Белва Плейн
Ветрове без посоки (4)

Трета глава

Мартин си водеше дневник в тетрадка с твърди корици. Беше му приятно да мисли, че когато остарее и бъде по-свободен, тези страници, изписани с почерк, който едва ли някой друг, освен него можеше да разчете лесно, щяха да попречат на времето да го погълне без следа.

Докато обръщаше страниците, прелистваше и четеше безредно, търсещите очи долавяха внушенията и предсказанията.

„Мина една седмица, откакто съм в Ню Йорк. Татко остана един ден и една нощ — достатъчно, за да ми помогне да се настаня. Похапнахме добре в ресторант «Лючов». Видях как татко изчислява сметката. Следващите години ще бъдат много трудни за него.

Заведох го на Централна гара, за да хване «колите». (Той все още използва този остарял израз.) Никога, преди да застанем там един до друг не бях осъзнавал колко дребен е той в сравнение с мен. Единствената ни обща черта е носът, който в профил изглежда като онези, дето са изсечени на римските монети. Това придава на лицето аскетичен вид. Татко казва, че носовете ни са резултат от римското нашествие на Британските острови.

Почаках, докато влакът замина и единственото, което се виждаше от него, беше задната му светлина, движеща се по релсовия път. Ще ми липсват татковите цитати, звезди, скали и гръцка митология. Той е уникален! Нежен, замечтан, разсеян дребосък!

Вече съм самостоятелен!

Днес беше първият ми ден в дисекционната зала. Мислех си, че ще повърна и ужасно се страхувах да не се изложа. Погледнах към партньора си Фернбах — според азбучния списък бяхме определени да работим на един труп — и видях, че явно и на него му беше лошо. Двамата се засмяхме глупаво и смутено.

Стараех се да не гледам лицето. Можеш да си въобразяваш, че останалата част от тялото е машина, че няма индивидуалност; но лицето вече е личност.

Може би за пръв път в живота си разбрах колко лесно умира човек. Мисля, че просто съм възприел наготово това, което ни преподаваха в неделното училище — всички онези високопарни, утешителни думи за безсмъртието на човешката душа. Но тялото може да бъде унищожено! Изгнива като всяко животно, прегазено и изхвърлено встрани от пътя. Никакво достойнство! Вътрешният ти свят е оголен! Сфинктерите^[1] се отпускат. Намирам белег, бяла резка на рамото. Дали е била от падане в детството, от пиянско сбиване или от злополука, докато почтено е изкарвал хляба на семейството си? Сега вече това няма значение.

Колко грозно е тялото на тази маса, под силната светлина, нападнато и мародерствано от непознати като мен! Да, но също и красиво, както може да бъде красиво едно уравнение или снежинка. Обмисляне, развитие, еволюция с изящно търпение, със стотици хиляди години.“

„Моят етаж е истинско разнообразие от нации. Тук живеят Наполитано, Розенберг, Хорват, Голт и едно момче от Хонконг — Уонг Ли. Баща му притежава банка там. Никога не го споменава, но всички знаят.

Моите най-добри приятели вероятно ще бъдат Том Хорват и Пери Голт. Том ми напомня на баща ми, което е много смешно, тъй като няма двама души на света, които да се различават повече. Том е около шест фута висок, с това, което хората наричат «лъвска глава» и голямо грозновато лице. Баща му е унгарец, а майка му — ирландка. Том казва, че това го прави типичен американец. Той е малко безцеремонен и грубоват, но усещам, че е честен и чувствителен. Точно по това си приличат с татко.

Пери с мозъка. Има фотографска памет за всичко — от анатомията до бейзболните резултати. Дребен и чевръст, енергичен за трима, с буен нрав и нежно сърце.

Те ме мислят за суеверен, защото имам предчувствия за бъдещето. Смятам, че Пери, Том и аз ще бъдем свързани през целия си живот, може би и в големи борби. Смешно? Може би.“

„Вече минаха шест месеца. Опитвам се да намеря малко свободно време, защото има много неща, които трябва да науча за този огромен град, освен ситно изписаните ми дебели учебници. Светът навън е тъй интересен! Вчера слязох до фултонския рибен пазар. Блъскащи се тълпи и зачервени лица. Купища разноцветна риба, розова и сива под блясъка на мокро сребро. Това ми напомни за картината на един фламандски художник, която видях една неделя в музея.

После тръгнах към Пето Авеню покрай лъвовете на библиотеката — там човек може направо да се изгуби. Какво богатство! Картини в позлатени рамки. Изложбена зала с високи прозорци, които гледат към градината. Планини от книги, фотографии от Рим — чадъровидни борове и мрамор. «Тълкование на сънищата» от Фройд. Чудя се дали е бил прав, или мозъкът е просто химия?

Ню Йорк е истински пир и аз съм толкова гладен — искам да го опозная целия. След час скитане не ми се ще да се връщам в малката си стая и да зубря за артериите на ръката. Но го правя!“

„Втората ми година! Наблюдавах няколко хирургични операции и това ми подейства много отрезвяващо. Тук има големи капацитети: Дженингс, Фокс, Албън Рикър. Видях цялостно отстраняване на гърдата на една жена на възраст колкото майка ми. Спокойно, примирено лице. Знаеше, че няма да победи болестта. Вчера наблюдавах как Рикър отстраняваше туберкулозен бъбрек. Истински майстор, със златни ръце!

Не би ли било чудесно да станеш хирург? Но къде и как да придобиеш опита? Трябва да работиш и за хляба си. Кой може да си го позволи? Но въпреки това вярвам, че ще дойде ден, когато ще има повече специалисти, отколкото лекари на обща практика. Медицината става все по-сложна, макар и Том да не е много съгласен с това. Както и да е, той казва, че няма търпение да завърши и да се ожени за своето момиче, Флорънс. Казва, че имам късмет, задето имам клиентелата на баща си, с която да започна. Знам, че е прав.

Том се тревожи, защото вече съм в края на втората си година, а си нямам момиче. Работата е, че той е много щастлив с Флорънс — ходят заедно от гимназията — и си мисли, че и аз трябва да правя същото. Много любезно от негова страна, но точно сега не искам момиче. Проблемът е, че «добрите» момичета искат да се омъжват. Приема се, че ако ходиш с една шест-седем месеца, тя има право да знае какво възнамеряваш да правиш в бъдеще. Дори и родителите й придобиват едно такова изражение на лицата си — или твърде топло и приятелско, или леко хладно. И в двата случая знаеш за какво се тревожат — мислят, че тя си губи времето с теб. Честно да си кажа, смятам, че са прави. Но аз не си губя времето — колко малко време имам! Веднъж излязох с една сестра от Северна Каролина, Хариет — червенокоса и с розова кожа. Истинска ягода. Изглеждаше толкова невинна. Отнеми двадесет и пет минути, за да разбера, че всъщност не е.“

„Времето препуска толкова бързо, просто не мога да повярвам! Изминал съм три четвърти от пътя, който е необходим, за да мога да слагам думичката «доктор» пред името си. Казват, че младите си мислят, че им принадлежи цялото време на света, но с мен никога не е било така. Понякога се чувствам като новороден, а друг път изпадам в паника. Вече съм на двадесет и четири — една трета от живота ми е минала — и няма да мога да направя всичко, което искам. Не съм знаел, че има толкова много неща, а и как бих могъл, след като живеех в място като Кипър. Но все пак тук, в големия град, има хора, които биха се радвали, ако живееха там.

Чух, че Една Сейнт Винсънт Мили^[2] рецитира стихове в селцето. Ходих на опера — като правостоящ, разбира се, но си струва. Господи, колко е прекрасно! Светлини, после внезапна тъмнина, завесите се вдигат и музиката се лее…

Четох за един човек в Канада — доктор Бантинг, който открил лечение на диабета с инжекции инсулин. Имал поразителен успех. Представям си какво ли е да си откривател, да допринесеш толкова за човечеството! Как ли се чувства, когато очите на целия свят са обърнати към него? Да бъдеш като него! О, не заради славата, а заради знанията! Да знаеш, да знаеш! Мартин, Мартин, да не би в теб да има някаква жилка на суета? Надявам се, че не.

Но бих искал да нямах този копнеж. Чувствам, че ако не направя нещо голямо, някакво велико откритие, ще съм се провалил. Разбира се, казват, че всички начинаещи са романтици по отношение на себе си, че това идва от наивността и младостта. Дали е така?“

„Нашите искат да си отида за ваканцията. Татко казва, че мога да посещавам пациентите с него и че сега това би било добра практика за мен. Но аз мисля, че два месеца са твърде много. Смятам да се прибера месец по-рано и да се приготвя за последната си година. Ще пренареждат Главната библиотека и мога да се хвана да пренасям книги. Имам нужда от тези пари. Освен това ще мога и доста да почета.“

„Вкъщи за ваканцията. Днес се случи нещо странно. Отидох с татко на посещение в една от онези претенциозни къщи с кулички и железни сърни, които някога смятах за толкова величествени. Стопанинът на къщата караше тежка форма на грип. Татко се качи горе, а аз останах да чакам в библиотеката.

Беше ужасна стая с тежки дъбови мебели. Над едно канапе имаше отвратителна картина на боса нимфа с развети от вятъра воали, внимателно подредени така, че да закриват гърдите и гениталиите й. Докато я гледах, някой заговори:

— Ужасна е, нали?

Подскочих. След това се обърнах и видях източника на гласа — дребно момиче, не повече от пет фута високо. Беше на около двадесет години, с мило лице, хубава глава, тъмна къдрава коса и изкривен гръбнак.

— Извинете, ако съм ви изплашила — каза тя. — Аз съм Джеси Мейг.

Казах й, че съм синът на доктора и тя поиска да знае дали и аз съм лекар. Отвърнах, че ще бъда такъв догодина точно по това време.

Не знам защо пиша всичко това, може би защото беше много странен ден.

— Помислих, че сте дошли на посещение при сестра ми — рече тя. — Ако искате да я видите, тя е в ателието отсреща.

Казах, че не познавам сестра й.

— Е, ако я познавахте, сигурно щяхте да сте влюбен в нея — отвърна тя.

— Защо, за бога, трябва непременно да е така?

— Защото винаги така става. Но от това никога не излиза нищо. Татко държи всички на разстояние, докато не намери някого, когото да одобри.

Бях толкова слисан, че не знаех какво да отговоря. Тогава тя каза:

— Но и Фърн засега не се интересува от мъже. Иска да стане велика художничка. Освен това е много стеснителна. Ако аз изглеждах като нея, нямаше да бъда толкова срамежлива, бъди сигурен.

— В никакъв случай не бих те нарекъл срамежлива — отвърнах.

Тя се засмя.

— Прав си, не съм. За човек като мен това би било фатално. Не се страхувам и не се притеснявам. Да вземем теб. Ти не се страхуваш, но се притесняваш. По лицето ти личи.

Може би искаше да бъде изненадваща, забавна? Не мога да кажа със сигурност, но наистина започнах да се забавлявам.

— Може и така да е — рекох. — Това е семейна черта. Татко се притеснява за прогреса на човечеството, а мама — за покрива над главите ни.

— Сигурно сте бедни — каза тя.

Сега вече нищо не можеше да ме изненада, така че отвърнах:

— Да, точно така.

— Лошо. Селските лекари работят за толкова малко пари!

Наистина започнах да харесвам хапливостта й! Обикновено когато говорят, хората изричат толкова много думи, без всъщност да кажат каквото и да било. Явно това момиче беше честно и интелигентно. Каква лоша шега е изиграла природата, която е прикрепила тази умна глава към такова тяло!

Внезапно в дъното на мозъка ми проблесна нещо.

— Ей, ама аз те помня! С баща ми бяхме в една двуколка — колко отдавна беше, — минахме покрай тази къща и ти излезе с майка си и сестра си. Спомням си те съвсем ясно.

Какъв тъп, пелтечещ идиот бях! Защото това всъщност прозвуча като «спомням си сакатото момиче»! Побързах да замажа нещата:

— Особено добре си спомням майка ти.

— Тя почина преди седем години.

Тогава смених темата и пристъпих към рафтовете с книги. Трябва да отбележа, че имаха много и страхотни книги. Измърморих нещо за «Линкълн» на Сандбърг; че това е едно от първите неща, които ще си купя, когато мога да си го позволя.

Поговорихме още малко за книги, докато татко слезе и си тръгнахме. Още чувствам червенината по лицето си. Странна среща.

Седмица по-късно татко намери на верандата пакет. Беше «Линкълн» на Сандбърг с картичка от Джеси Мейг за мен: «Всеки, който иска нещо толкова разумно като книга, не би трябвало да чака, за да я получи. Така че, моля те, приеми я и й се наслаждавай!»

Вероятно можех да напиша картичка с благодарности, но тъй като често минавах покрай дома на семейство Мейг, докато ходех на посещения в Кипър, си помислих, че щеше да бъде по-добре, ако се отбия и й благодаря лично. Така че отидох и казах на прислужницата, че искам да видя госпожица Мейг, но вместо при Джеси, ме отведоха при сестра й. Тя работеше пред един триножник и явно не искаше да бъде обезпокоявана, затова се извиних за грешката си и веднага излязох.

Въпреки това е странно колко много неща си спомням от няколкото секунди, които бях там! Към мен се обърна най-поразителното лице, което някога съм виждал: мургаво, почти маслинено, с необикновено чисти сини очи. Косата й беше къдрава като на Джеси, но по-къса. Прическата й приличаше на тези на гръцките статуи. Носеше бяла риза. На сандала й бе капнала боя. Това е, само дето не мога да разбера защо всичко това се запечата толкова ясно в съзнанието ми.

А онази глупост, която Джеси каза: че хората неизбежно се влюбвали във Фърн?

Няма защо да се притеснявам. Още дълго време няма да мога да си позволя да си усложнявам живота. А и сигурно никога повече няма да видя това момиче.

И все пак, докато седя тук и пиша тези редове, ме обзема странно чувство на драматичност.“