Белва Плейн
Ветрове без посоки (3)

Втора глава

Мартин се събуди много преди разсъмване с чувството, че тази сутрин ще е по-различна от другите. Напускаше дома. През годините, прекарани в близкия колеж в Хамилтън, все едно че си беше вкъщи. Сега знаеше, че заминава окончателно. След четири години в Корнелския медицински институт, след четири години в Ню Йорк животът в тази къща щеше да му бъде непознат и той самият щеше да бъде по-различен от това, което беше сега.

Куфарите стояха до вратата — черни силуети в сивата светлина на зората. Какво щеше да остане в старата стая, в която беше отгледан от момента на своето раждане, след като бъдеха завързани и отнесени? Леглото с плетената на една кука покривка, изцапаната с мастило маса и кленовата тоалетка, на която нещата му бяха подредени в успоредни линии, еднакво отдалечени от ръба. Подобно на майка си, и той беше болен на тема точност и ред. Не можеше да мисли, докато всичко не беше подредено: бележките по азбучен ред в тетрадката, книжата в папките. Белег на невроза? Но човек не можеше да се съпротивлява на природата си.

Понякога го обземаше чувство на вина и меланхолия. Ако не бяха умрели онези тримата, особено брат му, той сега нямаше да заминава и да стане лекар. А какъв щеше да стане тогава? Смърт и оцеляване! Нечий живот процъфтяваше върху останките на друг. Напоследък все по-често си мислеше за онези тримата. Може би защото те лежаха в гробищата на половин миля надолу по пътя и щяха да бъдат там и тази сутрин, когато минеше покрай тях, за да хване влака, който щеше да го отведе надалеч.

Баща му почука на вратата и влезе точно когато Мартин провесваше крака от леглото.

— Знаеш ли, че не съм бил в онзи град, откакто пристигнах с кораб от Ълстър? И тази година нямаше да отида там, ако твоето придружаване не ми даваше повод — той се прозина широко. — Извинявай. Не спах добре тази нощ.

— Вълнуваш ли се?

— Донякъде, но съм и изморен. В сряда цял ден гледах как старият Щуман умираше.

— Спомням си го. На двамата с Алис ни приличаше на Дядо Коледа.

— Да. Тъжно е да си помислиш, че на осемдесет и седем години човек не може да си отиде без болка. Дори и морфинът не му помогна много.

Мартин си помисли, докато нахлузваше новите си панталони с остри ръбове: „Какво ли ще бъде за мен, когато за пръв път се сблъскам със смъртта?“

— Имал е много трудни моменти в живота си. По време на войната някои хора не искаха да говорят с него, защото беше германец. Казваха, че закачил портрет на кайзера на стената във всекидневната си, което не беше истина. Казвах ли ти, че миналата седмица израждах внучката му? Трудно раждане, момченце. Момченцата се раждат по-трудно. Спомням си, когато израждах за пръв път. Беше през деветдесетте. Никога преди това не бях преглеждал тази пациентка. Тогава нямаше рентген. Когато видях, че крачетата излизат първи, се изплаших до смърт. Никога през живота си не съм се страхувал толкова.

— И какво стана?

— Загубихме бебето. С майката всичко беше наред, но… Ужасно е да загубиш един нов живот, напълно оформен! Обвиняваха мен. Две от приятелките на жената след това се отказаха от мен. Отидоха при доктор Ривиър, който знаеше по-малко. Ръцете му бяха мръсни, с черни нокти. Дори не беше чувал за стерилизация и ръкавици. Но те си мислеха, че грешката е моя.

— А беше ли? — баща му имаше една отличителна черта, винаги можеше да бъдеш прям с него.

— Може би. Един опитен лекар можеше и да успее да обърне бебето, не знам — Ийнък поклати глава. — Има страшно много неща, които не знам — той се изправи. — Хайде да слизаме долу. Майка ти е направила палачинки и наденица за закуска — вече на вратата, той се обърна. — Искам да ти кажа само още едно нещо, Мартин. Завиждам ти, че си роден във време, когато можеш да научиш неща, за които не съм могъл и да мечтая! Отговорите на тъмни тайни стават ясни като бял ден. Може би дори ще доживееш лечението на рака. Е, ще се видим долу.

Мартин стоеше неподвижен в средата на стаята. Моментът на заминаването… Да, той искаше да стане лекар! Но все пак се страхуваше. Ами ако не успееше да се справи? Ами ако откриеше, че е станала грешка; че въпреки всичко той не ставаше за доктор? Как тогава щеше да се върне назад? Как щеше да погледне баща си, а и себе си, в очите?

Светлината, която сега се беше придвижила на запад, бе оцветила килима в яркосиньо. Вратата на гардероба зееше, а вътре се полюляваха празните закачалки. На пода до снимката на отбора „Янки“ и чифт стари гуменки лежеше детска бейзболна бухалка. Той спря на вратата и докосна с поглед тези неща. Чувстваше се така, както хората описваха удавянето: поток от спомени, целият живот до последната минута преминаваше през главата му. Знаеше, че е възможно, но че и не важеше за всички. Защото всеки беше различен. Мислите на човек, както и възприятията му, принадлежаха на самия него.