Белва Плейн
Ветрове без посоки (23)

Двадесет и втора глава

В ранната утрин откъм северния бряг на прекрасното вътрешно море на Япония Енола Гей^[1] изви към Хирошима. В един огнен миг от знойното лято войната свърши.

В киносалоните из цяла Америка хората седяха с вдигнати нагоре лица — виждаха как се образува облакът-гъба и как уляга пепелта там, където бе Хирошима, виждаха как Тоджо предава сабята си на борда на бойния кораб „Мисури“^[2] в залива на Токио.

Щом свършеше прожекцията, те ставаха и излизаха навън в неоновата нощ около Таймс Скуеър или пък в сенките под шумящите кленове по Мейн Стрийт, за да се приберат по домовете си. Тогава се радваха. Години по-късно щяха да се обвиняват и защитават. Години по-късно туристи щяха да посещават музея в Хирошима и да стоят потресени, неми от мъка пред снимките на осакатените. Ала сега на хората им предстоеше да започнат отново живота си.

На претоварени кораби, наблъскани във всички възможни места, по койки на четири етажа нетърпеливи хора плаваха към домовете си. Влаковете бяха претъпкани. А гарите, които преди четири години бяха видели хиляди трагични раздели, сега станаха свидетели на милиони срещи между синове и родители, съпрузи и съпруги и деца, били бебета, когато бащите им са заминавали.

Разбира се, имаше и такива, които не ги посрещаха на гарата. Те вече бяха уведомени или ги бяха уведомили, че отсъствието им е променило нещата — тя си била намерила някого във фабриката или в квартала, той си бил намерил момиче отвъд океана. За тези хора краят на войната бе причинил същия шок или дори по-голям, отколкото началото й.

Но повечето се върнаха у дома при същата ясена, на същото работно място в бензиностанцията или в банката. И те — съпругата и работата — можеха да бъдат както балсам за душата, така и прикрито разочарование от факта, че великото приключение е свършило.

Всички се включиха в надпреварата за вещи, защото всеки имаше нужда от всичко, а то не достигаше. Купоните за дажби бяха скъсани и захвърлени. Постепенно магазините започнаха да се изпълват отново с найлонови чорапи, захар, агнешко, обувки и шоколад. Военновременният закон бе отменен и цените скочиха, но заплатите ги последваха, затова и никой не протестира.

Песимистите като Том Хорват, както винаги предпазлив, предричаха срив и връщане назад към суровата действителност отпреди войната. Това не стана. Вместо това последваха едни от най-богатите, разточителни и щедри години в историята на Америка, всъщност в историята, на която и да е страна на планетата, откакто се помни човечеството.

 

 

Мартин бе понесен от течението на събитията. Необходимо бе само да застане неподвижно и после да се движи бързо — като на поточна линия — от мига, в който съзря безумна щастливата Хейзъл и чу тръпнещия й радостен вик, когато подхвърли в прегръдките си момчето — малкото лъчезарно момченце, което благодарение усилията на Хейзъл все още го помнеше.

Мартин се приземи заедно с Ийнък. Преди три години момчето играеше с кубчета. Сега можеше да прочете „Дик и Джейн“ и да напише бележката, закачена на вратата на спалнята:

„Мили татко. Дубре дошъл у дома.

Обич, Ийнък“

Дойде и Клер, вече по-тиха и не така бликаща от енергия, облечена със синя рокля й с прическа, която я правеше по-женствена. Поговори си с нея за колежа. Тя бе едва на шестнадесет, но треската вече я бе обхванала. Дали да се запише в Смит или в Уелсли? Къде нивото на подготовка е по-високо? Сега носеше очила. Странно, но те удивително подхождаха на любознателните подвижни черти на лицето и той си помисли: „Клер ще стане интересна жена.“

Телефонът непрекъснато звънеше. Хората го поздравяваха с добре дошъл. Обади се майка му, старческият й глас пресекваше от вълнение и Алис взе слушалката от нея. Приятели звъняха на входната врата. Една вечер на прага застана Пери, който все още бе облечен с Флотската си униформа, върнал се току-що от Алутиан. Седмица по-късно Том се обади от Калифорния и съобщи, че е на път към къщи.

Още първата неделя, в която успяха да вземат кола назаем, Хейзъл и Мартин отидоха да посетят семейство Хорват. Том доста бе посивял. Мъжете се потупваха по раменете, като се опитваха да скрият залялата ги вълна от чувства, после седнаха, за да се насладят на поредната обилна вечеря, приготвена от Фло, и упорито избягваха темата за войната. За това щяха да говорят по-късно.

— Апетитът ти си е, както преди — отбеляза Фло.

Мартин кимна, в Англия не се хранели добре през изминалите години, пък и така или иначе англичаните нямали бог знае каква кухня. И той се тъпчеше, а Хейзъл го гледаше, неспособна да отмести очи от него. Мартин бе благодарен, че тя си е все така хубава, с озарено от радост лице и не се е състарила и отпуснала като Фло.

Бе благодарен и за това, че съществува Ийнък, който настоятелно обсебваше вниманието му и бе, признаваше го пред себе си, естествена преграда между него и настойчивостта на Хейзъл. Дори и да усещаше, че детето застава помежду им, тя с нищо не го показваше. Така Ийнък предотврати много моменти, които биха причинили болезнено напрежение за Мартин.

Той бързаше да се захване отново с работа. В нея бе спасението му. Чак му се завиваше свят от бързината, с която се връщаше към предишния си начин на живот.

Старите цивилни дрехи още му ставаха, но ги чувстваше някак чужди. Първият ден в болницата също бе странен. Влизайки в сградата, се чудеше дали ще го обградят с внимание, или изобщо няма да го забележат.

На бронзова табелка в преддверието откри своето име сред много други, някои от които бяха отбелязани със звездички. Звездите го накараха да потрепери, докато пред очите му изникваха лица, лица, които никога повече нямаше да види в тази сграда. А той можеше да пристъпи прага й, да отдаде чест и да застане мирно, за да бъде посрещнат като герой.

Защото да, наистина хората го помнеха. Сестрите се скупчиха около него. По-възрастните, тези около шейсетте, го разцелуваха. Лекари дойдоха, за да се ръкуват. Дори Ийстмън го посрещна сърдечно.

— Прочетох статията ти в „Архивите“. Изключителен случай! През тези три години сигурно си видял повече, отколкото виждаме тук за десет.

— Повече, отколкото бих искал да видя отново. Не и по този начин — отвърна му Мартин.

Първото, което човек трябваше да направи, бе да открие кабинет. Бе почти невъзможно да се намери място. Преглеждаше вестници, срещаше се с агенти за недвижимо имущество, подпитваше всички колеги дали дават, или познават някой, който дава част от своя кабинет под наем. Най-накрая в отчаянието си Мартин се съгласи да дели кабинет с познат гинеколог, който също като него се бе върнал от фронта и още не бе намерил място. Споразумението щеше да причини неудобства и на двамата. В последния момент другият мъж си бе намерил нещо по-подходящо и Мартин изпита истинско облекчение, защото сега притежаваше просторни самостоятелни помещения на чудесно място — Ийстсайд Стрийт.

Трябваше да намери бояджии във време, когато, изглежда, всеки в града търсеше майстори. Налагаше се да се подберат и мебели. Хейзъл искаше да му помогне, но Мартин меко й обясни, че домът е нейна територия, а офисът — негова. Тук щеше да прекарва по-голяма част от дните си и знаеше какво му е необходимо: обикновени датски столове и писалища. А за стените — няколко приятни фотографии с изгледи от града, издържани в червено-кафяво — лайнер, проправящ си път през Протоците, старец, който храни гълъбите на Мал^[3], дъждовна привечер на Пето Авеню, когато светлините са запалени.

Той бе готов да вземе от някоя банка внушителната сума, която му бе необходима в началото. Но когато Хейзъл с простодушна гордост му показа спестовната книжка, в която методично бе внасяла чековете, изпращани от Англия, и видя, че парите са повече от достатъчно, за да покрият разходите. Мартин бе трогнат.

— „Тя се грижи за домакинството старателно и не тъне в охолство разточително.“

Възхитителната забележка на Хейзъл:

— Ти наистина знаеш Библията от игла до конец, нали? — го накара да се почувства неудобно.

Но така или иначе това бе самата истина. Той бе син на баща си.

Имаха нужда от ново жилище. Първо, сегашното бе тясно, а и новостроящата се сграда отзад така би затъмнила стаята на Ийнък, че би се наложило лампите да светят и в най-ясен слънчев ден.

— Искам новият апартамент да е слънчев — настоя Мартин и така сведе до минимум възможностите за избор на и без това ограничения пазар за жилища.

Разбира се, трябваха им повече стаи, защото без съмнение скоро щяха да имат друго дете. Не минаваше ден, без Хейзъл да спомене за него. Мартин нямаше възражения, но със сигурност не бе и особено ентусиазиран. Клер и Ийнък му бяха напълно достатъчни. Но за Хейзъл нещата стояха по-различно.

Както преди, така и сега й бе предоставена пълна свобода в дома — там бе нейното царство. Той нямаше възможност да прекарва много време в розовата дневна, обзаведена с цветни мотиви, типични за Средна Европа. Хейзъл я харесваше, а Мартин просто бе доволен заради нея. Само кабинетът му щеше да си остане, както винаги, убежище за неговите книги, плочи и растения. За момент се запита дали да закачи картината на Мери „Три червени птици“ над библиотеката. Но после осъзна, че ще му причинява болка всеки ден, ще бъде като самобичуване, затова отново я уви в кафява хартия и я скри в килера зад старите учебници по медицина.

Започна да свиква отново със стария домашен ред — със звуците от ролковите кънки на малкото момче в коридора, с посещенията на Клер един-два пъти седмично, с възобновените женски занимания на Хейзъл, часовете по ръкоделие, членството й в родителското настоятелство в училището на Ийнък, записите й на книги за слепи.

— Сякаш изобщо не си отсъствал, нали? — отбеляза тя веднъж през третия или четвъртия месец от завръщането му. — А аз се страхувах, че никога няма да наваксаме изгубеното време. Нищо подобно.

На Мартин му се струваше, че благодарността й създава ореол около лицето й. Буквално сияеше. И мислите му отлитаха към онази другата — мислите му бяха също като някое нещастно оковано куче, което в ненадеен порив на радостно предчувствие забравя веригата и скача напред с все сила, но е отхвърлено назад от жестоката болка в гърлото.

 

 

Есента Хейзъл разбра, че е бременна. През пролетта роди момче, което кръстиха Питър — на името на дядо й. Едно спокойно бебе, което приличаше на брат си и също като Ийнък щеше да стане кротко момченце.

Мартин се опита да си спомни какво бе почувствал в деня, когато се роди Клер. Отначало май бе разочарован, че е момиче, но после бе изпитал диво тържество, толкова различно от нежното удовлетворение, което изпитваше сега. Пък и обстоятелствата бяха съвсем други.

Решиха да наемат къща в Уестчестър за лятото, близо до брега и все пак не много отдалечена от града, за да може Мартин да пътува с влак. В натоварени дни щеше да остава сам в апартамента в града.

И тъй всеки бе поел пътя си: той в болницата и в кабинета, Хейзъл в оживения им дом, двамата заедно сред приятното суетене в работата, сред децата, на масата, сутрин и вечер към и от дома, в суетата на живота. Явно след първото объркване старото ежедневие бе възстановено.

Той бавно крачеше бос по килима и усещаше освежителната грубост на влакната. Безсънието, което неизменно го бе съпътствало цял живот, се бе върнало отново. Пристъпваше в кръг приглушена светлина — винаги оставяха да свети лампа в коридора, за да не се препъне Ийнък, когато отива в тоалетната през нощта.

Надникна в спалнята на момчето, което спеше сред бъркотия от завивки и плюшени играчки. После влезе в стаята на бебето. То се бе извъртяло напреки на кошчето и главичката му бе притисната в преградата. Бащата внимателно го премести, загрижен за меката фонтанела, въпреки че знаеше колко е глупаво да се притеснява. Бебетата съвсем не са толкова крехки.

Отново тихо прекоси коридора и отиде в кабинета си. Затвори вратата и пусна грамофона. Може би музиката ще му помогне и тази нощ. Както винаги.

Кливлъндската филхармония свиреше „Героичен живот“ и според него го изпълняваше по-добре от Бостънската или филаделфийската. Вслуша се внимателно в соловата партия на цигулката и с удоволствие долови загатнатата тема от „Дон Кихот“.

Когато музиката свърши, той посегна към „Дон Кихот“.

Логично бе, щом си започнал с един автор, да се придържаш към него, а логиката бе неотменна част от последователната му природа. Колко добре познаваше себе си! Прибра ръката си и изключи грамофона. Имаше смисъл. За първи път музиката не можеше да му помогне.

Погледна часовника на писалището. Сега в Англия бе малко след зазоряване. Посегна да изгаси лампата и пак спря по средата на движението, спомнил си ненадейно странната случка следобед в магазина, където някаква жена купуваше парфюм.

— „La Fourgeraie au Crepuscule“ — бе казала тя, произнасяйки грешно думите, и бе попитала продавача какво означава това.

— Нямам представа — бе отвърнал оня, повдигайки рамене.

Мартин бе отговорил, без да има намерение да го прави — думите сами бяха изскочили от устата му.

— Папрати по здрач.

— О! — бе възкликнала жената, изненадана, че той знае.

— Това е единственият парфюм, който познавам — бе допълнил той припряно и толкова глупаво, сякаш жената го бе попитала или я интересуваше какво знае.

Сега в апартамента бе студено и той се върна в леглото. Надяваше се да не събуди Хейзъл. А ако това станеше, трябваше да я прегърне, защото въпреки думите й, че всичко е наред, тя очевидно имаше нужда от неговите уверения, че отношенията им са както преди.

Придърпа завивката над потреперващите си от студ рамене. Бебето проплака насън, но не се събуди. То бе само на пет месеца, а Хейзъл отново бе бременна.

Тя бе пожелала тази бременност и бе заченала, без да попита Мартин. Сега се умилкваше и се увиваше около него като лоза. Той разбираше нуждите й. За сетен път си помисли колко добре се отнася тя към Клер. Мислите му препускаха, напрегнати и противоречиви.

Клер бе упорита, сериозна, със силен дух. Пропуснал бе толкова години от живота й. Джеси се бе справила чудесно. Би искал да може да й го каже. На улицата видя една жена, която му заприлича на Джеси в гръб. Когато разбра, че не е тя, не знаеше дали изпитва съжаление или облекчение. Какво ли щеше да й каже, ако беше тя? Ами просто щеше да й каже, че се е справила чудесно!

 

 

В Клер се е смесила моята кръв с кръвта на Мери. До този миг не му бе хрумвало. Потресаваща мисъл! Никога не бе се сещал за това.

Сънуваше Мери на кораб с платна, кораб от друго столетие. Стоеше на палубата или на носа. Отначало си бе помислил, че е издялана от дърво на корпуса. Сънищата са такива. Платната се издуваха и вятърът развяваше полата й. Той беше на кея. Протегнаха ръце един към друг. Ивицата вода между тях ставаше все по-широка, корабът се отдалечаваше. Порив на вятъра уви шала около лицето й и вече не можеше да го види. Корабът се носеше все по-устремно, право напред — като стрела, към линията на хоризонта.

Казват, че с течение на времето претръпваш към болката от загуба. Но дали е вярно? Работеше заедно с един доктор — немец от еврейски произход, името му бе Херц. Той бе изгубил жената и детето си. Тогава се запита какво ли става в главата му. Би ли било по-леко или по-тежко, ако Мери бе мъртва?

Казват също, че човек трябва да се насили да мисли за приятни неща. Добре тогава — работата му. Благодарен бе, че е толкова зает. Наистина. Представи си прекрасна мързелива картина — плуване, дрямка под слънчевите лъчи. Не помагаше. Не можеше да го почувства. Мислеше за нещо весело и смешно. Онзи ден по средата на пътя между нейната къща и Лондон, когато бе закъснял за срещата им в местната кръчма, някакъв дъртак се бе опитал да флиртува с нея, преди той да се появи. Смяха се на израза на лицето му, когато влезе. Ала сега, когато си го спомни, нито бе весело, нито смешно.

Усещаше как най-накрая се унася. Студеният въздух проникваше през одеялото. Усойно бе, както само в една английска къща би могло да бъде. Хлопна се прозорец, острото изсвирване на часовоя за отбой го стресна и той се събуди. Отвори очи и погледна навън към улицата. Някаква незначителна катастрофа. Това не бе Англия. Той си бе у дома.

Хейзъл промърмори нещо. И тя сънуваше. Изпита толкова нежност към нея — като към спящо дете, и толкова съжаление, толкова съжаление! Сега и тя се разбуди.

— Какво има? — попита. — Нещо не е наред ли?

— Не, не — отвърна Мартин. — Спи спокойно. Наред е. Всичко е наред.