Белва Плейн
Ветрове без посоки (16)

Петнадесета глава

Спомняме си повече, отколкото предполагаме. Разбираме много повече от това, което виждаме, отколкото ни е съдено да разбираме. Години след случката нещата си идват на мястото и си казваме: „Аха! Наистина е трябвало да знам това, когато съм бил на пет или шест или седем!“ Гласовете отново зазвучават зад затворените врати и през моравата като прекъснати сънища — възмутени, сериозни или тъжни. Внезапна нежност и тайни погледи се повтарят на неясния фон на декорите, зад прозрачна завеса.

Детето знаеше, че майка му е по-различна от другите майки, от другите хора. Как? Кога за пръв път бе открило тази срамна разлика?

Детето знаеше, че баща му си е отишъл и че в цялата тази работа нещо не е наред. Като че ли си спомняше някой много висок, който се навеждаше към нея, винаги се навеждаше, вдигаше я и я прегръщаше. Имаше една голяма статуя на място, покрито със зеленина, и двамата стояха пред нея. Ето и една стъклена лодчица, която висеше на коледната елха. Детето протегна пръстче и докосна острите й мачти. На клонките висяха и позлатени орехи. Имаше и голяма стъклена лилава топка — толкова гладка, че ти се иска да я погалиш или строшиш на малки парченца.

— Не трябва да я чупиш — рече баща й.

Това беше той, нали? Кой друг можеше да го е казал?

Дотичаха кучета. Къщата беше пълна е тях. Имаше и деца — момичета с неясни черти и едно момче, доста голямо, което отпъди подскачащите кучета. Но тя беше изплашена и баща й — та кой друг можеше да бъде? — я вдигна и й каза да не се бои.

Веднъж попита майка си за този спомен, но тя беше забравила. Майка й като че ли бе забравила всичко и въпреки че отговаряше търпеливо на въпросите, никога нищо не казваше. Затова след известно време Клер престана да пита.

Един ден бе отишла след училище на гости на една своя приятелка и там една възрастна жена й каза:

— О, ти ли си Клер Фаръл? Познавах дядо ти. Той беше добър доктор, добър човек.

— Дядо ми ли? Той не е доктор. Той е болен у дома. През повечето време лежи на леглото си или на канапето във всекидневната и се припича на слънце.

— Имам предвид другия ти дядо, дете. И баща ти беше доктор тук, но не остана дълго.

В най-долното чекмедже на писалището в библиотеката Клер намери албуми със снимки. Някои от тях бяха много стари, с корици от протрито червено кадифе и потъмнели метални закопчалки. Хората на фотографиите изглеждаха странно — широките поли приличаха на абажури. Мъжете имаха гъсти бради и гледаха тържествено. Клер не познаваше никого от тях.

Но имаше и един полуразпаднал се албум с черна подвързия. Страниците му бяха разхлабени, а някои от снимките се бяха измъкнали от острите фото ъгли. Хората на тях бяха познати: дядо, съвсем същият като сега, само че е по-тъмна коса; мама като малка, дори и тогава изкривена. Колко странно, че едно момиченце можеше да изглежда така! Ето я пак, този път по-голяма, с официална рокля и перлена огърлица, застанала до смеещо се момиче, по-високо от нея и не изкривено. Клер занесе албума на дядо си, който лежеше в слънчевата всекидневна.

— Кое е това хубаво момиче до мама? Тук са застанали на нашата веранда, нали?

— Това е леля ти — Мери Фърн. Вече не говорим и не мислим за нея. По-добре върни албума на мястото му.

— Защо? Да не е умряла като баба?

— Не, не е умряла, но все едно че е умряла.

— Защо?

— Защото беше лоша. Вършеше лоши неща.

— Какви лоши неща?

— На първо място крадеше. Взимаше неща, които не й принадлежаха.

Тогава влезе майка й, беше много сърдита.

— Не ти позволявам да говориш така на детето, татко! — каза тя и на Клер й се стори, че трепери.

— Защо не? Нека знае истината!

— На шест години?

— Трябва да започне да свиква с мисълта. Когато порасне, ще бъде подготвена за това.

— Никога! Никога, чуваш ли? Това е моя работа, мой проблем! Аз съм тази, която ще реши колко ще се знае и говори за това — дали всичко, дали част от него или нищо! И повече да не съм те чула да казваш и една дума за това на детето, татко! Говоря ти напълно сериозно!

Старата Бриджит, която слушаше от кухнята, каза после на Клер (Клер знаеше, че тя говори донякъде на себе си; понякога си мърмореше в кухнята: „Къде ли сложих ножа за хляб? Ох, как ме мъчи ревматизмът, горките ми крака!“), та старата Бриджит каза:

— Да-а, така става, когато си стар и болен. Преди никога не би говорила на баща си по този начин.

Въпреки това през повечето време майка й беше мила с дядо й, дори и когато той бе раздразнителен. Винаги казваше, че й било жал за него, защото е стар и болен. Сигурно й беше много жал за болните хора, защото сама знаеше какво е да не си като другите.

Когато човек минеше зад нея, можеше да види как едното й рамо стърчи високо над другото и изкривените й кости се издуват под яките и шаловете, които носеше.

Защо не изглеждаше като другите майки? И защо точно Клер трябваше да има такава майка?

И все пак тя правеше неща, които другите майки не можеха. Изработваше всичко с ръцете си. Направи шарена покривка за леглото на Клер и копринени цветя за вазата на масичката в хола. Уши й костюм на Тинкърбел за пиесата „Питър Пан“. Беше целият в пера, със скрити звънчета, купени от един магазин за театрални костюми в Ню Йорк. Учителката беше възхитена. Това беше най-добрият костюм в класа, но тя, разбира се, не го каза. Другите майки бяха използвали само крепирана хартия. Пиратските шапки бяха твърде големи и постоянно се изплъзваха.

В този ден беше генералната репетиция. След обяда всички застанаха в училищния двор и зачакаха звънеца. Учителката стоеше на стъпалата и наблюдаваше своите първокласници. Беше облечена в рокля, цялата на цветя. Имаше розови нокти и нов пръстен, който приличаше на перлено топче, само че беше годежен пръстен е диамант. Щеше да се омъжва следващия месец, веднага щом свършеше учебната година. На Клер й се искаше госпожица Донахю да й беше майка.

Влязоха вътре и започнаха репетицията. Учителката каза, че всичко било направо идеално. Клер се чувстваше толкова красива и умна, когато дрънкаше със звънчетата! И неочаквано, тъкмо преди да си съблекат костюмите, й дойде нещо наум — нещо от онова време много-много отдавна.

— Веднъж видях Питър Пан — рече тя. — В един парк в Лондон има негова статуя и аз бях там с баща ми.

— Не си! Няма такава статуя! — присмя й се Джими Крейтър.

— Има и аз я видях!

— Ти си лъжкиня!

— Не съм! Иди и питай госпожица Донахю!

— Ами да, разбира се — каза госпожица Донахю. — Питър Пан в Кенсингтън Гардънс. Много е известна. А сега кой ще ми помогне да прибера декорите на безопасно място в ъгъла до утре?

— Ето — рече Клер. — Нали ти казах?

— Ами, ти само лъжеш!

— Не е вярно!

— Никога не си била в Лондон!

Около Клер и Джими Крейтър се беше събрала група от съюзници и врагове.

— Родена съм в Лондон — рече победоносно Клер. — Живеехме там с майка ми и баща ми. Сигурно знам къде съм живяла.

— Даже и баща нямаш — каза Анди Чапмън.

— Имам. Всички имат бащи.

— О, така ли? И къде е той тогава?

— Не е твоя работа!

Клер почувства как я залива топлина под пернатия костюм.

— Нямаш баща! Нямаш баща!

Клер се изплези:

— Ти си луд, Джими Крейтър, и мога да те напердаша. Аз съм по-голяма и по-силна, нищо че съм момиче. Мога да те набия!

Джими вдигна юмруци под брадичката си като боксьор. Анди, неговият съюзник, цапна Клер.

— Хайде, бий се тогава! — присмяха й се те.

— Не искам да се бия, но ако трябва, ще го направя!

— А, уплаши ли се? Нямаш баща, а майка ти изглежда смешно и те е страх!

Юмрукът на Клер се стовари върху носа на Джими. Когато той падна, столовете изтрополяха. Тримата се стовариха на пода и костюмът на Тинкърбел се разпра. Платът издаде звук, подобен на писък.

Госпожица Донахю пристигна тичешком.

— Момчета! Момчета! О, колко ужасно! Какво става тук?

Клер се изправи.

— Погледнете — рече тя. — Вижте какво направиха.

Госпожица Донахю я обърна гърбом. Хладните й пръсти пипаха плата на гърба на Клер, придърпваха го и го приглаждаха.

— Съжалявам, Клер! Толкова съжалявам! Ще ти го зашия, скъпа. Няма да личи на сцената, обещавам! Клер, къде отиваш? Не можеш да си вървиш, часовете още не са свършили!

Но Клер вече си беше отишла. Излетя от стаята, от сградата и зави зад ъгъла.

По улиците нямаше никой. Майките бяха вкъщи и приготвяха вечерята. Бащите бяха на работа. Никой нямаше да види сълзите й. Но тя не плачеше. Никакви сълзи! Яростта я караше да стиска юмруци. Ако госпожица Донахю не ги беше разтървала, тя щеше да напердаши тези отвратителни момчета!

Клер тръгна по заобиколния път, както правеше често, за да мине покрай къщите на приятелките си и покрай къщите, които бе населила с въображаеми роднини. Тази жълтата с живия плет от лигуструм беше на най-добрата й приятелка, Шарлот, която си бе останала вкъщи, защото бе настинала. Ако днес беше на училище, щеше да й помогне в битката. У тях беше приятно, много по-приятно от дома. Понякога в неделя канеха Клер на вечеря. По подовете в хола и всекидневната имаше малки килимчета; след вечеря майката и бащата на Шарлот ги събираха и танцуваха под звуците на стария грамофон. Наричаха това танго. Бащата на Шарлот казваше, че ще ги научи, когато пораснат.

Тухлената къща с розовата градина принадлежеше на една старица, която винаги работеше нещо по цветята. Носеше сламени кошници и сламени шапки. Винаги се усмихваше на Клер и я поздравяваше и въпреки че беше стара, беше хубава. Клер обичаше да си представя, че тази жена е баба й. Обичаше да си представя и как ходи там в Денят на благодарността. Там имаше и много чичовци, лели и братовчеди, събрани около масата.

Хендерсонови живееха от другата страна на улицата срещу къщата на Клер. Всеки път в Денят на благодарността майката на Клер поглеждаше през прозореца, виждаше колите, които се струпваха там, и казваше: „Боже мой, колко народ са събрали тази година!“ След това се обръщаше и сядаше на масата с Клер и дядо й.

Понякога след вечеря Клер отиваше в кухнята за втори десерт с Бриджит, която можеше да бъде много весела, когато искаше, но това ставаше рядко. Майка й казваше, че Бриджит е раздразнителна, защото всички други прислужници били освободени и тя трябвало да върши цялата работа сама. Но все едно, тя беше вече стара и скоро щеше да отиде да живее в топлия климат на Флорида при племенницата си. Тогава щеше да се наложи да си намерят друга прислужница, защото, независимо че не можеха да си го позволят, майка й със сигурност нямаше да може да се справи сама с толкова голяма къща. Поне така казваше леля Мили. Но майка й заявяваше, че може, ако се наложи. Казваше, че човек може да направи всичко, стига да си науми. Според леля Мили майка й беше истинско чудо, но твърде строга към себе си.

Клер обичаше, когато леля Мили идваше да погостува за няколко дни. Имаше приятен бълбукащ смях и освен това носеше хубави подаръци. Точно сега беше дошла и двете с майка й седяха на предната веранда. Нямаше начин да влезе вкъщи, без да я видят, така че Клер се вмъкна под черничевите храсти. Ако я видеха, щеше да има суетня и въпроси: защо си е тръгнала от училище толкова рано, защо костюмът й е скъсан… Майка й щеше да се кара и кара, а пък в крайна сметка Клер не беше виновна. „Мразя мама“ — помисли си тя.

Черничевите храсти бяха като малка тайна къщичка със зелени стени. Тук можеше да седиш и да си мислиш, да преглъщаш буцата в гърлото си, докато престане да ти се плаче. Можеше да слушаш интересни разговори от верандата или да гледаш как мравките си строят къщичка. Точно сега се занимаваха с това и маршируваха в дълга процесия по тунела, който си бяха направили. Всяка носеше по нещо — семенце или мъртва буболечка, а една даже и листо, много по-голямо от самата нея! Чичо Дру казваше, че в края на тунела, под земята, имали стаи, където държали храната и отглеждали бебетата си. Казваше, че построяването му им отнемало цели дни. А можеше да го разрушиш, да го смачкаш с крака си за секунди. Но това щеше да бъде подло. Горките мъничета!

— Клер, ти ли си? Какво правиш там? — извика майка й.

— Седя си под черничевите храсти.

— Виждам това. Но какво правиш?

— Гледам мравките.

— Мравките! Боже мой!

— И защо не? Те са много по-интересни от куклите!

— Излез оттам, чуваш ли? Господи, костюмът ти! Целият е съдран! И лицето ти е издраскано! Какво се е случило?

— Бих се с две момчета.

— О, боже! — каза леля Мили. — Божичко, изненадана съм! Такова малко сладко момиченце като теб!

— Не, не, лельо Мили — рече майка й. — Клер, ще ни кажеш ли как стана това?

— Не — отвърна Клер. „Беше заради теб, глупачке, само заради теб!“

— Нали знаеш, че не трябва да се замесваш в боеве? Момичетата не правят това.

— Защо не? Защо момчетата могат да правят всичко? Не е честно!

— Но ти не искаш да бъдеш момче, нали?

— Не. Искам да бъда момиче, което да прави същите неща като момчетата.

— Така не може.

— Защо?

— Не знам, просто е така. Такова е положението.

— Тогава това положение не ми харесва.

— Ще свикнеш. След време ще пораснеш и ще станеш много, много хубава. Тогава ще дойде някой прекрасен мъж и ще поиска да се грижи за теб — майка й отмахна косите от челото на Клер. — Ела да сложим малко кислородна вода на тази драскотина.

Клер тръгна след изкривения гръб по стълбите. Малките звънчета подрънкваха тъжно. Никой мъж не се грижеше за майка й, освен дядо й, но той не се броеше. Никой мъж, като например бащата на Шарлот, не танцуваше с нея танго. Сигурно защото изглежда смешно, както казваше Джими Крейтър. Очите на Клер се напълниха със сълзи и този път преляха.

— Оу! Щипе ми на очите!

— Не е от кислородната вода. Ти плачеш.

— Не плача!

— Да, плачеш. Защото ти скъсаха костюма ли? Лошо е съдран, но ще го поправя. До утре сутринта ще е готов.

— Утре няма да отида на училище.

— Тогава няма да участваш в пиесата.

— Не искам да участвам в пиесата.

Майка й поклати глава.

— Не мога да повярвам — рече нежно тя.

Ако майка й се беше разсърдила, Клер веднага щеше да се разгневи в отговор. Не се страхуваше. Но съчувствието довеждаше до сълзи. Вече бе научила доста за чувствата си. Така че стоеше и малките й гърдички се повдигаха и спускаха, усещаше болка в гърлото и щипене в очите.

Майка й гледаше встрани. Като че ли оглеждаше цялата стая — пода, където блещукаха ярки петна, когато вятърът полюшваше разлистения клен пред прозореца; стените и тавана; всичко, освен Клер. След това заговори със същия тих глас:

— И аз няма да дойда утре на пиесата, нито пък на пикника след това. Имам твърде много работа вкъщи.

„Но това не е истина — помисли си Клер. — Тя искаше да дойде! Толкова много говореше за това! Тогава защо?“ Майка й като че ли обмисляше нещо, както когато решаваше дали да се готви пуйка или агнешко и дали Клер може да отиде у Шарлот или не. Остана мълчалива толкова дълго време, че Клер се уплаши. Може би майка й щеше да заплаче? Майките не плачеха; а ако го правеха, то значи се бе случило нещо много лошо и страшно, нещо, което можеше да те накара да се почувстваш загубен.

Накрая майка й заговори. Гласът й звучеше странно; не както друг път, когато я гълчеше, когато бързаше или когато просто казваше нещо.

— Имала си лош, ужасен ден, нали? Знам, знам. Непоносимо е, че изглеждам толкова странно до другите майки. А и нямаш баща. Дори не можеш да кажеш, че е умрял, както са децата на Мак Мат — баща им умря и всички ходиха на погребението, така че знаят.

Сега тя гледаше право в Клер. Сграбчи я за раменете и здраво я стисна.

— Но аз ще оправя нещата. Дължа ти го и ще го направя. Не знам как, но ти се заклевам!

Думите й звучаха гневно, но Клер знаеше, че тя не е сърдита. Това донякъде беше страшничко. И все пак майка й имаше същото изражение, както когато превързваше раните й, оправяше нещата и беше толкова силна!

— Ела утре на пиесата — прошепна тя. — Искам да дойдеш, мамо.

— Наистина ли? Не трябва да го казваш, ако не ти се иска.

— Иска ми се — отвърна Клер. — Наистина ми се иска.