Белва Плейн
Ветрове без посоки (34)

Тридесет и трета глава

През прозореца на хотелската стая Мартин гледаше схлупеното небе и поройния дъжд, който се сипеше. Английската зима — беше я забравил. Поръчал си бе закуска горе. Колата под наем щеше да пристигне всеки момент и той можеше да тръгне по-рано. Ясно виждаше в съзнанието си маршрута. Това не беше забравил.

Нощта тъкмо бе отстъпила пред деня. Кола със запалени фарове се движеше бавно долу, на улицата. Освети низвергната коледна елха, захвърлена в канавката. Печална гледка посред зима със счупени клони и остатъци, от лъскави гирлянди между тях. Котка се промъкна, вероятно търсеше храна, но не намери нищо и измяука многострадално. Глад? Или друг вид глад? Може би един мъжкар отправяше зов към заключената в нечий дом женска?

Замислено отпиваше от кафето си и все още не беше сигурен дали би следвало да се намира тук. Когато прелитаха със самолета над Атлантика, на моменти бе убеден, че прави грешка, че щом като слезе на летището, ще хване първия полет обратно. И у дома на моменти се бе опитвал да разубеди сам себе си от начинанието. Бе се обадил в офиса в Ню Йорк на фирмата, за която Нед работеше, за да пита дали той още е в Хонконг и бе разбрал, че той вече дори не работи за тях. Само споменът за Джеси го накара да упорства. Какъв кураж бе проявила, като дойде при него! Но тя го бе направила за тяхната дъщеря, а той поне би трябвало да се опита да изглади нещата за Клер, ако вече не бе прекалено късно и ако можеше.

И мислейки със съчувствие за дъщеря си, си спомни това, което господин Мередит бе казал в деня на раждането й, нещо за ахилесовата пета: „Каквото се случи отсега нататък с детето, ще го чувстваш върху себе си.“ Да, да. Ако Джеси бе права, а нямаше причини да греши, колко ли страдаше Клер! Да си мечтаеш за подновяване на връзката, да си представяш какво би казал при случайна среща, да се виждаш как гордо отминаваш в желанието си и ти да причиниш болка, да оставиш нея или него да се взира безпомощно в гърба ти. Или да си представяш протегнати ръце и всеопрощаващи сълзи.

Мечти! Нима и той самият не бе имал такива? Винаги бе мислил доброто, а не бе ли донесъл мъка на всички жени в живота си? Не биваше да се връща при Мери през войната. Със сърцето си е трябвало да усети, че ще се случи неизбежното. Само й бе попречил да си намери някой друг. Вината бе негова.

Погледна часовника си. Беше прекалено рано. Сега, след като вече бе взел решение, времето се нижеше удивително бавно. И си седеше, и мислеше, прехвърляше нещата в съзнанието си, отричаше някои и оценеше други наново, представи, които до този момент не смееше да анализира на дневна светлина. Започнаха да се оформят в едно. То нарастваше със страшна бързина и той инстинктивно разбра, че си е било вътре в него и е дремело от много време.

От рецепцията се обадиха, за да известят, че колата е пристигнала. Слезе долу и седна зад волана. Обзе го диво вълнение, почувства невероятен прилив на енергия. Стана му горещо от напрежение и свали стъклото на прозореца, без да обръща внимание на дъжда.

Последното, което бе чул за нея, бе, че тя все още живее в Лам Хаус сама. Дали не би могъл, щом като така или иначе отива там заради Клер, да говори и от свое име? Защо не? Чиста лудост ли беше? Защо не?

Дъждът спря. Мъглата се виеше на парцали около храстите и висеше по долните клони на дърветата. Ярка светлина докосна върховете на олиселите хълмове. Вятърът звънеше в ушите му. Почти бе стигнал. Връхлетя го особено чувство, предвкусвана награда — като в театър, преди да се вдигне завесата.

— Само Господин Нед си е у дома — каза прислужничката. — Той е в ателието. Да го повикам ли?

— Благодаря. Знам къде се намира.

Мартин поспря за миг на прага и загледа Нед, който бе в работно облекло и тъкмо изваждаше картини от сандъците им. При вида на този напълно чужд човек, който имаше такава власт над дъщеря му, та да принуди баща й да дойде тук, за да се моли за нея, Мартин изпита и омраза, и срам, и мъка. Към тях се примесваше и споменът за болната, изтощена Клер, така наранена и толкова безжизнена. Странно! Чак след като Джеси му отвори очите, той си даде сметка, че безжизнеността не я бе напускала оттогава. Нея — лъчезарната, пълнокръвната! Защо не бе забелязал промяната? Бурята от чувства бе изключително силна и главата на Мартин забуча. Буквално усещаше напора им.

Нед го видя. На лицето му се изписа смайване. Не каза нищо или по-скоро не можа да изрече и дума.

— Не — започна Мартин, — нямаш халюцинации. Извинявай, че те стреснах.

— Ами… е, аз…

— Теб търся. Не предполагах, че ще те открия толкова лесно. Мислех си, че най-вероятно ще си в Сингапур или някъде другаде.

— Не, от известно време съм у дома.

Гледаха се един друг. И двамата бяха нащрек, в очите им имаше и неудобство, и объркване, и притеснение, и известна доза враждебност.

— Заповядай, седни.

Мартин зае неудобен стол с права облегалка, Нед се настани на един сандък. На Мартин му се струваше, че той изглежда по-уморен и по-стар, отколкото предполага възрастта му. Проговори решително:

— Ще мина направо към същността. Искам да си поговорим за Клер.

Не можеше да разгадае изражението на Нед.

— Сигурно ти е ясно, че това не е най-лекото нещо за мен. Но първо трябва да те попитам дали в живота ти има друга жена. Ако има, тръгвам си веднага, а ти забравяш, че съм идвал.

— Няма никой.

— Минахме първото препятствие. Следващото… Каквото и да излезе от този разговор, искам да ми обещаеш, че дъщеря ми никога няма да узнае за посещението ми. Тя е горда. Не е необходимо да ти го казвам: Може би прекалено горда, макар да не знам какво всъщност означава това. Така или иначе държа да ми обещаеш.

— Обещавам.

— Защото ако някой ден тя разбере, ще ти скъсам главата.

— Казах ви, че обещавам — Нед търпеливо чакаше.

— А сега най-трудното. Тя все още те обича. Нещастна е. Никога не е споделяла с мен, но майка й знае. Тя е нещастна, откакто… — най-неочаквано усети, че очите му се насълзяват. Преглътна. — Откакто изгуби бебето.

— Бебето!

— Да. Когато замина, тя бе бременна.

— Боже господи! — извика Нед. — Бебе! Кога? Умря ли?

— Да — отвърна Мартин, — или, искам да кажа… Ох, проклети думи! То не умря, тя направи аборт и замалко самата тя не умря. Това е всичко с две думи — изваждайки носна кърпа от джоба си, избърса очите си, без да се срамува.

От устните на Нед се отрони дълга въздишка.

— Щях да се върна. Тя знаеше къде съм. Щях да се върна.

— Да. Да. Дори и Соломон не би могъл да разгадае това, което ставаше в главите ви тогава. В днешно време го наричат комуникативен срив или нещо подобно.

Нед скри лице в дланите си. Настана мълчание. Той седеше и не вдигаше очи.

— Ще ми се да проумея какво се случи — каза той накрая. — Непрекъснато се питам. Исках да се върна при нея, но тя ме отпрати. Това не мога да приема.

Мартин усети пристъп на гняв.

— Можеше да й пишеш.

— Да, близко до ума, нали? Колко болка си причинихме! — сега Нед гледаше Мартин право в очите. — Мислех за нея… Излизах с някое момиче и изведнъж виждах лицето на Клер. Оттогава все е така. Бях започнал да мисля, че винаги ще бъде така, винаги ще виждам нейното лице. Знаете ли какво е?

— Знам — отвърна Мартин твърдо.

Нед пламна.

— Къде е тя? Какво прави? — попита.

— Иска да замине за Индия или Бразилия, или за друго далечно място. Най-вероятно за Индия.

— Няма ли да работи с вас?

— Не. Желанията й са други, но аз разбрах наскоро. Още един провал в общуването. Животът май е пълен с тях. Не проумявам защо се получават. Дали от гордост или инат — или и от двете?

— И двамата с Клер сме горди и упорити. Едновременно.

Ироничната му полуусмивка е трогателна, помисли си Мартин. А Нед добави:

— Мъжкарство. И вие ли смятате, че прекалих?

— Е, а тя е феминистка! И беше такава още преди да е пораснала достатъчно, за да знае значението на тази дума. Но ти наистина поиска от нея прекалено много. А времената се менят. Вече не можеш да се отнасяш към една жена като към дете.

Какво правя тук, за бога, мислеше си Мартин отново, да моля за подновяването на една връзка, която само ще усложни живота ми, освен… освен ако това, което си мислех тази сутрин, е възможно? Мери и аз. Невероятно подредено! Чисто, идеално! И все пак защо не? Защо не?

— Какво смятате, че бихме могли да направим сега? — въпросът на Нед нахлу в лутащите се мисли на Мартин.

— Това зависи от теб, не мислиш ли?

— Индия — повтори Нед.

— Да. Тя иска да натрупа опит, работейки за бедни и най-вече за жени. Жени и деца — добави остро. — Трябва да знаеш, че по всяка вероятност тя няма да може да има дете.

— Разбирам.

— Ще трябва да лекуваш душата й, ако наистина се окаже така.

— Разбирам.

— Тази работа с Индия… както можеш да предположиш, не това бяха моите представи за бъдещето й. Но това май не е съществено? — Мартин се надяваше, че не са проличали остатъците от горчивината му. — Как ще постъпиш, ако… ако изгладиш отношенията между вас? Тя е твърдо решена да отиде там.

— О, аз вече съм свободен. Отказах се от работата в Хонконг. Бях нещастен там и мислех непрекъснато за нея… — Нед се прокашля и млъкна.

А Мартин си помисли, че е разчовъркал раната му и му стана мъчно за него.

— Открих, че в действителност не харесвам рекламата. Много шум за нищо, убеждаваш хората да купуват неща, от които често нямат никаква нужда, пък и не могат да си ги позволят.

— Доста неочаквано прозрение, а?

— Не чак толкова неочаквано, като се замисля. Винаги съм искал да пиша. Наистина да пиша, без трикове. Да използвам думите честно и умело. Клер го знаеше. Никога ли не ви е казвала?

— Беше споменала нещо такова. Но тогава ти бе така ентусиазиран от предложението…

— Да, виждате ли, този вид журналистика, който ми допадаше: да пишеш за неща, които наистина те вълнуват и хората трябва да знаят — училищните условия в гетата, опазването на китовете, размириците в Ирак или някъде другаде, не можеш да подхващаш и изоставяш според настроението. Затова загубих кураж и после кривнах към рекламата и правенето на пари, много пари, поне за мен… и получих това назначение, което ласкаеше егото ми… — Нед разпери ръце.

„Това момче ми харесва наистина — помисли си Мартин.“

— Мъжкото его. То винаги натежава на везните — каза на глас.

— Може би при мен натежа прекалено много — Нед отмести очи. — Накрая Клер ми каза, тогава и двамата бяхме наранени и ядосани, че се опитвам да компенсирам, да бъда повече мъж от баща си. А аз винаги съм се гордял с баща си, без да обръщам внимание на онова другото, поне така си мисля. Затова не можех да й простя тези думи — в този момент той гледаше Мартин открито. — А тя може би имаше право. Може би наистина съм се стремял да бъда голям, силен, мъжествен, затова и съм се изкачвал по стълбата нагоре към успеха в света на магнатите.

— Значи си напуснал този свят? — попита Мартин меко.

— Да, рискувах и нещата потръгнаха. Сключвам договори с вестници и списания и пиша за тях репортажи от чужбина. Следващия месец в Щатите излиза една моя статия за промените в Испания.

— Моите поздравления!

— Благодаря — и додаде рязко: — Нямам нужда от много пари. Не съм и имал дори когато ги печелех.

— Като се замисля сега, и Клер няма. Тя си купува нов чифт обувки едва когато старите се износят — Мартин се усмихна, като се сети за износените обувки и липсващите копчета.

— Мога да отида, където пожелае тя. Ще съгласуваме програмите си на равна нога.

— Наистина ли си готов да приемеш тази „равна нога“? Не съм сигурен, че аз бих могъл. А, все забравям, та вие сте друго поколение.

— Да, така е. И на мен понякога ми се налага да си го напомням, въпреки че не съм толкова стар.

Да, не си. Ти си много млад. Има още много път да извървиш. Моля се твоят да е по-лек от моя, помисли си Мартин с ненадейна нежност. После се сети нещо друго.

— Дори не знам дали ще те приеме обратно след всичко, което се случи. Майка й е убедена в това, макар че въобще не е въодушевена от перспективата! С тези основания дойдох тук. Трябва да те предупредя, че надеждите може да се окажат напразни.

— Ще рискувам. Ще отида и ще разбера… Но аз не съм ви питал за вас самия, сър. Предполагам, че институтът вече е открит и работи под ръководството ви?

— Открит е и работи добре — каза Мартин и добави безизразно: — Но не под моето ръководство.

Нед вдигна вежди.

— Това е друга история. Сега не му е времето да се впускаме в нея — и за да смени темата, се огледа: — Тези картини всичките са…

— Майка ги е рисувала всичките. Тъкмо ни ги върнаха след една изложба и ги окачваме наново.

Мартин стана и започна да оглежда стаята. Навремето Клер бе споменала нещо с няколко думи за успеха на Мери, но той въобще не бе добил представа за размера му. Хоби на богатите — помисли си той, паметта му бе много силна, що се отнася до фрази, изречени в миналото. Красота, красота и финес и любов се излъчват от тези дървета и човешки фигури, от бедно облеченото дете, от лицата, от плодовете и водата, от уморената старица, от облаците, които приличат на цветя в небето. И той си спомни как преди много години тя бе изрекла с присъщия за младостта копнеж: „Все още не знам коя съм.“

Нед докосна ръката му.

— Това според мен е шедьовър. Не сте ли съгласен? Нарича се „Музика на сферата“.

На високо вертикално платно тя бе нарисувала земята, така както би изглеждала, видяна от друга планета. Кълбото сияеше в златистозелено и сребристобяло и висеше или по-скоро се въртеше с грациозен ритъм сред безбрежната тъмнина. Скъпоценен камък, туптящо сърце, което разпръсква лъчи в неподвижната вселена. Около него имаше ореол от нежна светлина с проблясъци от тропически дъжд и листенца, които биха могли да бъдат ноти, или музикални ноти, които биха могли да бъдат листенца. Творение с великолепна и стаена изразност, която може да бъде уловена само от човек, влюбен в живота и света.

Мартин бе потресен до дъното на душата си и откри, че може да изрече само изтърканото:

— Великолепно. Великолепно.

— И критиците така казаха. Много хора се обаждаха и желаеха да я купят. Но точно тази картина тя не иска да продава, което е съвсем обяснимо за мен.

Сърцето на Мартин заби ускорено. Погледна Нед право в очите.

— Как е тя? — попита.

— Щастлива с работата си, както виждате. По-щастлива, отколкото някога е била.

— Не искам да й нанеса удар, като нахълтам просто така, без предупреждение — и все пак, ако тя нахълташе сега ненадейно, щеше да се получи ударът от наново съединените им души, при тази мисъл той радостно се засмя. — Клер ти е казала това, което и ти си знаел, разбира се, за Мери и мен. Не че сме обсъждали тази тема често. Хората са прекалено сдържани, мисля си понякога. Но… е, мислех си, след като съм дошъл тук, след всичките тези години, дали не бихме могли… тя и аз… — Нещо в изражението на Нед го накара да млъкне.

— Не съм сигурен дали правилно разбирам намеренията ви, но ако…

— Мисля, че ме разбираш правилно — отвърна Мартин.

— Ами… ами, ох, ужасно съжалявам! Вие не знаете… Майка е омъжена почти от една година.

— Омъжена!

— Да. Двамата със Саймън се познават от дълги години. Той е собственик на галерия, направи страшно много за нея във всяко отношение. Много го харесвам.

Омъжена! Мартин се сети, че навярно изглежда ужасно, щом Нед добавя невероятно нежно:

— Понякога животът става истинска бъркотия, нали?

— Бъркотия? По-скоро хаос и ураган!

Човешкото сърце е странно нещо. Поне неговото. И в пристъп на вцепеняваща немощ той се отпусна на един сандък, мислейки си за тази светла нишка, която минаваше през всички изкривени, объркани шарки в тъканта на живота му.

Омъжена.

Тя, тя — от първия ден, е очите и бляновете й и смуглото прекрасно лице…

„Ефирна — бе казала Джеси. — Фърн е ефирна.“

Омъжена.

— Мислех, че сте разбрали чрез онази стара леля, Мили.

— Не, Мили почина.

— Съжалявам — Нед тактично отмести очи. — Съжалява за смъртта на старата леля? Или за…

Мартин се стегна.

— Трябва да тръгвам. Свърших това, за което дойдох. Останалото зависи от теб.

— Да ви закарам до гарата?

— Благодаря, няма нужда. С кола съм.

Тъкмо се бе упътил към вратата, когато тя се отвори и един мъж влезе. Висок, на средна възраст, облечен като за провинцията, с приятно, обветрено от слънцето лице.

— Саймън — представи ги Нед, — имаме посетител от Америка. Това е доктор Фаръл, бащата на Клер.

Саймън стисна ръката на Мартин.

— Радвам се да се запознаем. Да не би да си тръгвате?

— Боя се, че да — Мартин усети нов пристъп на слабост и световъртеж. — Дойдох само да разменя две думи с Нед. Налага се да се връщам.

— Доктор Фаръл дойде заради Клер — обясни Нед. — Може би следващата седмица ще замина за Ню Йорк, Саймън. Ще отида да се срещна с нея.

Саймън местеше поглед от единия към другия.

— Значи това било? Ужасно се радвам, докторе! Да ви кажа честно, подозирах, че само Клер е била! — радостта му бе неподправена. — Виждате ли, знам какво е да разбирате какво желаете и да не можете да го получите. Виждали ли сте съпругата ми, докторе? Но разбира се, че сте. Колко глупаво от моя страна! Сестра й. Извинете, изключих за момент.

— Няма нищо. Беше преди толкова време — промърмори Мартин.

— Всичко това са нейни произведения. Може би сте чули колко е известна? В Америка все още не я познават добре, по някой ден ще направим изложба и там.

— Нед ми ги показа. Много са красиви.

— Нед показа ли ви това? Нейният портрет. Поръчах на Хуан Доминго да го нарисува. Мексиканец, чудесен художник. Идеално я е уловил — от човека направо струеше щастие. Той поведе Мартин към дъното на помещението. — Ето го. Навярно за последен път сте я виждали като момиче. Ще я познаете ли на портрета?

Това беше тя — в цял ръст, до една маса, върху която имаше ваза с цветя, хортензии или хиацинти. Очите му се бяха насълзили и не би могъл да ги определи точно. Едната й ръка бе отпусната върху купчина книги. Роклята й бе сблъсък между рубин и огън, но единственото, което той ясно видя, бяха огромните й замечтани очи, взрени някъде в далечината.

— Бихте ли я познали? — настоя Саймън.

— Да — отговори Мартин, — бих я познал.

— Портретът е направен преди десет години, но оттогава тя почти никак не се е изменила.

— Познавате я от десет години — повтори Мартин машинално.

— Да. Толкова много време ми трябваше, за да я убедя да се омъжи за мен. Но аз съм упорит човек — и Саймън се засмя със самочувствието на човек, който може да си позволи да се смее.

Мартин вдигна очи и видя състраданието в погледа на Нед.

— Изключителна прилика — промълви той, понеже от него се очакваше да каже нещо. Отново се запъти към вратата. Тук бе натрапник, нарушител, крадец, който трябва да избяга, преди да го открият.

— Мери скоро ще си дойде. Отиде да свърши две-три дребни поръчки — каза Саймън. — Не бихте ли могли да останете на чай?

— Благодаря, много мило от ваша страна, но имам среща в хотела си и наистина нямам възможност.

Стиснаха си ръцете. Мартин кимна на Нед:

— Сигурно ще се видим в Ню Йорк — и излезе.

На върха на възвишението, там, където пътят извиваше, той спря колата и погледна назад. През оголените дървета се мержелееха покривът и едното крило на Лам Хаус. Домът се издигаше там от векове. За случайния минувач тя бе една красива аристократична къща. Той не би видял нищо необичайно в нея, със сигурност не и блясъка и очарованието на недостъпното. Е, бе дошъл заради Клер, нали? И бе направил каквото можеше. По-нататък развоят на събитията не зависеше от него. А за останалото, за това другото, не знаеше. Не можеше да каже нищо. Та той дори почти не чувстваше. Беше вцепенен.

Мери влезе в ателието, където Саймън и Нед продължаваха да подреждат картините.

— Имахме посетител, скъпа — каза Саймън. — За нищо на света няма да познаеш кой беше.

Той изглеждаше толкова щастлив. Мери си помисли, че да влезеш и да видиш лицето му е все едно да се прибираш у дома при топлината на запалената камина.

— Кажи ми тогава.

— Бившият съпруг на сестра ти. От Америка. Докторът. Не е ли странно? Поканих го на чай, но той имал някакъв ангажимент.

— Мартин! — после повтори по-меко: — Мартин е бил тук? — тя погледна Нед.

Той кимна.

— Беше дошъл да поговорим за Клер — Нед говореше стегнато и тя разбра, че тонът му е предназначен да стегне нея. — Мамо, мисля, че ще отида да я видя.

Мери седна. Устните й трепереха. Надяваше се никой да не го забележи. За оправдание каза:

— Просто съм… смаяна. Май… май треперя.

— Ами да, разбира се! — извика Саймън — Нед, ти притесни майка си. Тя се тревожи за теб, макар и да не го показва.

— Не бива да се тревожи за мен. Достатъчно съм голям.

— Разбира се, не бях много въодушевена от това в началото — каза Мери — Джеси и аз… Но, о, действително съм убедена, че Клер е изключителна жена и ако успееш, защо да не… — гласът й изневери.

— Майка й изобщо не ме харесва.

— Сигурна съм, че няма нищо срещу теб — противопостави се Саймън. — Защо, за бога, някой не би те харесал? Убеден съм, че е заради онази злощастна вражда. Как може едно семейство да се разпадне заради пари! Виждал съм и друг път такива неща… Много жалко. И колкото по-дълго позволяваш да се проточи, толкова по-трудно могат да се възстановят семейните връзки.

Мери успя да се съвземе.

— Е, ако сестра ми е единствената пречка, ако това е само тя, сигурна съм, че ще го преодолее, Нед, независимо от чувствата й към мен. Тя би направила всичко за Клер, както аз за теб.

— А бащата те харесва, видях го — отбеляза Саймън. — Много симпатичен човек, Мери! Много го заинтригуваха картините ти.

— Да де — подхвана Нед с усмивка, — всеки, който се възхищава от творбите ти, влиза в списъка, който е оглавен от Саймън.

— Значи ни напускаш! Най-сетне глътка спокойствие! — пошегува се и Саймън в отговор.

— Иди при Клер — каза Мери, — ако тя е тази, която искаш. Въпреки че за нея на първо място винаги е била лекарската професия, Нед, отиди при нея. В крайна сметка именно от това се възхищаваш и ти, това те привлече към нея навремето. Може би въобще не си си дал сметка за това.

Нед се наведе и целуна майка си.

— Разбирам — каза той — и ти благодаря.

Очите им се срещнаха. Мери първа отмести поглед.

— Отивам към къщата — промълви тя. — Нали не ти трябвам за нещо, Саймън?

— Не, не. Почти свършихме. Върви.

Тя бавно пое по пътеката. Ненадейно изгуби желание да влиза вътре и седна на пейката до стената, където през лятото цъфтяха рози. Сега корените им бяха затрупани с тъмни мокри листа. Отпусна глава на облегалката.

А ако беше дошъл миналата година, преди да се омъжа за Саймън? Тогава какво? О, Саймън е олицетворение на сигурността, добротата, мъжествеността. В сърцето ми сега цари спокойствие, уют. Но ако беше дошъл миналата година?

Толкова много, много ако. Когато бяхме млади и онзи доктор с испанското име му предложи да учи още три години, ако аз не бях склонна да чакам и той бе избрал мен, щеше ли да ме намрази за това по-късно? Ако. Ако. И ако бяхме прекарали живота си заедно, щях ли все още да чувствам тази тръпчива слабост, която ме обзема само при мисълта за него? Чудя се. Възможно ли е изобщо сега да изпитаме радост един от друг, след толкова много мъка, след Джеси и след онази бедна мъртва жена, за която ми разказа Нед? Възможно ли е?

Винаги, винаги стои въпросът за това какво можехме да направим, какво трябваше да направим и за кое се обвиняваме, че сме направили или не сме направили. Дали действително имаме избор? Или всичко е предначертано предварително от звездите или гените? Бог знае.

Две горещи сълзици се събраха в ъглите на очите й и тя ги избърса с длан. Поне можеше да се надява, че нещата ще тръгнат добре за Нед. Клер е необикновено момиче. Трябва да го признаеш, въпреки че съюзът между тези двамата ще бъде тежко бреме за нас, останалите. Но те трябва да направят това, което е добро за тях. А дали наистина е добро ще разберат едва след години.

А аз? Двамата със Саймън ще останем тук, в тази къща, която толкова обичам. След смъртта ни сигурно ще я купи някоя филмова звезда. Но дотогава ще сме тук. Алекс би се зарадвал, ако го знаеше. А може би там, където се намира той, знаят всичко. Навремето мислех, че това са глупости, но сега, като поостарях, не съм толкова сигурна. Вече в нищо не съм сигурна.

— Мислех, че искаше да се прибереш вътре — каза Саймън.

— Да, но тук е толкова топло и приятно. Дори можеш да си представиш, че е лято.

Той се наведе и я целуна.

— Мери. Мери Фърн. Радваш ли се за Нед?

— Каквото той желае и би било добро за него, ще донесе радост и на мен.

— Ти си добра майка, такава, каквато всеки би трябвало да има, и такава съпруга. Достатъчно често ли ти го казвам?

— Да, мили, достатъчно често.

— Чудех се дали не би искала да отидем в Америка?

— Не знам. Не съм била там, откакто дойдох тук, за да се омъжа за Алекс. Казват, че има големи промени.

— Има ли нещо, което да не се променя?

— Магистрали, сглобяеми къщи, усилено предприемачество, както чета. И все пак есента навярно си е същата и онези горещи дни през август, когато тревата изгаря и става кафява, а скакалците скрибуцат по цял следобед.

— Ще отидем в Калифорния, хем ще покажем някои от творбите ти, хем ще си починем. Ще поостанем и в Ню Йорк.

— В Ню Йорк не — каза тя припряно. — Нека не се задържаме там. Никога не съм харесвала Ню Йорк.

— Както кажеш, стига да сме заедно — и той седна до нея на пейката. В тихия следобед не потрепваше и вейка. Меката слънчева светлина се промъкна през облаците и над тъмносивите хълмове небето се озари от блед огън.