Белва Плейн
Ветрове без посоки (11)

Десета глава

Понякога Фърн си мислеше за леглото като за някакъв трон, издигнат на ниска платформа в средата на дългата стена. Всички идваха при нея тук, където се бе облегнала на чистите ленени възглавници и над нея се спускаше балдахин, окачен на резбованите махагонови стълбове на леглото. Неди и Еми се качваха тук, за да им чете; бебето Изабел й бе подавано, за да го нахрани.

Алекс бе казал: „Веднъж четох, че дом има само там, където мебелите стоят на едно и също място в продължение на векове. Сигурна ли си, че нямаш нищо против да се преместиш в къща, която е била завършена преди много време от други хора?“

Тя нямаше нищо против, след като можеше да донесе книгите си от къщи; книги за изкуство, история, поезия и тези, които майка й бе чела, когато е била дете. Сега те стояха на полиците в жълтата всекидневна срещу хола. Всичко в Лам Хаус бе дошло тук преди нея — освен леглото. Тя не искаше да лежи със съпруга си там, където го бяха заченали неговите родители. Така че онова беше свалено долу и прибрано. В един антикварен магазин в Лондон тя намери друго, подобно на първото, но неговата история не й беше известна и следователно беше ново.

Понякога си мислеше за леглото като за кораб, голям солиден кораб, който плава в тихо море чак до сутринта. Когато се събуждаше рано, отваряше очи в познатото пристанище на хубавата стая, където първата светлина се процеждаше през полюшващите се бели завеси и изпъстряше със зайчета медната ваза с оранжеви рози на масата. В първите няколко минути Фърн лежеше неподвижно и усещаше онази одухотвореност на съзнанието, онова спокойствие на плътта, което, поради липса на по-подходящо определение, бе наричано „добро състояние“.

Но всичко това вече принадлежеше на миналото.

От месеци насам през повечето време тя лежеше на леглото сама, в студените и измачкани от неспокойния й сън чаршафи. Алекс спеше на тясното канапе в съседната тоалетна стая. Беше се преместил там през зимата, когато тя бе хванала грип. След това кашлицата й бе продължила със седмици. После, за да не събуди Фърн, когато се връщаше от късни срещи в града, той продължаваше да използва канапето…

На Фърн й бе невъзможно да говори за това. Странно, защото тя и Алекс можеха да си говорят за всичко. Особено жените бяха забелязвали тази тяхна близост с известно любопитство и доста искрена завист. Би било чудесно да можеш да говориш със собствения си съпруг! Техните мъже се връщаха от работа и се зачитаха във вестника…

След като връзката им беше такава, нямаше никаква причина Фърн да не може да каже: „Какво става? Искам да знам!“ И все пак просто не успяваше да събере сили.

Вместо това в гърдите й се загнезди унижение; възпираше я бодливо чувство на срам. Ясно осъзнаваше, че това бе само фалшива гордост, а една съпруга не можеше да си позволява такова нещо. И все пак то беше там.

Един ден тя донесе книга за любовта и брака и я остави на масата до леглото, върху сгънатия „Лондон Таймс“. Алекс я прелисти и отново я остави.

— Боже мой — рече той. — Като че ли хората не могат да се оженят и да живеят заедно, без някой да им напише инструкции за това!

Тази забележка беше толкова необичайна за него, чиито основни добродетели бяха разкрепостеността на ума и любознателността, че Фърн се учуди и му го каза.

Той се засмя в отговор и отново се залови за вестника. Тя се почувства глупаво и не каза нищо повече.

— Между другото — свали той вестника след няколко минути — на вечерята у Бейкърови Малкълм каза, че си най-впечатляващата жена в залата.

— Много мило от негова страна.

— Е, ами ти наистина беше! Трябва винаги да се обличаш в бяло или синьо — прозина се. — Чувствам се като изстискан лимон. Мога да заспя, както съм седнал. Днес имахме среща за проклетите германски застраховки. Терънс изнесе доклад, а знаеш колко многословен може да бъде. Ако искаш да почетеш още, аз мога да си легна в тоалетната стая.

— Не ми се чете повече — отвърна с равен глас.

Тъмнината я караше да се чувства като в пещера. Как така изведнъж всичко се бе променило? Алекс я погали по рамото и докосна с устни ухото й.

— Лека нощ и приятни сънища — рече нежно.

И веднага заспа. Тя искаше той да се обърне към нея, но това нейно желание нямаше никакъв ефект. И все пак, ако го беше направил, тя нямаше да може да се притисне в прегръдките му. Да не би да живееше, за да задоволява прищевките му? Какво си мислеше той? И дали изобщо го интересуваха нейните чувства?

Дъждът падаше върху листата близо до прозореца. Отново дъжд! Нищо чудно, че англичаните постоянно се наливаха с бренди и горещ чай. Влагата проникваше и в мозъка на костите им. Тя стана, донесе още едно одеяло и продължи да лежи будна, докато дъждът се усилваше и тъмнината се сгъстяваше в кухата пещера.

Имаше друга жена; не можеше да няма. Но коя? Онази братовчедка на Нора, която чуруликаше с фалшив глас? Тя имаше много удобен апартамент в Лондон. А може би самата Нора? Срамно беше да се мисли такова нещо за една приятелка, за милата силна Нора. И все пак нищо не се знаеше; понякога ставаха невероятни неща. Или онази ирландка, Делия не знам си коя, дето спечели купата по скокове на състезанието по езда? Тя беше мургава, а Алекс харесваше мургави жени. Момичето едва ли беше на повече от осемнадесет. Умееше по най-необикновен начин да поглежда нагоре към мъжа даже и когато не бе по-висок от нея. Алекс бе танцувал с нея най-малко пет пъти у Елиът.

А може би никоя от тях? Може би бе някоя, с която бе имал връзка, преди да се ожени. Някоя жена, за която не бе могъл да се ожени, защото е нямало да бъде подходяща за майка на неговите деца?

Трябваше да разбере. Щеше да разбере!

Алекс въздъхна в съня си и се обърна. Едната му отпусната ръка докосна напрегнатото рамо на Фърн. Миришеше на чисто, на лосион за бръснене и на крушов сапун. Тя се отдръпна.

Мислеше трескаво. Беше излязъл на езда с Делия миналия четвъртък следобед. Отсъстваха най-малко два часа. И Фърн щеше да отиде с тях, ако Алекс я беше поканил, но когато се върна от селото, където бе ходила по някаква работа, те бяха излезли. А когато отиде в конюшнята да оседлае Дукесата, двамата тъкмо се връщаха.

— Ходихме чак до Блекдейл. Беше чудесно! — извика Делия. — Трябваше и ти да дойдеш, Фърн!

Да, трябваше.

Косите й падаха като коприна… Невъзможно! Неща като това се случваха само на другите; неща като автомобилни катастрофи и рак!

В неделя следобед, в мрачното и зловещо есенно време, Алекс неочаквано стана и се протегна.

— Прииска ми се да се раздвижа. Мисля, че ще изведа Лайън на една малка разходка до Блекдейл. Не е далеч.

— Не било далеч! Час и половина дотам и обратно! Освен това ще вали.

Знаеше, че гласът й звучи ядосано, но той все пак отговори меко:

— Мисля, че ще успея да се прибера, преди да е заваляло. Ако не, нямам нищо против да се измокря.

— Е, както искаш. Аз нямам желание за това.

— Не бих и искал — каза той все още любезно.

Беше изминал час и половина, преди мислите й да се подредят и в главата й да се оформи ясно решение. За глупачка ли я мислеше? Езда в полето в такова време? И освен това се беше обаждал по телефона три пъти преди обяд!

Тя извади от гардероба мушама и шапка за дъжд, защото вече бе започнало да вали. После отиде в хола и викна тихичко нагоре по стълбите:

— Бавачке? Децата ще пият чай без нас този следобед. Имам неотложна работа.

Щеше да ги причака на алеята до конюшнята. Щеше да се усмихне смразяващо и да видим какво щеше да каже Алекс тогава!

И след това… Какво щеше да стане след това? Не можеше да мисли толкова напред. В главата й се появиха неясни асоциации за дързост и смелост; за онези мъже, които миналото лято се бяха изкачили по отвесните стени на Хималаите. Ами замайването? Ами страхът от падане? Дали те бяха чувствали такава паника? Не. Ако беше така, нямаше да могат да го сторят.

Пристъпи напред! Свърши с това! Останалото само ще си дойде.

Вървеше бързо. На пътя нямаше никой. Жителите от селото бяха или пред радиото, или подремваха след неделната вечеря. Даже и шумните есенни свраки се бяха скрили някъде от дъжда.

Глупаци! Щяха да се измокрят! Освен ако нямаха някое място, където да се подслонят; но Фърн изобщо не можеше да се сети къде. В двора на конюшнята нямаше никой. Конете бяха прибрани вътре. От малката канцелария до склада за фураж, където Кевин, главният коняр, държеше документите си, долиташе слаба светлина от газена лампа. Нямаше да се случи нищо, ако почакаше вътре при Кевин. Пак щеше да чуе шума по пътеката. А Кевин нека си мисли каквото си ще.

Прозорецът беше близо до вратата. Когато човек поставеше ръка на бравата, лицето му почти се залепяше на стъклото и погледът му биваше притеглен към вътрешността на стаята. Нещо привлече вниманието на Фърн.

Срещу масата до отсрещната стена имаше тясно легло, покрито с кариран конски чул. На него лежеше някой. Тя се наведе напред. Примигна. После отстъпи. И отново се наведе напред. След това се намръщи и почти залепи нос в мокрото стъкло, сякаш гледаше в аквариум. Силуетът на леглото — не, те бяха два, силуетите се движеха, бледи и хлъзгави като големи лъскави риби; подводни същества, преплетени в някаква безкрайна прегръдка. Тя виждаше, да, но не осъзнаваше значението на видяното.

После съгледа едно лице. То се придвижи към светлината. Тя познаваше това лице и тези руси коси… Алекс проговори нещо. Пред очите й проблесна голото тяло на Кевин, който седна в леглото. Тогава разбра.

Нададе дрезгав вик, притисна устни с длан и се втурна към храстите извън светлината. Чу как Алекс викаше уплашено:

— Кой е там? Кой е там?

Тя тичаше.

Приведена и препъваща се в мрачината под зловещото лунно небе, Фърн тичаше, скрита от главната улица зад жив плет и стени. Една къпина разкъса кожата й. Фърн падна. В дланите й се забиха камъчета. Дойде й безумната мисъл, че някой я преследва.

— О, господи! — каза задъхано. Как биеше сърцето й! Как биеше само! Тя постави ръка на гърдите си. Дали нямаше да спре? Сърцето можеше да спре дори и на нейната възраст, нали?

Фърн стигна до къщата и отвори рязко вратата. Едно от децата, дочуло стъпките й, викна нещо от горния етаж, но тя се затича към стаята си, хвърли мократа мушама и шапката на пода и се просна на леглото. Нейният трон! Нейният кораб! Беше замаяна, виеше й се свят, не беше на себе си. Това не беше истина! Не беше истина! Не беше видяла нищо такова, та то бе невъзможно!

Да, Фърн знаеше за тези неща, но много смътно. По този въпрос нямаше нищо написано, освен оскъдните определения в речниците. Една нейна съученичка беше чула брат си да говори. Имаше хихикане, шокиран смях, така че у нея се бе формирала неясна и полуразбираема представа за нещо ужасно и противоестествено. Тогава беше на петнадесет, но и сега едва ли знаеше повече.

Само да можеше сърцето й да престане да бие така бясно. Чувстваше се, сякаш в гърдите й бушува вулкан, вилнее някаква стихия.

Долу се хлопна входната врата. Прозвучаха познатите стъпки на Алекс. Той влезе и застана до леглото.

— Значи ти си била — рече меко.

Фърн втренчи в него сухите си изплашени очи.

— Е, сега вече знаеш.

Тя продължи да го гледа втренчено. Беше си все същият. Силните рамене в хубавия костюм за езда, шеговитият поглед — всичко си беше същото.

— Защо? — прошепна тя.

Той поклати глава и въздъхна.

— Съжалявам. Господи, наистина съжалявам!

През нея като студен вятър премина страх. Почувства се изоставена. Беше сама! Алекс вече не бе Алекс! Кой беше тогава?

— Помислих, че беше с Делия — прошепна тя.

Колко по-добре щеше да бъде, ако все пак беше Делия!

— Помислила си, че е Делия? Тази празноглава бъбрива глупачка? — изсмя се той.

В смеха му нямаше веселост; само горчивина, напрежение и възбуда. Но самият му звук и непринудената му стойка — камшикът за езда в лявата ръка и дясната ръка в джоба на костюма — бяха твърде много. Всичко във Фърн се взриви. Всичко, което потискаше от месеци, прибавено към това, което се бе случило сега, се изля в един дълъг, безумен писък. Той се надигна, изпълни стаята и се понесе в мрака.

— Спри! Спри, Фърн, замълчи! — извика Алекс.

Не можеше. Мозъкът й работеше ясно; разбираше, че това бе истерия, първата в живота й. Това, което бе чела за нея, беше истина. Падаш надолу и надолу и чуваш в далечината своите собствени ужасени писъци. Минаваш всякакви, всякакви граници.

Задушаваше се. Изтича до прозореца и го отвори широко.

Алекс изтълкува погрешно постъпката й, дръпна я обратно и я притисна на леглото.

— Глупачка такава! Не си струва да се самоубиваш заради мен! — той разтвори яката й. — Тихо! Тихо! Каквото и да се случва, това не е работа на хората. Могат да те чуят.

Сега Фърн плачеше и удряше с длани по леглото:

— Не ме интересува! Нека чуят!

— Ще изплашиш децата. Те поне те интересуват, нали?

Децата! А, да, децата! И той бе техен баща!

— Изпий това — каза Алекс. На подноса имаше гарафа и малка зелена чашка. Той я напълни и повтори: — Изпий това!

Тя се извърна встрани.

— Не ме пипай!

— Добре, добре. Но недей да мълчиш. Моля те, само говори!

Сега едрите сълзи се търкаляха по бузите й като капки глицерин.

— Знам, че не би могла да разбереш. Не мога да очаквам от теб нищо друго, освен да бъдеш изплашена. Толкова съжалявам, Фърн! О, господи, толкова съжалявам!

„Не мога да остана тук“ — помисли си тя. В един безумен момент се видя да излиза, просто да си отива и да оставя всичко зад гърба си: този дом, децата, картините си — и най-вече този противен мъж. Видя готовите куфари и сандъци, които я очакваха в хола. На върха на тази купчина лежеше пътната чанта от лачена кожа, с която беше дошла от къщи. На алеята чакаше кола. Неди, Изабел и Еми стояха в подножието на стълбите и обърканите им очи питаха защо ги напуска.

Алекс проговори нежно и утешително:

— Все пак виждаш, че Кевин не е заплаха за брака ни, както би могла да бъде Делия.

— Заплаха за брака? Какъв брак? Само да можех да си отида тази нощ, просто да изляза на пътя, през калта; ако имаше влак, влак, който да заминава, накъдето и да е, бих си тръгнала. На минутата!

— Забравяш нещо.

— Какво?

— Децата си.

— Те ще дойдат с мен, където и да отида.

Алекс поклати глава:

— Не — каза той. — Не.

Седеше, изправен на стола с права облегалка, сякаш бе на седло, само дето краката му бяха кръстосани. Тази непринудена поза я разтревожи; забеляза нещо, което бе виждала и преди, но никога насочено срещу нея — желязна воля под прикритието на ежедневна маска. Решителност, която не можеше да бъде прекършена.

— Какво искаш да кажеш? Та ти не си годен да бъдеш баща! Мислиш си, че си способен да бъдеш глава на семейство? Ами че всеки съд ще…

— Всеки съд ще направи това, което може. Но тогава доказателствата ще бъдат само твоята дума срещу моята. На чия, мислиш, че ще повярват? — той стана и закрачи из стаята. — На чия дума? Ще кажат, че ти просто си една порочна, озлобена жена.

— Ще намеря начин! Трябва да има начин да се разбере истината! Това е цивилизована държава!

Алекс вдигна ръка:

— Почакай. Ако можеше да го докажеш — ти няма да можеш, но в интерес на спора да предположим, че успееш, — тогава, разбира се, тъй като живеем в цивилизована държава, аз ще бъда незабавно освободен от този си пост. И как смяташ, че ще живеем по-нататък? Ако си мислиш, че ще се издържаме от наследството ми, жестоко се лъжеш. Знаеш много добре какво се случи с инвестициите тук след катастрофата в Америка. Аз трябва да работя, Фърн. Запомни това, ако те е грижа за децата ти.

— Тогава просто ще ги взема и ще си отида, това е всичко. Не можеш да поставиш страж тук, докато отсъстваш от къщи.

Той вдигна вежди:

— И къде ще отидеш? Баща ти е направо изметен от пазара и фабриката му не работи с пълна мощност. Едва ли ще се зарадва на завръщащата се дъщеря, особено с рояк дечица, нали?

Тя избърса яростно сълзите си:

— Алекс, обясни ми, ако можеш? Защо, защо?

— Какво защо?

— Защо тогава се ожени за мен? Защо изобщо се ожени?

— Помислих си, че това ще ми помогне. Исках го; ах, колко го исках! От първия момент, когато те зърнах на онази вечеря у леля ти… Фърн, ти си най-красивото нещо, което някога съм виждал. Всичко, всичко в теб — гласът ти, твоята мълчаливост, твоята жизненост… Ти мислиш като мен. Толкова си подхождаме! Исках всичко да потръгне добре — лицето му се изкриви, сякаш щеше да заплаче. — Сърцето ме боли за теб; бих искал да можех да те обичам така, както ти заслужаваш. О, господи, толкова го желая!

— Тогава, за да спазим приличието, ще ми дадеш ли развод? При каквито и да е условия. Каквито и да е.

Той поклати глава.

— Алекс, защо не, за бога?

Той заплака. Сълзите му я отвращаваха.

— Защо не? — повтори тя.

— Никога няма да видя децата си.

— Ще ти позволявам да ги виждаш. Кълна ти се!

— Искам да живея с тях, както и ти искаш.

— Нямаш право! Вече го пропиля!

— Това е въпрос на виждане — рече Алекс. Беше се успокоил. — На гледна точка на обществото. Ако живееше в древна Гърция, щеше да погледнеш на това по съвсем различен начин.

— Но не живея в древна Гърция!

— Да, но чуй ме, аз съм добър баща. Знаеш това. И другото няма нищо общо е това.

— Отвращаваш ме — каза тя.

— Само това ли имаш да кажеш?

— Искам развод. Само това имам да кажа.

— Не, Фърн, не. Свобода — да. Живей, както пожелаеш. Няма да задавам въпроси. Но семейството си остава, както преди.

Капки дъжд проблясват върху стъклото. Белите тела се гърчат като морски същества под водата.

По тялото на Фърн преминаха тръпки на отвращение и лицето й се разкриви. Зъбите й затракаха.

— Когато утре сутринта се успокоиш, ще ти обясня…

— Не искам обяснения! — извика тя. — Само се махни! Махни се от очите ми! Махни се!

Когато той излезе от стаята, Фърн пропълзя под завивките. Беше ужасно студено. Спомни си един горещ плаж във Флорида преди години; вървеше по пясъка с Джеси и майка си и събираха раковини. Колко е хубаво да си толкова млад, да не знаеш нищо!

Вятърът подухваше, птичка чуруликаше в тъмнината. Земята изящно се размърдваше преди настъпването на зората, Фърн си спомни, че предишната вечер не бяха вечеряли. Сигурно гледката в огледалото щеше да бъде ужасна и при вида на разстроеното си лице сълзите отново щяха да бликнат.

„Какво ще правя сега?“ — помисли си тя.

Вратата се отвори. Тъмнината навън бе започнала да посивява. Фърн видя как той се приближи до леглото и това я накара да се вцепени. Все още беше с дрехите; бе свалил само ботушите и жакета си. И той като нея бе будувал цяла нощ.

— Фърн, не можем ли да се отнесем към това като разумни хора?

— Разумни! — извика тя презрително. — Много ти харесва тази дума, нали?

— Хубава дума, една от най-добрите.

Не му отговори. Чувстваше се опустошена, без никаква надежда.

— Ще спя в стаята срещу хола. Ще прекарвам повечето време в града. И без това е необходимо за работата ми.

Фърн стана от леглото и отиде в банята. Гласът му я последва.

— Много семейства живеят така. Отглеждат децата си и са добри един с друг. Споделят всичко, освен секса. Не е идеалното положение, но се случва. Мога да ти назова имена, които ще те изненадат. Някои от художниците, от които толкова се възхищаваш, министри… Ти си била в домовете им. Ами мога да ти кажа…

— Не искам да слушам!

Тя коленичи на ледените плочки — нещо, което не бе правила от години, откакто бе преминала религиозната вълна от ранното й юношество. Всъщност само веднъж оттогава, в нощта, когато майка й умря; тогава коленичи, повтаряйки: „Господи, помогни ми, моля те!“ Сега, отново коленичила, тя пак мълвеше: „Моля те, Господи, помогни ми!“ Но тъй като бе отгледана в семейство на скептици, в душата й не трепна нищо.

Когато осъзна, че Алекс беше застанал на вратата и я гледа, тя се изправи с мъка на крака.

— Предполагам, че ти се струва доста театрално.

— Не, и аз съм го правил понякога.

— И помогна ли ти?

— Не.

Фърн взе една чаша и я запрати по него. Чашата падна на пода и се разпръсна със звън на малки парченца.

— Бъди проклет! — извика Фърн. — Излез оттук! Махни се от очите ми!

Когато Алекс излезе, тя отново падна на колене сред острите стъкла, заплака и й се прииска да беше умряла.

— Много съжалявам, че не можах да видя Алекс — каза майка му, докато си взимаше втора порция пудинг. — Ако знаех, че ще бъде зает през цялата седмица в града, щях да отложа посещението си.

Двете жени седяха в единия край на огромната маса. Трите дни се бяха сторили безкрайни на Фърн. Ако положението беше друго, нямаше да й бъде трудно, защото бе свикнала с Розамунд. (Какво странно име за такава жена! „Розамунд“ би трябвало да бъде млада и безгрижна; а майката на Алекс не е била такава даже и в моминските си години.) Но сега бе твърде отчаяна, за да поддържа разговора, въпреки че полагаше големи усилия.

— Ще останеш за вечеря, нали? Ще ядем рано. После ще имаш достатъчно време да хванеш вечерния влак.

— Не, ще хвана този в пет часа. Все пак ти благодаря. Ще дойда другия месец за рождения ден на Неди.

„До следващия месец — помисли си Фърн — може да ми е дошло твърде много и да съм се разпаднала на части. Не виждаш ли какво става?“

Розамунд прошепна:

— Фърн, да не би да очакваш отново? Нали не се сърдиш, че питам? Изглеждаш малко отслабнала.

— О, не, не очаквам.

Розамунд постави длан върху ръката на Фърн. Топлината й проникна през вълнения ръкав. Дъхът й миришеше на ментова вода за зъби.

— Завиждах на приятелките си, които имаха момичета. Винаги съм казвала, че жената има нужда поне от една дъщеря. Но знаеш ли, вече не го казвам, откакто си имам снаха. В този побъркан свят, в който дяволът винаги има последната дума, мога да разчитам на теб. Ти си толкова добра с мен! На всички съм го казвала.

Тази незаслужена, патетична похвала накара Фърн да се почувства неловко. Какво толкова бе направила за бедната жена, толкова гладна за нежност? Гостувания и подаръци, нехайно избрани скъпи дреболии.

— Фърн, ще дойдеш ли с мен, за да си приготвя куфара? Искам да ти покажа някои неща.

За няколко дни от пребиваването си Розамунд бе успяла да превърне стаята в своя. На нощното шкафче, близо до снимката на бащата на Алекс, имаше купчина списания. На кръглата маса до еркерния прозорец лежеше изоставен двоен пасианс, а последното говореше много на Фърн. Розамунд с картите си й напомни за Джеси, за дългите вечери и потискащата самота.

— В свободното си време — каза Розамунд — подготвих една изненада за теб. Помислих, че може да ти хареса.

И тя постави на скута на Фърн тежък албум със снимки, подвързан с тъмносиньо кадифе, е избродирани със сребърни конци букви: „Александър Лам V“.

— Имах намерение да ти го подаря за Коледа, но просто не мога да чакам дотогава.

Фърн разгърна страниците. Ето го Алекс на три месеца, гол върху кожена постелка. Тук на висок стол, там в лодка. Облечен в униформа на колежанин, застанал между родителите си. „Усмихни се!“ — бе изкомандвал фотографът и той се беше усмихнал. Отдолу имаше надпис: „Първият учебен ден“.

А тук, няколко години по-късно, се бе снимал с футболния отбор.

— Можеш ли да познаеш кой е Алекс? — попита Розамунд и когато Фърн сбърка, продължи: — Не съм и предполагала, че ще успееш. Не е ли бузест? Но пък сега е толкова израсъл! Чудя се как все още е слаб с ястията, които сервираш.

— Ние не ядем толкова през цялото време. И, разбира се, всичките тези упражнения, особено ездата… — тя млъкна.

— Е, все пак исках да ти го подаря.

— Прекрасен е — рече Фърн. — Много, много ти благодаря!

— Почакай. Има още нещо — Розамунд измъкна от издутата си дамска чантичка копринена кесийка с шнурче. — Отдавна исках да ти го дам и сега е най-удобният момент. Това е гранатовата гривна на майка ми. Осемнадесет карата. Не го казвам, за да се хваля, но много от бижутата от Викторианската епоха не са от истинско злато, затова си помислих, че трябва да знаеш. И пръстенът ми с рубин. Пробвай го. Ще ти стане на кутрето.

Фърн се изплаши:

— Не трябва да правиш това! — извика. Нима не беше странно, че тези неща я плашеха? — В никакъв случай не бих могла да те лиша от всичко това!

— Не ме лишаваш, аз сама ти ги давам. На кого другиго ще оставя всичко това, което имам, когато умра, ако не на теб?

— Да, но то е съвсем различно. Имаш още много време да ги носиш и да им се радваш.

За втори път през този ден Розамунд постави длан на ръката й. Фърн погледна подутите от артрита пръсти.

— Дете мое, този пръстен вече не ми става. Искам ти да го носиш. Рубинът е малък, но без никакъв дефект. Винаги съм се гордяла с него.

— Не знам какво да кажа… — започна Фърн.

— Не казвай нищо! И другия път, когато дойда, ще ти донеса още. Съпругът ми беше толкова щедър към мен! Мъжете от рода Лам са добри. С теб сме имали късмет. Алекс е мъж за една жена — като баща си. Никога няма да ти се наложи да се притесняваш като някои други в днешно време. И даже по мое време; о, да, и тогава имаше такива неща! С какво ли не трябваше да се примиряват моите приятелки! От гордост, че и заради децата, разбира се. Какво може да стори една жена? Често си спомням за Люси Флеминг. Сега тя е мъртва, затова мога да говоря. Уолтър Флеминг поддържаше една певица, хубавичка посвоему, и я водеше на всички места, където можеха да ги видят приятелите на Люси. Какъв позор! Но ти плачеш, Фърн! Казах ли нещо? Какво има?

Фърн стана. Трябваше да се махне от тази стая.

— Нищо. Много глупаво от моя страна. Просто съм трогната от това, че ми даваш толкова много неща.

— Ах, мила, та ти си чувствителна! — Розамунд беше доволна. — Просто им се наслаждавай. Съжалявам, че не можах да видя Алекс. Целуни го от мен.

Докато тичаше надолу по стълбите към хола, Фърн си мислеше, че не може да издържа повече. Трябваше да поговори с някого. С когото и да било…

Копнееше за майка си. Беше унизително, че на такава възраст, още повече и тя самата майка, чувстваше такава нужда. Ех, защо баща й не беше човек, при когото да можеш да отидеш! Но с него бе невъзможно да се говори за вътрешни неща. Той винаги се интересуваше от външните — добрия тон, материалното благополучие… Никога нямаше да разбере това, Фърн даже можеше да си представи почти детинската му ярост. Нямаше да може да намери никакво разумно обяснение, никаква утеха. Майка й би могла да я успокои, въпреки че сама нямаше да знае какво точно трябваше да се направи.

Колкото до Джеси, корените на отчуждението бяха твърде дълбоки. А може би „отчуждение“ не беше точната дума, а по-скоро „безразличие“. Или неудобство? Но каквото и определение да избереше, нещата нямаше да се променят.

Откакто бе родила, Джеси се бе отдръпнала още повече. В големия реален свят беше построила свой малък свят, в който бяха допускани малцина, предимно стари хора или жени, които, размъкнати или твърде погълнати от науката, не представляваха заплаха за Джеси. Фърн виждаше това съвсем ясно и я съжаляваше. Чудеше се какво ли място заема Мартин в този малък свят. Когато съзнанието й отвореше вратата на спалнята им, се отдръпваше със срам и веднага я затваряше.

Така че не можеше да отиде при сестра си. Двете дори не се бяха виждали от Денят на благодарността, а сега беше почти февруари. Не, не Джеси.

Кой тогава?

Знаеше при кого да отиде даже преди да бе задала въпроса и отрекла отговора; срещата можеше да се окаже в най-добрия случай притеснителна и вероятно безполезна. И все пак отговорът беше: Мартин.

Защо? Между тях се бе установила хладина. Все още изпитваше леко неудобство в негово присъствие, въпреки че не беше както в началото, когато пристигнаха в Англия. Със сигурност вече не му се сърдеше. Беше си наложила да се държи като зряла и разумна жена. Помисли си, че Алекс е прав. Хората търсеха различни неща в брака, а и в крайна сметка това не бе първият такъв брак. Мартин бе страшно мил с Джеси и направо луд по малкото момиченце! Беше много хубаво дете, огнена птичка, живак. Странно, тя напомняше Неди. Еми и Изабел щяха да бъдат едри и спокойни жени, лесни за съжителство. Мартин бе толкова нежен към малката Еми, когато по време на тяхното посещение тя си беше счупила ръката! Нежен лекар. Алекс казваше, че бил роден за това — нещо рядко срещано. Интересното бе, че сякаш докторът и мъжът в него бяха съвсем отделени.

Той никога не се разкриваше, освен когато говореше за Клер. Във всеки момент, в който го чуваше от другия край на масата или стаята, той приказваше само за нея. Но през повечето време изобщо не говореше, Фърн никога не бе виждала такъв тих, дискретен човек. У дома, в Кипър, го бе смятала за жив и енергичен. Как само се променяха нещата! Хората наричаха това остаряване или помъдряване, няма значение. Но Мартин беше любезен човек; поне това не се бе променило. Сигурно щеше да я изслуша. Можеше да му се довери. А той вероятно щеше да знае и някакъв начин да й помогне, ако това изобщо бе възможно.

 

 

Въглищата пращяха в камината. Стените бяха покрити е черни и кафяви книги в оръфани и прашни кожени подвързии. Всичко в стаята беше старо; изглеждаше като офиса на господин Брейдбърн. Мартин й беше обяснил, че понякога преглеждаше там пациентите, когато господин Брейдбърн отсъстваше.

Фърн продължи да оглежда стаята. Осъзнаваше, че Мартин деликатно прави същото, за да й даде време да се успокои. Тук имаше турски килим, тежки завеси с червени и светлокафяви шарки. В стаята беше топло. Човек можеше да забрави, че се намира на партера на болница, по горните етажи, на която умираха хора със скрити в мозъка нарастващи тумори. На масата имаше отворена папка с писалка до нея, но Мартин не беше казал или написал нищо, само слушаше.

Накрая каза:

— Преди малко се усмихна. Защо?

— Не знам защо, но си спомних деня, в който ми каза, че очите сякаш не принадлежат на лицето ми.

Той не отговори.

— Мисля, че тогава съм била едно голямо дете за момиче на двадесет.

— Не дете, може би неопитна, а това е нещо съвсем различно.

Той запали цигара и се облегна назад. Всеки звук — драсването на клечката по кибритената кутия и поскърцването на стола — се запечатваше ясно в съзнанието на Фърн. През слепоочията й премина остра болка. Неочаквано каза:

— Хората не знаят нищо един за друг, когато се женят. Това е нелепо, изкуствено. Отиваме на фризьор, той ми носи цветя…

— Сигурно си го обичала.

— Както виждаш, не съм знаела почти нищо за него.

— Но си обичала тази част, която си познавала. Не беше ли така?

— Защо казваш това?

— Смятам, че… в противен случай нямаше да се омъжиш за него. Щеше ли да го направиш?

Фърн се почувства като на разпит. Той я притискаше. Защо? Прокара уморено ръка по челото си.

— Не знам. Причината беше във времето, в мястото. Чувствата ни връхлитаха. Просто трикове, да, трикове.

— Не трябва да говориш така, да отричаш чувствата си. Разбира се, ако са били истински.

Той постави цигарата си в пепелника, откъдето към тавана се издигна права струйка дим. Когато вдигна очи заедно с дима, тя видя, че за пръв път, откакто бе влязла в стаята, Мартин я гледаше.

— Бяха ли? — попита той.

— Извинявай, за какво ставаше дума?

— За твоите чувства. Бяха ли истински?

— Да, да. Не знам — през последните седмици беше отслабнала и пръстените й бяха хлабави. Тя ги размести, заеквайки: — Ако преди ме беше попитал това, щях да ти отговоря: „Да, обичах го.“ А сега си мисля, че това е било така, защото не съм знаела какво ми е липсвало.

Мартин стана и се приближи до гарафата на масата.

— Искаш ли малко вода?

Когато тя отказа, той си наля чаша и седна гърбом да я изпие. Гърбът му, раменете му, даже и стойката му бяха по-различни от това, което бяха преди три години. Сега излъчваха авторитет.

След малко той се върна на стола си и отново заговори:

— Искаш да кажеш, че ти е било приятно с Алекс, защото той не е атакувал твоята сексуалност? Това ли имаш предвид? Затова ли се омъжи за него?

— Нямаш право да говориш така! — извика тя, внезапно ядосана.

— Защо не? Аз съм лекар. И ти попита за моето мнение.

— Това не ти дава правото да унижаваш хората.

— Съжалявам, ако се чувстваш унизена. Нямах такова намерение — рече той тихо. — Ако не искаш да ме слушаш, не си длъжна да останеш.

— Добре, продължавай.

— Ти самата доста често си казвала, че си била твърде малка за възрастта си. Това означава, че не си имала никакви познания за секса и следователно никаква нужда от него. А и малкото, което си знаела, те е плашело. Мисля, че това до известна степен продължава и сега.

— Би ли ми казал накъде биеш?

— Искам да кажа, че не се чувстваш наранена от това, че ще бъдеш лишена от секс и любов, а защото животът ти се е обърнал с главата надолу.

Прииска й се да го удари. Бе дошла при него за помощ и утеха, а той я поучаваше и презираше.

Очите й се напълниха със сълзи и тя прехапа устни, за да ги спре. Мартин отново се изправи и започна да пренарежда някакви книжа на масата. Изглеждаше странно развълнуван. После се върна и седна.

— Извинявай. Не бях честен към теб. Знам, че изглеждах ядосан.

— Да, така беше. Защо?

— Не знам. Човек невинаги разбира себе си.

— „Лекарю, излекувай себе си“ — рече тя горчиво и внезапно видя пред очите си не властния човек, който я беше посрещнал в тази стая, а младежът с износен костюм на масата за вечеря в Кипър; младежът с интелигентно и пламенно лице, с някакъв патос. И Фърн каза меко: — Май се караме…

Той успя да се съвземе.

— Не исках да се получава така, Мери, искам просто да ти помогна.

— Все още ме наричаш Мери — каза тя без никаква връзка. Той запали още една цигара и се наведе да остави пакета обратно в чекмеджето. Когато вдигна глава, беше възстановил лекарския си маниер: любезен, разумен и уравновесен.

— Искам да ти помогна — повтори. — Ти си изплашена до смърт.

Тя продължаваше да си играе с пръстените.

— Не знам накъде отивам, не мога да разбера нищо. Нямам търпение да се занимавам с децата, не мога да работя, не мога да рисувам и не мога да понасям Алекс. Той ме отвращава.

— Кажи ми, Мери, какво знаеш за хомосексуализма?

— Не много.

— Някога в някои страни това е било считано за висша форма на любов. Знаеше ли го?

— Не са ни го преподавали в часовете по история, но мисля, че го знаех.

— Някои от най-великите хора на света — Леонардо, Микеланджело — са били такива. Дори и Шекспир казва в един от сонетите си: „Разлъката ми с теб бе като зима в сърцето ми!“ Това вероятно е било посветено на някое момче. Шокирана ли си?

— Може би малко.

— Да, разбира се, църквата казва, че това е грешно, и все пак…

Тя го прекъсна:

— Не съм възпитана в много религиозен дух.

— За разлика от мен. Трябваше да се освободя от много неща и въпреки всичко сърцевината… — той спря. — Това, което исках да кажа, е, че Библията също така ни казва да не съдим никого. И смятам, че това е вярно. Не трябва да бъдем съдници.

Тя мълчеше.

— Хората мразят това, което се различава от тях. Има такива, които ненавиждат евреите, без да познават нито един или поне един лош.

— Това е съвсем друго нещо.

— Не съвсем. Цялата доброта на Алекс още ли е в него?

— Не знам.

— Знаеш.

Тя въздъхна.

— Той не е лош, Мери! И ако ми позволиш да кажа, той страда. Очевидно е, че нито може да се промени, нито да се възприеме. Ако му бе възможно да направи последното, щеше да му бъде по-лесно. Но сега му е трудно. Не виждаш ли?

— Не съм мислила за това.

— Ами помисли тогава. Може би ще го разбереш.

— Баща ми никога не би могъл да проумее такова нещо!

— Сигурен съм в това — усмихна се леко Мартин.

— Когато научих за Алекс — рече тя бавно, — сякаш се отвори някакъв люк и бях изхвърлена навън в бурята. Насила. Целият си живот съм живяла като в какавида. Кажи ми сега, кажи ми какво трябва да направя.

— Не, ти ще ми кажеш.

— Аз?

— Да. Кажи ми какво е най-важното нещо, което трябва да правиш отсега нататък?

В един момент тя не го разбра. После внезапно й дойде наум:

— Да се грижа за децата си, това ли имаш предвид?

— Разбира се.

Тя се усмихна уморено.

— Това със сигурност не е всичко, заради което човек се жени.

— Хората се женят по много причини — от самота, защото имат нужда от разбиране и сродни възгледи. Да, причините са много.

Сега той отново я гледаше в очите, захвърлил професионалния си маниер, както се събличаше пуловер.

— Моля те, не казвай нищо на Джеси.

— Нямам навика да обсъждам това, което са ми споделили другите.

— Извинявай. Трябваше да се досетя.

— Ти ме извини. Държах се грубо.

Замълчаха за момент, а после Мартин продължи:

— Работа. Работата винаги е решение, Мери. Имаш талант. Използвай го, запълни дните си с него.

— Не — каза. — Нямам истински талант. Татко беше прав. Имам само малък талант.

— Все още не можеш да бъдеш сигурна. Дай си време.

— Време! Сега ще имам достатъчно!

— Ще имаш нужда и от много смелост, но мисля, че я притежаваш.

— Благодаря ти.

Той прибави замислено:

— Нещо много добро, макар и още да не си го осъзнала, е домът ти; докато нямаш друг избор, освен да останеш там. Къщата дава голяма утеха. С мен не е така, но за други е съществено. Това важи и за теб, нали? И Лам Хаус е такова място?

— Да — каза тя — понякога се разхождам и докосвам нещата. Има някои дървета, стария чинар например, под които чувствам как диша светът. Толкова е спокойно там!

Внезапно се почувства много, много уморена. Бяха си казали всичко. Мери се изправи.

— Почакай, ще ти дам рецепта за успокоителни. Само половин дузина. Взимай по едно-единствено, когато имаш нужда от него.

— Няма да се самоубия, не се безпокой.

— Ако имах и най-малкото подозрение, че ще направиш това, нямаше изобщо да ти ги предписвам.

Той стана, но не заобиколи бюрото си, нито пък й протегна ръка. Мина й през ума, че не го беше направил и когато бе влязла в стаята. Може би въпреки професионалната си любезност, изпитваше неприязън към нея. Тя сложи рецептата в чантичката си и му благодари.

— Може би не съм ти помогнал, но поне се опитах — рече той.

— Самият разговор е теб ме успокои. Наистина.

— Радвам се.

Може би трябваше да каже: „Идвай винаги, когато имаш нужда!“, но не го направи, затова тя отново му благодари с подобен на неговия тон и излезе.

 

 

Фърн заспа в тракащия влак за предградията. Беше от онези редки, противоречиви натури, за които сънят по време на беда бе като психологическо бягство. Нямаше нужда от сънотворни.

Събуди се едва когато влакът зави за последен път преди нейната спирка. Мартин беше прав: домът наистина беше утеха. Главната улица излъчваше сигурност. Месарят, червендалест и бъбрив, излезе, както винаги, на стъпалото, за да каже някоя дума за времето. Пред магазина за цветя бяха изнесли букетчета латинки — прекрасни връзчици в оранжево и жълто с остър омаен аромат след дъжда, Фърн си помисли мрачно: „Обикновено имат отвътре черни буболечици. И точно тази тяхна вътрешност те изненадва.“

Неди се показа иззад къщата.

— Познай какво! — викна той.

Тя ококори очи в отговор на неговата веселост.

— Не мога. Какво има?

— Ядохме сладолед у Роб. Брат му имаше рожден ден.

— И ти ли?

— Да, и аз. Беше шоколадов.

Той подскочи, а зеленото пискюлче на шапката му се залюля. Мило мое дете, как бих могла да те оставя някога!

— Шоколадов! — повтори тя, но малкият вече се беше сетил за нещо друго и се скри отново зад ъгъла.

Къщата я обгърна. Тръгна бавно нагоре по стълбите, като плъзгаше ръка по гладкия парапет. Когато се изкачи горе, спря за миг пред портрета на Сузана.

„Между нас нямаше никаква любов — каза й Алекс един ден — след първите един-два месеца.“ После се пошегува тъжно: „Точно тогава открих, че книгите в семейната им библиотека са с фалшиви гербове. Само че го разбрах твърде късно.“

Дали нямаше нещо, което и Сузана да бе разбрала твърде късно? Но хладното лице не каза нищо.

Малко по-късно Алекс се качи горе и почука на рамката на отворената врата:

— Може ли?

— Да, влез.

Изправиха се един срещу друг — Фърн пред гардероба, където закачваше палтото си, той на вратата. После, за нейна най-голяма изненада, Алекс каза:

— Ти си била при Мартин.

— Какво те кара да мислиш така?

— Знаеш, че усещам нещата. Казала си му всичко, нали?

— Да. Сърдиш ли се?

— Не. Какво каза той?

— Не знам точно. Трудно ми е да си спомня — заекна тя. — Мисля, че… че се опита да ми обясни, да ми помогне да разбера.

— Благодарен съм му за това. Всъщност винаги съм го харесвал.

Тя повдигна вежди.

— Не се дръж така! Ставаше дума за интелигентност, за състрадание и човечност!

Стана й ясно, че Алекс е прочел в очите й подигравка.

— Просто исках да кажа, че не го познаваш достатъчно добре, че да чувстваш нещо към него, нали?

— Казах ти, че усещам нещата. Преценявам хората много бързо. Например знам, че той е влюбен в теб. Отдавна го знам. Той е човекът, за когото е трябвало да се омъжиш.

— Не говори глупости!

— Не си ли забелязала как той винаги успява да се измъкне от стаята в момента, в който ти влезеш в нея?

— Какво, за бога, се опитваш да кажеш?

— Не си ли забелязала?

— Не, не съм — отвърна кратко Фърн.

— Истина е.

Тя се извърна настрани:

— Трябва да съблека тази рокля. Ужасно ми е горещо с нея.

В тоалетната стая Фърн облече халат. Ах, тази остра болка, как пулсираше в слепоочията й.

Тя ги докосна леко. Алекс не трябваше да казва това за Мартин. Достатъчно й бяха другите ужасни неща, за които трябваше да мисли. Имаше да изкачва планини! Планини! А и това не беше истина! Мартин бе отговорен, сериозен човек, той не би… Съвсем неочаквано и неволно нададе лек вик.

— Добре ли си? — обади се Алекс.

Тя се върна в спалнята и седна.

— Беше труден ден и съм изморена.

Той коленичи на пода пред нея и взе ръката й в своята.

— Фърн, аз ще бъда най-добрият приятел, който някога си имала!

После се наведе и притисна буза във вцепенената й ръка. Фърн усети сълзите му. Прииска й се да се отдръпне, но не го направи; двамата седяха неподвижно в напрегнатата тишина. Накрая Алекс вдигна глава.

— Преминах през истински ад — каза той.

— Така ли?

— Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти.

— А и за теб е било ад. Знам това, Фърн. Надявам се… Не искам никога да си мислиш, че… че това, което съм, има някаква връзка с теб. Причината е само в мен.

Отново настъпи тишина.

— Със Сузана не потръгна. Тя беше една кучка с остър език и си мислех, че причината е била донякъде в нея. Смятах, че с теб ще бъде по-различно, и се опитах, Фърн, знаеш, че се опитах.

Тя се погледна отстрани. Надничаше през огромен телескоп към края на един дълъг-дълъг коридор от време, през който щеше да узрее духовно. Сякаш гледаше към друга жена, която трябваше да премине през истински ад от безплодни, безкрайни анализи, докато гневът и болката постепенно се изпаряха и оставеха след себе си какво? Пустиня?

Алекс отново проговори:

— Опитвам се да си спомня как започна. Може би с учителя ми по музика. Той имаше силни пръсти и ловки мургави ръце. Не можех да спра да ги гледам. След това едно момче в училище. Името му беше Люис. Седеше на съседния чин. И той имаше мургави ръце и хубава гъста коса. Спомням си, че през мен преминаваха странни тръпки, които ме тревожеха и озадачаваха. Малки дяволчета, които стояха в дълбините на съзнанието ми с нажежените си вили. Все още не разбирах. В стаята ми трябваше да има снимки на момичета, на приятелката ми, на актриси — само гърди, бедра и лъскави устни. Продължавах да си мисля, че може би не израствах толкова бързо като другите момчета и че скоро щях да стана като тях. Но не знаех и нямаше никой на света, когото да мога да попитам, най-малко баща ми… И тогава неочаквано през последната година, по време на една ваканция, се бяхме събрали с момчетата в нечий апартамент и някой доведе момичета. И момичето, с което бях — тук Алекс почти зашепна, — момичето се смя, защото аз… аз не исках. Тя се смееше. И когато се върнах в училище, вече бяха плъзнали слухове. Голяма, страхотна шега! Освен за Люис. Дойде при мен и си поговорихме. Беше толкова изискан, толкова разбран, толкова по-различен от другите… Той стана единственият ми приятел, както и аз — неговият. До известна степен можеше да се каже, че страдахме заедно.

Сведе поглед към ръцете си, обръщайки ги, сякаш можеха да му дадат някакво обяснение.

— Спомням си с подробности някои моменти, които би трябвало да съм преглътнал преди години, но не можах. Един плещест грубиян с космати уши и глас, който ме съсипваше, казваше: „Алекс пишка седнал.“ Защо не мога да забравя тези неща? Защо трябва шегата на този дебелак да ме измъчва до края на живота ми?

„Ето значи как било“ — помисли си Фърн. Не искаше да се трогва толкова; искаше да запази силния си гняв, да съхрани нанесената обида, да хване здраво и двете и нито да отстъпва, нито да се предава. Но да се предаде на какво?

През тези няколко минути беше настъпила нощта и от триъгълното късче небе, което се прокрадваше от прозореца, се виждаха разноцветните отблясъци на залеза. Те падаха меко върху наведената глава на мъжа пред Фърн. Алекс усети погледа й и вдигна лице.

— Фърн, всичко, което имам, принадлежи на теб и децата. Нямам предвид само вещите, къщата или парите ми, а грижи и любов. Не съм виновен, че съм такъв. Ще трябва тихо да продължа да бъда това, което съм. Но никога няма да питам за личния ти живот. Никога! Така че можем да живеем тук с децата и да бъдем щастливи и по друг начин, нали?

— Щастливи! — извика тя тихо.

А Алекс повтори:

— Ще можем, нали?

В простотата на думите и в лицето му тя видя такава молба за милост и разбиране! Сякаш и двамата се чудеха, че бяха останали същите, след като бяха научили това, което вече знаеха. Това видя, а също и неверие; както бе чела, че гледат ранените — гледат към раната, без да могат да повярват, че те са си те и раната е тяхна.

Най-накрая дойде съжалението. Тя се наведе, положи главата му на рамото си и я залюля, сякаш му беше майка, а той — нейното дете. Или сякаш тя бе изплашено дете, изплашено и изгубено, а той се опитваше да я утеши. Или сякаш двамата бяха току-що срещнали се непознати, оцелели след някаква ужасна катастрофа, някакво природно бедствие — наводнение, земетресение или огнена буря, — и се притискаха един в друг и оставаха така просто от човечност и доверие.