Белва Плейн
Ветрове без посоки (12)

Единадесета глава

„Никое уважаващо себе си заведение у дома не би се примирило с такава стара сграда — мислеше си Мартин, докато се приготвяше да си върви следобед. — В Америка щяха да я сринат до основи или още по-вероятно щяха да я изоставят и да се преместят в някоя по-нова част на града.“ Стъпалата, на които бе застанал да погледа цъфтящия ден, бяха строени през осемнадесети век. Лявото и дясното крило на централната сграда бяха от Викторианската епоха — тъмни и тумбести, с изпъкнали прозорци. Забавно му беше да си мисли, че те изглеждаха като жените по това време — закръглени от вълнените материи и турнюри.

— Плановете за деня ли си правиш? — попита го господин Мередит, докато пъхаше ръцете си в ръкавиците и слагаше чадъра под мишница.

— Имам страхотни планове. Ще ходя в парка с Клер.

— С автобуса ли ще пътуваш?

— По-късно. Първо малко ще повървя.

— Чудесно. И аз ще походя с теб.

Тръгнаха заедно под шарените сенки на липите. Всеки един от тях се чувстваше в отлично състояние и усещаше, че и другият е така. Едно момченце притича покрай тях, държейки за каишка огромна хрътка. Млада жена в жълт костюм излезе от къщата си с букет жълти лалета, увити в зелена хартия.

— Прекрасно време — въздъхна доволно Мередит.

— Не мога да повярвам, че съм тук вече три години — рече Мартин.

— Повече ли ти изглеждат или по-малко?

— Зависи от настроението. Но много или малко, беше чудесно. Пред мен се откриха нови светове.

— Трябва да призная, че и ти не си губи времето. Господин Брейдбърн ми каза, че дипломната ти работа по цитология била впечатляваща. Е, аз още не съм я чел. Ще изчакам, докато я публикуват. Ще ходиш на конференцията в Париж другата седмица, нали?

— Не бих я пропуснал. Доктор Ийстмън ще дойде от Ню Йорк и отново ще имам шанса да го видя.

— Поздравих ли те вече за бъдещото ти сътрудничество с него? Това е страхотна възможност за теб!

— Ще бъда вечно задължен на господин Брейдбърн. В крайна сметка знам, че когато Ийстмън му писа, че търси нов сътрудник, той можеше да предложи още дузина души.

— Мога ли да запитам какво ти предложи? Пълен работен ден?

— Да, но с изпитателен срок, разбира се. Ако нещата потръгнат добре, тогава ще остана за постоянно — гласът на Мартин заглъхна. Тази възможност имаше оттенък на нереалност. Всичко бе вървяло толкова гладко, внимателно, стъпка по стъпка!

— Остават ти още два месеца, нали? Трябва да дойдеш някой уикенд при нас в провинцията, преди да заминеш. Е, аз ще завия тук. Приятен следобед!

Мартин си помисли, докато гледаше след него: „Смешно, в началото официалните маниери, бомбетата и акцентът им ме отблъскваха.“ Усмихна се, припомняйки си първите си впечатления.

Тези хора — Мередит, Брейдбърн, Левелин и останалите — го бяха научили на много неща. Ах, тези мрачни зимни следобеди под светлините на лабораторията по патология! И ранните утрини с Брейдбърн в операционната! И дискусиите по клинична неврология по време на обедните почивки; диаграмите, начертани на гърбовете на менютата; въпросите; споровете! Да, щеше да отнесе хубави спомени!

Той се наслаждаваше на гледката на града от горния етаж на автобуса. Как само северняците от този мъничък мъглив остров обожаваха слънцето! Първият топъл ден за сезона и вече бяха излезли, изтегнати на всяко късче трева, обърнали към слънцето бледите си лица. Ето го и Мемориалът на Албърт и Виктория — истинска сватбена торта от камък. Мартин хвърли поглед към застиналата за вечни времена ловна хрътка, следвана от мъже в класически тоги. Нелепо! Голяма каменна дама бе кацнала върху коленичил слон; между голите й сферични гърди лежеше изящна огърлица. Това също беше нелепо. Но гърдите й бяха прекрасни. Той ги гледа, докато се скриха от погледа му. След това стигна до Кенсингтън Хай Стрийт, а оттам оставаха само няколко пресечки до дома. Слезе и забърза.

Клер вече беше облечена и го чакаше. Тръгнаха към парка. Тя караше, пред него малкия си велосипед на три колела и дрънкаше със звънеца. Тъмните къдрици едва докосваха кадифената яка на мъничкото й палто. Джеси я обличаше с обичайния си изящен вкус. Мартин просто не можеше да свали очи от Клер. Чудеше се дали тя изобщо има представа какво означава за него. Ах, този неин звънък глас, тази нейна живост! Никога нищо, нищо не биваше да се случва на това дете! Никой не биваше да я нарани! В гърдите му се надигна нежност. Макар да знаеше, че любовта към едно дете е най-обичайното чувство за мъжа, все му се струваше, без съмнение неоснователно, че неговите чувства бяха необикновено силни.

Колко несправедлив беше животът! Сега, когато пред него се откриваше възможността да издържа семейство, не можеше да има повече от едно дете! Алис му бе изпратила снимки на своите три; момиченцата не бяха и наполовина толкова хубави като Клер. Фред преподаваше в селското училище в картофената провинция; сигурно живееха трудно. Освен това Алис отново очакваше дете.

Когато стигнаха в парка, двамата минаха покрай патиците в Кръглото езерце и се отправиха към статуята на Питър Пан. (Мартин беше прочел приказката на Клер. Джеси бе казала, че не е подходяща за тригодишни, но той все пак бе сигурен, че малката я разбираше.) После намериха една пейка и Мартин седна да наблюдава Клер как кара напред-назад по алеята.

Недалеч от статуята правеха снимки за някакво модно списание. Стройни и слаби, моделите позираха с елегантно извити гърбове, издадени задни части и дълги крака. Очевидно целта им беше да изглеждат безразлични и надути, но все пак в красивите им високомерни лица имаше нещо сексапилно.

Под един бухнал храст пред погледите на всички лежеше една двойка. А казваха, че англичаните били студени!

Мартин дишаше с пълни гърди. Откъм гърба го облъхна сладко-горчиво благоухание — от тъмната земя се бе показала истинска експлозия от огромни гераниуми, цъфнали и пламтящи, както никога не ги беше виждал да бъдат у дома. А те излъчваха нещо сексуално с изобилието си.

Древна, примитивна пролет! Ароматът и влагата на новия живот — взривяващ се, протегнат, търсещ. Толкова търсещ, че чак… чак болеше!

Пулсът му се ускори. Това понякога се случваше — чувстваш собствения си пулс и внезапно, неизвестно по каква причина, си припомняш, че един ден ще спре. Здравото стабилно сърце ще пърха и препуска, ще пърха и ще забави ход. После ще дойде последният удар и чудната малка помпичка, която ти е служила без миг почивка през всичките тези години, ще спре.

И у Мартин се прокрадна старата позната меланхолия като було, като облак пред слънцето, като сенник, дръпнат върху очарователния ясен ден. Тази меланхолия не го оставяше от месеци насам.

Толкова се радваше, когато Клер се роди! Толкова много смисъл и щастие се появиха в живота му! Какво стана с тях? И кога? Бе невъзможно да се определи точно времето, да се каже: „Ето това е моментът, в който престанахме да бъдем щастливи.“

В Кипър му изглеждаше забележително, че Джеси притежава такова чувство за хумор, такъв разум и невероятен оптимизъм. Тогава точната дума, която я определяше, бе „благотворна“ — дума, често педантична, когато се използваше не на място, но в случая чудесна: идваше от „блага“ и „творя“. Сега тази благотворност се беше разбила на парченца. Как? И защо?

Вече имаше сцени. Той ги мразеше. Едва ли някой ги обичаше, освен може би някои драматични натури, които излагаха на показ чувствата си, за да привличат внимание. Но на Мартин само при мисълта за това му се присвиваше стомахът. И Джеси винаги след това се чувстваше ужасно. А сцените все пак се повтаряха — отново и отново. Беше много трудно да се живее по този начин.

Няколко седмици преди това бяха отишли да гледат „Жизел“. Танцуваше нова балерина — изящно момиче, за което вече се говореше из цяла Европа, момиче мечта, незабравимо. Тъмночервената й коса, прихваната на опашка, падаше немирно по раменете. Заставаше на палци, белите й ръце се протягаха в идеална извивка, бледоморавите й поли се носеха плавно… Красота и грация, които свиваха гърлото на човек в благоговение и караха устните да се усмихват блажено!

През цялото време Джеси наблюдаваше внимателно, но не танца, а него.

Когато по-късно вечерта той влезе в спалнята, я завари да стои гола пред огледалото. Тя се обърна яростно към него:

— Защо не чукаш? Трябва ли непременно да идваш тук и да ме зяпаш?

— Не те зяпах! За бога, ако искаш, мога да се обърна!

— Да, много те моля! Сигурна съм, че ти е много по-приятно да гледаш, когото и да е друг, само не мен! Балерини, келнерки — всеки друг, но не и мен!

В желанието си да бъде търпелив той отново направи грешка:

— Джеси, не можеш ли да се опиташ да не мислиш за себе си? Другите не обръщат чак такова внимание на твоята…

— На моята какво?

— На твоята… инвалидност.

— Не можеш да го кажеш, нали?

— Какво да кажа?

— Гърбица! — извика тя. — Мога да го изрека достатъчно ясно! Г-ъ-р-б-и-ц-а! Гърбица! Хайде, кажи го!

Той седна уморено и покри очите си с ръце.

— Мислиш, че не чух, когато купувахме сервиза за чай в онзи магазин във Виена и продавачката ти каза: „Сигурна съм, че ще останете доволен. Майка ви ще го хареса.“ Тя си помисли, че съм ти майка!

— О, Джеси, ако позволяваш на глупавата грешка на една продавачка да те тормози, какво мога да кажа, за да ти помогна? Защото аз искам да ти помогна, Джеси! — рече той нежно.

Положи максимални усилия и накрая, когато ядът й се изпари, тя започна да се извинява засрамено.

— О, ти си толкова търпелив с мен, Мартин, толкова търпелив! Би трябвало да съм благодарна за това, което имам, и аз наистина съм. Само че когато излизаме заедно… нямаш представа как се чувствам! Усещам как във въздуха преминават мисли и съобщения и знам какво ще си кажат, когато си отидем; как жените ще си говорят по телефона на другия ден!

Една-две седмици след тази случка не излизаха никъде, освен веднъж в неделя в една селска странноприемница, където седнаха на канапето с висока облегалка и гледаха местните хора как играеха на комар. Никой не им обърна внимание. През тези няколко часа всичко беше като в Кипър, когато ходеха на посещения и си говореха за състоянието на медицината и всичко друго под слънцето. Сега той разбираше, че Джеси се бе интересувала от тези неща, защото можеше да се скрие зад тях. Те не се отнасяха за нея. Но трябваше да разбере, че няма да може да се крие вечно.

Нима Мартин можеше да мисли за нея другояче, освен като за птичка със счупено крило? Силата й бе измамна — птичката можеше да пърха смело в клетката, но широкият свят да я плаши. После той спря да мисли за това, не желаеше да се залавя с още един анализ.

Огледа се за Клер. Тя караше колелото си на безопасно място по алеята, а крачетата й работеха бързо като бутала на мотор. Погледна часовника си; красив часовник, подарък за миналата Коледа от Джеси. Винаги му купуваше разни неща, грижеше се за дрехите му — той самият никога не се интересуваше от външния си вид, редовно проверяваше дали има книги на нощното шкафче, правеше планове за бъдещия му кабинет. Следващата година за Коледа вече щяха да бъдат в Ню Йорк и той щеше да печели. Трябваше да й намери някакъв прекрасен подарък; даже нещо, което не би могъл да си позволи. Пръстен? Тя имаше тънки пръсти. Сапфир?

Тогава паметта му направи една от своите неприемливи и безсмислени асоциации. Мери носеше пръстени. Мери все още носеше оня странен пръстен с топаз. Само няколко седмици преди това той се прибра у дома по-рано от обикновено и видя, че тя се беше отбила на чай — нещо, което не бе правила повече от половин година. Мери стана да си върви веднага щом приличието го позволяваше. Той усети това. Усещаше присъствието й с всеки свой нерв. Тогава бе забелязал, че тя носи пръстена с топаза. Периферията на сламената й шапка беше обрамчена с бели люляци. Носеше изящни обувки. Очите й го избягваха; гледаше към стената или към ръката си — тази с пръстена, — която беше облегната на стола.

Мартин заключи, че се притеснява от него. Това често се случваше на хора, разкрили пред някого интимните си злочестини. Беше я виждал може би около шест пъти от онзи ден преди повече от година, когато седеше пред него и разказваше с повече достойнство, отколкото биха могли да съберат много жени, историята на една гибел. В този ден той на няколко пъти бе доста рязък; неизвестно защо, искаше да я нарани; после изведнъж се бе почувствал засрамен и се бе опитал да поправи нещата. Дано да беше успял.

Нямаше начин да разбере дали това бе така, или пък да открие как изобщо се справяше тя. Отвън, съдейки по Денят на благодарността или коледното празненство, всичко изглеждаше прекрасно, с оттенък на богатство, очарование и семейно единство.

„Фърн никога не би се развела — бе казала веднъж Джеси. — Това би нарушило нейните представи за съвършенство.“

Но това не беше истина. Тя щеше да го направи, ако можеше.

Мартин се чудеше за много неща: дали Алекс знаеше доколко той беше запознат с работите на семейство Лам; дали Мери вече си бе намерила някого, или нощем лежеше самотна и колко ли мъки й причиняваше това…

Изненадващо обаче как човек свиква да бъде сам! Преди се беше смятал, а и наистина бе такъв, за мъж със силни и чести сексуални нужди. Сега това се случваше доста рядко. Когато легнеше до малкото чисто тяло на Джеси, той можеше да заспи веднага. Когато един мъж бе работил цял ден под такова напрежение, биваше твърде напрегнат, за да иска нещо друго, освен сън. И все пак Мартин знаеше, че това са просто опити да облече нещата в някакво разумно обяснение.

О, но трябваше да бъде другояче! Това трябваше да бъде сърцевината на живота, неговата сила и жар!

Само да можеше да се освободи от образите, които се бяха отпечатали в съзнанието му! Мери в офиса на Брейдбърн се бори със сълзите си; Мери, горда в своята бременност, стои на входната врата на Лам Хаус; Мери в Кипър, рисуваща три алени птици, кацнали върху желязна ограда, фантазии! Скоро, ако не ги обуздаеше, щяха да го завладеят, както някога! В гърдите му запърхаха тревога и лоши предчувствия. Колко унизително беше изобщо да не можеш да контролираш съзнанието си!

Клер се покатери на пейката между него и една типична английска бавачка, която люлееше бебе в количка.

— Почети ми — нареди тя.

Той отвори малката книжка, която бе пъхнал в джоба си на излизане, и момиченцето обясни сериозно:

— Разказва се за динозаврите. Това е алозавър. Той яде зеленчуци.

— И много добре прави.

— Мразя зеленчуците.

— Знам. Затова го и казах.

Тя се засмя. Беше само на три, а вече разбираше шегите му.

— За него ли да чета или за другия? — попита той.

— За този. Това е кралски динозавър. Яде хора. Виж му зъбите!

— О, наистина е жесток — съгласи се Мартин. — Тогава ще четем за него.

Когато свърши, тя отново се върна към колелото си.

— Момиченцето ви е много будно, господине — забеляза бавачката.

— Благодаря.

— Дете с дух. Каквото знае, знае го.

Както повеляваше добрият тон, Мартин похвали и детето в количката.

— Често виждам вашето момиченце тук с майка му. Това е любимото ми място в парка.

— Хубаво е наистина.

Значи и тази жена беше видяла Джеси. Бавачките сигурно са сплетничили: „Майката на това дете… Горката! Не, бащата не… Много странно наистина.“ Можеше да ги чуе. После се засрами. Мили боже, та той не бе по-добър от Джеси! В края на краищата хората имаха и други неща, за които да говорят!

— Разбрах, че скоро ще се връщате в Америка.

— Да, през есента.

— Сигурно ще се радвате да си отидете у дома.

— Да, вкъщи си е най-добре, нали? — отвърна Мартин само колкото да каже нещо.

Небето беше с цвят на скумрия — на петна и натежало от облаци, предвещаващи типичния за Англия внезапен проливен дъжд. Той стана и извика Клер. След това я хвана и затика колелото през улицата.

„Вкъщи си е най-добре“ — бе казал той. И все пак тук преминаха може би най-хубавите години от живота му. Тук бе израснал по-нагоре и по-бързо към това, което искаше да бъде. „Защо не останете в Лондон?“ — питаха го често хората. Та това е цивилизовано място! Мартин винаги щеше да си спомня влагата, мъглата и меката светлина, която падаше върху зеленината и сивия мъх.

Ню Йорк, от своя страна, беше агресивен. Знойните лета изпиваха силите на човека. Пронизителният февруарски вятър, който духаше над реките, бе достатъчно яростен, за да те накара да се завъртиш на пети. А и през цялото време главата ти бучеше от шума на уличното движение и трясъка на машините за нитове. Постоянно или нещо се разрушаваше, или се строеше. Неспокоен, кипящ град!

И все пак в самото начало бе усетил неговата сила и примамливост. Нямаше на света друго такова място — толкова предизвикателно, толкова живо! То го викаше, караше го да даде най-доброто от себе си. Да, беше време да се завърне. А и Клер трябваше да разбере, че е американка. Сега тя говореше с приятно чуруликане като птичка — акцентът и влиянието на английската аристокрация. Това бе още една причина да се завърнат. Но коя беше основната, истинската причина? Отговорът зашлеви Мартин като шамар.

Защото това ще постави между мен и нея цял океан!

— Тази вечер ще играят „Отело“, нали? — извика той от банята, където се бръснеше.

Джеси не отговори. Когато Мартин се върна в спалнята, тя седеше пред прозореца и гледаше към улицата.

— Ей, защо не се обличаш? Нямаме много време.

— Няма да ходя на опера — каза тя.

— Няма да ходиш? Какво се е случило?

— Нямам какво да облека.

— За какво говориш?

— Нямам какво да облека. Отказвам повече да излизам с какво да е.

— Винаги изглеждаш чудесно — рече Мартин някак твърде бодро. — А и онази бяла дантелена пелерина, която си купи…

— Пелерини! Шалове! Винаги трябва да се крия под пелерина!

Той преглътна нетърпението си и каза благоразумно:

— Не разбирам от мода, но може би един добър шивач…

Тя го прекъсна:

— Омръзна ми да се срамуваш от мен!

— Никога не съм се срамувал от теб, Джеси! — почти кресна той.

— Ако изглеждах като Фърн, нямаше да ти се налага.

— Не се срамувам, казвам ти! — беше му дошло до гуша да се разправя с това. Може би на сутринта щеше да го понесе, но не и в края на деня. Въздъхна и изрецитира: — Всъщност ти и Мери много си приличате и преди съм ти го казвал.

— Защо продължаваш да я наричаш Мери?

— Защото тя харесва това име.

Джеси изкриви уста.

— Мартин, знаеш, че не можеш да ме излъжеш. Никога не си могъл.

— За какво говориш, дявол да го вземе? Кой се опитва да те излъже?

— Никога не казваш „обичам те“. Не го ли осъзнаваш?

— Не съм много по приказките. Може би грешката е моя. Да, мисля, че е така. Но делата казват повече, нали? Как се отнасям към теб? Би трябвало сама да си отговориш на този въпрос.

— Държиш се… образцово. Сключи сделка и я спазваш до последната буква. Честно. Не можа да получиш сестра ми, затова взе мен.

Както казваха, нападението беше най-добрата защита.

— Нямам никакво намерение да стоя тук и да… — пред погледа му попадна собственото му отражение в огледалото, с половината лице, покрито е пяна за бръснене. Почувства се глупаво и се ядоса на себе си. — Търсиш проблеми там, където ги няма, Джеси.

— Не се оправдавай с мен. Татко ме предупреди, преди да се оженим. Хората не знаят колко е хитър, защото винаги си държи устата затворена. Той знаеше, че ти си искал Фърн и ме предупреди да не се омъжвам за теб. И се оказа прав.

— Предупредил те е? — слиса се Мартин.

Джеси започна да плаче и да усуква кърпичката си. На бузите й се появиха две червени петна.

— Да, да, той се съгласи само защото аз го убедих. А може би е искал да бъде убеден, не знам… Ти все пак беше едно решение за мен, нали?

Мартин не можеше да промълви дума. За момент в стаята се възцари пълно мълчание.

— Защо ли ти казвам това? Утре сигурно ще съжалявам.

У Мартин се надигна и бързо затихна гняв. Все пак какво значение имаше кой бе замислил този брак?

— Аз те обичах, Мартин. С теб имахме нещо общо — и двамата бяхме затворници. Твоят затвор беше бедността ти, а моят — тялото ми. Помислих си, че може би щяхме да се направим един друг щастливи. Щеше да бъде нещо като сделка.

Той стоеше като в гъста мъгла; в тежка безнадеждна умора, която сякаш никога нямаше да премине.

— Помислих — о, повярвай ми, премисляла съм го хиляди пъти! Помислих си, че макар и да не ме обичаше, както можеше да обичаш Фърн, ако не беше заминала, или някоя друга жена, ти все пак много ме харесваше. Така беше. Вярвах, че ще можем да минем и с това. Хората и преди са го правили — Джеси вдигна поглед полуплахо, полупредизвикателно.

„Затвор“ — бе казала тя и това бе истина; само че той вече беше избягал от своя, а тя никога нямаше да може.

— Джеси — каза меко Мартин, — грешиш, Джеси. Мислиш, че не те обичам, но не е така — и това по свой начин беше истина.

На лицето й плъзна плаха невярваща усмивка.

— Недей, Мартин, не съм чак толкова глупава.

Той направи безпомощен жест:

— Тогава просто не знам. Ако ти не ми вярваш…

Тя въздъхна:

— Грешката е моя. Възползвах се от нуждата ти.

— Кой говори за грешки? Ние сме тук, сега, днес. И имаме толкова много! — внезапно енергията му се беше възвърнала и заговори разпалено. Разпери пръсти и взе да изброява: — Имаме дом. Имаме приятели, и ще имаме още повече. Имаме прекрасно дете. Не можем да позволим нещата да вървят така; заради нея, ако не по някоя друга причина.

— Това е вярно.

— Е, тогава?

Тя стана и сложи глава на рамото му.

— Аз съм просто безпомощна. Нося се по течението и няма за какво да се хвана.

Той я прегърна нежно, както се прегръща разплакано дете.

— Можеш да се хванеш за мен — погали я по косата, по немирните къдрици, по тъжно наведената глава. — Бих искал да можеше да се чувстваш така, както когато ходехме на посещенията в Кипър. Помниш ли как си говорехме и говорехме? Ти имаше идеи за всичко на света.

— Тогава се чувствах част от него. Тук е по-различно. Ти си навън по цял ден, изкачваш се все по-високо, а аз оставам встрани.

— Но нали така искаше да бъде?

— Знам. Аз направих плановете за всичко това и в началото бях щастлива, наистина бях! Но сега нещата станаха толкова сложни… Говоря глупости, нали?

— Е, на всеки се случва да говори глупости. Но ти ще се измъкнеш от тази депресия. Аз ще ти помогна. Искаш ли сега да побързаме? Колко време ще ти е необходимо, за да се облечеш?

— Не искам да излизам тази вечер, Мартин. Наистина. Можеш да отидеш сам. Няма да имам нищо против. И ще се оправя. Обещавам.

Мартин знаеше, че тя очаква от него да остане. И въпреки жалостта си, той почувства упорството. Не се сърдеше, просто се страхуваше от още една сцена. Освен това искаше да чуе „Отело“.

— Добре тогава — каза й. — Спи спокойно. Утре ще се чувстваш съвсем различно.

 

 

Артистите вече бяха направили финалните си поклони и излизащата тълпа се придвижваше бавно по фоайето. Алекс Лам докосна Мартин по рамото.

— Здрасти! Къде е Джеси?

— Тази вечер не се чувстваше много добре и си легна рано.

— Ела у дома на скромна вечеря. Днес имам рожден ден, ще дойдат неколцина приятели.

— Е, всъщност аз наистина трябва да…

— Хайде де, можеш да отделиш един-два часа за роднините си! Джеси и без това вече ще е заспала.

Масата у Ламови блестеше от перуники и нарциси, порцелан на цветя, смях и вино. Жените бяха толкова красиви! Дори и по-възрастните имаха някакъв перлен отблясък — не от свещите, а някак отвътре. И у Мартин също започна да се заражда някаква топлина.

— Фърн не можа да се отърве от кашлицата — говореше Алекс на някого от отсрещната страна на масата. — Първо я прихванаха децата, а после тръгна от един на друг. Затова настоявам да прекара една седмица на Ривиерата, за да се оправи.

— Ти няма ли да отидеш?

— Не мога. Имам твърде много неотложна работа в офиса. Но Фърн ще се забавлява добре на плажа с купчина книги.

Една жена се обади:

— Това е най-прекрасната огърлица, която съм виждала, Фърн. Цяла вечер исках да ти го кажа.

Всички се обърнаха да видят огърлицата — филигран от злато и гранат. Тя лежеше като в кадифена кутийка върху голите рамене на Фърн; от нея между гърдите й като на бяла коприна се спускаше тежка висулка.

— Нейният подарък за моя рожден ден — обясни Алекс е усмивката на любящ съпруг.

Наблюдавайки тази усмивка и отговора на Мери, Мартин усети нежно състрадание. Той единствен в стаята знаеше истината. Колко капризен, колко неспокоен е животът! Някога си го беше представял като спокойно пътуване — за някои отегчителен труд, за други триумф, но във всеки случай нещо, което можеше да бъде контролирано. Разбира се, той беше много млад, когато си мислеше така.

Не бе направил или пожелал нищо, което да го докара до това положение. И какво беше то? Много просто — бе влюбен, бе напълно завладян от любовта, изпълнен с нея, воден от нея. Нещо го беше накарало да обича тази жена от първия момент, в който я бе видял, и никога, въпреки че често го бе отричал пред себе си, не бе преставал да я обича.

Как беше възможно? Кой можеше да каже? Все пак беше човешко! Естествено явление, просто нещо! Но светлината и водата също бяха прости неща, стига да не се опитваш да ги обясняваш.

Седнал на празничната маса, сега Мартин си спомни с отчетлива яснота — бялата стая с картините по стените; вдигнатото й лице, когато влезе при нея; онези невероятно сини очи; петното от боя по сандала й — моментът, в който всичко бе спряло, в който всичко се бе променило, въпреки че тогава не бе го осъзнал.

А тя? Какво тя? Мартин нямаше начин да разбере, не смееше и да се опита. Помисли си за нея, която живееше в измама, за Джеси. Главата му щеше да се пръсне от безплодни разсъждения. Топлината и светлината напуснаха стаята и душата му.

Някой се обърна към него:

— Чух, че ще ни напускате и ще се връщате в Америка.

— Да, скоро — отвърна той.

Някой каза на Фърн:

— Сестра ти ще ти липсва.

Тя отговори нещо. Когато вдигна поглед при звука на гласа й, Мартин срещна очите й. Стана нещо странно: тя не погледна встрани. Обикновено очите се движат според звука ма гласовете — спират се ту на едно, ту на друго лице, преминават над масата, над стаята. Но не и нейните. Те се спряха на Мартин и се заковаха там.

Разговорът бълбукаше около масата като вино в чаша, но техните погледи бяха приковани един в друг. Неговото… Неговото сърце беше в очите й; само това знаеше. Нейните… Нейните гледаха така… Искаше да го повярва, трябваше да го повярва! Очите й казваха недвусмислено: Ако ме пожелаеш, няма да откажа.

В гърдите му се надигна дива, огромна, преливаща радост.

Съседката му отдясно, приятна дама със сиви коси, изглеждаше загрижена:

— Нещо не е наред ли?

— Какво? — попита той объркано.

— Оставихте вилицата си толкова рязко, че си помислих, че не се чувствате добре.

— Не, не, просто си спомних нещо, това е всичко.

— Е, стига да е нещо хубаво… — каза тя любезно. Разговорът продължаваше, но той не го чуваше. Накрая хората бутнаха столовете си назад и станаха. Някой постави плоча на грамофона и започнаха танци.

В дневната на еркерния прозорец имаше балкон — малко пространство, позволяващо на не повече от двама-трима души да застанат и да гледат към площада. Мери се облегна на парапета. Когато Мартин застана зад нея, тя не се помръдна.

Площадът беше притихнал. Беше късно; само в далечината се чуваше шумът на уличното движение — като течаща нейде в полето вода. Лампите висяха между дърветата като бели балони, а от храстите се носеше силна миризма на мокра земя.

„Кой открадна сърцето ми? Кой…“ Тихата мелодия се разнасяше с тръпчива сладост в стаята зад тях.

Раменете им се докосваха в малкото пространство между саксиите. Все още никой от тях не се помръдваше. Някой вътре светна лампата и върху една цъфнала азалия попадна лъч светлина и превърна белите пъпки в розови, в цвета на плътта.

— Боже мой! — каза Мартин. Целият трепереше.

Тя го погледна.

— Какво ще правим? — попита той.

— Не знам.

— Трябва да направим нещо. Не разбираш ли?

— Недей — прошепна тя. — Ще се разплача. Ако някой дойде, няма да мога да се обърна.

Той разбра, че нежността щеше да доведе до повече сълзи, затова изчака минута-две и бързо продължи:

— Другата седмица ще бъда на конференция в Париж. Мога да напусна на втория ден. Ти би ли…

— Да… Да!

— Къде ще отседнеш?

— В „Жорж Пети“.

Зад тях отново и отново се разнасяха гласове. Домакинята и гостът продължаваха да стоят и да гледат красивата нощ навън.

— Любима — каза Мартин. За пръв път изричаше тази дума на глас. — Любима Мери.