Белва Плейн
Ветрове без посоки (13)

Дванадесета глава

Имаха шест дни. Пътуваха с кола на изток в провансалската пролет, край маслинови горички и заоблени хълмове, покрити с лавандула. Спираха наетия автомобил по павирани площади, пиеха сок от касис и наблюдаваха как старците играят кегли. Слязоха от хълмовете към морето в една утрин, когато светлината се спускаше от небето и се разбиваше на стотици хиляди сапфири над залива.

Колко красиво, боже мой, колко красиво!

Пристигнаха в едно бяло градче, пред къща с високи прозорци и сини завеси, където всичко миришеше на лимон и блестеше на слънцето.

— Пристигнахме — каза Мери. — Ментон — после се засмя. — „Gluklich wie Gott in Frankreich.“

— Какво означава това?

— „Щастливи като Господ във Франция“. Това е едно от малкото неща, които си спомням от немски.

— А спомняш ли си достатъчно от френския, за да помолиш за добра стая?

— Вече имаме такава.

— Ще се качим ли веднага?

— Искаш ли?

— Знаеш, че искам.

Светлината, която минаваше през щорите, рисуваше прашно златисти линии по бедрата им. Навън все още беше следобед, но в стаята бе сумрачно.

Тя издаде тих звук, сякаш си пое дъх — полувъздишка, полувик. Мартин се обърна в леглото и притисна устни във вдлъбнатината на шията й, където беше заглъхнал звукът. Туптенето на сърцето му беше позатихнало, но сега започна отново. Лежаха в сладкото спокойствие, което следваше след пълното отдаване. Със сигурност никоя друга жена на света не беше и не можеше да… Отново и отново се бяха разпадали, сливали и ставали едно. Милионите изписани думи сега не означаваха нищо.

Вечерта седяха и си говореха. Върнаха се до самото начало.

— Какво си мислеше, Мери? Не знаеше ли, че те желаех? Защо не се върна у дома? Защо се омъжи за Алекс? Кажи ми, кажи ми!

— О! — рече тя. — Какво ли съм знаела или виждала? Никой никога не беше ме докосвал. Да, ти го направи… Помислих си, че когато се завърна от Европа, отново ще се виждам с теб и след известно време…

— Но аз бях луд по теб, Мери!

— Ами писмото ти? Ти беше толкова горд и радостен за доктор Албениц!

— Ти си спомняш името?

— Всичко помня. Тогава разбрах, че работата ти винаги ще бъде на първо място. Помислих си, че само съм си въобразявала за чувствата ти към мен. Почувствах се засрамена. Същата седмица срещнах Алекс.

Мартин мълчеше. Да, разбира се, че Алекс тогава е бил добре дошъл — с цялата му жизненост и сила, с цвета на движението и живота, който предлагаше! И то го предлагаше без отлагане!

— Разбирам — каза той.

— Наистина ли работата ти беше на първо място, Мартин? Щеше ли да ме накараш да чакам три години?

Искаше му се да бъде честен — както със себе си, така и с нея.

— Не знам, мислих за това. Може би съм бил доста глупав; питах се дали би ме чакала, дали аз трябваше да откажа предложението, ако не се беше съгласила, или какво щях да направя, ако баща ми не беше починал. Боже мой, каква бъркотия беше, а и сега е!

— А аз — рече Мери едва чуто — исках да се махна от онази мрачна къща. Дали щях да чакам още три години? Не знам. Нямаш представа колко исках да се махна и да… живея!

— Мога да си представя — каза Мартин.

— И все пак се питам дали изобщо беше толкова зле? Както вече ти казах, никой няма право да бъде петнадесетгодишен романтик, когато е на двадесет.

— Но ти го навакса — рече той нежно.

— О, да, сега съм със сто години по-стара — подпря брадичка на сключените си ръце и пръстените й проблеснаха в тъмнината. — Как лесно човек се хвърля напред! Сякаш после може да възстанови изгубените дни! Сега бих постъпила другояче.

— Не можеш да си сигурна. Всички ние се измъчваме с въпроси, на които не можем да отговорим.

— Чудя се — каза Мери — децата ми един ден ще се питат ли дали съм била щастлива.

— Странна мисъл.

— Не съвсем. Често си мисля за майка ми. Ти би я харесал, Мартин. Беше толкова различна от татко! Никога не ми стана ясно защо са се оженили. Мисля, че го е очаровала, защото е била по-различна от него. Понякога говореше на масата и знаеше, че той дори не я слуша. Изобщо не го беше грижа за нещата, които тя обичаше.

Мартин погледна надолу към дърветата. Неочаквано тъмните борове и извикването на стари спомени му подействаха потискащо.

— Недей — каза той.

— Недей какво?

— Да говориш за тъжни неща.

— Нямах намерение да се получи така. Тогава ти говори.

— Не, повече ми се иска да те слушам. Не те познавам достатъчно, Мери. Ще ми трябва цял живот да те опозная, а не разполагам с толкова.

— Сега ти си този, който говори за тъжни неща. „Какво ще стане с нас — помисли си той, — след като сме започнали нещо, което нито може да продължи, нито да свърши?“

В Ница се разхождаха по „Променад дез Англе“ покрай потока преминаващи елегантни тъпоноси автомобили „Рено“. Пристъпвайки тихо в разкоша, гледаха витрините и мраморните фоайета. От една тераса наблюдаваха гледка от деветнадесети век — водоскоци и прозирно небе, платна, бели рокли, колони и балюстради. Звучеше весела музика и Мартин откри, че никой не забелязва протритите маншети на музикантите.

— Хайде да се върнем в Ментон — каза внезапно той.

— Колко си смешен! Та ние току-що бяхме там!

— Имаш ли нещо против? Ако имаш, ще останем.

— Не. Ще обядваме там, щом ти харесва повече.

— Повече ми харесва.

От един пазар в обграденото със стени селце Гран Корниш си купиха храна — сирене, плодове, хляб и сбръчкани местни маслини. Спряха да хапнат встрани от пътя.

— По-добре от всичкия онзи разкош — отбеляза Мартин.

— Неудобно ли се чувстваш в него?

— Да, тези неща са като капан. Един лекар никога не трябва да си позволява да забравя обикновените хора. Твърде лесно е.

— Себе си ли имаш предвид или другите?

— Аз не съм по-различен от тях. А може би съм. Страшно обичам красотата, но красотата на този свят е скъпа.

— Мисля, че си твърде строг към себе си.

— И Джеси казва така.

Мери погледна тъжно встрани.

— Тъкмо бях успяла от два часа да не мисля за нея.

— Ние няма да я нараним — възрази той. — Никой от нас не иска, нито пък ще го направи.

— Но аз ще знам, когато я погледна, когато погледна теб или себе си.

Той затвори очи и по този начин изолира светлината на деня.

— Не можехме да направим нищо, от самото начало.

— Жал ми е за всички нас!

— И за Алекс ли?

— Не, той е щастлив, доколкото е възможно при тези обстоятелства. Знаеш ли — каза тя, — аз вече приех това. Мислил ли си някога, че ще мога? — лицето й беше озарено от мъка, превърната в тъжно спокойствие.

— Да — отвърна Мартин. — Наистина си го мислех. Спомням си с какво състрадание ми говореше за Джеси в деня, когато се запознахме.

— Но за да бъдеш истински състрадателен, трябва да си страдал. Трябва да си оставал сам. Сега вече го знам, но тогава не го знаех.

— Мери… Кажи ми, много ли ти е трудно сега, при това положение?

Тя замълча. Мартин не наруши тишината. После Мери каза:

— Може да се каже, че съм като вдовица, която живее с добрия си брат. Предполагам, че не е най-лошата орис на света. Слава богу, имам децата и изкуството си — такова, каквото е.

Но ако нямаше децата, щеше да бъде свободна. Ами ако беше свободна, а той не, как ли щеше да се чувства той тогава? Мартин виновно потисна тази егоистична мисъл.

— Слушай — каза той, — твърде много се задълбочаваме. Хайде просто да приемем нещата, каквито са. Станалото — станало. Вече не можем да направим нищо.

Тя се изправи.

— Каза ми, че не трябва сега да си разваляме дните и си прав. Повече никакви приказки. Хайде да се върнем на плажа и да се престорим, че светът е наш.

Още три дни. Лежаха с часове на едно тайно място на плажа, под прикритието на хълмовете, в чиито скалисти стени бяха издълбани древни селца. На един нос, приличен на насочен към морето пръст, силният вятър беше наклонил боровете в молитвена поза. В този безветрен кът топлината беше мека, въздухът галеше нежно кожата и пясъкът бе като коприна.

Той взе ръката й. Като че ли някаква сила течеше през дланите им. Мартин си помисли, че най-висшата радост бе да лежи на това слънце, да плува в това море — нима морето не е било някога наш дом? — и да се събужда призори с първата светлина с тази жена до себе си.

Когато един ден се върнаха в стаята си, завариха камериерката.

— Вчера ви видях — каза тя. — Мадам и господинът изглеждаха толкова щастливи — момичето говореше с тромавата смелост на стеснителен по природа човек. — Гледах ви как се смеете и самата аз се почувствах щастлива. Ще се омъжвам в събота.

— О! — извика Мери. — Тогава ще сме си отишли! Да не би да се омъжваш за младежа, който те чакаше на алеята миналата вечер?

Момичето се изчерви и кимна.

— Можете да дойдете на сватбата в нашето село. Не е далеч оттук.

Мери извади от гардероба нощницата си от бяла коприна с избродирани червени китайски лалета.

— Искам да вземеш това — каза тя и когато момичето се опита да възрази, настоя: — Не, искам да я вземеш. Бях толкова щастлива, когато я носих! Тя ще ти донесе късмет.

— Чудя се какви ли деца ще имат? — рече тя, когато момичето си отиде. — Тя с нейното кръгло лице и чип нос. Момчето е слабо и с остър нос. Изглежда внимателен.

— Чудиш се за всичко, нали? Може би си най-любопитната личност, която някога съм познавал — усмихна се той.

Очите й проблеснаха радостно. Мартин усети, че в този момент духът й бе необременен. Искаше му се винаги да е така…

— Бих искала да отида на сватбата на това момиче — рече Мери.

— Защо?

— Веднъж бях на селска сватба. Булката беше фермерско момиче с домашно ушита рокля. След церемонията постави букета си в краката на Девата в параклиса. Мисля, че се молят за много деца, не съм сигурна. Аз бих се помолила да съм избрала подходящия мъж… След това заминаха със стара кола, цялата в гирлянди от маргаритки. Беше много трогателно. Аз плаках.

„Дали и с нас щеше да бъде така?“ — почуди се Мартин.

 

 

Още един ден. Следобед отидоха да се разходят по-далеч от морето. Всичко дремеше. Птиците бяха замлъкнали. Къщите спяха в горещината със затворени капаци. Чинарите по дългите алеи бяха притихнали в неподвижния въздух.

— Време за следобедна дрямка — рече Мартин.

— Знам, но не мога да го пропилея по този начин.

— Никога не съм правил любов на тревата — каза Мартин. Тя се засмя щастливо и това му се стори красиво, съблазнително и все пак невинно.

— Защо се чудим? Хайде да опитаме.

Минаха покрай морава, където кравите преживяха на сянка, после прескочиха оградата на малка тъмна горичка. Светът дремеше, наоколо не се виждаше никой. Легнаха зад живата стена от зеленина, в тишината и жуженето на дишащата ливада.

 

 

Последният ден. Късно следобед Мартин излезе на терасата и се спря на вратата. Мери не беше усетила присъствието му и седеше с наведена глава. Беше облечена в пътен костюм. Неутралното светлокафяво изглеждаше сериозно в пастелния следобед. Този сериозен цвят, извивката на полата й и наведената й глава излъчваха меланхолия, която, ако трябваше да се предаде с музика, щеше да затрепери в минорен акорд и да замре във въздуха. Мартин стоеше и я гледаше. В гърлото му бе заседнала буца. Опитваше се да я преглътне, но без успех. Тогава тя го видя.

— Куфарите са долу — каза той.

Мери кимна.

— Взеха си колата. Ще хванем такси до гарата — седна до нея и взе вцепенената й ръка — време е да хапнем нещо.

— Не мога.

— Но трябва — рече той и поръча на келнерката да донесе супа.

Седеше там и му се искаше, ах, как му се искаше да започваха отначало, да заминаваха нанякъде — за Афганистан или Патагония, — където щяха да се освободят от всичко: имена, минало, всичко.

— Какво направихме? — прошепна Мери.

— Нищо — отвърна той. — Нищо, с което да нараним, когото и да било, ако това имаш предвид.

— Никого?

— Не. Алекс не се интересува от това, а Джеси никога няма да разбере.

— А ти и аз? Какво ще стане с нас?

— Не знам… Мисля, че… трябва да има някакъв начин.

— О, господи! — изплака тя.

— Любима, любима, недей!

Мери извърна лице. Келнерката се върна със супника.

— Внимавайте, гореща е. Да донеса ли и салата?

— Мадам не се чувства добре. Това ще е достатъчно — каза Мартин.

— Значи просто ще се качим на влака и ще се върнем обратно? — плачеше Мери. — И нищо повече? Това ли е всичко? Аз съм на двадесет и осем — каза тя и той разбра какво искаше да каже: „Аз съм твърде млада, за да се примиря с нищо повече.“

Колелото на живота се въртеше равнодушно. Мартин плати сметката, даде бакшиш на келнерката, провери в джобовете си за билетите и извика такси.

Влакът се носеше с тракане на север. На малка селска гара в купето влезе семейство с три деца; най-малкото беше заспало на рамото на баща си. Лицето на мъжа изразяваше нежност, ръката му внимателно придържаше малката главичка.

Когато на пода от ръчичката на заспалото момиченце се изплъзна парцалена кукла, Мартин я вдигна и си припомни, че и Клер спеше с кукла с одърпана оранжева рокля.

В този момент Мери каза:

— Еми и Изабел имат същите кукли. Алекс им ги купи от Франция — устните й потрепериха.

„Ако децата на Мери бяха мои — помисли си Мартин, — а Клер принадлежеше на Мери…“

Тя облегна глава назад. Мартин си припомни как му бе казвала, че в съня намира спокойствие. „Почивай си тогава“ — помисли си той и дръпна завесата, за да не й свети слънцето в очите. Гърдите й се надигаха и спускаха под светлокафявата коприна. Спомни си парфюма й. Ако бяха сами в купето, щеше да облегне главата си до нейната. Но сега тези непознати бяха там; седяха като монолити на Великденския остров^[1]. Всеки път, когато вдигнеше очи, срещаше любопитните им погледи и ги мразеше.

През целия дълъг път до Англия, до мястото на раздялата, мислите му се въртяха около едно и също. Трябва да има начин… Няма начин… Трябва да има начин… Няма начин…

На гарата в Лондон, за тяхна най-голяма изненада, ги посрещна Алекс Лам. Дори преди влакът да бе спрял под стъкления покрив с железни конструкции, го видяха да оглежда внимателно вагоните и да се втурва към тях.

— Децата са добре! — подвикна той. После, когато се приближиха към него, понижи глас: — Но забъркахте голяма каша. Сега целият ад ще се изсипе над главите ви!

— Какво? Какво искаш да кажеш? — извика Мери.

— Боже мой, Фърн, аз нямам нищо против! Но, за бога, поне да ми беше казала! Тогава щях да знам как да се оправям!

На перона, заобиколени от багаж и бързащи хора, те чуха цялата история:

— Виждате ли, на Джеси й хрумнало, че ще е много забавно да се обади в хотела в Париж и да накара Клер да говори с баща си. Портиерът й казал — той се обърна към Мартин, че сте заминали. Или по-точно, че господинът и госпожата са заминали и че той самият им е направил резервации за Синия влак за Ница. Тогава Джеси, като помислила малко, се обади у дома и попита за Фърн. Съвсем естествено, казах й, че си заминала за Ница да си починеш една седмица от мен и децата. Откъде можех да знам? Наистина трябваше да ми кажеш! — повтори той.

— Боже господи! — извика Мартин.

— Надявам се, че не си разстроен заради мен — рече Алекс. — Знаеш, че не съм склонен да играя ролята на вбесен съпруг. С Джеси, разбира се, нещата не стоят така.

— Как е тя сега? — попита Мартин.

— Сега ли? Наистина не мога да кажа. Когато я видях в събота, беше доста зле. В понеделник заминах за града, за да говоря с нея, но напразно. Тя и детето заминали с „Левитан“ за Ню Йорк същия ден.