Белва Плейн
Ветрове без посоки (28)

Двадесет и седма глава

За два месеца къщата сякаш се покри с мрачен саван. Една вечер в средата на септември Мартин седеше на остъклената веранда. Топло беше, но сладостната горещина на лятото отминаваше. Тази потискаща топлина бе надживяла сезона си и продължаваше във времето на отлитащите птици и спокойната тишина. Той желаеше да се върнат в града. Без да има основания, се надяваше, че там нещата ще се оправят. Поне би могъл да отива в офиса си вечер и да пише научните си статии. Каквото и да е, стига да не се задържа вкъщи. Но до началото на учебната година оставаше цяла седмица и Хейзъл искаше да останат тук колкото се може по-дълго, явно защото успяваше да се скрие по-лесно на това място, на което бяха просто летовници и имаха малко познати.

Долавяше шумовете от шетнята й из кухнята. Напоследък всяка вечер, след като прислужничката си отидеше, тя си намираше някакво занимание в кухнята — готвеше, печеше сладкиши. Изправи се и застана на прага. Въздухът бе изпълнен с ухание на джоджен и захар. Сложните атрибути, които Хейзъл бе донесла от къщи — тенджери, купи, тигани, тави и готварски книги с лъскави подвързии, проблясваха на жълтеникавата светлина. А на Мартин му се струваше, че онази прокоба тегне над всичко.

Хейзъл извади пая от фурната. Белтъците бяха попрепечени и бледокафяви на цвят. Щеше му се тя да престане да тъпче децата с подобни глупости! Марджъри бе едра и кокалеста като майката на Хейзъл и вече бе качила десет фунта през лятото, Хейзъл остави пая на плота.

— Да ти приготвя ли чай? — говореше му учтиво като на отбил се случайно съсед.

— Не, благодаря.

Кръглите й ококорени очи винаги досега бяха изглеждали привлекателни с изражението на нежна невинност в тях. Тази вечер в тях нямаше блясък. Инат, помисли си той и се засрами от себе си. Изведнъж забеляза, че тя направо се бе стопила. Линееше вече седмици наред.

— Отслабнала си — каза й.

Тя избърса мивката и закачи кърпата за чинии на сушилката.

— Какво значение има?

— Огромно. Ако продължаваш по този начин, ще се наложи да се консултираме с лекар.

— Защо? Мислиш, че може да е рак? Тъкмо ще спра да ти преча, нали?

— Глупости! Престани с тези подмятания, Хейзъл. И съчувствието, както всичко останало, си има граници.

— Искаш ли да ти кажа нещо? Въобще не ми пука дали ми съчувстваш или не.

— А за какво ти пука?

— Предполагам, че всеки би могъл да забележи.

— Къщата ли имаш предвид? Децата? Да, правиш всичко като по книга, дори по-добре, но има и други неща…

— Има други неща, но за тях е малко късно — тя отметна падналите над челото й коси. — Качвам се горе — каза с измъчен глас.

Той проумя, че темата за кой ли път бе сменена.

— Ще поостана, за да отключа на Ийнък. И на Клер. Помниш ли, че има два почивни дни тази седмица?

— Приготвила съм стаята й. Няма нужда да чакаш Ийнък. Той ще спи у приятеля си Фреди.

Светлината от тавана хвърляше сенки по лицето й. Тя постоя за миг, сякаш търсеше нещо, но бе забравила какво и Мартин бе обзет от странна смесица от съжаление и отчаяние.

— Ами добре, ще се качвам горе — повтори тя. — Лека нощ.

— Лека нощ.

Той се върна на верандата при малкия телевизор. На екрана се точеше някаква блудкава драма, драма за лекари. Героят и сценарият му бяха до болка познати. Интернистът, изключително интелигентен и талантлив, без усилие разрешава проблема, който е поставил в безизходица най-видните специалисти на света. Какъв идиотизъм! Изключи го, отиде в дневната и взе вестника. Откри, че отново е изпълнен с вечните брътвежи за убийства, кражби, фалити, защити на бюджета, предизборни речи и го остави. Въздъхна. Почуди се дали като се върнат собствениците, ще усетят объркания му дух, витаещ в дома им. Мислеше си, че долавя техния и в поизбелялата дамаска на хризантеми, и в писалището в стил „Кралица Виктория“ в ъгъла, внушително като катедрала и навярно наследено от неговата или нейната прабаба.

Опита се да си представи семейството. Това бе като игра, за да убива времето. Сребърните им прибори вървяха заедно с политическите им убеждения — републиканци естествено. В наследения китайски порцелан сигурно даваха официалните си вечери, сервираха крехко печено, водниста супа и ментовозелено желе за десерт. Къщата не му бе харесала, когато я бяха наели, защото създаваше впечатление за бледи, потискани чувства. Мъжът на пожълтялата снимка бе със сламена шапка от двайсетте, закачливо накривена на една страна, но лицето нямаше нищо общо е времената на Скот Фицджералд — устните бяха стиснати прекалено плътно. Освен това къщата миришеше на мокри бански и изцапани с мазут джапанки в деня, когато се бяха нанесли. И все пак бе близо до морето, а нали бяха търсили точно това за през лятото. Едно предимство трябваше да признае — в спалнята имаше две легла. Запита се как ли щяха да изкарат с Хейзъл тези няколко седмици, ако се налагаше да спят заедно. Следващата седмица, като се приберат у дома в града, ще им се наложи.

Опитваше се да заглади нещата. О, как се опитваше! Още от онази ужасна вечер в ресторанта в Сан Франциско. Тя въздъхваше. „Защо въздишаш?“ — питаше я той, а тя отговаряше: „Въздъхнах ли? Не е било съзнателно.“ И може би не лъжеше. Често въздишката е несъзнателно освобождаване от напрежение. Очите й най-неочаквано плувваха в сълзи. Няколко пъти бяха ходили на кино и там в тъмнината той чуваше щракването на чантичката — тя си изваждаше носната кърпичка. При отблясъците от екрана забелязваше мокрите дири по страните й и знаеше, че не са предизвикани от баналната и глупава история от екрана. Въздишки и сълзи. Два-три пъти бе отивал до леглото й и я бе прегръщал. Тя не го бе отблъсквала, но бе лежала в обятията му като дърво, сякаш за да каже: „И с него, и без него — това не означава нищо за мен.“ В душата му бяха изпепелени всички сложни причини, които навремето го бяха свързали с нея — необходимостта от сексуално освобождаване, нежност, тъга, желание да лекува. Всичко бе пресъхнало и той лежеше сковано до Хейзъл и мислеше какво ли би могъл да каже, за да разбие леда. И като не откриваше нищо, защото бе повтарял и преповтарял целия запас от думи седмици наред, се връщаше обратно в собственото си легло.

Питаше се колко ли дълго би могло да издържи едно семейство по този начин. Ийнък навярно бе доловил нещо. През лятото той бе ръководител в дневен лагер за деца със забавено умствено развитие. Приемаше присърце проблемите на отхвърлените и слабите. За щастие не бе един от тях, но все пак никога нямаше да влезе в колеж от Айви Лийг^[1]. Не бе от този тип хора, които се открояват над тълпата. Би могъл да стане добър учител, особено на деца с проблеми. Не би ми съчувствал, ако научи истината, помисли си Мартин. Младостта може да бъде възхитително пуританска във възгледите си. Тя приема за чиста монета всичко, на което я учим, докато не открие какви сме в действителност.

И все пак Ийнък сигурно знае нещо, запита се той отново. Веднага след връщането им от Калифорния имаше една кавга, в която гласът на Хейзъл навярно се бе чул и отвъд улицата. Тя бе като побесняла и бе удряла с юмруци по стената. Не бе съзнавал, че е способна на силна страст в каквото и да било отношение. След това бе разкаяна и трепереща, като че ли се бе засрамила от яростната си атака. И примирението й го бе отвратило толкова, колкото и яростта й, която бе напълно обяснима при създалите се обстоятелства. Защото бе разрушил гнездото на емоционалната й сигурност.

Тогава бяха седнали да вечерят и Хейзъл с усмивка бе сервирала салатата и бе нарязала кейка. Но под плътния слой пудра очите й бяха подпухнали и червени. Мартин се почуди защо Ийнък не е попитал нищо, но после осъзна, че може би момчето не искаше да научи причината. Като светкавица пред очите му проблесна видение — маси, подредени за вечеря, милиони маси из цялата страна, семейства около тях, мъж, жена, деца. Колко тънки нишки ги крепят заедно! Господи, не можеш да разбереш нищо отстрани! И той се сети за лекаря, който работеше в сградата срещу него. Виден гинеколог, обичлив дядо с изтънчена симпатична съпруга. Един следобед бе затворил вратата на кабинета си завинаги и беше заминал за Аризона със секретарката си. Нима нещата, хората са прости, еднозначни и ясни?

Мартин стана и от чекмеджето на лятното си бюро измъкна папка. На нея бе написал „Институтът“. Това поне бе еднозначно и ясно. Всяка подробност имаше смисъл — бил той научен, технически или естетически. Той искаше над входа в камъка да бъде издълбано едно изречение. В търсене на това единствено изречение се бе върнал, както винаги, далеч назад — в древна Гърция. Никоя друга култура преди и след тях не бе успяла да съчетае в слово и камък — а може би и в ноти, ако имахме възможност да разберем — основни истини и свещена простота.

Беше открил сентенцията:

„Защото там, където има любов към човека, има любов към изкуството.“

Ескулап

Тези няколко думи над вратата казват всичко, помисли си отново той. Ще го предложи на обсъждане на предстоящото събрание на съвета, макар че най-вероятно те ще предоставят избора на него. Хората като Мозер, а повечето бяха като него, не знаеха много за древна Гърция, пък и въобще не ги интересуваше.

Освен това стоеше открит въпросът за фреските във фоайето. Мартин не бе убеден, че имат нужда от тях. Все пак не ставаше дума за поща или съдебна палата. Но някои настояха. Идеята сама по себе си не бе чак толкова лоша, стига да възложат изпълнението на подходящ художник. Той бе събрал снимки с образци. Преценявайки ги сега, Мартин внимателно разгледа всичките на светлината. Представи си пропорциите, впечатлението, което ще направят на посетителите, фигурите не бива да са натрапчиви и огромни или претрупани с детайли…

Започнал беше да се наслаждава на заниманието си и се бе отпуснал, когато чу изскърцването на спирачките на колата на Клер по чакъла. Тя кара прекалено бързо! Каквото и да кажеш, хора като нея никога не следват съветите ти. Устремени, чаровни! И способни да ти поднесат зашеметяващи изненади! Той още не се бе съвзел — и никога нямаше да се съвземе — от изумлението си, когато научи, че Клер е знаела за него и Мери от шестнадесетгодишна възраст, откакто бе намерила онези снимки.

Съзнаваше, че на Джеси дължи дискретността, а може би и състраданието й тогава. Сега бе задължен на самата Клер.

Отвори й.

— Здрасти, тате, какво става?

— Нищо. Тъкмо разглеждах проектите за стенописите във фоайето. Искаш ли да ги видиш? Или първо кафе? В термоса има топло.

— Първо кафе, ако обичаш — тя го последва в кухнята. — А ти искаш ли?

— Не. За мен е късно. Аз просто ще ти правя компания.

Тя го погледна внимателно.

— Чувстваш се преуморен, нали? Има защо. Покрай тази фондация падна бая тичане. Като гледах днес машините и работниците, самата аз се уморих. Или по-скоро се задавих от гордост, като си помислих, че наистина върви и че ти успя.

— Заедно със стотина други.

— О, я недей да скромничиш!

— И Джеси все това ми повтаряше — спомни си Мартин.

— Така или иначе ти отива — допълни Клер усмихната. — Сигурно не можеш да спиш от вълнение.

Сляпа, сляпа. Самата тя е толкова щастлива, че не забелязва нищо друго. Щастлива заради онзи младеж! Той ще пристигне скоро — помисли си Мартин и нещо се сви в гърдите му — и ще трябва да се срещна с него. Странно как нещата променят значението си. Откакто започнаха собствените ми проблеми, не съм се замислял за тяхната връзка. А ще трябва.

— Днес израждах бебе — казваше Клер. — Това е най-приятната част от практиката в болницата, нали? Доктор Касъл бе там, но аз свърших всичко сама. Бебето бе синьо-сиво и ужасно се уплаших, но след като изсмукахме течността, то стана розово и нададе адски вой. Страхотно усещане!

— И не съжаляваш, че се отказа от практиката в Чикаго?

— Е, искаше ми се да съм там, но това бе, преди да се запозная с Нед. Знаеш ли, той ще пристигне следващия месец — като че ли Мартин вече не бе уведомен! — Намерил си е чудесна работа. При „Уайт, Дейвис и Фишер“. Те са в челната тройка в този бранш — Клер се изправи и отиде да си вземе кекс. — Хейзъл е страхотна домакиня! Чудя се как не си напълнял!

— Май ще пийна една чашка кафе в края на краищата — каза. Мартин. Наля си и отпи няколко глътки. После с пресилена веселост я попита; — Значи ставаш все по-уверена в себе си?

— О, да! Вече не ми треперят ръцете. Дори и минималният клиничен опит ти дава някакво самочувствие.

— За жена, която се нареди едва пета по успех миналия юни, май не страдаш от липса на самочувствие.

— Това сравняване и оценяване е доста подло нещо, като се замислиш — унило отбеляза Клер. После се усмихна. — И все пак да бъдеш първи навярно е основателен повод за въодушевление.

Сега тя носеше контактни лещи и Мартин още не бе свикнал с изражението на лицето й без очила. Сякаш бе загубила част от сериозността си. Може би „естествена“ бе най-подходящата дума за нея — с къдриците й, очарователния чип нос и дългата шия? Животът бе пред нея, включително и Нед Лам, по дяволите. А как бих искал…

И изведнъж тя сякаш отрезня.

— Татко, ще ми се хората да не ни създават толкова трудности на нас с Нед. Майка не иска да ме разбере.

Я виж ти каква изненада! — помисли си Мартин мрачно.

— Струва ми се, че се налага човек да се примири най-сетне с миналото. Защо трябва новото поколение да е свързано с минало, което не го касае?

Не го касае ли? Откъде си мислят, че са произлезли младите? Да не са изскочили от морето или покълнали директно от семето на Зевс? Той успя да промърмори:

— Не е толкова просто. Вие отворихте стари рани. Не само младите имат чувства — и си помисли: „А как ми се иска да мога да говоря с нея за Хейзъл…“ Но част от родителското му достойнство и гордост се възмути при тази мисъл.

— О — припряно изрече тя, — о, татко, разбирам — той видя искрено съчувствие в погледа й. — Би се изненадал, ако знаеше колко добре разбирам много, много неща.

Мартин се усмихна със съмнение.

— Така ли смяташ?

— Двамата с майка мислите, че трябва да жертвате вашето творение. Мери също. Нед ми писа.

— А не е ли така?

— Да, но… О, предполагам, че е далеч по-леко да започнеш отначало без срамни семейни тайни зад гърба си. Да не би да е хубаво това, че никой не говори с никого в рода ни?

— Не разбираш ли какво означава това? Необходимо ли е да ти припомням всички изтъркани фрази, че бракът сам по себе си е трудно нещо и без да е помрачен от проблеми още от началото? Как те излизат бързо наяве в ежедневието? Мога да ти изброя всички клишета, но ти вече ги знаеш. Това, с което не си наясно, е, че те наистина съществуват.

— Предполагам, че си прав, но досега не са възпрели никого, нали?

Някакъв щурец захвана неуморната си свирня в кухнята. Също като хората — помисли си Мартин. — Ние повтаряме, повтаряме неуморно, но не променяме нищо в съзнанието на другите.

— Хайде да си лягаме — меко предложи той. — Няма да си решим проблемите тази вечер.

Клер се прозя.

— С нетърпение очаквах тези два дни. Утре ще прекарам цял ден на плажа. Последният за тази година.

Той я загледа, докато изкачваше стълбите. От един странен брак да се получи такъв чудесен резултат! Постави се на мястото на Джеси и с болка осъзна какво изпитва тя към тази частица от своята плът и кръв. Изгаси лампите на първия етаж и се поспря за миг в тъмнината, преди да се качи в спалнята. На фона на проскърцванията в стените на старата къща и шума от гуми по тихия път сякаш долови гласове, изпълващи обширното пространство. Всички гласове припряно и приглушено споделяха важни, неотложни неща, но чути заедно, те представляваха нееднозначен шепот и мърморене, в които човек не би могъл да открие смисъл. Човек можеше да проумее само, че много неща са се объркали.

— Уморих се от мислене — каза той и се качи нагоре по стълбите.

 

 

Събуди се с неприятното усещане, че е наблюдаван. Хейзъл седеше по нощница на другото легло и се бе втренчила в него.

— От колко време продължава това? — попита той.

— Защо? Не мога ли да те гледам?

Мартин стана от леглото, без да й отговори. Извади от гардероба костюм, а от чекмеджето — риза. После се обърна отново към гардероба, избра си вратовръзка, взе си обувките и отиде в банята да се облече. Трепереше. Нов ден. Когато излезе от банята, тя продължаваше да седи на леглото.

В дневната Естер, новата прислужница, вече бе приготвила портокалов сок, кафе и препечени филийки. Тя бе южнячка, младо тъмнокожо момиче, на което му отиваше розовата памучна униформа.

— Яйца или нещо тестено тази сутрин, докторе?

— Яйца, ако обичаш — започна той. Но като си представи как ще ги преглъща, размисли. — Нито едното, нито другото, не съм гладен.

След като изпи кафето, се сети, че е забравил да се обръсне. Прокара длан по бузите си и се качи горе. Хейзъл продължаваше да седи на ръба на леглото.

Избръсна се надве-натри в банята, защото закъсняваше. Бе оставил вратата отворена и в огледалото се отразяваше спалнята: неоправените легла, неразборията върху тоалетката и Марджъри, която тъкмо влезе, за да й сплетат плитките. Косата й бе гъста, но миша на цвят и навярно щеше да пожелае да я изруси, щом навърши шестнайсет.

— Привет — каза той в огледалото. — Какво ще правиш днес?

— Майката на Джейн ще ни води при баба й. Там има басейн.

— Звучи чудесно — възкликна бодро.

В тази бодрост се долавяше някакво снизхождение към детето — нещо, което не му бе присъщо, но Мартин съзнателно се стараеше да разведри атмосферата. Дали на детето му се струваше странно, че майка му седи на леглото и все още е по нощница?

Малкото момиченце стоеше търпеливо с наведена пред гребена и четката глава. Имаше нещо трогателно в равния път и по бебешки пухкавите къдрици в основата на тила й! Загледа се в методичните движения на Хейзъл, която я сплиташе. Колко ли много сутрини щеше да я сплита така неуморно, преди Марджъри да порасне и да отреже плитките? Хейзъл вече прихващаше краищата им с ластик и връзваше черни лентички отгоре. Тя притисна за миг глава между крехките плешки на детето, които се очертаваха под лятната рокля въпреки детската й пълнота. Сякаш я бе целунала. После я завъртя с лице към себе си и докосна с устни бузата й.

— Приятно прекарване, миличко — каза Хейзъл.

— Приятно прекарване — извика и Мартин, а Марджъри вече трополеше надолу по стълбите.

Хейзъл се изправи, когато той излезе от банята. Като че ли за една нощ бе отслабнала още повече — очите й изглеждаха огромни.

— Хейзъл, докога ще продължава това?

— Не знам.

— Минаха седмици. Какво искаш от мен? Хиляди пъти ти казах колко съжалявам. Какво друго бих могъл да направя? Какво? Питах те и пак питам. Кажи ми какво искаш от мен — каза с отчаяние в гласа — и ще го направя.

— Не можеш да ми дадеш това, което искам.

— Какво е то?

— Искам да не се бе случвало — прошепна тя.

Мартин вдигна ръце.

— О, господи! — извика тя. — Какво трябва да направи една жена, за да е като… като Фло Хорват, или съседката, или която и да е жена, която не мисли за нищо друго, освен какво да приготви за вечеря или коя рокля да облече в събота? Дали да сложи синята на бели точки или жълтата на кафяви райета?

— Виж какво — каза той, — трябва да престанеш да се самосъжаляваш. На границата на търпението съм, Хейзъл. Наистина.

— Не мога.

— Как би могла да знаеш за какво се тревожат другите жени? Мислиш, че само ти имаш проблеми? Така ли? Хората не… не… вечерят само с шампанско и ягоди. Животът е суров.

Тя плесна с ръце.

— Шампанско! Би било хубаво да го опитам. О, знам, че на човек му трябват хляб и сол и ти си ми ги дал и аз винаги съм ти била благодарна…

— Хляб и сол? Какви ги говориш, за бога?

— Искам да кажа, че си ми дал дом и че си добър баща… Винаги си бил добър, много добър. Само Господ знае какво ти е коствало това! О, сега разбирам майката на Клер! — това вече го чувам поне за стотен път през последните два месеца, помисли си Мартин. — Винаги съм съчувствала на Джеси. Толкова тъжна история. Толкова грешки, донесли само тъга. Та аз дори съчувствам на… Фърн, Мери, както я наричаш. Не е ли нелепо? Да й съчувствам, на нея?

Мартин стоеше с ръка на дръжката на вратата, обзет отново от онази странна слабост, която се просмукваше в него. Тя щеше да го съпътства през целия ден. Докато седи във влака, нямаше да може да си прочете вестника. В кабинета и в болницата щеше да бъде обхванат от страх при мисълта за прибирането си у дома и от надежда, че този ден най-сетне е донесъл някаква промяна.

— Спомням си първия ден, в който ме заговори, вечерта, когато оперира дъщерята на Мозер. Спомням си всяка твоя дума. „Имам дъщеричка — ми каза ти. — Не съм я виждал, откакто бе на три.“ И после продължи да споделяш и ми разказа всичко. Бе толкова честен, чак сърцето ме заболя, докато те слушах. „Бях омагьосан“ — каза ти. Това бяха думите ти. „Бях омагьосан.“ Но всичко приключило, обясни ти. И аз те разбрах. Случват се такива неща. Увлеченията се раждат и умират като буря, която отминава. Как бих могла да знам, че всяка изречена дума е била лъжа? — гласът й се извиси с цяла октава, дрезгав, отекващ като в тунел. Той бе сигурен, че се чува през стените и затворените врати.

— Децата — предупреди я, — този проблем касае само нас двамата.

— О, да, разбира се, не бихме искали децата да научат, че баща им, техният герой, е прекарал годините на войната с жената, която обича, докато съпругата му е била на три хиляди мили разстояние, неспособна да се защити? Ще го кажа отново, не би ме заболяло, ако това бе някаква естествена, предвид обстоятелствата, връзка. Щях да разбера. Казах ти.

— Да, поне сто пъти — и Мартин си помисли, странно, но същото ми каза и Мейг. Отново попита: — Какво искаш да направя?

— Какво искаш ти да направиш? Клер казва, че тя не е омъжена. Може би искаш да се върнеш при нея. Да, може би искаш точно това — да се върнеш — тя бе застанала с ръце на кръста и коварно изражение на лицето си. Именно то предизвика ненадейната му ярост.

— Боже, та ти си напълно полудяла! Няма ли да възвърнеш здравия си разум? По дяволите!

— Не биваше да се омъжвам за теб! Сестра ми винаги повтаря, не съм ти казвала досега, че се мислиш за прекалено добър за нашето семейство.

Досадно плямпало със змийски език! А той бе толкова внимателен, толкова щедър към всички тях! Изненада го само фактът, че въпреки тактичността му, жената бе успяла да долови мнението му за нея. Каза ледено:

— Явно си в доста лоша форма, щом сестра ти влияе на преценките ти.

— Знам какво е мнението ти за нея! Може би изобщо не биваше да се омъжвам! Или просто трябваше да избера някой от телефонния указател, колкото да зачена деца и с когото да си деля разходите по отглеждането им. Нямаше да се налага да се преструваме, че се обичаме. Любов — грешка на природата!

— Не мислиш сериозно всичко това, Хейзъл.

— Напротив, убедена съм. Навремето, навремето бях толкова влюбена в теб, че не можех да разсъждавам трезво! Може би дори не бях съвсем на себе си!

Той си помисли за миг: „Защо не можеш да разбереш тогава как аз… — и в следващия миг: — Много добре разбираш, точно там е бедата.“

— Аз вярвах в теб, Мартин. Как да вярвам в някой сега, как да се доверя на някой отново?

И бе права. Как би могла? Но отвърна:

— Можеш да ми вярваш. Просто искаш прекалено много. Не казвам, че нямаш право на това. Имаш. А аз не можах да ти го дам, това е всичко. И ще съжалявам до смъртния си час.

Хейзъл скри лице в дланите си за момент, после вдигна глава. Той си помисли, че изглежда като жена, дошла на себе си от шок след тежка катастрофа.

— И докъде стигнахме? — попита тя.

Мартин навлажни устните си.

— До… дотук, до семейството, заедно. Бъдещето е пред нас, дълги години, надявам се. Независимо че миналото не отговаря на представите ти, не би ли могла да го загърбиш, след като не можеш да го промениш? Наистина те обичам, Хейзъл.

— Прекрасни думи. Съмнявам се. През нощите, когато оставаш в града, жените в моето легло ли ги водиш или отиваш у тях?

Възмутително обвинение! Все го упрекваха, че тича след жени. А винаги бе искал само една-единствена, освен своята.

— Знаеш, че това е лудост!

Тя въздъхна.

— Да, предполагам. Извинявай.

— Добре, върнахме се там, откъдето започнахме. Какво бих могъл да направя, за да сложа край на всичко това? — той хвана ръката й, но тя я издърпа. — Кажи ми. За мен е въпрос на живот и смърт, Хейзъл.

— Разруха. Всичко се срина. Аз съм на второ място. Какво очакваш да изпитвам към теб?

— Ти не си на второ място. Аз се върнах при теб.

— Пак същото. Ти се върна заради децата си.

Вярно. И все пак, ако децата не съществуваха, нямаше ли да се върне отново при нея? Син на родителите си и дете на времето си, нима нямаше да послуша гласа на съвестта си? В крайна сметка не Хейзъл го помоли да се ожени за нея. Отговор нямаше.

— Не мога да работя и да се връщам у дома в тази атмосфера, да прекарам остатъка от живота си с човек, който е толкова нещастен, Хейзъл.

— Тогава си иди! Хайде, иди си!

— По дяволите, няма да си отида и ти прекрасно знаеш, че няма да си отида, така че престани!

— Вече няма значение — додаде тя тихо — дали ще живея, или ще умра.

— О, ти си откачила!

— Проклет да си! Чуваш ли? Не ми пука дали ще живея, или ще умра!

Той стоеше в края на стълбището.

— Ти си луда! — извика. — А на мен ми дойде до гуша!

Тя тресна вратата на спалнята. Чак стените потрепериха. Долу, в преддверието, полилеят се заклати, кристалите звъннаха.

— Хейзъл, отвори вратата! Искам да ти кажа нещо. Трябва да тръгвам на работа. Не мога да те оставя така, а ще изпусна влака.

Никакъв отговор.

Той погледна часовника си. Седем минути, за да стигне до гарата. По дяволите! Спусна се надолу по стълбите и тичешком излезе навън.

Клер се събуди рано. Пердетата се поклащаха от влажния полъх към Саунд. Като прегореше маранята, денят щеше да е слънчев. Това бе първата й мисъл. Втората бе Нед. Досега бе смятала, че всички приказки за секса са измислица — от писаното в дебелите учебници до представеното във филмите. Но вече бе сигурна, че съществува. Как и защо да го разкъсваш, да му правиш дисекция, да го анализираш това прекрасно чувство, когато за него няма думи също като за музиката или… Поне едно нещо можеш да твърдиш — сексът идва с яденето. Мечтаеше за него от мига, в който се разделиха с Нед. Празнота, болка! Наслада, която не можеше да си представи преди онзи първи ден на топлите скали над Девън! Октомври й се струваше неизмеримо, непоносимо далеч!

Да можеше само Джеси да отвори сърцето си!

— Не желая да си спомням за дома — бе казала тя. Странно бе, че мисли за Кипър като за свой дом въпреки дистанцията във времето. И Клер си спомни обраслите с бурени канали, застоялата вода, белезникавия сняг, по-висок от човешки ръст, натрупал по улиците. — Превърнах се в нов човек, придобих нова самоличност. Този брак ще ме върне обратно в старата — бе мрънкала Джеси като капризно дете или хленчеща жена, нито едно от двете превъплъщения не й отиваше, а и бяха съвсем непознати за Клер. — Когато се омъжиш за него, миналото ще се върне! — беше извикала тя. Колко егоистично! Нима можеш да молиш някого да не се жени, защото щял да съживи лошите спомени на друг!

— Та той дори не е неин син! — бе се опитала да протестира Клер.

— Израснал е в къщата й, следователно е неин син. Нейната ръка го е изваяла. Той е придобил маниерите й.

Маниери. Какви маниери? Думи, ефимерни значения, по-лесно е да уловиш облак!

— Ще премине — Джеси сама си бе вдъхнала увереност. — Ти едва го познаваш.

Няма да премине, помисли си ядосано Клер сега.

„Откъде можех да знам, че всяка дума е лъжа?“

Гласът на Хейзъл проникна през стената. Тя плачеше. Клер седна в леглото. Чу се гласът на Мартин — ядосано боботене. Гласовете станаха по-силни, по-отчетливи.

„Какво искаш да направя?“

„Не биваше да се омъжвам за теб!“

Притеснена и разтревожена, Клер стана и започна да вдига шум из стаята. Пусна душа. Това не бе нейна работа и нямаше право да слуша. Затръшна се врата. Зловещ трясък. Сякаш бе приклещен нечий палец и тя се сви от мнимата болка, прорязала собствения й пръст. После чу как баща й тромаво слиза по стълбите, вратата се хлопна и няколко мига по-късно гумите на колата изсвистяха по чакъла пред къщата.

Слезе в дневната. Естер отвори вратата към кухнята.

— Яйца или нещо тестено, госпожице Клер?

— Тестено с мляко, моля. Госпожа Фаръл закуси ли вече?

— Не, госпожице.

О, защо са тези глупави условности в отношенията между прислуга и господар? Клер каза направо:

— Това тази сутрин бе ужасно. Често ли се случва? — и тъй като момичето се поколеба, добави: — Можеш да говориш, Естер. В края на краищата и аз съм част от семейството и ги обичам. Просто досега не съм чувала нищо подобно. Мислех си, че можеш да ми кажеш нещо, което да помогне.

— Не, госпожице. Тук съм от три седмици и те изглеждат: тихи, приятни хора. Не съм чула нищо.

— Ами… — започна Клер, понеже от нея се очакваше някакъв отговор, — както се казва, случва се и в най-добрите семейства.

— О, да, съпружеските двойки винаги имат проблеми. И аз бях женена навремето, никак не е лесно. Кифлите са хубави, още парят.

Хейзъл влезе откъм верандата.

— Чух, че си станала. Извинявай, че не те изчаках снощи. Не се чувствах много добре.

— Сега добре ли си?

— О, да. Оказа се само леко неразположение — клепачите й бяха червени, а червилото — размазано. Беше облечена е хавлиен халат. — Под това съм си сложила бански. Смятам да поплувам тази сутрин — обясни тя. Хейзъл се отпусна на стола превзето и се прокашля като притеснена стара мома, отишла на гости за следобедния чай.

Господи, Хейзъл, не е необходимо да разиграваш театър заради мен, помисли си Клер! Защо просто не си поплачеш или не изругаеш, или не станеш и излезеш от стаята, щом ти се иска?

— Достатъчно ядене има ли? — попита Хейзъл.

— О, повече, отколкото трябва. Тези кифлички! Щях да стана слон, ако живеех с теб!

— Никога няма да напълнееш — противопостави се Хейзъл. — Ще приличаш на леля си Мери — и понеже Клер я погледна смаяно, добави: — Никога не съм я виждала. Не съм виждала и майка ти, разбира се.

— Вярно.

— Мислиш ли, че приличаш на майка си? — настоя Хейзъл.

— Всъщност не знам на кого приличам — ама че странни забележки! Какво ли цели с тях?

— Мога да си представя колко тежък е бил животът на майка ти.

През всичките тези години, откакто се познаваха, Хейзъл бе проявявала тактичност и изобщо не бе споменавала Джеси. Най-близкото, което си бе позволявала, за да признае, че Клер има майка, бе да попита: „У вас всички добре ли са?“

— Тя се справя доста успешно — отвърна Клер. Без умисъл отговорът й прозвуча студено.

— Видях един от моделите й в шоу на антикварните мебели миналата зима. Посетих го с една приятелка. Не разбирам много от тези неща, но смятам, че нейната стая бе най-хубавата. Библиотека в бяло и червено. Тя е изключително талантлива.

— Така е. Марджъри и момчетата цял ден ли ще отсъстват? Къщата е толкова тиха.

— Всички са навън. Последна глътка свобода, преди да започне учебната година.

— Децата ти са чудесни, Хейзъл. Дано да имам късмет като теб.

— Имаш време за деца, нали? Предполагам, че първо искаш да завършиш под ръководството на баща си?

Баща бе изречено доста рязко. Напълно обяснимо в крайна сметка след случката сутринта, нали?

— Е, двамата с Нед ще го обмислим — отвърна Клер бодро, а думите двамата с Нед стоплиха сърцето й. — Знаеш ли, понякога се чувствам толкова млада, сякаш целият живот е пред мен. Но има моменти, в които ми се струва, че трябва да побързам, да свърша каквото съм си наумила веднага. Като например да имам деца.

— Ти си на двадесет и шест, а аз на четиридесет и шест — каза Хейзъл.

— Изглеждаш по-млада — беше самата истина, но не и тази сутрин.

— Чувствам се, сякаш съм на седемдесет и седем.

Тя стана, отиде до плота, взе някаква каничка, разгледа я и я остави, после излезе на верандата и очите й се взряха навън.

Никак не бе леко да живееш с Мартин. Клер се замисли изведнъж. Не, не е честно! Никога не съм живяла с него, как бих могла да знам? Той е внимателен, отзивчив, добър, но и труден. И е устремен. Точно така, устремен. Сега е обсебен от мисълта за института си. Иска съвършенство и неуморно се стреми да го постигне. И все пак е способен да затвори очи за часове, напълно сам, за да слуша музика. Виждала го бе да седи с онази полуусмивка на лицето си, отпуснат под струите на музиката, и се бе питала за какво ли мисли в момента.

Прегърбената фигура на Хейзъл и мрачните й думи внесоха тъга в стаята. Клер се опита да оживи атмосферата, но не се сети за друго, освен за изтърканите клишета.

— Всеки се чувства стар понякога. Всеки има добри и лоши дни.

Хейзъл се извърна към нея, сякаш бе казала нещо изключително.

— О! Така ли мислиш? Смяташ, че хората в основата си са еднакви? Питам те, защото си лекар и имаш опит.

— Е, различията понякога са смайващи. Току-що завърших практиката си като педиатър. Нагледах се на майки, които вдигат врява до бога за едно порязване. И същевременно миналата седмица при нас дойде жена не с едно, а с две деца монголоиди. Тя бе толкова смела и спокойна! А аз си мислех: Не знам как издържаш.

— Ако имах възможност да получа по-високо образование — каза Хейзъл, — сигурно щях да избера да стана лекар. Но стигнах само до медицинска сестра. Обичах професията си. Само понякога приемах нещата прекалено лично. Някои пациенти просто те трогват. Особено болните от рак. Така и не разбрах кое е по-правилно — да им кажеш, че ще умрат, или да ги оставиш да мислят, че ще оздравеят. Ти как мислиш?

— Повечето психиатри и свещениците смятат, че трябва да се каже истината. Пациентите така или иначе се досещат. А можеш да им съобщиш, че много хора са излекувани, което действително е така.

— Понякога, когато изключвах осветлението след последното даване на лекарства, на излизане от стаята си мислех колко ли ги е страх сами, там в тъмното, без да знаят колко дни им остават да живеят. Ала друг път си мисля, че навярно никак не е трудно да умреш. Природата е милостива, нали? Когато хората трябва да напуснат този свят, те са готови за това. Не си ли съгласна?

— Досега съм била свидетел само на една смърт. Човекът бе получил инфаркт и въобще не бе готов да умре. Беше дяволски уплашен.

— Е, нямам представа — мъгляво промърмори Хейзъл и отново се обърна към вратата.

Над рамото й и през короните на дърветата Клер съзря бялото сияние на водата. Лекият полъх на вятъра разклащаше листата. Тежко е да си представиш такава сутрин, на чиято красота не би могла да се насладиш, или да слушаш Бетховен, или да лежиш в обятията на мъж.

— Защо са тези мисли? — извика тя нетърпеливо, почти ядосано. — До твоя час има още толкова време! Често ли те спохождат такива мисли?

— Не, не, разбира се. Извинявай. Какъв глупав разговор, особено за млада влюбена жена.

Клер се изправи.

— Ще отида да си сложа банския. Взела съм страхотна книга за четене и отивам долу на плажа. Ще дойдеш ли с мен?

— Ще се срещнем долу — отговори й Хейзъл.

Два пъти прекосиха залива. Плуваха по дължината на брега и заради Клер Хейзъл забави темпото.

— Ти си истински шампион — каза Клер и се просна на хавлиената си кърпа. Беше донесла бинокъл със себе си, защото обичаше да наблюдава лодките, които пресичаха Саунд.

— Виж каква яхта! Сигурно е на някой гръцки богаташ. Виж, Хейзъл!

Хейзъл взе бинокъла.

— Можеш ли да прекосиш океана с това?

— Сигурно. А, това ме подсеща — вие двамата с татко наистина трябва да си починете от децата. Защо не отидете в Европа през есента? Да видите онези стари, древни места! Те ти грабват сърцето.

— Убедена съм, че е така.

— Разбира се, знам, че трудно ще намерите свободно време.

— О, не мисля, че проблемът е в това. Поне за мен. Аз не правя нищо.

Нещо неуловимо в тона й достигна до Клер.

— Какво искаш да кажеш с това „не правя нищо“?

— А какво правя? Просто съм съпругата на доктор Фаръл. Ходя на благотворителни събрания. Събираме парични помощи за това и за онова, към мен се отнасят с уважение, защото съм негова жена. А иначе съм никоя.

В това, което Хейзъл каза, имаше доза истина. Такъв бе статутът на жените от векове. И все пак не бе съвсем вярно. Хейзъл може би усещаше нещата така. Много други жени са в нейното положение, но не се чувстват по този начин. Хейзъл просто бе изгубила идентичността си.

— Не е вярно — Клер наблягаше на думите си. — Ти си личност сама по себе си. Работата ти е да отглеждаш и възпитаваш деца и се справяш прекрасно. Нима има нещо по-важно? Затънала си в ежедневието, ето къде е проблемът. Трябва да се откъснеш за малко, Хейзъл.

Хейзъл стана. Косата й се развяваше от вятъра.

— Ще се откъсна. Усещаш ли колко е силен вятърът? Ще вляза пак във водата — сложи си плувката. — Ще дойдеш ли?

— По-късно. Сега ми се чете.

Хейзъл влезе в морето и се плъзна по вълните.

Живее само чрез съпруга си, помисли си Клер. Горката. Това е чудесно, но само ако те удовлетворява. А тя явно не е. Слава богу, че Нед никога няма да очаква същото от мен. Ние сме друго поколение.

По плажа нямаше хора. Летовниците се бяха върнали в града, а постоянните жители не изпитваха потребност да използват морето, особено през септември. Клер прочете няколко страници и й се доспа. Слънцето припичаше през облаците и тя се обърна и легна по корем. Последни слънчеви бани за годината.

Кучето на Хейзъл лаеше.

— О, я млъквай, глупчо! — извика Клер сърдито, защото песът я бе стреснал. Фриц, черен дакел с дрезгав глас, лаеше до самата вода. Навярно Естер го бе пуснала да се разходи.

Клер седна. Хейзъл плуваше успоредно на брега, нагоре-надолу по цялата му дължина. Сега се отдалечаваше. Какво правеше? Клер взе бинокъла. Червената плувка се издигна с една вълна, потъна, после пак се показа. Тя ясно различи решителните загребвания на Хейзъл. Плуваше кроул. Без съмнение плуваше до изтощение! Плуваше надалеч! Клер се огледа. По плажа не се виждаха хора. Скочи и се затича към брега.

— Хейзъл! — извика тя, свила ръцете си като фуния. — Хейзъл! Върни се! — знаеше, че тя не би могла да я чуе. Боже господи, какво правеше тази жена? Клер продължаваше да стои на брега. Погледна кучето, сякаш то би й отговорило. То спря да лае. В очите му се четеше отчаяние, объркване. Присви очи и отново се взря през бинокъла. Шапката и ръката се смаляваха, отдалечаваха се все повече — умишлено, с настървение. Какво ставаше?

И изведнъж Клер проумя.

Почуди се дали да не я последва с плуване. Ала не беше добра плувкиня и нямаше да успее да я настигне. Затича към къщата, но се сети, че там е само Естер. Какво би могла да направи тя? Погледна нагоре и надолу по пътя. Клубът бе далеч. А нямаше време, нямаше време! Сети се за семейство Мейфийлд, през две къщи. Те имаха моторница, вързана на малкия док.

Тичаше, затъвайки в пясъка на всяка крачка. Едно петнайсетгодишно момче помпаше гумата на колелото си пред къщата.

— Моля ви! — извика тя. — Имате лодка! Жената! Госпожа Фаръл! Мисля, че се дави! Моля ви, лодката!

Момчето изпусна помпата и я изгледа стреснато.

— По-бързо! За бога, по-бързо!

— Госпожице, не съм сигурен, че ще успея да подкарам лодката. Току-що се научих. Татко ми каза никога да не я взимам без него.

— Баща ти вкъщи ли е? Кой е тук?

— Никой, само баба ми. Можете да използвате телефона.

— Няма време! Моля те! Опитай, моля те!

Момчето скочи в лодката и се опита да включи мотора. Той се задави и спря. И Клер се качи. Момчето се наведе и опита отново. Моторът се задави, закашля се и спря.

— Току-що се научих — извини се то.

Две минути. Три. Клер се взираше във водната повърхност. Слънцето пак се беше показало и над морето се стелеше сивкаво сияние.

— Ето, тръгна!

Ликуване. Моторът забръмча равномерно. Клер показа посоката. Кучето на Хейзъл стоеше на брега и неистово лаеше до самата вода.

— Там! По права линия от мястото, където седях! Право напред. Бързай!

Облаците отново скриха слънцето. Въздухът стана студен. Лятното ухание отлетя и повърхността на морето се набразди. Лодката се заклатушка по вълните, Клер напрегнато се взираше, засенчила очи.

— Сигурна ли сте, че това е вярната посока? — попита момчето.

— Да. Да, сигурна съм — Клер сграбчи седалката. — Ти гледай надясно, а аз наляво. Тя е с червена плувка.

— Но какво е търсила… — подхвана то и млъкна.

Водата оживя, сякаш огромно същество се мяташе и обръщаше в дълбините й. Как би могло крехко човешко същество да устои на мощта й? Клер не знаеше, че Саунд толкова бързо може да стане зловещ. Никога досега не бе изпитвала и такъв ужас — парализиращ, всеобхватен ужас.

Момчето, което държеше руля, я погледна със съмнение.

— Мислиш ли, че е доплувала чак дотук?

Клер се обърна назад към брега. Къщите приличаха на бели детски кубчета за игра.

— Или толкова бързо? — добави момчето. — Въпреки че тръгнахме по-късно, сигурно сме я подминали.

Клер бе стиснала зъби. Паниката и клатенето на лодката обръщаха стомаха й. Но все пак изкомандва:

— Нека влезем още малко навътре.

Лодката се издигаше и потъваше.

— Изминахме миля и половина — отбеляза момчето.

— Да.

— Най-добре да обръщаме.

— Да.

Те се вгледаха един в друг. Лицето му бе уплашено, объркано. Клер заплака.

— Майка ти ли беше… майка ти ли е?…

— Мащеха. О, господи!

Момчето сякаш възмъжа и каза спокойно:

— Мисля, че трябва да се обадим в полицията. И на бреговата охрана. Така би следвало да постъпиш.

Моторницата се понесе обратно към брега, като пореше водата. Клер продължаваше да се взира в морската повърхност и от двете страни. Нищо. Нищо. Далеч навътре един кораб за увеселителни пътешествия бавно се отправяше на север. Хората във ваканционно настроение седяха на палубата и най-вероятно ядяха, пиеха, може би дори пееха от радост, а в същото време, само на миля от тях, друга душа, която не бе оценила прекрасния дар на живота, го бе захвърлила по своя воля. Как бе възможно това?

А аз не разбрах, помисли си Клер. През цялото време, докато ми говореше, тази безумна, отчаяна решимост е била вътре в нея, а аз не разбрах. О, Хейзъл, милата, глупава, страдаща Хейзъл, защо го направи? Какво те накара? Казват, че тук някъде, след крайбрежното вълнение, на дъното кипежът утихва. Всичко, което падне на дъното, почива в покой. А може би теченията го отнасят? Клер затвори очи. Прилоша й. Някъде, може би точно там, където бяха в момента, изтощеното, изтерзано тяло бе направило последните си усилия, ръцете бяха загребали за последен път, краката бяха потрепнали за последно. Сърцето и дробовете се бяха напрегнали. Как бе потънала? Борейки се и плачейки, променила решението си, викайки за помощ?

Водата бе тъмнозелена, прозрачна като гравирано стъкло. Хейзъл навярно я е прорязала по пътя си надолу и тя се бе затворила над нея, за да възобнови ритъма си — ритъма, подвластен на луната и вятъра — за вечни времена. Цяла сутрин ме дразнеше. Да, досаждаше със странните си забележки и скръбния си отчаян вид. Исках да се отърва от нея. И се отървах учтиво, оправдавайки се с книгата. Не че би било по-различно, ако не го бях направила. А може би, би имало разлика? Дали?

Фигурите по плажа се уголемяваха. Няколко деца бяха излезли да си поиграят с огромна топка. Кучето още беше там и тичаше напред-назад. Клер и момчето се изкачиха към къщата. Чу, че момчето пое нещата в свои ръце, чу го да говори по телефона в кухнята, съобщаваше на Естер. Тя седна на стълбите. Чувстваше се изпразнена. Кученцето влезе вътре и легна на пода — там, на хлад. Месото се печеше във фурната. Къщата изглеждаше както обикновено, както преди тридесет-четиридесет минути, преди да се обърка всичко.

Естер заплака. Ужасеният й вопъл се извиси и остана на един тон. Сякаш отникъде в тихата утрин празната улица се изпълни с хора. Стояха отпред на ливадата и разговаряха шепнешком. По алеята спираха коли. Мъже разпитваха Клер. Някой я заведе до дивана и й предложи студено питие. Погледна часовника. Пладне. Татко сигурно тъкмо тръгва от болницата към кабинета си. На бюрото му имаше нейна снимка от церемонията по дипломирането в Смит. До нея стоеше голяма цветна фотография на Хейзъл с децата, празнично облечени, усмихнати. Телефонът бе до тях, пред смешна дървена фигурка на хирург, която някой му бе подарил преди години. Той ще вдигне слушалката.

— Клер? — ще попита.

— Да, Клер е — ще отвърне тя. А после?

О, как можа Хейзъл да направи такова нещо? И защо никой от нас не знаеше? Нали съм лекар, би трябвало да разбера? А може би никой не може да знае какво се таи у другия и да твърдиш обратното би означавало да лъжеш. Дори и у най-обикновените хора — а някои биха казали, че Хейзъл бе от тях, защото не се отличаваше по нищо — се крият тайни. Такива тайни! Стари огорчения от детството, които са ни направили такива, каквито сме; сили, които никога не сме упражнили; представи за това какво очакваме да ни даде животът.

Отговорът, разбира се, е, че няма обикновени хора.