Белва Плейн
Ветрове без посоки (10)

Девета глава

Мартин излезе навън в уханната утрин. Усещаше влажния въздух по кожата си. Тук, в Англия, юни все още приличаше на пролет. Пътят към болницата „Свети Вартоломей“ беше дълъг, но той обичаше да започва работния ден с енергия и добро самочувствие, които идваха от физическите упражнения. С точно такова усещане Мартин прекоси парка и сви надолу по алеята.

Годината се бе оказала по-добра, отколкото беше очаквал. Усмихна се, все още под влиянието на единия час след ставане, прекаран в приятния апартамент на площада с кестени и чинари. Бяха закусили с Джеси близо до еркера, който гледаше към изпълнената с птици зеленина. Последния път, когато погледна към жена си, тя беше заета с някакви последни детайли в малката стаичка, приготвена за бебето, което очакваше всеки момент — може би дори днес!

Той определено не беше планирал да имат дете толкова рано, за разлика от Джеси. Тя щеше да бъде чудесна майка. Досега това не му бе идвало наум, но в такива самотни дълги разходки на човек му хрумваха какви ли не мисли… Да, тя щеше да бъде чудесна, с цялата си забележителна за дребното й тяло енергия. Беше също така и добре организирана; винаги планираше нещата предварително, така че самата работа изглеждаше съвсем лесна. Възхищаваше се на способността й да се справя с всичко и можеше да си я представи как управлява със своя умел, жизнерадостен маниер едно домакинство с много деца. Жизнерадостна. Такава беше Джеси. Ако трябваше да се измисли само една дума, която да я опише, това бе „жизнерадостна“.

Мартин си припомни деня, в който се бяха нанесли в апартамента, тъй мрачно мебелиран. Това, комбинирано с пердашещия дъжд, го бе накарало да се почувства толкова потиснат, че му се бе приискало да се обърне и да си излезе — той, който обикновено нехаеше за вещите или за външния си вид! Но Джеси направи истинско чудо с тези стаи! Напълни ги с цветя, евтини маргаритки в яркосини стъклени вази. По стените закачи плакати: чудесни пейзажи от вечните градове — фонтаните на Воклуз^[1], Венеция и Сеговия^[2]. Стана страстна почитателка на битпазарите. Един ден домъкна вкъщи потъмнял и разнебитен от времето съд, който по-късно се оказа чудесен сребърен чайник. Бе толкова доволна от себе си! Джеси знаеше как да прекарва добре времето си и как да си попълва знанията. Допълваше и неговите — заведе го във всички галерии и музеи в града. Отидоха на представления в Елизабетинския театър, на балет и, разбира се, на опера, която страшно му хареса. Често се ровеха в антикварните книжарници.

През есента бяха в Париж; там се провеждаше конференция на невролозите. Не пропуснаха нито една улица, нито едно ъгълче от града. Коледа празнуваха в Рим. Видяха как растат палмите в Корнуол. Бяха и в Ълстър — там посетиха селцето е каменни къщички, където се беше родил бащата на Мартин и бяха погребани предните му. Мартин бе дълбоко развълнуван от неговото достойнство и самота. Да, това бе забележителна година, и то благодарение на Джеси.

Не че в началото на брака си не бе имал притеснения! След като веднъж премина първият шок и въодушевление от възможността да работи с Брейдбърн, той осъзна, че в Англия отново ще види Мери. Тази мисъл го измъчваше по време на целия път през Атлантическия океан. Чувстваше… Всъщност не знаеше какво точно чувства, освен определено неудобство и желание някак си да избегне цялата тази работа, което, разбира се, беше невъзможно.

Бяха откарани направо в Лам Хаус. Беше един от онези сиво-зелени английски следобеди — наполовина дъжд, наполовина тежка мъгла. Небето бе изпълнено с шумни птици: скорци и врани; селцето изглеждаше чудесно.

— Обичам такива дни — отвърна Мери на нечия реплика за времето.

На Мартин му се струваше странно, че си спомня такава незначителна забележка.

Когато наближиха къщата, Мери стоеше на входната врата. От едната й страна бе застанал Неди, а от другата — малко момиченце, което едва можеше да стои изправено. Мартин се почуди дали тя осъзнава каква гледка представлява, цъфтяща от двете деца и бременността.

Да, той си спомняше този ден. Тогава отидоха да се разходят наоколо. Естествено Джеси му бе описвала мястото преди това, но то едва ли можеше да се вмести в някакво описание. Той самият не намираше думи за него.

Без наистина да има каквото и да било предвид, той отбеляза:

— Доста по-различно е от Кипър, нали?

Мери отвърна с недвусмислен гняв:

— Да, нали?

Да не би да ревнуваше от Джеси? Но нали не го бе поискала за себе си? На Мартин му дойде наум, че ядът й може би идваше от това, че го смята за ловец на зестри. Тази мисъл го жегна и щеше да продължи да го прави, ако й позволеше. Защото все пак той наистина живееше от чужди пари, нали? И живееше добре. Е, тогава май наистина изглеждаше като… като ловец на зестри!

Но не за дълго! Мнението на Мери нямаше никакво значение! А и това беше нечестно! Алекс бе желан от жените — мил, щедър и интелигентен, а съвсем случайно — и богат. Мартин можеше лесно да го хване яд при първата им среща — не защото в сърцето му имаше останки от желание към Мери, тя го бе отблъснала и с това бе приключено, а поради естествената завист към победителя. Вместо това хареса Алекс. Просто не можеше да не го хареса човек.

Все пак от време на време си припомняше първите си страдания за Мери, които бавно и болезнено бяха преминали в гняв, а накрая — в безразличие. Е, все още имаше известно смущение, когато я видеше, но това бе всичко. Мартин продължаваше и може би винаги щеше да си бъде ужасно докачлив. Същински таралеж!

Полагаше невероятни усилия да преодолее това свое смущение. Мери очевидно го бе превъзмогнала; вероятно затова бе толкова студена, когато двамата с Джеси пристигнаха. Може би сега тя виждаше, че той работи усърдно, че ще постигне нещо в живота и че междувременно се старае да направи Джеси щастлива.

И така връзката между двете семейства бе сърдечна, но не и много близка. От време на време се срещаха в града на вечеря или театър. Два-три пъти Мартин и Джеси посетиха Лам Хаус сред рояк от гости и дечица. Джеси беше отклонила последните няколко покани и той бе съгласен с нея. Наистина нямаше време за губене; не беше господар на себе си като Алекс. Пък и Лам Хаус беше съвсем различен свят. Алекс, като типичен англичанин, имаше приятели в много кръгове. Джеси и Мартин, и двамата чужденци, увеличаваха малката си група много бавно, един по един или по-точно — двама по двама. Алекс и Мери живееха на широка нога — тя бе заета с изкуството, той имаше служебни задължения. Животът им бе сложен, а този на семейство Фаръл — прост. И двамата бяха доволни от тази простота.

— Виждам, че си щастлив, Мартин — обичаше да казва Джеси, без да пита или да се съмнява. Просто му се радваше и по този начин изразяваше еуфорията си, разцъфнала с бременността. Той, от своя страна, се радваше на доброто й настроение и спокойното, нежно доверие между тях двамата…

Мартин погледна часовника си и ускори крачка. В осем трябваше да бъде в операционната. Беше ден на господин Брейдбърн. „Господин“ — колко смешно беше това обръщение на англичаните към лекаря! Съзнанието на Мартин се понесе напред, далеч от собствените му грижи, към болницата, където беше прекарал по-голяма част от изминалата година. Даже и когато беше извън сградата, сърцето му бе там!

„Какво ли е станало с онова момиче, Елдридж, през почивните дни, докато ме нямаше? — питаше се той. — А с ковача, който получил изгаряне трета степен и имаше парче стомана в мозъка?“ Спомни си онази история, която баща му бе разказвал — за попареното дете в селската кухня. Горкият татко! Бе имал желанието да помогне, но не и средствата. А сега Мартин ги имаше.

В отделенията и клиниките работеха само трима млади американци и дузина англичани. Те преглеждаха и избираха пациентите, които трябваше да бъдат обсъждани на следващия ден. Мартин често се чудеше какво ли разбираха тези хора, когато ги внасяха на колички пред преподавателите и събраните студенти. Повечето бяха твърде изплашени, за да разберат много, което според него бе по-добре. Можеше направо да ги съжали човек — парализираните, страдащите с техните подскачащи крайници и безумен смях; умиращите.

Повечето бяха бедни и необразовани, трудно намираха думи и за най-простите неща.

— Докторе, ще мога ли отново да ходя, да говоря и да бъда човек? Ще умра ли?

Техните опърпани портмонета от имитация на кожа, стиснати здраво в скутовете им, му навяваха тъга. Веднъж сънува майка си. Тя имаше точно такова опърпано портмоне. Сънува, че то лежеше на кухненската маса у дома. Майка му плачеше: „Изгубих си портмонето!“, а той й отговаряше: „Ами че ето го, мамо, не го ли виждаш?“ Но тя продължаваше да плаче и да кърши ръце. Сънят го натъжи.

Съжаляваше и животните. Беше толкова мекушав! Трябваше да се научи да го прикрива! В лабораторията работеха с маймуни и кучета. Мразеше да ги докосва и да печели тяхното доверие само за да ги тормози след това. И все пак трябваше да го прави. Как иначе можеха да разберат какво правеха клетките след удар или как заздравяваха раните на мозъка? Как иначе можеха да научат каквото и да било? За щастие Евън Левелин, жилест мургав уелсец, велик невролог, се отнасяше добре с животните и свеждаше страданията им до минимум. Иначе Мартин едва ли щеше да издържи.

Беше истинска привилегия да ти позволят да делиш една лаборатория в мазето с Левелин. Джеси, която бе дочула Мартин да говори за микроскопи, му беше купила хубав „Цайс“ и заедно с Левелин и този „Цайс“ през дългите следобеди и често до късно вечер той поставяше основите на всичко, което знаеше за патологията на клетките. Започваше все повече и повече да се убеждава във верността на това, което казваше някога доктор Албениц за единството на всички науки, свързани с мозъка: хирургията, невроцитологията и даже психиатрията бяха част от една и съща дисциплина и не трябваше да бъдат разделяни. Учените в тези области трябваше да знаят какво правят другите.

— Много от неврохирурзите грешат по отношение на мозъка — бе заявил Левелин.

Той беше близо на осемдесет, с жизнерадостни очи и удивително гладко лице. „Никога не спирай да учиш“ — казваше често той. Винаги когато се опитваха да го примамят да отиде на някакъв празник или пикник, имаше готов отговор: „Когато спреш да работиш, си мъртъв.“

„Така казваше и баща ми, и това е най-вярното нещо“ — помисли си Мартин, докато завиваше зад ъгъла и се отправяше към входа на „Свети Вартоломей“.

Брейдбърн работеше и говореше, напътстваше и обясняваше с плътния си глас. Течеше третият час от операцията и той беше изморен. По челото му се появиха капчици пот; една от сестрите пристъпи да ги попие, преди да се бяха търколили надолу.

— Вижте, голям е колкото портокал.

Мартин попи процеждащата се кръв с марля. Само преди година тези абсорбиращи квадратни парченца го бяха озадачили с висящия си черен конец. Сега знаеше толкова много, но също знаеше и колко много му бе неизвестно. Спомни си страха си, когато за пръв път видя оголен мозък под собствените си ръце; тогава му бяха позволили да хване ножа под надзор.

— Попий — нареди Брейдбърн.

Пациентът беше млад. Мартин го бе видял за пръв път в клиниката — чакаше на една пейка е жена си и две хленчещи деца. Имаше сбръчкано градско лице, лице на чиновник, почтително и изплашено. Устата му беше изкривена от болестта.

— Не мога да стоя изправен. Повръща ми се. Имам ужасно главоболие и не виждам добре.

Мартин бе видял през офталмоскопа кръвоизлива на ретината и уголемената глава на очния нерв.

— Виждате ли нещо, докторе?

— Е — отвърна той, — ще трябва да ти направим рентгенова снимка и после ще видим да те оправим.

Предварително знаеше какво щеше да покаже рентгенът: тумор, който се надигаше под слепоочния дял и който като че ли бавно нарастваше. Мартин си мислеше или по-скоро чувстваше, че туморът не беше злокачествен, но не го каза на никого. Имаше нещо особено във вида на злокачествено болните. И все пак това бе само чувство. И баща му имаше предчувствия, но често грешеше.

Този път Мартин се оказа прав: туморът беше доброкачествен и без разсейки. Когато си спомни бледата жена и децата, през сърцето му премина радостен трепет. Освен това беше и доволен от себе си.

— Останалото е работа на боговете — каза накрая Брейдбърн. — Ние направихме, каквото можахме — после вдигна поглед. — Фаръл, заший скалпа, ако обичаш. Джаспър, ти асистирай. Аз свърших.

„Би трябвало да има аплодисменти“ — помисли си Мартин. Някои от състудентите му се оплакваха, че хора като Брейдбърн били арогантни и с труден характер. На самия Брейдбърн бе лепнато прозвището „депресивен маниак“. А той просто бе човек на настроенията. Мартин го обичаше, както обичаше и всичко тук.

 

 

Няколко часа по-късно, тъкмо бе заел мястото си до Левелин в лабораторията, телефонът иззвъня. Мартин го вдигна, поговори малко и затвори слушалката.

— Жена ми е постъпила в болница с родилни болки.

— Хайде, побързай тогава, какво чакаш? — извика Левелин.

Мартин хукна нагоре по стълбите и се упъти към стоянката на такситата. Господин Мередит го настигна с колата си.

— Левелин се обади горе. Качвай се, ще те закарам.

Така Мартин тръгна с лимузина, за да се запознае с първородното си дете.

Мередит бе замислен и мълчалив. Мартин се почуди за какво ли си мислеше в този момент. Може би същото, което самият той от дълго време се опитваше да потисне и което сега ненадейно бе изскочило от дълбините на съзнанието му. Беше истинско безразсъдство от негова страна да допусне бременност! Ами ако детето се окажеше като майка си? Колко ужасно, колко жестоко! То щеше да ги мрази, и с право, за това, че го бяха създали. А Джеси, горката Джеси щеше да бъде съсипана от чувство за вина. Мартин потрепери. Цялото задоволство от деня се бе изпарило.

Мередит каза:

— Виждал съм Флеминг^[3] само веднъж. Изглежда като всички други хора. Пеницилинът ще доведе до истинска революция в медицината, само дето някои пациенти са алергични към него. Но днес не бива да те занимавам с медицина, нали? — той потупа Мартин по рамото. — Виж само каква ахилесова пета!

— Какво? — попита объркано Мартин.

— Всички имаме такива от момента, в който се роди детето. Каквото и да му се случи отсега нататък, ще го чувстваш върху себе си — всяко порязване или ожулване. Е, най-сетне пристигнахме. Късмет!

На информацията му казаха, че Джеси е вече в родилната зала.

— Настанете се удобно в чакалнята. Ще ви извикаме веднага щом свърши.

Една жена четеше книга в чакалнята. Когато Мартин влезе, тя я остави и му се усмихна. Беше Мери Фърн.

— Ти си бил в операционната зала, затова Джеси се обади на мен, когато получила родилните болки. Бях с нея допреди минута.

— Много ти благодаря. Тя добре ли е?

— Много е развълнувана. И много щастлива между болките.

Мартин седна, взе едно списание, но беше неспособен да чете.

— Четеш едни и същи думи, без да разбираш значението им — забеляза Мери.

— Знам.

— Опитай с илюстровано списание, по-лесно е — прибави тя меко. — Знам, че си лекар, но когато става дума за твоето бебе, сигурно забравяш това, нали? Така че нека ти кажа — раждането не е страшно. Всичко ще бъде наред. Наистина.

— Още веднъж ти благодаря.

— Радвам се, че се случих в града. Ще преспим тук и тази нощ.

На Мартин му хрумна, че не беше оставал сам в една стая с Мери от… от Кипър, а дори и тогава това се случваше рядко. Тази мисъл придаде известна интимност на безличната зала. Нелепо! Той усети лек аромат: нейния парфюм. Когато тя прелисти страницата, златната й гривна издрънча глухо.

Неизвестно защо, звукът го подразни. Прииска му се тя да си отиде вкъщи. После се засрами от себе си и й каза любезно:

— Сигурно е прекрасно този месец извън града.

— Да, божествено е. Но ти просто се опитваш да поддържаш разговора. Моля те, не се притеснявай за мен. Аз само ще си седя тук и ще си чета.

Тишината беше потискаща. Минутите се точеха бавно. Всеки път, когато някой минаваше през залата, Мартин надигаше глава в очакване. Мери правеше същото; после двамата си разменяха тревожни погледи. След това тя се връщаше към книгата си. Гривната подрънкваше. На Мартин отново му се прииска тя да си отиде.

Сега, когато си седеше без работа и умът му се рееше безцелно, нейното присъствие докара в съзнанието му един неприятен спомен. При пристигането му за пръв път в „Свети Вартоломей“ Хенри Баркър неволно го унижи по време на един обяд. Баркър беше колега на Брейдбърн — бъбрив, непринуден човек, който никак не приличаше на англичанин. Всяка негова дума се запечата завинаги в съзнанието на Мартин.

— Право да си кажа, когато тъстът ти писа на Брейдбърн, за да му поиска услуга, помислих, че може би ще моли за заем, в знак на старото приятелство, нали разбираш? Не мога да кажа дали и Брейдбърн си помисли същото. Но изобщо не предполагахме, че ще си имаме работа с талантлив човек. Защото ти си такъв, Мартин! — след това продължи: — Нямам търпение да се запозная със съпругата ти. Преди няколко години си говорехме за нашето посещение в Америка, когато се запознахме с нея и семейството й. Беше красиво дете, на около четиринадесет, мисля, високо за възрастта си и с най-необикновените сини очи. Никога не можах да ги забравя.

Мартин каза с равен глас:

— Това е била Мери Фърн. Тя е омъжена за англичанин и живеят в Оксфърдшайър, когато не са в апартамента си в града.

Господин Баркър беше объркан:

— О! Че колко сестри са тогава? Май че си спомням само две.

— Наистина са две. Аз се ожених за другата.

Защо още си спомняше, защо не можеше да забрави тези неща? Защо не можеше да ги заличи като тебеширени драскулки върху черна дъска?

Мери се изправи.

— Трябва да посрещна майката на Алекс и да я заведа у нас на вечеря — погледна часовника си. — Ще имаш ли нещо против, ако те оставя сам?

— Не, не, върви. Поздрави Алекс от мен.

— Ще ми се обадиш ли веднага щом научиш нещо? Ще си бъдем у дома през цялата вечер.

— Разбира се.

Мартин я наблюдаваше как се отдалечава по улицата. Все още имаше онова леко полюляване в походката. Полата й се полюшваше грациозно. Смешно, само няколко години преди това жените носеха поли до коленете. Сега бяха до средата на прасеца. Колко бързо свикваше човек с промените!

„Не мислиш ли, че Алекс направи много за Фърн?“ — го бе попитала наскоро Джеси.

Той отвърна, че не разбира какво иска да му каже, макар и да я разбираше много добре. Лам Хаус, положението и свободата бяха направили от момичето жена.

Мартин я наблюдаваше, докато тя се скри зад ъгъла. Един мъж се обърна и я загледа, вероятно учуден от сините очи върху мургавото й лице. Чиста случайност на цвят и чар и мъжете — горките глупаци! — се подлъгваха.

Но какво значение имаше това за него? Той внезапно се ядоса. Животът му беше изпълнен. Имаше своята работа, дом, а сега и дете. И то щеше да бъде нормално! Според теорията на вероятностите това не бе невъзможно и той не трябваше да се поддава на мрачни мисли. Те бяха безполезни, следователно глупави и той знаеше добре това.

Мисли за светли неща, за хубави неща, за целта си. Не мисли за миналото, а за годините пред теб… „Някой ден ще се върна в Европа — обеща си той. — Трябва да видя Епидавър^[4], храма на Ескулап. Ще доведа и сина си! Да, моя син! Ще му покажа и ще го науча на много неща, които никога преди не съм виждал! Ще му дам това, което и аз съм имал. Ръцете на баща ми обгръщаха рамото ми и ме топлеха, когато ми беше студено. Седяхме на стъпалата и наблюдавахме как на небето присветваше първата самотна светлинка на млечния път. Баща ми и аз. А сега синът ми и аз. Той ще бъде висок и непринуден, а не висок и тромав като мен. Ще има широки рамене. Мога да чуя гласа му, първото му удебеляване, когато започне да става мъж. Ето, това е смисълът на живота…“

Един човек в бяла хирургическа престилка се приближи към него.

— Господин Фаръл?

Мартин се изправи с висящ на устните въпрос, който не смееше да зададе.

— Детето е здраво, а съпругата ви е добре. Тъкмо излиза от упойката. Можете да я видите.

Влязоха в асансьора.

— Трябваше да направим цезарово сечение — каза мъжът. — Опитахме се да го избегнем, но нямаше достатъчно място. Заради гръбнака, разбира се.

Мартин го последва по коридора. Беше му странно да се види в ролята на външен човек. Дали и хората не се чувстваха така с него, дали с такова нетърпение очакваха всяка негова дума?

— Не бих ви препоръчал да имате повече деца, господин Фаръл — сериозните очи го гледаха укорително. — Казвам ви го съвсем категорично.

— Разбира се. Естествено, че няма.

Неочаквано мъжът прояви повече съчувствие:

— Сигурно сте прекарали няколко лоши часа.

— Да — каза Мартин и за свой голям срам осъзна, че първите, му страхове не бяха за Джеси, а за момчето, за неговия син. Почуди се какво ли щяха да си помислят хората, ако знаеха.

Той влезе при Джеси. Лицето й беше бяло като чаршафите, но очите й блестяха триумфално. Изпълнен с нежно разкаяние, Мартин се наведе, целуна я по челото и погали влажната й къдрава коса. Тя промърмори нещо и затвори очи.

— Сега ще спи — каза сестрата. — Искате ли да видите бебето?

На вратата на бебешкото отделение му показаха вързоп, увит с розово одеялце. Той си спомни, че изобщо не бе попитал за пола на детето и почувства опустошаващо разочарование.

— Прекрасно момиченце — каза сестрата.

Мартин се вгледа в бебето. Нямаше никакви белези от борбата си, когато бе минало през родилния канал. Имаше дълга черна коса.

Сестрата ликуваше:

— Можеш направо да я сплетеш на плитки, нали?

Мартин знаеше, че от него се очакваше да отвърне с обичайната за младите бащи комична, тромава гордост, но само почувства прималяване в стомаха. А неговият малък син? И това беше последният му шанс!

Бебето отвори очи. Бе невъзможно, разбира се, но му се стори, че го гледа сърдито в отговор. Двамата се гледаха един друг няколко секунди. После то се прозина, устата му направи едно идеално „О“, повдигна ръчичка и изящно я отпусна.

— Отегчаваме я — засмя се сестрата.

Нарушавайки всички правила, Мартин постави пръста си в мъничката длан. Миниатюрните пръстчета веднага се увиха около него. Колко силна беше! Вече посягаше към живота и го сграбчваше здраво! Ах, това мъниче! В гърлото на Мартин заседна буца. Какво мъниче!

Беше идеална, без никакъв недостатък. Гърдите му се изпълниха с благодарност и почувства старото предупредително гъделичкане от надигащите се сълзи. В същото време му се прииска да се засмее. Идеална, без никакъв недостатък! И хубава, с малък прав нос, волево извита брадичка и гъсти мигли, които сега почиваха върху копринената кожа на бузките. Неговото момиче!

— Как ще я кръстите? — попита сестрата.

Той порови в ума си да си припомни какво име бяха избрали за момиче.

— Клер — отвърна той между смях и сълзи. — Ще я наречем Клер.

Тази нощ Мартин седна и й написа писмо.

„Скъпа Клер! В този ден, почти в часа на твоето раждане, искам да ти кажа как се чувствам, преди много от мислите ми да са се изплъзнали. С теб все още не се познаваме, но ти си вече част от мен, както ръката или очите ми. Никога преди не бих повярвал, че това е възможно. Толкова те обичам…“