Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Random Winds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Белва Плейн. Ветрове без посоки

ИК „Хермес“, Пловдив, 1994

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954–459–173–7

История

  1. — Добавяне

Книга първа
Изкачването

Първа глава

В края на дългото изкачване баща му закара коня на сянка и дръпна юздите. После съблече вълненото си сако и го постави на седалката до Мартин.

— Пусто да остане професионалното достойнство! — рече той. — Следващият пациент ще трябва да ме гледа по риза, независимо дали му харесва или не.

Майка му бе отбелязала тази сутрин, че е твърде топло за сезона. Лястовиците, които свиваха гнезда под стряхата на обора, едва бяха успели да се върнат за Денят на падналите войници[1].

— Ще спрем тук за минутка, за да си почине кобилата — рече баща му.

Потното животно тропна с крак и махна с опашка. През последния половин час постоянно бе издавало странни звуци — по-скоро плач, отколкото цвилене.

— Нещо я тревожи, Мартин.

— Да не би да са конските мухи?

— Не виждам да има, а ти? — баща му слезе и огледа кобилата. После вдигна хамута и изруга: — По дяволите! По дяволите, погледни това.

Върху месото и около гръбнака на коня имаше протрита кървава рана, дълга колкото три пръста, поставени един след друг.

— Тук е имало рана от камшик — каза Мартин.

— Без съмнение, и е оставена да се възпали.

Мартин кимна. Стомахът му се присви при вида на раната, но в същото време почувства и гордост, тъй като беше единственият четвъртокласник, който разбираше значението на дума като „възпаление“ и който между впрочем имаше такъв баща.

— Горката малка кобила! — извика баща му. — Оставена е на милостта на всеки пияница, който има пари да я наеме! Ще ми подадеш ли мехлема от чантата?

Кобилката потрепери и присви мускулестия си гръб.

— А сега един тампон марля, но по-голям.

Когато свърши, баща му донесе кофа с вода и кобилата пи с благодарност. Мартин й даде ябълка. После двамата застанаха да я погледат, а тя дъвчеше и лигите й течаха обилно.

— Много е мила — каза баща му. — Бих искал да имах пари да я купя и да й осигуря приличен живот.

— Но ние си имаме Стар, а тя ще може да излиза веднага щом жребчето й навърши месец, нали?

— Прав си. Онзи човек сигурно ще иска за нея тридесет долара — баща му въздъхна. — Е, да тръгваме. Остана само посещението при Бехтолдови и се прибираме вкъщи за парада.

Отново потеглиха.

— Мартин, погледни само склона на онази планина! Можеш да прецениш височината й по дърветата. Най-отдолу е дъбът, но той никога не расте на повече от хиляда и двеста хиляда и триста фута надморска височина. След това идва балсамовото дърво. Онова синьо-зелено нещо малко по-нагоре е смърч — той се наклони към Мартин и посочи с пръст. — Знаеш ли, че това са най-старите планини в Съединените щати? Виждаш ли колко са заоблени върховете? Износили са се от времето. И ще ти кажа още нещо — той посочи вляво. — Тази равнина долу някога е била цялата залята с вода. Можеш ли да повярваш?

— Искаш да кажеш, че тук някога е било океан?

— Точно така.

— А когато е дошъл океанът, какво е станало с хората? Всички ли са се удавили?

— Не, не. Това е било преди милиони години, когато тук не е имало никакви хора.

В подножието на хълма реката правеше два последователни широки завоя.

— Татко, това ли е реката, която е преляла и е удавила Ийнък, Сюзън и Мей? — Мартин много добре знаеше отговора, но все пак питаше.

— Да — отвърна търпеливо баща му.

— И тогава съм се родил аз, за да бъда твоето момче на мястото на Ийнък? Приличам ли на него? — и на този въпрос знаеше отговора.

— Не, той беше дребен и рус като мен. Мисля, че ти ще бъдеш по-висок и, разбира се, косата ти е тъмна като семейството на майка ти.

— Ти повече от него ли ме харесваш?

— Харесвам ви еднакво. Децата са еднакво скъпи за родителя — като десетте му пръста.

Влязоха в двора на Бехтолдови.

— Почакай тук, Мартин — рече баща му.

— Мога ли да вляза да погледам?

— Трябва да сменям превръзка. Може да ти стане лошо, като видиш раната.

— Няма, татко, наистина няма!

Това, което баща му не знаеше, беше, че Мартин е виждал много кръв, надничайки през капаците на прозорците, когато трябваше да остане навън и да си играе. Беше виждал баща си да намества счупени кости. (Малкият сив връх бе пробил месото; етерова маска заглушаваше виковете.) Бе виждал вътрешностите на човек, промушен от бик. Бе виждал и баща си да се бори с мъж, който биеше жена си, и това последното бе впечатлило малкия най-много, макар и да знаеше, че е по-добре да не го споменава.

— Добре тогава, влез.

Една коса, захвърлена небрежно в ъгъла, беше разрязала крака на Джейк Бехтолд до самата кост. Докторът издърпа нощницата му нагоре, а после разви внимателно превръзката. Отдолу се показа дълга рана покрита с коричка засъхнала кръв, черна и пресечена от шевове. Той се вгледа внимателно в нея.

— Заздравява, и то по-бързо, отколкото очаквах, да си кажа честно. И, слава богу, няма инфекция.

— Много сме ти благодарни, докторе — закърши ръце госпожа Бехтолд. — Винаги толкова си ни помагал!

— Невинаги, госпожо Бехтолд — рече сериозно баща му.

— О, онова ли? То си беше божа работа. Ти направи всичко, което беше по силите ти, докторе!

Когато се върнаха в двуколката, баща му дълго остана мълчалив. След това проговори:

— Ох, толкова е трудно понякога! От време на време стават такива ужасни неща, че не можеш да ги забравиш до края на живота си.

— Какви ужасни неща, татко?

Баща му замълча, сякаш му беше трудно да говори. След няколко минути рече:

— Случи се в края на втората година от пристигането ми тук. Винаги когато отивам у Бехтолдови, го преживявам отново.

— Какво си направил?

— Беше по-скоро нещо, което не направих. Не можах. Джейк беше болен от грип. Докато го преглеждах в спалнята, малкото им момиченце, около тригодишно, съборило леген, пълен с кипяща вода, от печката, докато майка му била обърната гърбом. Поставихме детето на масата в кухнята. Още го чувам да пищи. Само веднъж в живота си съм си поръчвал омар — когато пристигнах за пръв път в тази страна и останах за три дни в Ню Йорк. Нали знаеш, че вареният омар е яркочервен? Спомням си, че просто не можах да го ям. Детето изглеждаше точно така. Помислих си: „Не знам какво да направя, а трябва.“ Събраха се много хора, виеха и плачеха. Поливаха детето със студена вода. Дори и не помислих да ги спра, въпреки че това вече нямаше никакво значение. Най-сетне се посъвзех. Взех ножици и започнах да разрязвам дрехите му. Тялото на детето представляваше огромен мехур. Дори не можах да събера сили, за да го погледна в лицето. Когато изтеглих чорапа, кожата започна да се смъква на дълги ленти като разкъсана салфетка. Извадих малко салвия от чантата си. Беше се разтопила от горещината, така че я излях цялата по тялото на детето. Всички ме гледаха, просто стояха и ме гледаха, сякаш в буркана с разтопена салвия имаше някакво вълшебно лекарство. Детето лежа на кухненската маса през целия следобед. Някой попита: „Защо не я преместим на леглото?“ „Не — казах, — по-добре да не я вдигаме.“ Поставихме под главата й малка възглавничка. Пулсът беше толкова слаб, че се съмнявам дали изобщо е чувствала нещо. Или поне се надявам да не е чувствала. Чакахме. Никой не проронваше нито дума. Чух как кравите мучаха, искаха да ги издоят. Никога няма да забравя звуците, които издаваха; тях и стоновете на детето. Всички съседки се бяха събрали. Малко преди да се смрачи, детето умря. Покрих лицето му. Все още не го бях погледнал.

Мартин потрепери. Баща му винаги разказваше така, че го караше да се чувства, сякаш и той бе присъствал. Бе стоял в онази кухня заедно с него и умиращото дете; на палубата, когато отпътуваха от Ълстър към Америка; покрай вълнолома и носа към откритото море.

— Май не трябваше да ти разказвам това — рече баща му. — Майка ти ще се сърди. Ще каже, че си твърде малък, за да научаваш колко труден може да бъде животът.

— Не съм толкова малък. Вече съм на девет.

— В някои отношения си на много повече от девет години — ръката на баща му, която почиваше върху облегалката, се плъзна към раменете на Мартин. Беше силна и топла и създаваше някаква недоловима връзка между тях двамата.

— Татко — каза той, — искам да стана доктор.

Баща му го погледна въпросително.

— Да не би да казваш това, за да ми доставиш удоволствие?

— Не, наистина искам.

— Може по-късно да промениш решението си.

— Няма.

Устата на баща му се сви леко в ъгълчетата — не точно усмивка, а само наченки на усмивка, — както когато беше доволен от нещо или когато с майка му си имаха някаква тайна.

— Е, ти си достатъчно умен — каза той най-накрая.

— Алис е по-умна.

— Може и така да е. Но със сигурност няма да стане лекарка. Имаше две жени в моя курс в института и също бяха доста умни; но ако питаш мен, не мисля, че е редно. Има женски и мъжки професии. Според мен лекарската е мъжка.

— Винаги си казвал, че това е божа работа — рече срамежливо Мартин.

— Разбира се, че е така. Да вземем крака на Бехтолд. Истина е, че сега знаем много повече за стерилизацията; само преди двадесет години просто се вдяваше по една игла и се забождаше на ревера. Но даже и сега може да се получи инфекция. Трябва винаги да бъдем скромни — въпреки знанията си — и никога да не се възгордяваме. Някой път може и да не ни провърви толкова.

Двуколката затрополи по моста. Мартин се наведе към едната й страна, където течеше водата, придошла от пролетното топене. Въртеше се съвсем близо до дъното на моста — изумруденозелена, красива и страшна. Силата на водата! Сила, достатъчна да те удави, да те вкочани или попари. И все пак беше толкова нежна, когато те обгръщаше в летните следобеди, хладна и ласкава; тялото ти плуваше тъй леко в нея…

Внезапно баща му каза:

— Ще купя тази кобила. Ако предложа достатъчно, онзи човек ще я продаде.

— Но нали каза, че не можем да си го позволим, а и нямаме нужда от нея?

— Така е, но не можем да я върнем в двора за наемни коне.

Мартин се усмихна. По някакъв начин, който не можеше да изкаже с думи, той разбираше, че тази нежност към животното е породена от жестоките неща, за които току-що си бяха говорили.

Минаха през Кипър. Мъже слагаха червени, сини и бели знаменца около подиума за оркестъра. Всички магазини бяха затворени, освен лавката за газирана вода. До носа на Мартин долитаха апетитни миризми на сладкиши, шоколад и безалкохолна бира. Ах, този аромат, музиката, усещането за празник!

Вече препускаха по Уошингтън Авеню, страничните улици, на което водеха към открито поле. Сенчести улици; по моравите имаше железни сърни, а по верандите — каменни урни, засадени с гераниуми. На човек му се приискваше да разбере какво става зад стените на тези надменни къщи, пред които прислужници с раирани престилки метяха стъпалата, а градинари подрязваха живия плет.

От една къща излезе жена в бяла рокля и лека шапка, накичена с цветя. До нея вървяха две момиченца, също облечени в бяло и дантели. Бяха по-малки от Мартин. Едното от тях изглеждаше много странно. Нещо не беше наред с раменете му.

Баща му спря двуколката и докосна шапката си:

— Как сте, госпожо Мейг?

— Много добре, докторе, благодаря. А вие?

— Аз също, благодаря.

— Това ли е вашето момче, докторе?

— Да, това е синът ми Мартин.

— Ще стане хубав мъж.

— Красотата идва от делата.

Дамата се засмя. Дори и смехът й беше хубав. Беше се приближила толкова до двуколката, че можеха да доловят парфюма й. На китките й проблясваха тънки сребърни гривни. Мартин се втренчи в нея, а после в дъщеря й, която беше абсолютно същата, с изключение на гривните; момичето носеше на шията си къс златен медальон. Той погледна към другото момиче, но бързо извърна поглед. Не беше прилично да зяпаш сакати хора.

Татко му отново докосна шапката си и сръчка кобилата. Целият разговор не беше отнел повече от половин минута.

— Коя беше тази? — попита Мартин.

— Госпожа Мейг. Това е тяхната къща.

Мартин се извърна назад. Къщата беше солидна и тъмна, построена от камък. Имаше ограда от извити железа и прилични на звездички цветя, разпръснати по моравата.

— Видя ли онези диви цветя, татко?

— Това са нарциси и не са диви, а само приличат на такива. Това се нарича „връщане към природата“ — обясни баща му, който знаеше всичко.

Внезапно Мартин разбра какво го беше развълнувало. Къщата приличаше на крепост от рицарски роман! Беше по-малка, разбира се, но също толкова тайнствена. На човек му се приискваше да види какво става вътре.

— Влизал ли си някога там, татко?

— Само веднъж. Прислужницата се беше разболяла и не могли да доведат доктор Пиърс. Ето откъде госпожа Мейг ме познава — баща му се усмихна. — Беше отвратителна влажна нощ и сигурно доктор Пиърс не е искал да излиза от къщи заради една прислужница.

— За какво служат прислужниците, татко?

— Ами когато имаш голяма къща като тази, ти трябват и хора, които да се грижат за нея. Мейгови притежават фабриката „Уебстъруеър“ долу до канала, където се правят тенджери и тигани, нали знаеш? Мисля, че половината хора от Кипър работят там.

Но Мартин си мислеше за друго.

— Какво му е на другото момиче?

— Не е виновна, че изглежда така. Има изкривяване на гръбначния стълб.

— Какво е това?

— Гръбначният й стълб не е бил добре още преди да се роди. Трябва да бъдеш благодарен, че това не се е случило с теб.

Наистина. Щеше да бъде ужасно. Децата в училище щяха да му се подиграват. Той потрепери.

Когато влязоха в двора, мама и Алис вече ги чакаха на верандата. Бяха облекли бели рокли и летни обувки. Алис носеше широк син колан и панделка.

— Не са ли прекрасни, както са застанали там? — попита баща му.

— Онази дама беше по-красива от мама. И момиченцето беше много по-хубаво от Алис.

— Никога повече не казвай това, Мартин, чуваш ли? — скара се баща му.

— Само исках да кажа, че мама и Алис нямат големи бели шапки като онези — но все пак не искаше да каже това. — Иска ми се да имаха, а на теб?

— Това не е важно — отвърна баща му.

Майка му беше в празнично настроение, разроши косата на Мартин и го погали по бузата с грапавите си пръсти.

— Побързайте, вие двамата — подвикна тя весело. — Имате десет минути да се измиете и преоблечете.

Обикновено като минаваше покрай сестра си, Мартин развързваше панделката на колана и — просто защото беше година и половина по-голяма и не биваше да се чувства господарка. Но сега някаква внезапна нежност го възпря да развали красивата и грижливо завързана панделка. Не можеше да обясни какво е видял в майка си и сестра си тогава; може би някакъв копнеж и уязвимост, въпреки че в този момент бяха усмихнати и щастливи. Само почувства неясно объркване от контраста: бързият поглед към къщата, която го порази; крехката елегантна жена и приличното на цвете момиче; а после тази къща и тези две жени, които му бяха толкова скъпи. Нещо бе трепнало в сърцето му, нещо като копнеж, като болка.

Някои дни са белязани със спомени — дни, които на пръв поглед приличат на всички останали. Но там са посети семена, които лежат тихо, докато им дойде времето, докато до тях достигне сигнален сноп светлина. Тогава целият живот, съсредоточен в тях, се надига и раздвижва. Може би беше твърде необичайно за едно деветгодишно момче да взима решения и да прави открития в един и същи ден. Може би когато тези неща се случваха, знаеше, че щеше да ги запомни завинаги.

Бележки

[1] Денят на падналите войници — 30 май. — Б.пр.