Белва Плейн
Ветрове без посоки (25)

Двадесет и четвърта глава

В деня, когато отвори частния си кабинет, всъщност в деня, в който подписа договора, Мартин бе обзет от опасения, да не би да е надценил финансовите си възможности. Все още бе — и може би винаги щеше да си остане — един от предпазливите свидетели на голямата депресия. Но безпокойството му се оказа напразно.

Книгата за посещения започна да се запълва бързо. Старите му приятели от колоездаческите и хандбалните години се бяха завърнали от фронта и го бяха препоръчали на познатите си. Освен това по препоръки на колегите му от общата практика и други специалисти дойдоха още хора. Името му бе по-известно, отколкото бе предполагал. В крайна сметка стана ясно, че за първи път през живота си няма да изпитва недостиг на средства, напротив, щяха да са в повече. Щеше да придобие онази освободеност, която съпътства човек, щом изплащането на сметките не причинява главоболия.

Един ден пристигна в офиса си, преди да се запълни чакалнята.

— Подранили сте — отбеляза секретарката. Когато се сещаше за нея, винаги си казваше „малката“, въпреки че тя бе около четиридесетгодишна и имаше напълно нормално име — Джени Дженингс. — Няма никой, записан преди един и половина.

— Знам. Приключих в болницата — и затвори вратата на кабинета зад гърба си.

Истината бе, че той изобщо не бе приключил в болницата по начина, по който би искал. Пациентът бе починал. След като побутна сандвича и чашата е кафе на бюрото, отново се върна — за трети или четвърти път през изминалия час — към агонията от сутринта.

Не бе хранил илюзии дори и преди да започне кръвоизливът. Нещастието си има определен мирис и форма. Бе долавял предупредителния му дъх и преди, щеше да го долавя и в бъдеще. Това бе в сърцевината на трудната, мъчителна професия, която бе избрал. Понякога в последния момент ти се открива шанс, късметът ти те измъква от задънената улица, но не много често и не днес. От израсналото, прикрепено към каротидната артерия зло бе бликнала ярка кръв. Той бе положил невероятни усилия да я спре, използвайки пакета с марля, но тя бе продължила да блика. Желал бе да се намира, където и да е, само не на това място, в този миг.

Заобиколен бе от ръце. Забелязал бе лицата с впити в отворения череп погледи, очите, които наблюдаваха каква ще бъде следващата му стъпка. Но следваща стъпка нямаше и те всички го знаеха.

— Електрокардиограмата е права — бе казал накрая Пери над рамото на Мартин. Думите бяха скръбни, окончателни, като воя на морето в раковина. — Няма сърдечна дейност — бе казал той.

— Кислород — бе отвърнал Мартин, но вече го бяха осигурили. Тръбичката бе в ноздрите и някой ритмично натискаше гърдите на този млад мъж, който, според собствените му думи, отправени към Мартин преди няколко дни, бе играл в университетския отбор по баскетбол. Сега работел в банка, а съпругата му била родила близнаци миналата зима.

Мартин бе смъкнал ръкавиците си и с ярост ги бе захвърлил на пода. Леонард Макс, който бе упълномощеният наблюдател за тази операция, ги бе вдигнал, без да каже и дума. След това заедно бяха отишли в съблекалнята, за да наметнат лабораторните си манти и да скрият трагичните кървави петна по хирургическите дрехи. Бяха събули обувките за операционната и се бяха упътили по коридора към чакалнята да известят семейството, че баскетболистът, синът, съпругът, бащата на близнаците е мъртъв.

По-късно бе казал възмутено на Пери:

— Това нямаше да се случи, ако бе дошъл при мен преди година.

— Знам — бе отвърнал меко Пери. Той бе вечният опонент, когато Мартин бе в беда, с неизменните ободряващи, окуражаващи думи, за да извади Мартин от стагнацията, или с мълчаливото си съпричастие при разразяването на бурята, както бе в случая.

— Идиоти! — бе извикал Мартин. — Да го лекуват от невроза, когато той се е оплаквал от главоболие! Напрежение в работата, грижи около близнаците, казват те. Господи, какъв позор… Върви, че ми разправяй сега за координираността в действията на невролозите!

Спомни си младежа, спокойствието и куража му, които по всяка вероятност бяха престорени, кой ли не би се ужасил, ако научи, че в главата му набъбва някакво зло и притиска мозъка му? Но той беше проявил твърдост, беше ободрявал съпругата си, бе стиснал ръката на Мартин, бе пуснал една-две плоски шеги.

Понякога в тази работа виждаш толкова смърт, че ти се приисква да си станал кожен лекар или по-скоро учител по математика, продавач на коли, какъвто и да е, само да не бъдеш това, което си. Нечия смърт те срязва като нож, причинява болка също както изникват пред очите ти някои ранени от войната, докато споменът за други избледнява — не защото първите са били по-достойни, а защото… ами просто така се случва. И той се сети за момчето, което винаги щеше да си спомня като момчето от Чикаго. Загубата на пръста му го бе впечатлила толкова, колкото и представата за смъртта.

Татко, помисли си Мартин. Татко изпитваше тази толкова лична и понякога съвсем непрофесионална загриженост.

Бе се опитвал да я прикрива, но човек се досещаше от начина, по който стисваше мундщука на лулата и думите му почти не се разбираха. Майка му ги предупреждаваше да не му досаждат вечерта, защото се било случило нещо лошо — пациент бил починал. И погледът й ставаше толкова угрижен! Нежни души бяха те двамата.

Все още го връхлиташе понякога онази мъка, която бе почувствал при смъртта на баща си. Сети се за деня, в който бе срещнал Леонард Макс. Първия работен ден на младия лекар. Мартин го бе попитал нещо или му бе поръчал да свърши нещо, а Макс не му бе отговорил веднага. Мартин, нетърпелив, както винаги, бе избухнал. Малко по-късно някой му каза, че същата сутрин момчето научило за смъртта на баща си. И Мартин, спомнил си за своя баща, беше изпитал срам и съчувствие, което не би могъл да изрази с думи. Бе се извинил на Макс.

— Нервирам се твърде бързо. Аз съм един проклет перфекционист. Прости ми.

В този момент „малката“ секретарка отвори вратата.

— Помислих си, че може би ще желаете втора чаша кафе. Но вие не сте се докоснали до храната! — възкликна тя укорително.

— Знам. Размишлявах.

— Остават ви само петнайсет минути.

Мартин послушно разви сандвича и се облегна на стола. Именно в тази стая живееше. Тя бе същността, центърът на неговата вселена. Тук той седеше часове наред и изслушваше разказ след разказ за симптоми, истории, които или щяха да се увенчаят с щастлив завършек и със здраве, или да приключат нещастно. Всяка от тях започваше от другата страна на писалището му. Всяка бе ново, страшно приключение.

Какво виждаха хората, когато за първи път влизаха тук с изпотени длани и пресъхнали от страх гърла? Виждаха спретнато обзаведена стая с приветливи картини и много книги по лавиците. Виждаха мъж с уравновесени, професионални маниери, някакъв напълно непознат човек, на чиято репутация възлагаха всички надежди. Нямаше как да знаят за неговите страхове, личната му вина, напразните му въжделения и невероятни амбиции.

Джени Дженингс бе оставила пред него огромен куп писма, които чакаха отговор. Най-отгоре бе писмото от господин Брейдбърн. Мартин от години не бе получавал вести от него, дори не го бе посетил по време на войната. Защо? Най-вероятно, за негов срам, защото не искаше да го питат за Джеси и Клер.

Така или иначе пред очите му бе писмото, в което Брейдбърн се интересуваше дали би могъл да предложи подходящо място за един младеж с блестящи способности, който желаел да работи в Америка. До този момент имал любопитни разработки в областта на невропатологията и би искал да ги подкрепи с практически знания. Има ли възможност Мартин да намери място за него в лабораторията?

Изследвания! Вълна от гняв и срам заля Мартин. Какво би могъл да предложи на този човек? Много малко. Нищо, освен това, което Ийстмън бе предложил на самия него. Тъй като практиката се разрастваше — шанс да работи като хирург и да печели пари. В това нямаше нищо лошо. Ала не отговаряше напълно на представите, които имаше в началото, нали?

Неочаквано се сети за Албениц, който бе искал да има собствен институт и го заслужаваше. Той би могъл да помогне много повече на болните, ако мечтата му се беше осъществила. Отбеляза, че през последните месеци е бил толкова зает, че изобщо не се е сещал за Албениц. Затова вдигна телефонната слушалка и бе уведомен, че докторът е починал. Починал от сърдечна недостатъчност преди около година. Мартин навярно бе пропуснал съобщението във вестниците. И не само той. Sic transit gloria^[1]. Ти си тук, оставяш малката си следа и не след дълго си забравен.

Госпожица Дженингс почука на вратата.

— Отвън чака един мъж — каза тя — без запазен час. Обясни, че сте оперирали неговия зет сутринта. Този, който починал — тя сякаш се притесняваше. — Изглежда добре, но искате ли все пак да остана? — известно е, че покрусените хора могат да бъдат опасни, бе скритият смисъл зад думите на Джени.

— Не — отговори й той, — всичко е наред. Покани го да влезе.

Мартин стана и протегна ръка.

— Толкова съжалявам — започна, — дори нямам думи, господин…

— Амброуз. Бях в болницата сутринта — мъжът бе изморен и сякаш се извиняваше за нещо. — Отведох дъщеря си вкъщи.

— О — каза Мартин отново, — много съжалявам. Той бе чудесен млад човек.

— Знаем, че ви е мъчно, докторе. Но направихте всичко, което зависи от вас.

— Явно не бе достатъчно.

— Бе прекалено късно. Знаех го. А горкото момче — не, поне така си мисля. Може би го е усещал, но не е искал да ни тревожи… Кой знае?

Гласът пресекна и Мартин почувства тегнещата в стаята скръб, често изпитваната скръб, така добре познатата в работата му мъка. „Познал мъката“ — тази затрогваща мисъл от „Месия“, помисли си той и изведнъж се сети, че мъжът бе казал „знаех“. Бързо дойде на себе си.

— Вие сте знаели? Как бихте могли?

— Без причина — мъжът постави меката си шапка на коленете и започна да я поглажда с ръка. — Беше просто усещане. И си поговорихме с дъщеря ми. Решихме, че ако Майкъл умре, бихме искали да разберем защо.

Защото, мислено отговори Мартин, поставянето на диагнозата закъсня. Не беше поради липса на практика, а заради твърде често срещаната погрешна преценка. А и между различните области в медицината не съществува нужното съдействие.

— Бихме искали да помогнем, за да не се случи отново. Не сме богати, но имам някой и друг долар настрана и искам да направя дарение. Четох във вестниците за научните изследвания за болестите на мозъка, написал съм чек и бихме желали вие да го използвате както намерите за добре. Вложете го там, където ще послужи за повече знания в тези неща.

Искряща непосредственост, доброта, кураж! С глух глас — заради надигащите се предателски сълзи — Мартин отговори:

— Това са петстотин долара. Не мога да ги приема. Децата, близнаците…

Господин Амброуз се изправи.

— Всичко е наред, доктор Фаръл. Така сме решили. Тя… ние двамата го желаем. Той би бил на същото мнение.

Вгледаха се продължително един в друг, а мъртвото момче беше някъде около тях. Господин Амброуз стисна ръката на Мартин.

— Благодаря ви, докторе — повтори той и си тръгна.

Дявол да го вземе! Може би това момче нямаше да умре, ако… А може би щеше. Не се прави на Господ, Мартин. Да, но може би щеше да живее.

Стана и закрачи из стаята, взе книга, върна я на мястото й, отиде до прозореца, погледна навън, но там имаше само ярка слънчева светлина. После седна отново зад бюрото и като насън видя снимките — стари и нови — в рамки под стъкло: децата си с Хейзъл, себе си с Клер пред старата стена при посещение в Смит, баща си на стъпалото на първата му кола.

— Ти ще видиш неща, които дори не съм и сънувал — често казваше баща му.

Мартин отново изруга наум.

Писмото от Брейдбърн още стоеше на писалището. О, имаше ясна представа какво би трябвало да бъде мястото, където би могъл да приеме младия специалист! Виждал го бе в мислите си, планирал бе всяка подробност през дългите безсънни нощи.

Веднъж бе започнал изследване на тумори на хипофизата, но го бе изоставил по средата, когато бе напуснал стария Левелин, преди много години. Сложният въпрос за циркулацията в мозъка — толкова много неща би желал да открие! И трябваше, задължително бе всичко това да се съчетае с хирургията. Тогава, разбира се, и психиатрите щяха да са добре дошли, щеше да има нужда от тях за разрешаването на…

Мартин удари с юмрук по масата. В такъв случай щеше да се намери място и за протежето на Брейдбърн, и за много други. И, разбира се, Пери щеше да оглави анестезиолозите, добрият Пери, на когото можеш да разчиташ. И Леонард Макс. В душата на този приятел интелигентност и себеотрицание бяха изписани с главни букви!

Джени Дженингс отвори вратата.

— Отвън вече чакат седем човека — напомни му тя с укор.

Мартин въздъхна.

— Добре. Покани първия да влезе.

 

 

Вървеше бавно към къщи. На един ъгъл на Мадисън Авеню ненатрапчива витрина привлече погледа му. Зад изискано френско писалище от осемнадесети век бе поставен лакиран ориенталски параван, над него беше закачена стара гравюра. Композицията бе дискретно елегантна, оживена с водопад от лилава тъкан. Поспря за миг, за да й се полюбува. Табелата гласеше: „Джеси Мейг. Интериори“.

Съзерцавайки надписа, се сети как Клер му бе споменала, че Джеси е пробила във все повече жилищни райони.

Ах, животът! Непредсказуем, необикновен! Толкова странно си въздействат хората един на друг! Албениц, вече покойник, бе запалил искрата в него. Тази жена, Джеси, бе съхранила огъня за Мартин и го бе дарила с Клер — перлата, скъпоценния камък на живота му. И Хейзъл — топлата и нежната. И винаги, винаги онази другата, стаената и любимата… Какво съм направил в отговор на всичко това? — питаше се Мартин и поглеждайки се за миг отстрани, се видя в цялата сложност и противоречивост на неспокойната си съвест, в устрема и усърдието си.

Щом се прибра у дома, отиде в кабинета си и моментално, преди да е изгубил кураж, вдигна телефона, за да се обади на Робърт Мозер.

— Ало, Боб? Обажда се Мартин, Мартин Фаръл.

— Случило ли се е нещо?

В гласа се долавяше изненада. Мартин никога не звънеше в дома на Мозер или където и да било другаде. Връзката между семействата се осъществяваше от жените и по-точно от съпругата на Мозер, която телефонираше на Хейзъл.

— Не, но бих искал да се видим, за да обсъдим нещо.

— Да не би да е възникнал някакъв проблем?

— Не, всъщност… Може и така да се каже. Имам нужда от пари — изрече Мартин направо и за да заглади грубостта си, обясни: — Не за себе си. Може би си спомняш, преди години бях споменал за своя… така да се каже, блян, за неосъществената си мечта за неврологичен институт тук, към болницата?

— Да, спомням си.

Мартин долови нетърпението му, което прозираше зад вежливостта.

— Ами нещо се случи тази сутрин. Няма да навлизам в подробности. Но то ме подтикна към действие. Помислих си: Ако искаш да направиш нещо, направи го.

— Не бих оспорвал думите ти — ирония и лек скептицизъм. Подозрителност.

— И тъй като си в настоятелството и си единственият, когото познавам, ми се видя логично да започна с теб.

— Парите не са в изобилие, Мартин. Работим с дефицит. Знаеш това.

— С болниците винаги е така, нали? Но и винаги закърпвате положението.

— Да, но тук става дума за милиони. След войната цените хвръкнаха.

— Знам. Но съществуват фондации… Дори и помощи от държавата. Първоначално, само колкото да задвижим нещата, за да има нещо черно на бяло…

— Защо искаш това, Мартин? Имаш ли представа в какво се впускаш?

— Отговорът на втория въпрос е да, мисля, че имам. А що се отнася до първия… стара история. Нека просто кажа, че съм убеден, нуждаем се от това. Професията го изисква. Пациентите имат нужда.

— Не липсват неврологични центрове, доколкото съм запознат с нещата.

— Вярно. Въпреки че те не са точно това, което имам предвид. Нека оставим тези съображения настрана. Не мислиш ли, че нашата болница, една от най-добрите в града или в цялата страна, за да бъдем точни, заслужава тази чест, да се увенчае с такава корона?

Мозер се усмихна. Мартин долови усмивката по гласа му.

— Добре го каза. И естествено ти се иска ти да водиш парада.

— Бих искал, Боб, да преподавам и да правя научните изследвания, които така ми липсват. Само толкова.

— Ще трябва да се откажеш от по-голямата част от практиката си, наясно ли си с това?

Имаш име, можеш да натрупаш състояние. Защо не оставиш всичко както си е? Именно това се криеше зад думите на Мозер, същото казваше и Ийстмън навремето.

— Боб, искам това.

— А луната не ти ли се е приискала?

— Наречи го невъзможно, наречи го както искаш, държа на това, защото е правилно.

— Никога няма да успея да придумам останалите членове на съвета. Светът е пълен с хора, които казват „не“.

— Веднъж само да се построи сградата, след десет, дори след двайсет години, няма значение след колко, да почнат да идват пациенти и да се върши работа, те ще са първите, които ще кажат „браво“. Обещавам ти.

— Може би.

— Боб, ще го направя, дори и ако ми откажеш помощта си.

— Да оставим чувствата настрана, Мартин. Ти и понятие си нямаш от финанси. Как, за бога, ще го направиш?

— Не знам. Ще положа началото. Ти сам си създал „Инструменти и матрици — феникс“. И не си стоял със скръстени ръце в очакване на чудо, нали? Започнал си от нулата.

— Да, би могло да се каже така.

— Добре. Ентусиазъм не ми липсва. Ще убедя и други да ме подкрепят. Знам, че ще успея. Ще организирам срещи, ще говоря. Ще получим подкрепа и от обществеността, ти го знаеш.

— Съмнявам се.

— Вече получих първия чек днес следобед. Убеден съм, че ще постъпят и други.

— На каква сума?

— Петстотин долара.

Последва мълчание.

— Петстотин долара от признателен пациент, който няма причини да ми бъде благодарен.

— Не говориш сериозно, нали, Мартин?

— За кое? За пациента? Напълно сериозно говоря.

— Имах предвид парите. Какво, по дяволите, си въобразяваш, че можеш да направиш с петстотин долара?

— Китайците имат поговорка: Всяко пътешествие започва с първата стъпка.

— Добре, но…

— Трябва ни кампания. Трябва да организираме. Ти имаш връзки в света на финансистите. Аз ще имам грижата за фондациите, а и ти би могъл да помогнеш.

— Изобщо нямаш представа колко трудно ще бъде. Фондациите са затрупани с молби за помощ.

— Боб, убеден съм, че можем да го направим — и с неочаквано въодушевление Мартин извика: — Ако в цялата история на медицината не бе съществувал този стремеж и вяра, ако човечеството не бе набирало средства за строеж на болници, финансиране на научна работа, обучение на специалисти, твоята дъщеря нямаше да играе тенис сега.

Отново настъпи мълчание. Този път по-продължително. Със слушалка в ръка Мартин чуваше шумовете от улицата, от кухнята, чуваше и мълчанието на Мозер. Най-сетне долови уморената му въздишка.

— Печелиш, Мартин, убеди ме. Но ще се наложи да обсъдим още много неща. Ще трябва да изготвиш някои приблизителни цифри, съвсем груби сметки, за да добия бегла представа за какво всъщност става дума.

— Ще го направя.

— И най-добре се посъветвай с човек, който разбира от пари, преди да ми представиш тези цифри. Да ти призная, нямам ти доверие, що се отнася до финансови въпроси.

— Не бих могъл да не се съглася с теб. Но в случая ще се справя. Дай ми три седмици. Ще ти се обадя.

— Чудесно, Мартин. Действай — Мозер затвори.

В стаята витаеше някаква нереалност. Главата на Мартин олекна и сякаш му се зави свят. Погледна ръцете си — те като че ли принадлежаха на някой друг. Какво бе направил? Замисли се. А може би в крайна сметка ще се окаже свръх силите ми?

По-късно реалността отново доби очертания. Чанта с ябълки или картофи се изсипа на пода и се чу детски вик. Камиони спряха вън на улицата, хамалите се заяждаха и ругаеха шеговито. Животът продължаваше да си тече с присъщите му шумове и ведра глъч.

Ще стане, реши най-сетне. Така или иначе ми е необходимо да съм претоварен с работа. Такъв съм си. В противен случай прекалено много мисля. Винаги е по-добре да действаш, да опитваш, дори и да те чака провал.

Той стана от стола. Всяко пътешествие започва от първата стъпка.