Белва Плейн
Ветрове без посоки (9)

Осма глава

Фърн винаги дразнеше Алекс, че се била омъжила за него, защото се влюбила в къщата му.

— Е, естествено — отговаряше той, — как може човек да не се влюби в Лам Хаус?

Къщата лежеше между дъбове и овощни дървета, сякаш самата тя посадена. Толкова проницателни се бяха оказали хората от епохата на кралица Елизабет с тяхното чувство за дом и поколения!

През ромбоидните прозорци долу на юг се виждаше селцето Голямо Бароу. Малко Бароу се намираше на три мили на запад. По склоновете на долината цъфтяха крушови дървета и хълмовете тънеха в омара.

Фърн се извърна от триножника. Болонките, излегнали се лениво с носове на тревата, вдигнаха въпросително глави. Те бяха дошли с нея през Атлантическия океан и следваха всяко нейно движение.

— Не — каза им тя. — Не съм свършила още.

После вдигна очи към пейзажа над триножника. В горния му ляв край лежеше зелено петно, изпъстрено с бели точици, които едва се движеха. Всъщност това бяха овцете от фермата Балистър. Всичко беше миниатюрно и идеално, като прецизен часослов. Тази долина бе просто една дупка на земната повърхност.

— Сякаш Господ е докоснал с пръст, без да натиска, и така с направил Англия — рече тя гласно. Бе доволна от себе си, че цитираше Елизабет Барет Браунинг^[1]. Беше започнала да изучава английските поети — от Чосър^[2] до Елиът^[3], защото вярваше, че щом някой живее в дадена страна, то трябва да познава и поетите й.

— Сега, когато те опознах достатъчно — й бе казала майката на Алекс само преди няколко седмици, — мога да ти кажа това. Трябва да призная, че не бях много доволна да имам снаха американка. Голяма част от американските момичета не са никакви дами, не мога да не го кажа. Но ти си, и то очарователна, Фърн! Всички го признават!

Бяха застанали в хола на горния етаж, който подобно на долния бе украсен със семейни портрети: скуайъри от осемнадесети век с бричове и дантелени маншети, облечени в мрачно черно свещеници, един адмирал с триъгълна шапка, двама членове на кабинета — тори, от деветнадесети век — и върху камината — първият стопанин на тази къща от епохата на кралица Елизабет насам, с телешко лице и сънливи очи. Къщата му бе дадена за заслуги към короната някъде в Западна Индия. Всички те бяха Лам.

Майката на Алекс произхождаше от прилично и скромно семейство на учители.

— Естествено — бе казал Алекс насмешливо, но не и презрително — цялата тази работа с предците засяга повече нея — баща му в последните си години бил доста отегчен, а понякога и непочтителен с това.

На масичка в ъгъла на площадката на стълбите имаше фотографии в сребърни рамки.

— Това, разбира се, е Едуард Седми като принц на Уелс — информира я старата госпожа Лам.

Фърн се наведе да разчете посвещението, написано с неясни драскулки.

— Съпругът ми често ходеше на лов с Негово кралско височество.

— Обзалагам се, че е ходил и по леки жени с Негово кралско височество — бе отбелязал Алекс, когато останаха насаме.

— Докато вие с Алекс бяхте на сватбено пътешествие, накарах да преместят снимката на Сузана тук, в хола. Преди стоеше на пианото в гостната, но според мен това е неподходящо, след като Алекс се ожени за теб.

Фърн измърмори, че няма нищо против, и наистина беше така. Не изпитваше ревност, макар свекърва й очевидно да очакваше това. Все пак момичето беше мъртво. Сега бе застанало тук за вечни времена с аристократичната си простота, с ръце на скута и наниз от перли, закачен на кутрето. Това, което веднага се набиваше, бе плахото изражение на леко изпъкналите й очи. Дали не бе имала някакво предчувствие, че ще умре и ще остави момченце на две седмици?

— Право да си кажа, никак не се радвах за Сузана, макар и да беше англичанка до мозъка на костите си.

А може би просто се бе страхувала от свекърва си!

— Знаеш ли, ти си по-хубава.

Какви ненужни, безсърдечни думи!

— Хубаво е, че Неди не помни майка си.

— Трябва някой ден да му се каже, че аз не съм му майка.

— Е, да, разбира се, някога… Но той те обича, Фърн!

— Аз пък го обожавам!

Понякога връзката между две човешки същества се проявяваше незабавно, без възрастта или обстоятелствата да имаха някакво значение. Просто се появяваше.

— Всички казват, че се справяш чудесно с него.

Всички смятаха, че тя беше „много мила с Неди“, че не прави никаква разлика между него и малката си дъщеричка. Те не разбираха, че Неди наистина беше неин.

— Той изобщо не ревнува от малката! Чувала съм, че децата се държат ужасно с новите бебета в семейството. За нещастие имах само едно. Сигурна ли си, че не прибързвате в това отношение, Фърн — последното бе изречено с поглед, хвърлен за миг към талията на Фърн, където издутината едва бе започнала да личи. — Все пак Еми няма още годинка.

— Докторът казва, че съм здрава.

Фърн беше изненадана от собственото си търпение. Само преди две години щеше с труд да преглъща гнева си, но сега се бе научила да вижда нещата под повърхността. Зад бледото лице с присвити устни, зад акцента (който даже и тук, в Англия, беше простовата имитация на този на кралското семейство) прозираше една самотна жена, пропиляла напразно живота си.

Така че Фърн каза меко:

— Ако е момче, ще го кръстим Алекс, разбира се. Пети или шести ще бъде?

— Ще бъде шестият Александър Лам. Искаш ли да дойда една-две седмици предварително, за да организирам кръщенето? Сигурна съм, че ще се справя с това. И после ще остана колкото поискаш.

Горката! Очакваше да я поканят да живее с тях в Лам Хаус! „Но аз няма да направя това — помисли си Фърн. — Тя си живее много добре в Торкуей с останалите богати вдовици. Не, със сигурност няма да го направя!“

— Според мен Неди трябваше да носи това име! — оплака се госпожа Лам. — Не смяташ ли, че беше ужасно от страна на Сузана да настоява да го кръстим на баща й? Наистина той беше починал същата година, но дори и така да е, първият син трябва винаги да носи името на бащата.

— Но той все пак прилича на Алекс — увери я Фърн, въпреки че това не беше така. Неди щеше да бъде по-слаб и мургав от баща си, но възрастната жена искаше да чуе точно това.

„Бременността, както и любовта — помисли си Фърн сега, — действа успокоително. Докторът каза, че някои жени изпадали в еуфория. В такъв случай вътрешното излъчване, живото топло нещо в тялото ми — това трябва да е еуфория.“ Взе четката и коригира зеленото в картината със златни оттенъци там, където тревата беше осветена от слънцето.

Иззад ъгъла на къщата се показа малка групичка: Неди тичаше пред бавачката, която буташе количката с Еми. Фърн протегна ръце и момченцето се хвърли в прегръдките й. Тя зарови лице в къдравата му коса, която миришеше на боров шампоан. Беше й приятно, че това дете, обикновено толкова стеснително с непознати, я бе приело и обикнало.

Малкият се изскубна от прегръдките й.

— Мамо, ще слушаме ли пак музика? — попита той.

— Мама е заета — сгълча го бавачката Хъл.

— По-късно, миличко. Ще пуснем плоча.

— С пеещия човек ли?

Тя се засмя:

— Да, да, с пеещия човек.

Веднъж Неди бе влязъл в стаята, когато Алекс бе пуснал на грамофона плоча с Карузо. Без да издаде звук, той бе седнал и се заслушал, а после бе помолил Алекс да я пусне отново.

— А ще получа ли и жълт кейк?

Същия ден имаше и кейк с жълта глазура. Сега това беше ритуал — пеещият човек и кейкът.

— Ще получиш кейк, ако обещаеш да си изядеш вечерята. Не бива само да се тъпчеш със сладкиши — каза бавачката.

— Разбира се, че не трябва.

Бебето Еми спеше. Беше русо и вече доста дълго за възрастта си. Щеше да има едри кости, сякаш бе дъщеря само на Алекс, Фърн докосна с любопитство розовата ръчичка, сгъната като раковинка върху одеялцето. „Все още не я познавам — помисли си тя. — Засега всичко е скрито като подарък в лъскава опаковка. Оставен е до вратата и можем само да гадаем какво има вътре. Но то вече е тук и не е по силите ни да променим нищо.

А в същото време можем да я научим на всичко, нали? Ако искаме, дори и на китайски, вместо на английски. Всичко е толкова объркано, че ми се замайва главата.“

— Не стояхте ли твърде много на слънце, госпожо? Ако не възразявате, би трябвало да спрете за днес. Работите от обяд.

Жената говореше сериозно и сигурно искрено, освен що се отнасяше до думата „работа“. Тя едва ли смяташе заниманието на Фърн за такова.

— Да, благодаря ти, бавачке. Може би наистина си права.

— Днес е ужасно горещо.

Колко странно беше понятието на англичаните за ужасна горещина! Едва ли беше повече от осемдесет градуса^[4]. Все пак Фърн се подчини. Бавачката придърпа плетения шезлонг на сянка и изтупа възглавничките.

— Ето, кратка дрямка ще ви се отрази добре. Сега ще заведа Неди при неговото пони и двамата с господин Лам ще отидат да пояздят.

Фърн затвори очи и се остави да я обземе обичайната за бременните сънливост. Толкова й угаждаха, толкова я обичаха и се грижеха за нея! Колко жени с по две деца можеха да си позволят да се отпуснат така? Човек направо можеше да се почувства виновен заради нерешените хорски проблеми!

Старият Карфакс, който копаеше в широката леха покрай плета, удари о камък с мотиката си. Внимаваше да не събуди Фърн. Беше жилав дребен човечец с нездрав тен въпреки работата си на открито. Грижеше се за градината от тридесет години — тя вече се бе превърнала в продължение на жилестите му ръце.

Фърн отвори очи и го видя как се наведе и махна едно буренче, което нарушаваше съвършенството на розовите лехи. Той се движеше между растенията — виолетови малки пирамиди от камбанки, златисти жълтички, прашни тъмносини топчета ехинопс. Във въздуха се носеше ухание на шибой и мускусен аромат на флокс. Зад лехите имаше солидна стена от тисове, още мокри от нощния дъжд.

— Тисовете са стари колкото къщата — каза й Алекс, когато я доведе тук за пръв път. — Имаме скривалище за свещеници^[5] на третия етаж зад една фалшива стена. Ще ти покажа. Част от семейството ми са били католици, но станало опасно и най-малко от двеста години принадлежим към протестантската църква. Казват също, че и Кромуел е спал тук, но не знам дали това е истина.

— Точно като всички онези къщи у дома, в Америка, където казват, че е спал Уошингтън, когато го преследвали или той преследвал някого.

Седяха на каменната пейка; същата, на която сега Карфакс бе поставил плитка кошничка с димитровчета. Седяха тук около час и си говореха, а после доста неочаквано Алекс я помоли да се омъжи за него и също така неочаквано тя се съгласи.

Естествено бяха водени към този момент още от времето, когато ги бяха представили един на друг през зимата. Леля Мили преследваше целта си безкрайно тактично. Обикновено Фърн щеше да се възпротиви на такъв „заговор“, но тъй като бе толкова силно привлечена от Алекс, не възрази.

Той беше чудесен. Просто казано, бе й добре с него. Ободряващо — дали това беше правилната дума? „Да, «ободряващо» е точната дума“ — реши тя. По лицето му имаше бръчици от смях даже и когато беше напълно сериозен и тя му го бе казвала. Не беше свикнала с мъже, които се смееха. Баща й със сигурност го правеше много рядко!

Притежаваше изтънчено любопитство практически за всичко. На вечеря можеше да слуша чичо Дру да говори за ценни книжа и германските репарации. Задаваше уместни въпроси на някой гост, който се интересуваше от устойчиви на главня сортове рози. Със запалянковците по крикет говореше за мачове и резултати. Изглеждаше така, сякаш знаеше всичко. Но не беше невъздържан и Фърн се радваше за това. Докато пътуваше из Европа, често й се беше налагало да се защитава от младежи на тъмните хотелски тераси. За момиче, живяло доста отшелнически живот, това в първия момент й се струваше доста ласкателно, но не след дълго се изморяваше и трябваше да избира дали да понася лепкави целувки от някого, към когото не чувства нищо, или да се противопостави с риск да й бъде лепнато прозвище на педантка. Но Алекс се задоволяваше да напредва бавно. Усещаше желанието й да не прибързва, да се движи като ленива река, която ставаше по-дълбока там, където се вливаха всички потоци, и потичаше пълноводна. Това бе нещо прекрасно, когато до него се достигаше постепенно.

Така бе чела и така смяташе, че трябва да бъде.

Той очевидно много се влияеше от отговорностите си. Бе наследил солиден бизнес със застраховки за женитба, но за разлика от много други млади наследници, не бе прехвърлил работата на управители, а сам се занимаваше с това. По-голямата отговорност, разбира се, беше към детето му.

Тя си спомни деня, в който той за пръв път бе довел Неди в хотела. Бяха тръгнали за зоологическата градина, Фърн отвори вратата и ето ги двамата — високият мъж и Неди, тогава само на две годинки. Тя коленичи и протегна ръце, а момченцето дойде доста охотно, докато тя мърмореше обичайните за възрастните неща:

— Какво прекрасно момченце си! Това твоето мече ли е? Как си, мечо?

Фърн беше на четиринадесет, доста голяма, когато майка й почина. Загубата като че ли бе белязала живота й повече от всички други случки до този момент и може би точно затова бе толкова развълнувана, че детето на Алекс се сгуши в нея.

— Странно — каза Алекс. — Обикновено той е много плах с непознати.

Очите на Алекс бяха станали много нежни и в този момент Фърн разбра, че можеше да му се вярва.

През късната зима и ранната пролет двамата разгледаха заедно Лондон. Алекс имаше приятели в най-различни кръгове: бизнес, музика, социални науки, изкуство. Обядваха с двойка учители в Сохо и вечеряха в ресторант „Кларидж“ преди операта. Ходеха по паркове, улици, които Фърн вече бе посетила с Джейн Остин, с Текъри и Голзуърти. И както правеха повечето американци, Фърн се влюби в този величествен, стар, добър град.

В една малка уличка близо до Кързън Стрийт Алекс имаше апартамент, който, както по-късно разбра Фърн, беше обзаведен като Лам Хаус — с дъбови и тисови мебели от седемнадесети век, махагон от осемнадесети и картини с пейзажи от деветнадесети век. И тук личеше развитието на семейството в историята.

Алекс имаше изтънчен вкус. Фърн му каза, че би трябвало да се занимава с някакъв бизнес, свързан с изкуството — антични предмети или картинни галерии, и това му достави удоволствие.

— Но застраховките за женитба носят повече доходи. Винаги мога да купувам предмети на изкуството. А някой ден може дори да си купя картина на Мейг.

— Но ти не си виждал нищо от моите работи. Как можеш да кажеш това? — попита тя.

— Имам някакво предчувствие.

Тогава вечеряха в апартамента му и той просто беше учтив в качеството си на домакин. И все пак тя ясно си спомняше целия им разговор.

Фърн беше въздъхнала:

— Толкова съм объркана! Бих искала да знам дали изобщо имам някакъв талант.

— Има само един начин да го разбереш. Опитай. Срамота е, че си била насърчавана толкова малко.

— Малко? Та аз изобщо не съм била насърчавана! Освен от Мартин Фаръл. Въпреки че бе признал, че не разбира нищо от изкуство, той я бе окуражавал да продължава да се бори. И както си седеше на масата срещу Алекс, тя се сети за писмото, което бе получила от Мартин същата сутрин.

Беше написано в състояние на радостно вълнение. Тя, която имаше свои собствени надежди, разбра, че пред него се бе отворила врата, широк и обещаващ вход към бъдещето. И много, много се радваше за него.

Но също така се чувстваше и леко засрамена. Мислеше си за онова горещо лято в Кипър и особено за последната вечер — тогава като че ли се бе зародило нещо и може би… в даден момент, когато се завърнеше у дома… Но явно беше сбъркала. Още три години учене! И вероятно Мартин нямаше да помисли за брак още дълго време.

Жените, включително и тя, често сглупяваха по отношение на лекарите, артистите и романтичните пианисти, които младите момичета преследваха и възрастните дами обожаваха.

Глупаво. Глупаво.

— Лондон ти подхожда — рече неочаквано Алекс.

Поглеждайки навън към светлините на скъпите магазини, тя му припомни:

— Но съм родена в провинцията.

— Това, от което имаш нужда — каза той, — е дом в тихата провинция, където да можеш да рисуваш и все пак да е близо до големия град, до всичко първокласно.

После се протегна през масата и стисна ръката й.

Не след дълго отпътуваха за селото му. То си имаше павирана главна улица, аптека, магазин за тютюни много стара църква.

— Тук е мястото, където семейство Лам са били кръщавани, венчавани и погребвани. А това е портата на църковния двор. Преди тук са поставяли ковчезите, но сега я украсяват с бели цветя за булките. А това е клубът по езда, където имам три коня. Само на един хвърлей от къщи е и ми е много удобен. Яздиш ли? Да? О, нищо не може да се сравни с ездата след пукването на зората, когато всички, освен птиците, спят!

После завиха зад ъгъла на алеята и стигнаха до къщата, която дремеше в сънлива неясна светлина. Ето я — солидна, сигурна и най-вече ярка и жизнерадостна. На Фърн й се стори, че винаги бе познавала това място. Като че ли нямаше по-голямо щастие от това да живееш тук с този нежен, любящ мъж, в този златен покой.

Веднага изпрати телеграми на баща си и Джеси. Писма кръстосваха океана. Съставяха се списъци и се правеха приготовления. Леля Мили ликуваше, Фърн получи годежен пръстен от „Аспри“^[6].

Фърн изпрати инструкции вкъщи. Баща й трябваше да й донесе снимката на майка й от стаята. Трябваше да се опаковат и изпратят през океана всичките й книги и картини. Трябваше да донесат и стерлинга, който беше отделен за нея — „Птиците на Одюбон“ от Тифани^[7]. („Животни естествено“ — бе отбелязала Джеси с обичайния си язвителен хумор, който в случая беше уместен, защото Фърн ги беше помолила да й донесат и кучешките принадлежности заедно с двете болонки, които се наложи да останат шест месеца под карантина.)

Венчавката се състоя в Лам Хаус. Портата на църковния двор беше украсена с бели цветя, точно както бе казал Алекс. Върнаха се от църквата с карета, също обсипана с цветя. Неди носеше пастелносин кадифен костюм и се снима с булката и младоженеца, докато възрастните дами бършеха сълзите си.

Всички от селото бяха поканени. На голямата площадка в двора бе поднесено шампанско, а вътре се танцуваше под светлината на огромни полилеи. Трапезарията беше осветена от сребърни свещници, високи колкото човешки ръст. Позлатеният сервиз за хранене, изваден от мазето за случая, блестеше между вазите с най-хубавите рози на Карфакс — булчинско бели и кремави.

— Положително средновековно — отбеляза Джеси. — Не предполагах, че все още правят тези неща — после каза по-меко: — Беше прекрасно, Фърн. Искам да ми изпратиш от всички снимки за спомен.

Сватбеното пътешествие беше до Индия. За Фърн Мейг, която никога никъде не бе ходила и толкова бе мечтала да отиде „отвъд“, самата тази мисъл беше опияняваща. Възприемаше магията с всичките си сетива: червени лакирани мебели, тъкани със златни нишки, жасминови благоухания, пачули^[8], огън и пламъци.

За нещастие Алекс почти през цялото време страдаше от морска болест, Фърн го съжаляваше, не само заради физическите му страдания, а и защото виждаше, че той се чувства унизен.

В края на шестата седмица и тя самата стана жертва, но по съвсем друга причина — беше бременна. Сигурно се бе случило в нощта, която прекараха на сушата в Гибралтар на гости у някакви приятели на бащата на Алекс. Тази и още няколко нощи на сушата бяха единствените нормални по време на пътешествието. Беше се получил доста странен меден месец! Горкият Алекс! Все пак трябваше да благодари на бога за чувството си за хумор, което му помагаше да превръща всичко в тъжна шега.

Сега, когато Еми още не беше проходила, Фърн отново беше бременна; все още имаше пристъпи на гадене и през повечето нощи бе принудена да го разочарова. Но той беше нежен и търпелив, Фърн знаеше, че не всички мъже са такива.

Беше търпелив и в други отношения. Беше я научил как да се оправя с непознатото домакинство: чекове и банкови сметки — неща, които човек трудно можеше да овладее с чужда валута и особено трудно за Фърн, която никога не бе боравила с пари. Беше се отнасял толкова добре с нея! А също и с работата й. Верен на обещанията си, той я бе записал при най-добрите учители в града, например в бележитото училище за маслена живопис на Антонеску. За пръв път Фърн чувстваше, че научава нещо.

Алекс се появи иззад къщата и постави ръка на рамото й.

— Е, какво става?

— С рисуването или с корема ми?

— И с двете.

— Коремът ми причинява неудобства, особено когато забравя да си сложа сладкишче в джоба.

— Бисквита.

— Е, обещавам, че някой ден ще се науча да казвам на сладкишчето бисквита. Как беше ездата?

— Прекрасна. След като се роди бебето, ще ходим всяка сутрин, когато съм си у дома. А когато ме няма, можеш да ходиш с Дейзи, Нора или някой друг. Днес изведох твоята кобила да я пораздвижа. Само че съм твърде тежък за нея.

По тялото на Алекс нямаше и грам излишно тегло. „Той направо блести — помисли си тя, — от ботушите до светлата си коса и загоряла кожа; блести като позлатен.“

— И от Неди ще направим ездач. Трябваше да го видиш на понито му този следобед.

— Не се ли страхуваше? Та той е само на четири, Алекс!

— Сега му е времето да започне. А му и харесва — Алекс се загледа в картината й. — Знаеш ли, уловила си съвсем точно перспективата на тези хълмове. Случайно да си усетила, че вече не имитираш? Май развиваш свой собствен стил.

— Може би, но Антонеску казва, че все още обръщам твърде голямо внимание на детайлите. Трябвало да действам с повече замах, да изглежда по-нехайно. Разбирам какво иска да каже, но не ми е лесно да го постигна.

От алеята се чу велосипедно звънче. Само след секунди иззад избуялите храсти щеше да се появи госпожа Мак Хю от селото със следобедната поща.

— Аз ще я взема — рече Алекс.

Беше крайно време да получи писмо от къщи. Напоследък Фърн се терзаеше от мисли по дома. Леля Мили й бе писала, че при последното й посещение в Кипър баща й изглеждал необичайно изморен. Много от мъжете в семейството бяха страдали от сърдечни проблеми. Ако баща й умреше, какво щеше да стане с Джеси? Фърн съвсем ясно си представи сестра си, седнала пред картите, увлечена в сложен пасианс. Малкото й личице, заобиколено от сложни къдрици и изобилните гънки на шала, бе гордо и самотно.

Фърн се изправи рязко и се запъти към предната част на къщата, където госпожа Мак Хю току-що беше подала пощата на Алекс и обръщаше колелото си назад.

— Писмо от Америка! Две! Мисля, че едното е от баща ти, а другото — от Джеси. Останалите са реклами и покана от семейство Мърсър.

Тя седна на стъпалата да прочете писмата. Това от Джеси едва запълваше една страница.

„Ще бъда в Англия една седмица след като получиш това. Прочети писмото на татко. В момента той може да ти обясни по-добре.“

В Англия? Но как? Защо?

Бодна я лошо предчувствие, вледеняващо като облаци, закриващи слънцето — леко потреперване, сякаш на пианото бе изсвирена фалшива нота. Фърн отвори писмото на баща си и го прочете бързо. После го препрочете отново.

— О, не! — извика тя.

— Какво е станало?

Фърн се изсмя дрезгаво и странно.

— Какво има? — попита отново Алекс.

Тя му подаде писмото и се облегна на колоната до вратата, като се опитваше да потисне новия пристъп на гадене.

— Каква новина, а? — рече той.

— Не мога да повярвам!

— Защо, за бога? Толкова ли е странно?

— За бога, не смяташ ли, че е?

— Е, предполагам, че човек не би могъл да очаква Джеси да се омъжи, но ето че тя все пак…

Фърн се изправи. Гаденето й беше попреминало.

— Мисля, че това е… отвратително!

— Не разбирам. Между другото познаваш ли този човек?

— Да, той е лекар, както вече прочете. Селски лекар. Там са само ферми и хълмове, като в Шотландия — каза тя без никаква връзка.

— Но познаваш ли го? Що за човек е?

Фърн преглътна, сякаш в гърлото й бе заседнала твърда буца.

— Трудно е да го опишеш — поклати намръщено глава тя. — Той е много интелигентен, с разкрепостено съзнание. Тих човек, с огромна неспокойна енергия. Но това е противоречиво и сложно…

— Всички сме изпълнени с противоречия, а някои повече от останалите. Както и да е, ако той и Джеси се обичат, не виждам защо трябва да наричаш това отвратително.

— Тя може и да е влюбена в него. Не се съмнявам, че е така. Но колкото до него… Е, ти би ли могъл да се влюбиш в Джеси?

— Аз не, но мога да отговарям само за себе си. Това не значи, че някой друг не може. А и много я харесвам. Тя е остроумна и сърдечна.

— Но той не може да я обича! Това е невъзможно!

— Не знаеш какви са чувствата му, Фърн. Наистина трябва да се радваш за тях. За Джеси.

— Прочете ли цялото писмо? Ще наемат апартамент в Лондон. Той ще работи тук през следващите три години.

— Значи в крайна сметка няма да бъде селски доктор, нали? Ще заживеят съвършено нов живот.

Алекс стана и изправи Фърн на крака.

— Хайде да влезем вътре. Трябва да взема душ и да се преоблека. После ще пием чай. Да, наистина трябва да се радваш за тях — повтори той, докато се изкачваше по стълбите.

Фърн легна на леглото. От банята се чуваше душът. Парата замъгляваше огледалото на отворената врата, затова видя отражението си неясно. Легнала в средата на огромното легло, Фърн изглеждаше окаяно и се засрами от себе си. Защо трябваше да завижда на Джеси за това чудесно избавление?

Колкото пъти си помислеше за сестра си, си я представяше малка и сгушена, понякога дори разплакана, с буца на челото, причинена от Фърн. Джеси бе символ на лишение и несправедливо положение.

После се замисли за Мартин. „Той е тих човек — бе казала на Алекс минути преди това, — с огромна неспокойна енергия.“ Можеше да прибави и повече: чувствителен, с бърз ум, напрегнат, сдържан, интелигентен, мил, горд, амбициозен — и все пак нито една от тези думи, дори и „амбициозен“, не изясняваше как така се бе оженил за Джеси.

Фърн бе изпълнена с горчив яд.

— След като се настанят — рече Алекс, докато се бършеше, — ще направим празненство в тяхна чест — очите му проблясваха дружелюбно. Той обичаше празненствата. — С малък оркестър и гирлянди от лампички по дърветата. Добре дошли в Англия и така нататък. Какво мислиш?

— Легни за малко при мен — каза тя.

— Мислех, че ти не…

— Искам само да ме прегърнеш. Не е нужно да правим любов, освен ако не искаш.

Той притегли главата й към рамото си.

— Знам, че не се чувстваш добре. Мога да почакам. Надявам се, че между нас има нещо повече от това.

„Да — помисли си тя. — Чудя се защо е цялата тази мистериозност. Човек може да си помисли, че това влизане на мъжа в жената е крайната цел на всичко, а то всъщност става толкова бързо, че изобщо не си струва шума, който се вдига около него. Това, което наистина има значение, е да те прегръщат и обичат; да се събуждаш нощем и да виждаш, че не си сам; да се грижат за теб така, както Алекс. Той направи толкова много за мен! Нещата, на които ме научи, ме накараха да се чувствам по-зряла.“

Ръцете й се плъзнаха по издатината под гърдите й. Бебето се размърда за пръв път. На вратата бе потропал нов пърхащ живот. Колко лошо, че тя чувстваше гняв и изобщо каквото и да било друго, освен благодарност и… радост! Тя имаше всичко. Всичко!

— Подремни малко — рече Алекс. — Имаме още час до чая.

Небето неочаквано бе потъмняло. Захладня. По прозорците затрополи дъжд. Алекс дръпна завивката върху двамата, докато главата на Фърн още лежеше на рамото му. Фърн почувства топлината му и вълненията й се поуталожиха.

„Колко съм глупава — помисли си. — Алекс е прав, това изобщо не е наша работа. Докато сме заедно с Нед, Еми и това, което сега мърда и се обръща в мен, защо трябва да ме е грижа какво правят другите?“

И само след няколко минути потъна в сладък сън.