Белва Плейн
Ветрове без посоки (22)

Двадесет и първа глава

Как изобщо бе успял да убеди себе си, че всичко е приключило? Искаше да вярва, че онези няколко дни на южния бряг на Франция са били просто случайност, едно от онези удоволствия с оттенък на остра мъка, с които понякога животът ни дарява. Сега знаеше, че те са били не край, а начало или по-точно краят на началото, започнало, когато за пръв път бе влязъл в онази стая и бе заварил Мери.

Срещаха се в Лондон, в Лам Хаус или в един хотел близо до болницата. Когато не можеха да се видят, си пишеха писма.

„Любима моя в теб е всичката музика и грация на света. Ако можех да напиша стихотворение, то щеше да започва така. Сядам до прозореца на апартамента ти и те чакам. Навън е нощ. Не мога да видя как идваш по улицата, но по звука познавам, че си ти. Предната врата се отваря тихо — не с трясъка, който правят другите хора, когато идват тук — и ти се качваш по стълбите.

Когато си с мен, никога не съм раздразнителен — аз, който винаги бързам, тичам, вместо да вървя, и не мога да дочакам хората да довършат изречението си.

Тихите звуци, които те заобикалят, са истинско удоволствие за мен. Затварям очи и в полусън чувам как прелистваш страницата. Токчетата ти потракват приятно по пода между килимите. Когато дръпнеш завесите, чувам как шумолят листата.

Отварям очи и виждам как наливаш чая. Очарован съм от ръцете ти, от всичко, което правиш.

Цялата тази година, в която сме заедно, всичките откраднати часове са смисълът на моя живот. Болницата и войната са просто тъмен фон.

Какво ли не сме правили заедно? Слушахме музика, седяхме в бомбеното скривалище в зловещите часове, лежахме на старото легло в Лам Хаус и се опитвахме да повярваме, че няма нито минало, нито бъдеще — само нашата дълга, красива, дълбока нощ.

О, Мери, колко дълго време мина, докато стигна до това признание! И ти ли имаш същото чувство за загуба? Сякаш сънуваш някакво прекрасно място, цялото в прохладна синева, което завинаги ще бъде твой дом, а после се събуждаш и виждаш, че не си там и никога няма да бъдеш.

Но защо ли пиша това, след като съм буден и все пак съм там?“

 

 

Колкото по-малко пари или време има човек, толкова по-добре се научава да ги използва. Един час за вечеря, нощ в лондонския апартамент или в хотела до болницата, понякога цяло денонощие отпуска — това време се равняваше на седмици обикновен живот. Всичко беше засилено, изострено, забързано.

Вървяха по пътеките в полето и почиваха под дърветата. В Кентърбъри застанаха мълчаливо и със страхопочитание пред олтара, където беше умрял Томас Бекет^[1], след това излязоха на полетата в Кент, усетиха мириса на хмеловата жътва, вечеряха на свещи в стаята, където някога се бе хранил Дикенс. Пътуваха с влак без посока. В лошо време се приютяваха в музеите или се спираха да гледат лейди Кавендиш и Адел Астер. Скитаха по улиците. Един ден Мери го заведе на мястото, където през 1940-а при едно въздушно нападение беше загинала майката на Алекс. Земята там беше разровена — отворена рана, пълна с каменни отломъци и парчета тухли.

— Тъкмо отивала към скривалището в двора. До входа му — нямало и шест крачки.

На отсрещния край на огромната дупка имаше половин къща. По нея бе пропълзяла красива върбовка — воал, хвърлен върху обезобразеното й лице.

— Беше на седми септември — рече Мери. — Спомням си, че беше топъл ден. Листата бяха отнесени от клоните на дърветата. Улиците сякаш бяха покрити с разкъсана амбалажна хартия, после започнаха пожарите. Корабите на Темза горяха. Сякаш и самата река беше пламнала. И улиците бяха пълни с котки. Не е ли странно?

— Котки?

— Да, бяха много, търсеха домовете си, но тях вече ги нямаше.

— Хайде — каза Мартин. — Да вървим.

Когато се върнаха в апартамента, хапнаха варени картофи, яйца и вино — проста вечеря на свещи пред масата, на която някога бе имало кристални сервизи и цветя. Тя го докосна с прозрачните си пръсти и после ги постави върху бялата дантела на шията си.

— Тази дантела ми е от една стара покривка за чай на майката на Алекс. Намерих я в останките от къщата.

Тази обикновена забележка го трогна. Ръцете на Мери, някога с лакирани нокти, сега бяха загрубели. Единият нокът бе потъмнял от ударено. Естествеността на тези неща го накара да се почувства женен за нея.

— Изглеждаш уморена — рече той. — Не се ли претоварваш твърде много с къщата и децата?

— Останаха само две. Другите се върнаха при семействата си. Но както и да е, и аз мога да кажа за теб, че се претоварваш.

— Аз нямам избор. Освен това съм свикнал.

— А аз не съм. През целия си живот съм била глезена.

— Никога не бих използвал тази дума за теб.

— Но е истина, Мартин! Животът, който живяхме преди войната, всички привилегии, които караха хората като мен да изглеждат толкова чаровни, вече ги няма. Алекс го казваше още преди години. Виждаше приближаването на войната преди който и да било от приятелите ни — и се оказа прав. Така че му вярвам, когато казва, че повече никога няма да е същото. И може би ще бъде по-добре хора като нас да имат по-малко, а другите — повече.

„Да“ — помисли си Мартин и си спомни чакалнята в болницата, където другата Англия идваше със своите болки. Видя отново сбръчканите лица на чиновниците с нездрава бледност и прогнили зъби.

— Все пак бих искала да можем да задържим Лам Хаус — каза Мери.

— Надявам се. Знам какво означава за теб.

— О, не за мен! За Алекс и децата. Това е тяхното наследство.

— Не и за теб?

— Когато свърши войната — каза тихо тя, — ще напусна Алекс. Дотогава момичетата ще са пораснали и това вече няма да има значение.

У Мартин се отвори нещо, сякаш бе освободена стегната пружина.

— Ще напуснеш Алекс?

— Не ми е толкова лесно да го кажа. Двамата живяхме дълго време под един покрив. Моят приятел — така свикнах да мисля за него. Моят приятел. Но вече е време или скоро ще стане.

Прииска му се да каже, да извика: „Тогава ти и аз…“, но в джоба си като предупредителна ръка усещаше пачка неотворени писма. Бяха пристигнали тази сутрин от дома, минута преди да излезе от стаята. От дома. Толкова отдавна! Толкова далеч! Стисни очи и се опитай да си представиш, че си отново отвъд океана, опитай се да чуеш американски гласове. Неясни, избелели лица. Замъгляват се и изчезват. Толкова отдавна! И толкова далеч!

От радиото в някоя от съседните стаи долиташе музика — магическото анданте на великия „Си мажор“ от Шуберт. То се повдигаше и спадаше като огромен спокоен океан.

Мартин разтърси глава, за да се освободи от мислите си. Не сега. Имаше достатъчно време. Мери още не беше напуснала Алекс и войната не бе свършила. Така че не тази вечер. Остави чистата сладост да се лее. Пий от виното — бутилка слънчева светлина от Рейн преди войната. На масата трябва да има цветя, но няма. Тогава си ги представи. Представи си перуники и рози, тъй тъмночервени, чак сини. Представи си, че Мери отново е облечена в кадифе. Спомни си птиците в нощта, лимоните, въздишките и прибоя на морето…

 

 

Той дремеше. Мери го докосна по челото. Беше прекарал последните осемнадесет часа в операционната зала. Пръстите на Мери галеха и успокояваха. В просъница усети, че на гърдите му бе метната вълнена завивка. „Жалко е да си пропилявам времето в сън“ — помисли си и се опита да се разсъни, но не успя. Сънуваше. Съзнанието му блуждаеше, но в същото време знаеше, че сънува.

От Том бе пристигнало писмо; или поне изглеждаше да е от него. Той имаше ужасна рана на гръбнака и все пак пишеше, че е видял Джеси някъде в Тихия океан. Гърбът й бил станал идеално прав, била много висока и богата, с кесия златни монети на колана. Била се омъжила и името на мъжа и било Алекс. Появи се Клер. Имаше бебе — момченце на име Ийнък, но Ийнък бе по-голям от нея. Вече ходеше в колеж. Сега се намираше на танкер, пътуващ към Мурманск. Танкерът пламна, докато той, Мартин, стоеше и го гледаше, неспособен да се помръдне. „Скачай!“ — изкрещя той. „Скачай! Ти не го спаси! — извика Хейзъл. — Знаеше, че той е дете на Клер!“ Лицето й беше толкова тъжно, никога през живота си не бе виждал такава ужасна мъка! А може би това не беше нейното лице? Дали не беше на майка му? Бе тъй старо и тъжно! Това бе първото нещо, което той забеляза в нея. „Отивам в Германия да те търся, Мартин — каза тя. — Тук е толкова пусто без теб!“ Думата бе изречена толкова провлачено, че можеше да се усети плачът в нея: пусто.

Той се събуди внезапно. На масичката близо до телефона светеше лампа. Мери седеше там, обхванала главата си с две ръце. Плачеше.

— Не чу телефона — каза тя.

— Не, какво има?

— Обадиха се от дома. Приятелката ми Нора. Не искала да си дойда вкъщи и да бъда сама, когато видяла телеграмата.

„Нед — помисли си той. — Синът й. О, господи, не, само не синът й!“

— За Алекс е. Той е мъртъв. О, Мартин, Алекс е мъртъв!

Той коленичи пред нея и я прегърна през талията.

— Съжалявам. Толкова съжалявам! Той беше тъй нежен и мил!

— Колко жестоко! Жестоко!

— Знам, знам, любима.

— Ти се сблъскваш със смъртта всеки ден, но аз…

Той дълго държа главата си, опряна на нейната. Накрая тя каза:

— Как ще кажа на Нед и момичетата? Как ще намеря думи?

— Ще измислиш нещо.

— Еми тъгуваше за дома. Прекарвах по цели часове на телефона с нея. Всички толкова се страхуваха за баща си!

— Ще намериш какво да им кажеш. Нед не е ли някъде наблизо?

— Май на около час път с кола. О, мислиш ли, че ще можеш…

— Ще се сменя с някого. Пък и има един колега, който ще ми услужи с кола. Спомняш ли си, той ме докара на няколко пъти в Лам Хаус?

— Спомням си — тя отново се разплака — Мартин, помислих си, какво ли щеше да бъде, ако беше ти? Как щях да го понеса?

— Хората го правят, защо и ти да не можеш? Но това едва ли ще се случи с мен.

— Знам, чувстваш се виновен, че не си там.

— Така е…

И все пак, ако трябваше сега да замине и да я напусне, щеше да му бъде толкова трудно! Каква бъркотия от конфликти беше този проклет живот! Мартин постоянно бе разкъсван между вина и желания.

Той я притисна до себе си. В средата на смъртта животът продължаваше.

— Разкопчай си яката — рече той. — Не искам да скъсам дантелата.

После я вдигна на ръце. Беше висока почти колкото него, но толкова лека и стегната, тъй гъвкава и изящна! Любима моя. Нищо, нищо на света не е като теб. Нищо. О, Мери, животът продължава…

 

 

Между дърветата се стелеше зимна мъгла. Колата беше открита и зимният вятър шибаше лицата им. Момчето седеше неподвижно и гледаше втренчено напред. Първите му сълзи вече бяха пресъхнали, само изпъкналата адамова ябълка подскачаше от време на време на тънкото му гърло. Колата се движеше през селца, по пусти главни улици, когато следобедът преваляше и хората си стояха по домовете. Мартин си спомни деня, в който бяха погребали собствения му баща — точно такъв неподвижен ден между Коледа и Нова година, със суха замръзнала земя и без вятър.

Бащата на това момче обаче нямаше да лежи в ковчег, покрит с цветя, с прилично прибрани от погребалния агент ръце. Бащата на това момче… Бащата на това момче представляваше парченца, разпръснати някъде из въздуха и пясъка на пустинята.

— Знаеш ли, че той ще получи медал за храброст? — проговори неочаквано Нед.

— Не, не знаех.

— Мама има приятел във военното министерство и той й казал. Баща ми спасил живота на четирима души. Нелепо, нали?

— Нелепо? Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Той изобщо не е трябвало да отива на фронта, това искам да кажа. Ако знаеха, дори нямаше да го вземат.

— Ако знаеха какво?

Момчето обърна ясното си сериозно лице към Мартин.

— Е, това, което знаеш. Той не беше… не беше… — адамовата ябълка подскочи. — Моля те, не ме карай да го казвам, след като вече го знаеш.

— Разбирам — Мартин беше ужасен. Дали в света бе останала изобщо някаква невинност? После попита: — Кой ти каза?

— Чух да се шушука из селото още когато бях в училище. Знаех от години.

— Разбирам — повтори Мартин.

— Хората са много зли в това отношение.

— Знам.

— Едно момче даже каза, че той не можел да пробие и мокра хартия. Сега вече няма да могат да говорят така, нали?

— Гадно е да се каже такова нещо, дори и да беше истина.

Продължиха да пътуват в мълчание. После Нед отново заговори:

— Има ли нещо, което искаш да ме питаш?

— Какво имаш предвид?

— Мислех, че ще искаш да ме попиташ дали… дали и аз не съм като баща си. Не съм. Вече съм имал много момичета и те са това, което искам.

— Това, което искаш, не е моя работа, нали? — отвърна тихо Мартин.

— Ти си много свестен. И татко казваше така. Каза, че си единственият човек, който наистина го е разбрал.

— Говорил си за това с него?

— Да. Когато за пръв път чух да се приказва, отидох при него и го попитах. И той ми каза. Предполагам, че това е едно от най-трудните неща, които един мъж може да каже на сина си. Но той го направи.

— И как се чувстваше ти, ако мога да попитам?

— Беше ми гадно. Избягах от стаята и плаках. Цели дни не можах да говоря с него или дори да го погледна. Но след време, когато премислих всичко, се върнах. Все пак той беше мой баща, и то много по-добър от други.

„Това момче би могло да накара много хора да се засрамят от себе си“ — помисли си Мартин.

— Въпреки това ми е жал за мама — продължи Нед. — Тя бе останала заради нас, заради мен и момичетата. Знаех това.

Момичетата не го знаеха и още не го знаят. Животът й едва ли е бил много щастлив, нали?

„Аз обичам майка ти“ — поиска да изрече Мартин, но ей представи как момчето отвръща: „Знам, татко и това ми каза.“

Затова само рече:

— Тя обичаше децата си. Според нея вие си заслужавахте жертвата.

Светлините на Лам Хаус бяха запалени. Алеята беше пълна с коли. Мартин прегърна Нед през рамото и двамата се отправиха към входа — той и момчето на Мери.

Седмица и нещо преди шести юни 1944-а Мартин бе заминал на юг по работа. Застана там, откъдето можеше да се види остров Уайт през водите на Саутхамптън. От Уеймът Бей до Портланд Бил лежаха повече от хиляда кораба — разрушители, десантни и миноносци. Усещаше го и в костите си, затова и не беше изненадан, когато на шести юни сутринта бе събуден от грохота и бръмченето на самолети над главата си. Започваше се.

От леглата в отделенията го гледаха с очакване. „Започва се“ — казваха те и мълчаха по силата на някакъв примитивен ритуал. Никой не смееше да мисли какво щеше да стане, ако не успееха.

Странно, но първите съобщения дойдоха по германското радио. Звучаха така, сякаш не се беше случило нищо особено: „Обединените нации направиха малък десант на френския бряг.“

По-късно сутринта дойде кратко изявление по Би Би Си: „Военноморските сили на Обединените нации под командването на генерал Айзенхауер, подкрепяни от мощни военновъздушни сили, започнаха десант на брега на Франция.“

По обяд църквите се напълниха — от Уестминстърското абатство и „Сейнт Пол“ в Лондон до най-малкия селски параклис. Старци и старици със синовете си и млади жени със съпрузите си свеждаха глави в молитва под каменните готически фрески, обърнали лица към бледите връхчета на запалените свещи.

Мартин би дал много, за да можеше да бъде част от този ден във Франция, макар и да знаеше, че първите ранени скоро щяха да се отправят към неговата врата.

 

 

През лятото и есента инерцията се засилва. Влакът набира скорост, стига до върха на хълма и тръгва с рев надолу по дългата права линия. Париж е свободен, Де Гол крачи по Шанз Елизе. Германците отстъпват. Обединените нации ги преследват и пресичат река Мозел.

В мрачния декември германците набират сили за последното си поразяващо усилие в Ардените. Отначало радиото съобщава мрачни новини за Обединените нации от Бастон, Намур и Лиеж. Накрая германската съпротива се проваля и късно през зимата германците са отблъснати. Обединените нации пресичат Рейн по моста Ремаген. Войната в Европа е почти към края си.

Сега започват да пристигат заповеди. Майор Еди-кой си трябва да отиде до Мичиган или Ню Йорк да получи ранените от Тихоокеанския театър. Капитан Еди-кой си трябва да отиде в Калифорния, за да се включи в Тихоокеанския театър.

Един ден Мери заговаря за това, което от седмици виси между тях неизказано.

— Скоро ще те изпратят у дома — казва тя.

Това е едновременно твърдение и въпрос. Мартин не отговори.

Той излезе навън и легна на тревата. На върха на възвишението се виждаха количките на терасата, където оздравяващите бяха изведени да погледат пролетта, някои от тях не бяха вярвали, че ще я дочакат отново.

В подножието на ниския хълм под извито каменно мостче лъкатуши поточе. Златисти котенца висят от върбите, които през лятото приличат на млади момичета с разпуснати дълги светли коси. Над главата на Мартин се рее ястреб, който после се скри зад дърветата.

Мартин затвори очи. Въздухът беше изпълнен със звуци, смесица от ленивото бръмчене на следобеда, пчелите, вятъра и чучулигите. Песента на птиците имаше ритъм: пет дълги и два къси такта. Във всичко имаше ритъм и музика. Страстно му се прииска да знае повече за музиката.

Някой свиреше рагтайм на раздрънканото пиано в хола. Несъмнено това бе момчето от Чикаго, чиято ръка бе възстановил толкова добре, с изключение на изгубения пръст. Момчето се тревожеше за пианото; каза, че то означавало много за него, макар и да не бил музикант. Въпреки липсващия пръст, той свиреше много добре. Бум-да-да, бум-да-да.

От верандата долиташе тракане на топки за пинг-понг; и в техните удари имаше ритъм. Днес всичките му сетива бяха така изострени! Помисли си, че през повечето време хората са наполовина живи, пропускат толкова много неща. Но може би така беше по-добре; по-добре да не усещаха толкова осезателно.

Кучето до него го близна по ръката. Беше забравил за присъствието му — до такава степен беше свикнал с него. В една студена нощ миналата зима го бе намерил да клечи пред местната кръчма, дето беше отишъл да изпие една бира. Кучето беше мелез, толкова обикновен вид, че вече се беше превърнал в порода — с остри уши и опашка на сетер, създадена да бъде носена весело и гордо. Някаква молба в муцуната на кучето го трогна и той се спря да поговори с него. От кръчмата излязоха двама селяни и го предупредиха.

— Ще ви ухапе — рекоха те. Единият взе камък. — Махай се оттук! Пръждосвай се, проклетнико!

Кучето направи няколко крачки встрани и седна. Бе толкова отчаяно от глада, че рискът от камъни не го интересуваше.

— Хората ги изоставят — отбеляза майор Питмън. — Какъв позор!

Мъжът, който беше вдигнал камъка, го сгълча:

— Дажбите не достигат. Какво очаквате?

Закрачиха обратно към болницата. В края на улицата Мартин забеляза, че кучето върви по петите им.

— Трябва да му дам нещо за ядене — рече той.

— Ако го направиш, никога няма да можеш да се отървеш от него — предупреди го майор Питмън.

— Знам.

Когато стигнаха вратата на Мартин, кучето застана на стъпалата и зачака да го поканят вътре.

— О, не! — каза му той. — Нямам нищо за теб. И окаяното същество го близна по ръката.

— Какво да те правя? — рече му той сега. — Скоро всичко между теб и мен ще свърши.

Кучето вдигна тъжните си кафяви очи. „Разбирам“ — казваха те и то пропълзя по-близо. Един скакалец с прозрачни зелени крилца проблесна на няколко инча от лапата му, но то не му обърна внимание.

„Няма да ме изоставиш — казваше то на Мартин. — Вярвам в теб.“

Мартин постави ръка върху топлите му хълбоци — там, където свършваха ребрата.

— Да, знаеш, нали? Знаеш, че не мога да те пропъдя.

Кучето тупна с опашка по земята.

— Мери трябва да те вземе. Ще те оставя при нея.

Мартин седна. Да те оставя? Наистина ли трябваше да си отиде? За втори път в живота си? Как само го измъчваше тази мисъл. Той, сравнително интелигентен мъж, от когото се очакваше да бъде отговорен за живота си, бе обхванат от тази мания от първия ден!

За какво беше всичко? Защо живееха хората? Какво беше историята, ако не история на бурни отминали мъки? Пращенето на огньовете, когато горяла Троя; трясъкът на гредите при падането на Йерусалим и превземането на Рим; плачът на родителите, когато Черната смърт опустошавала Европа; агонията и срамът на концентрационните лагери; грохотът на бомбите в горящия Лондон. Колко малко време оставаше на човек да цъфти под слънцето, да живее и да се наслаждава.

Мери, Мери, не мога отново да те напусна. Не мога.

Кучето пропълзя още по-близо и близна ръката му.

 

 

Хейзъл пишеше:

„Лорейн Мейс ми каза, че твоят полк ще се върне у дома до лятото. Беше изненадана, че не си ми казал, но аз разбирам, скъпи, че какъвто си благоразумен, не си искал да будиш у мен напразни надежди, докато не си напълно сигурен.“

Оставаха само три седмици до заминаването. Сутрин, всяка сутрин, докато претовареният ден все още предстоеше, той убеждаваше себе си, че в един момент от този ден неочаквано всичко ще се реши. Но вечерта винаги идваше без решение. Е, може би утре?

Оставаха две седмици.

Един ден в Лондон Мартин минаваше покрай магазин за играчки и видя на витрината дървено конче като това, с което някога си играеше Ийнък. По-късно имаше работа близо до параклиса Бромптън, където някога беше бутал новородената Клер в количката й. Тук, в тези стари-стари места, до бароковите зидове, през улички и джорджиански^[2] площади, тя беше направила първите си стъпки. Винаги си я представяше с онова жълто палтенце и шапката й.

Почувства слабост и сърцебиене. „Превръщам се в невротик“ — помисли си, презирайки се. Все пак, когато пристигаше обратно в болницата, трепереше.

— Не се ли чувствате добре, полковник? — попита го неговият лейтенант.

— Не, но цяла седмица се опитвам да се преборя с настинката — седна зад бюрото си пред купчина книжа, оставени за подпис, без да може да прочете нито дума.

Нямаше ли някакъв начин да поиска отлагане? Някакъв начин заповедта да се измени така, че някой, който бърза да си отиде у дома — та кой ли не бърза? — да отиде на неговото място? Имаше нужда от време! Време да помисли! Но, разбира се, това бяха глупости. Намираше се в армията. Затвори вратата и положи глава на бюрото си.

Дали да не пише на Хейзъл? Дали да не събере смелост и изложи всичко на хартия? Много мъже в тази война го бяха правили и все още го правеха. В един момент си я представи седнала зад бъбрековидното бюро, където някога той четеше пощата си. Видя радостните бръчици покрай очите й, видя как лицето й придобива нежен израз, докато отваря писмото. Мартин потрепери.

Тогава се прибери вкъщи и й кажи. Кажи й истината колкото можеш по-нежно, любезно и благоразумно. Ами Ийнък? Ами Клер? Carp diem, бяха казали хората — улови деня, улови живота. Докато гледаш, той се изплъзва. Вече си на четиридесет и четири години.

 

 

Коленичи на пода до стола, където Мери плетеше. По китките й се кръстосваха и образуваха фина мрежа тънки сини вени. Отмахна вълнената прежда и ги целуна. Ако в този момент го попитаха какво чувства, щеше да каже, че това не е обожание, нито утеха, нито радост, нито желание. Беше всичко това и много повече. Надхвърляше границите на копнежа.

— Не мога — рече той.

— Не можеш да си отидеш?

— Не. Не мога да си отида.

Няколко дни след това пристигна друго писмо.

„Само си представи, наесен Ийнък ще бъде във втори клас! Той е същият като теб, Мартин, постоянно чете! Хората казват, че и прилича на теб. Искаше да има твоя снимка в стаята си, затова трябваше да преснимам тази, която държа на нощното си шкафче. Тя е последното нещо, което виждам, преди да загася лампата, и първото, когато сутрин отворя очи.

Понякога си мисля, че ако спреш да ме обичаш, няма да мога да го понеса. Но после ми става ясно, че това може да се случи толкова, колкото и аз да спра да те обичам. Едва ли има други двама на света, които да се разбират по-добре. Макар и да си на три хиляди мили разстояние от мен, чувствам, че все още сме заедно. И скоро, дай боже, наистина ще бъдем. Нощем ще се обръщам в леглото и ти ще си до мен — и това повече няма да бъде само сън.“

Мартин остави писмото. В стаята като мъгла се промъкна мрачна тъга. Той продължи да чете.

„Спестих толкова много от заплатата ти, че ще се изненадаш. Когато една жена живее сама като мен, няма нужда да харчи много. Ходя по магазините само когато трябва да купя дрехи на Ийнък. Вчера взех една огърлица за рождения ден на Клер, дребни перлички на златна верижка. Тя е удивително момиче! Трудно е да се повярва, че е само на петнадесет!… Но като си дойдеш вкъщи, ще си позволя малко нови дрехи. Иска ли ти се да ме видиш в черна дантелена нощница?“

Когато го викаха по спешност, тя сядаше в леглото и го чакаше. Винаги казваше, че не може да заспи, докато той не се прибере у дома. Ех, защо нямаше у нея поне някаква подлост, някаква потайна и осъдителна егоистична жилка, която щеше да й помогне да оцелее и да му послужи за извинение! Но не, тя искаше винаги и само да доставя удоволствие на всички, дори и на досадните си роднини. Един господ знаеше какви страхове, какъв потискан гняв лежаха под този неспокоен стремеж да угажда на хората.

Внезапно Мартин чу гласа на баща си. Това се случваше често, когато преживяваше криза в живота си — не задължително думите, по-скоро сериозния убедителен тон. Спомняше си и изразителните движения на ръцете му, необичайно средиземноморски за човек, роден в Ълстър. Помисли си за малкия си син. Какво ли щеше да си спомня момчето за своя баща?

Мартин излезе на улицата. Имаше нужда да повърви. Мери щеше да пристигне от провинцията по-късно, но тя имаше ключ. Нощта беше сива и надвисналите облаци предвещаваха дъжд. Стъпките му кънтяха толкова силно, че го стреснаха и той закрачи по-внимателно. После пресече града и стигна до реката.

В средата на моста, с лице към кея „Виктория“, той запали цигара и я хвърли в разноцветната мазна вода, наблюдавайки я как изгасва. С приближаването на бурята небето зад Парламента почерня. Една светкавица освети дългата равна фасада, покритите с резби кубета, еркери и кули, това място, където хората сядаха и създаваха закони, с които да си попречат да се изядат един друг. Мартин запали друга цигара отново я хвърли във водата и закрачи към дома.

Покрай него минаха войници и смехът им замръзна, когато видяха американския офицер. Той чу сподавените им думи: „Май е попрекалил с пиенето!“, когато го задминаха, осъзна, че го бяха чули да простенва. Нима наистина изглеждаше толкова окаян, колкото се чувстваше? Толкова покрусен? Да, главата му беше наведена, а ръцете — сключени зад гърба, сякаш крачеше по пода у дома си. Мартин се опита да се стегне.

Когато влезе в стаята, Мери беше заспала на канапето. Ужасен, той разбра, че е оставил писмото на Хейзъл, разпиляно по пода. Мери го бе вдигнала и поставила в спретната купчинка до лампата на масата. Тя отвори очи.

— Не съм го прочела — каза.

— Не съм си и помислил такова нещо.

— От дома е, нали?

— Да.

Той коленичи и постави глава на скута й. После, засрамен от мокрите си очи, не можа да вдигне поглед. Ето каква цена плащаше човек за мъжеството! Непоколебимост и стомана, изправен гръб и стиснати устни!

— Ще си отидеш у дома завинаги?

— Да — промълви той.

Тя стана, отиде до прозореца и притисна буза в студеното стъкло. Накрая каза:

— Разбирам, ангажимент.

Той не можа да отговори. Нима можеше да намери думи? Колко по-лесно щеше да бъде, ако бе умрял, ако бе потънал завинаги в забрава и покой!

— Заслужаваме нещо по-добро…

— Кой знае…

— Винаги избираме неподходящо време.

— Бог ми е свидетел, че това е истина.

— Ядът е грозно нещо, Мартин. А в момента страшно ме е яд.

Лежаха в леглото и си говореха.

— Имаше едно семейство, което живееше близо до нас с Алекс. Мъжът беше на двадесет и осем и почина една събота сутрин, докато играеше тенис. Преди войната хората не умираха на двадесет и осем. Мъката на жената беше толкова ужасна, че човек просто извръщаше очи, за да не я гледа. И все пак не можех да я разбера. Но тази нощ я разбрах.

Той я прегърна. За последен път, за последен път. Стори му се, че бе изкрещял тези думи, а може би просто ги бе чул да кънтят в главата му. Нещо в него се пропука и надигна и той се изгуби в нея. „Никога няма да се отдръпна — помисли си, — никога, никога!“ После бурята у него стихна и Мартин легна далеч от Мери, загледан в сенките, заслушан в дъжда.

Това като че ли започна, когато лежаха прегърнати. Покрай ъгъла завиваха камиони, боботещ конвой от бронирани коли; всяка от тях бе карана от същество, толкова изпълнено със собствената си значимост, колкото Мери и Мартин. Малката стая потрепери от грохота. Часовникът удари три. Още няколко часа и всичко щеше да свърши.

Когато на сутринта Мери излезе от банята, той вече беше събрал вещите си.

— Само дрехите си ли взимаш, Мартин? Няма ли да вземеш халбата, графиките или нещо друго?

— Само „Трите червени птици“. Не искам нищо повече.

Застанаха в малкото антре.

— Мислиш ли, че някога ще се срещнем отново? — попита Мери.

— Едва ли.

— Ако някога това се случи, аз веднага ще се махна оттам, и ти ще направиш същото. Обещаваш ли, Мартин?

— Обещавам.

— Осем часът е, трябва да побързаш — рече тя.

Но никои от тях не се помръдна.

— Мартин, ще сляза по стълбите. Няма да се обръщам назад. Изчакай две-три минути, докато замина.

— Не. Ще те изпратя до колата.

— Моля те, не мога просто да отпътувам, когато те виждам да стоиш тук. Моля те, помогни ми.

— Искам да слезем заедно — настоя той.

В един момент, преди да изгаси лампата и затвори вратата, тя изглеждаше като непозната. Бе облечена в пола, която не беше виждал преди това. Времето беше хладно и Мери бе наметнала на раменете си пуловер със сложна плетка; от тези, които хората получаваха като подарък. И все пак под пуловера се намираше плътта, която познаваше толкова добре, която му бе по-скъпа от всичко друго на света.

Дали беше страшно ядосан на себе си от това, което правеше, или бе единственият начин да запази разсъдъка си?

Слязоха на улицата и се отправиха към мястото, където бе паркирана малката й кола. Струваше му се, че трябва да си кажат нещо. Искаше му се да изрече: „Разбери, ние с теб сме от тези, които не могат да стъпят на лицата на другите хора.“ Искаше му се да каже: „Виждаш ли, проблемът при мен и теб е, че никой от нас няма достатъчно смелост, за да се предпази. Защото това не е ли основният природен закон? Да, но природата е нецивилизована, а ние с теб сме.“ Искаше му се да каже всички тези неща, но не го направи.

Можеше и да го стори — или може би нямаше, — но точно тогава един мъж излезе от къщата и се приближи до колата си, а тази на Мери беше препречила пътя й.

— О! — рече той. — Тръгвате ли? Денят ще бъде хубав. Предполагам, че скоро ще заминете, полковник, след като германците отстъпиха?

— Да, и аз така мисля.

— Беше дълга война. Тук ще изглежда много странно, когато американците си отидат.

— И аз така смятам — щеше ли този глупак изобщо някога да си тръгне? Не виждаше ли, че се пречка? Но не, разбира се, той чакаше Мери да освободи пътя на колата му.

— Е, бих искал да мина — рече учтиво мъжът.

— Разбира се.

Човекът влезе в колата си и запали двигателя. Мери влезе в своята, постави ръце на волана и вдигна очи към Мартин.

— Добре ли си? — попита той. — Ще можеш ли да караш?

Тя кимна. Прииска му се да каже… един господ знаеше какво му се искаше да каже. О, скъпа, любов тоя, прости ми, пази се! Но не каза нищо.

Тя протегна ръка и докосна бързо неговата. Колата й потегли. Тогава Мартин се обърна и рязко, като сляп, закрачи в зашеметяващата светлина на настъпващия ден.