излизаха от стаята със същите печални лица, с които бяха дошли.

Стояха на групички до верандата, по пътечката и на пътя, подвикваха си и се поздравяваха бодро:

— Искаш ли да те закарам у вас, Джордж?

— Ей, ама ти кога си купи нова кола?

Когато вечерта останаха сами, Мартин се върна в стаята. Не го беше развълнувало толкова лицето на баща му, колкото неговите ръце. Не беше ли странно? Да, ръцете му, сключени на гърдите, както ги беше нагласил погребалният агент, восъчни и сякаш по-големи от живота. Дали наистина бяха толкова големи, или погребалният агент им бе направил нещо, за да изглеждат така? Ръцете, този чуден проводник на мозъка, който можеше да ги накара да се извият и да хванат топка, да се свият в челичени юмруци или да се разтворят и да погалят с нежни длани. Прекрасно, прекрасно. Татковите ръце.

Мартин си спомни повърхностните си прочитания на учебниците по психиатрия. Дали Фройд беше казал, че най-големият удар за един мъж е смъртта на баща му? Цялата тази мрежа от объркани и сложни спомени, гняв, утеха и увереност, хумор, мъдрост и упорита глупост — всичко това, което го бе създало и което щеше да носи през годините, лежеше тук. Мартин се опитваше да постави някакъв ред в тази бъркотия, но не можеше. Всичко свършваше дотук.

Татко мой, ти отиде толкова надалеч! Мисля, че ако говоря достатъчно високо, сигурно ще ме чуеш. Не мога да разбера защо думите ми не достигат до теб. Лежиш тук, но всъщност те няма. Всичко в теб е СПРЯЛО. Тази твоя смърт ме плаши. Досега много пъти съм се срещал със смъртта, но не и с твоята. Има неща, за които ми се иска да бях говорил с теб, докато беше здрав. В много отношения мама беше глава на семейството, защото все пак някой трябваше да се справя с проблемите. Но ти винаги си бил сърцето. Ти беше сърцето…

 

 

Заедно с купчината писма през следващата седмица дойде и една бележка от Джеси Мейг:

„Баща ми и аз много съжаляваме за смъртта на баща ти. Той беше мил човек и ще липсва на всички ни. Ако имаш малко време, ще минеш ли да ни посетиш? Ще ти бъде ли възможно следващата неделя в четири за чая?“

Той удари писмото в ръба на масата. Проклет да бъде, ако отново прекрачи прага на тази къща! Какво щяха да си помислят за него, за бога? Защо пък трябваше да иска да отиде там? В гърдите му се надигна буря, но след малко утихна. Твърде вероятно беше те въобще нищо да не си мислеха. Мартин се почувства глупаво.

Погледна отново писмото, закръглените черни знаци — необикновен почерк, индивидуален и силен като самата Джеси. Помисли си какъв ли беше животът й сега, когато сестра й я нямаше. Не че двете бяха много близки преди това, но все пак сестрата си беше сестра; това не можеше да се отрече.

Естествено той беше и малко любопитен. И защо не? Но след като помисли малко, реши, че в крайна сметка не искаше да отиде.

Няколко седмици по-късно майка му съобщи:

— Днес се обади Джеси Мейг. Попита дали си получил бележката й.

Той се засрами от държането си. А може би беше постъпил повече от грубо? Ужасно нелюбезно от негова страна беше да отблъсква протегнатата добронамерена ръка. След това си представи Джеси, седнала в огромния люлеещ се стол, свита почти на топка в него, сякаш там се чувстваше в безопасност. Беше забравил колко мъничка изглежда. Помисли си, че трябваше да отиде, поне от приличие.

И така на следващата неделя той закрачи по алеята между железните сърни, застана под топящите се ледени висулки на верандата и влезе в къщата — нещо, което никога не беше очаквал да направи отново.