Белва Плейн
Ветрове без посоки (18)

Седемнадесета глава

Хиляда деветстотин тридесет и седма беше най-тъмната, най-лошата година. Камъкът се удари в дъното на кладенеца и изпрати нагоре мрачно ехо. Джеси седеше пред писалището, където бяха разпръснати банкови отчети, данъчни сметки и счетоводни книги. О, най-тъмната година, когато сърцето на баща й най-сетне бе спряло й фабриката „Уебстъруеър“ бе затворила вратите си след четвърт век работа.

Вдигна очи от книжата, за да си почине, тъй като седеше зад бюрото от сутринта. От мрачното небе се изливаше монотонен зимен дъжд и нашарваше с дупчици потрошения лед и кишавия сняг по моравата. Там, където снегът се беше размил, се показваше мокра земя като мек кафяв пудинг. Пети месец продължаваше зимата. Бе дошла рано, но кога ли не идваше рано в тази част на света? Докато гледаше навън към безрадостния ден, Джеси си помисли, че на място като това никога не е имало юни, нито пък някога щеше да настъпи.

Мое родно място, ти изстина към мен. Вече имаш лице на непознат. Някога аз бях тукашна и ме познаваха добре. В Лондон, а и където и да било другаде, бях временно пребиваваща, наблюдател. Когато ме подминаваха по улиците в Кипър, по-богатите гледаха старателно в лицето ми и никога не си позволяваха погледите им да попаднат на изкривеното ми тяло. Работниците от фабриката на баща ми докосваха перифериите на шапките си и бързо се извръщаха настрани. Но сега са безработни и не поздравяват, поне не мен. Дължа данъци. Въпреки депресията, няма никакво извинение за бъркотията, в която сме попаднали с Клер. Все нещо можеше да се измисли! Колко пъти казвах на татко, колко пъти го предупреждавах да свали цените на продукцията, да се съобрази с времето! Та кой купува медни съдове, предназначени за кухните на аристократи, в тези времена? По-добре да беше посветил повече от мислите си на бизнеса, отколкото да вилнее през последните години за Мартин и сестра ми!

Спомням си вечерта, когато вече не можех да издържам. Казах му, че не искам да чувам нито дума повече и когато той продължи, разбих на пода една лампа. Никога през живота си не бях постъпвала така и по принцип се отвращавам от простащината, но тогава го направих.

На сутринта татко рече: „Надявам се, че ще се извиниш.“

Парчетата още не бяха изметени. Лампата представляваше грозна гръцка богиня със закрепена на главата арматура — уродлива и скъпа като всичко, което притежаваме. Но когато я видях строшена на пода, се почувствах ужасно засрамена. Въпреки това нямах намерение да се извинявам.

„Не — казах. — Бях предизвикана. Ти ме предизвика. Казах ти, че не искам да чувам нито дума повече за Мартин.“

Най-накрая татко млъкна.

Съчувствам на Мартин. Не е ли странно? Да го съжалявам? Да съжалявам Фърн? Причината е в това, че знаех за тях от самото начало. Знаех, когато застанаха за пръв път един до друг в тази мрачна къща, в ъгъла до саксията с палмата. Знаех, когато излязоха от градината на Лам Хаус заедно. Може би те не са го подозирали или пък не са искали, но аз го знаех. И тези нейни очи! Някой ги наричаше лапис лазули^[1]. В крайна сметка това бяха само две очи, без значение дали кафяви или сиви.

Но и да я нямаше Фърн, нещата с Мартин едва ли щяха да бъдат по-добри. Е, щяхме да останем заедно и да скърпим някакъв живот, но защо? Твърде горда съм за това. Не е ли странно, че жена като мен може да си позволи гордост? Гордостта е лукс, нали? Но все пак съм такава.

Да, в началото си изплаках очите. Плачех от горчив срам, от ярост и самота, дори и от отчаяние; чудех се какво да правя с живота си. Но животът има начини да отговори на този въпрос — мъката отминава, когато дойде нов проблем и заеме мястото й.

И така: аз вече не мразя, но и не обичам. Нека живеят в благополучие, далеч от мен. Сестра ми сигурно цъфти в английската си градина. А Мартин? Е, нека направи каквото може с кариерата си, а той вероятно ще се справи добре.

Но детето, детето е мое.

Леля Мили въртеше копчетата на радиото в хола. Какво ли щеше да прави с времето си, ако се беше родила преди изобретяването на този уред? Гласът на Кейт Смит я ободряваше; Амос и Анди я забавляваха; горестите на крал Едуард и госпожа Симпсън я очароваха. Но сега тя изключи и се показа на вратата.

— Джеси, не свърши ли вече? Защо не си починеш малко?

— Трябва да прегледам тези цифри, преди да са дошли хората от данъчното — усмихна се тя кисело. — Ще дойдат тук, вместо аз да отида в кметството, което би било редно. Почитание към моята инвалидност, предполагам. Или пък в памет на някогашното величие на семейство Мейг.

Розовото лице на леля Мили се намръщи.

— Джеси, бих искала да ми позволиш да ти помогна. Затова и ме изпрати чичо ти, да видя какво можем да направим. Няма да успеем да помогнем кой знае колко наистина; и ние сме притеснени като всички останали, но все нещо ще измислим.

— Не. Благодаря ти, лельо Мили. Но трябва да стоя на собствените си крака. Временната помощ няма да реши проблема, само дето после ще се притеснявам как ще ти се изплатя.

Навън се затръшна врата на автомобил и Джеси надникна през прозореца.

— Дойдоха. Двама са. Донован е от данъчното управление, а онзи, плешивият, е Джим Рийв, новият кмет.

— Искаш ли да остана за кураж?

Джеси поклати глава. Горката леля Мили — даже и прислужниците й се разпореждаха с нея, а тя искаше да дава кураж!

— Не, скъпа. Иди да почетеш във всекидневната. Ще свършим бързо.

— Все пак вие имате неизплатени дългове от две години — рече Донован. Имаше спокойните маниери на преситен човек, но гласът му не беше вече толкова мек, колкото половин час преди това.

— Предполагам, че съм единствената в града.

— Разбира се, че не. Но това няма нищо общо със случая.

— Естествено — прибави Рийв — има много хора, които са изпаднали в трудни моменти; но рано или късно те ще тръгнат на работа и ще могат да се изплатят. А във вашето положение…

Джеси се почувства гола пред тези мъже. Под мишниците и по дланите й изби пот. Семейство Мейг живееше в тази къща от четири поколения насам и през всичките тези години хора като Рийв и Донован щяха да бъдат поканени най-много във всекидневната. А сега, с нахалството на своята незначителна власт, идваха да й заявяват, че имат основания да й конфискуват къщата! И несъмнено им беше приятно да го кажат! Донован несъзнателно чоплеше и разплиташе брокатените ресни на канапето. Джеси отвори уста да му направи забележка, но се спря. И без това цялата тази работа беше достатъчно противна.

— Няма да ви позволя да продадете къщата ми заради данъци — рече тя вместо това, като изненада и себе си.

— Сега наистина сме дошли да разговаряме разумно — рече Донован. — Не искам да спорим. Можем да ви уверим, че и на нас не ни е приятно.

— О, за вас е удоволствие! Не можете да ме заблудите! Не сте се забавлявали така от много време! Но нека ви кажа нещо. Ще изгоря тази къща до основи, преди да успеете да я вземете — тя притаи дъх. — Не бъдете толкова развеселени. Знам много добре, че ще бъда арестувана за палеж. Но това няма да ви помогне, нали? И каква е цената на празен парцел в тези времена? — тя се обърна към Рийв. — Слушайте, знам, че сте хвърлили око на тази къща. Бихте искали да живеете в нея, нали?

Окото на Рийв имаше нервен тик и сега подскочи.

— Не знам откъде ви е дошла тази идея. Аз никога…

— Хайде, хайде. Нека не си губим времето. Градът е малък и слуховете се разпространяват бързо. Знам, че жена ви иска тази къща. Е, добре тогава. Дайте ми добра цена и ще я имате.

Настъпи тишина. Донован запали цигара, а Рийв гледаше втренчено към пода. После попита:

— Какво разбирате под „добра цена“?

Окото му съвсем беше полудяло и Рийв се беше изчервил до корена на косите.

— Двадесет и осем хиляди долара. Точно толкова получиха семейство Кричли от нашата улица, а тяхната къща не струва нищо в сравнение с тази.

— Но това беше преди година. Оттогава цените паднаха.

— Двадесет и осем хиляди долара — повтори Джеси. — Без неизплатените данъци.

Тогава Донован каза:

— Забравяте, че можем да вземем къщата заради тези неизплатени данъци и да я предложим на търг.

„Дължи услуга на Рийв“ — помисли си тя веднага.

— Търг! — рече тя презрително. — Едва ли очаквате да повярвам в това! Мислите да се сдобиете с къщата за жълти стотинки, нали? — тя понижи глас. — Слушайте, прадядо ми е давал работа на половината хора в този град. Къде е работил баща ви, господин Рийв?

Рийв се усмихна леко:

— В „Уебстър“.

— А дядо ви?

Рийв въздъхна.

— В „Уебстър“. И какъв е смисълът на всичко това?

— Смисълът е в това, че вие нямаше да станете кмет, нямаше да можете дори да завършите и осми клас, ако не бяха работили там. Щяхте да садите картофи и нямаше да имате и най-малкия шанс да притежавате такава къща.

Донован измъкна джобния си часовник.

— Все още не говорим по същество.

Джеси си пое дълбоко дъх:

— Е, да започнем тогава. Или ще ми дадете справедлива цена за къщата, или ще отида във вестниците и ще им разкажа, че имате личен интерес да я конфискувате за неплатени данъци и сами да я купите евтино. Тогава наистина ще трябва да я предложите на публичен търг и аз ще получа прилична сума, когато се изплатят данъците. А вие ще трябва да давате доста обяснения.

Донован постави обратно часовника в джобчето и погледна въпросително към Рийв. Джеси гледаше втренчено през прозореца към дъжда навън и се вслушваше в ненаситното гъргорене на водосточните тръби. „Може би няма да бъде чак толкова лошо да се махна оттук — помисли си тя. — Макар че, да ме убият, не знам къде ще отида.“

Рийв тъкмо казваше:

— Ще се спазарим. Ще ви дам двадесет и пет, без данъците.

— Двадесет и осем, господин Рийв. Вземате или се отказвате.

— Двадесет и шест, дори и това е твърде много.

— Не е и вие го знаете. Двадесет и осем, господин Рийв.

Рийв стана от стола.

— Двадесет и седем и нито цент повече.

Джеси видя, че бе стигнала до крайния предел и си помисли: „Значи с хиляда по-малко. И без това не очаквах да получа това, което исках. Пък и нали така се прави бизнес?“ Протегна ръка:

— Съгласна. Нека си пожелаем късмет.

Леля Мили потрепери:

— Джеси, ти беше чудесна! Нямаше как да не чуя. Е, да си кажа право, подслушвах на вратата, но бях толкова притеснена! Не знам как го направи! Аз нямаше да мога и след милион години.

— Получи се, защото бяха двамата. Носят се слухове, че зетят на Донован — предприемачът, който построи гимнастическия салон на гимназията — ги измамил нещо. Така че не искат пресата да се рови. Просто избрах подходящото време и малката ми хитрост мина.

— Беше великолепно ядосана, Джеси!

— Да, бях ядосана. Бях направо полудяла от притеснение и гняв към себе си от това, че се притеснявах. Точно така се чувствах, когато онези двамата влязоха в стаята и просто си го изкарах на тях.

— Беше направо чудесна — повтори леля Мили и после прибави: — Но къде ще отидеш?

— Не знам дали ще ми повярваш, но нямам и най-малката представа.

— Мили боже! — промърмори леля Мили, докато кършеше пълничките си ръце. — Баща ти… Знам, че се тревожеше за това как вървят нещата, но никога не си е представял, че фабриката ще затвори врати. А и майка ти! Толкова се разстройвам, когато си мисля за нея — тъй нежна и обична!… Не мислиш ли, че сега би трябвало да поискаш помощ? Заради Клер!

— Ако имаш предвид да отида при Мартин, изобщо не си хаби думите. С него направихме сделка за безболезнен развод, а в замяна той никога да не се приближава до нас.

— Но… — заспори неубедително леля Мили — … времената се менят, а и ти знаеш, че той би направил всичко за детето; та той я обожаваше!

— Да, и точно затова нямам намерение да разбутвам старите рани само защото имам нужда от пари. Той е изпята песен — гласът на Джеси потрепери и тя си помисли: „Беше тежък ден. Иска ми се да наведа глава и да заплача.“ После успя да се овладее. — Трябва да бъда независима. Трябва.

— Само още един въпрос. Знам, че не искаш да говориш за това, но той пише ли ти?

— Само в началото. Вече не.

— Знаеш ли, че се е оженил повторно? Научих го съвсем случайно от негова съседка.

Джеси не отговори. В гърдите й се разля старата гореща болка, която не се беше появявала от дълго време. Леля Мили запали още една лампа, която изрисува подобно на амеба противно жълто петно на пода. Стъклените сърнешки очи на стената проблеснаха и стаята затрептя безрадостно.

— Господи, колко мразя тази стая! — възкликна внезапно Джеси. — И само като си помисля, че тук сме прекарали по-голямата част от живота си!

— Разстроена си и нищо чудно. Ела малко на зимната веранда да се поразсееш. После ще си говорим какво ще правиш — тънкият й гласец зачурулика мило: — Господи, какво си сторила с тази веранда! Даже и в ден като този тук е слънчево!

Старите плетени мебели бяха боядисани. В средата на пода лежеше кръгло тъмносиньо килимче, поръбено с червено. Висящите на прозореца кошници преливаха от папрат. В една пиринчена индийска кана имаше игли за плетене и кълба вълнена прежда. Стаята притежаваше смелостта и радостната увереност на нещо, което не се влияе от модата, защото всичко в нея бе евтино и избрано с вкус. Изглеждаше като проста провинциална бърлога на някой богаташ.

— Радвам се, че се отърва от онези потискащи палми. Чичо ти Дру винаги е казвал, че са по-подходящи за погребална зала. А и килимчето е сладко.

— Аз го изплетох. Не мога само да чета вечер.

Леля Мили се замисли.

— Това наистина е по-различно, Джеси. Оригинално и интелигентно. Някак си принадлежи на своето време. Разбираш ли какво искам да кажа? Мисля, че имаш талант, скъпа!

— Едва ли.

— Е, аз пък мисля, че имаш.

Джеси затвори очи. Адреналинът й беше спаднал и на мястото му бе дошла умората. Въпреки това мислите й препускаха.

Поне щеше да има някакви пари от къщата; временно облекчение. Но това не беше решение на проблемите. О, ако беше мъж, щеше да има някакво образование! Но когато си жена, и то саката — противна дума, но и смекченият й вариант не беше по-добър, — от теб се очаква да си стоиш вкъщи и да се грижат за теб. Ами ако не ставаше така? Тогава какво? „Можех да управлявам фабриката много по-добре от татко — помисли си тя. — Освен това не съм самонадеяна. Много добре осъзнавам недостатъците си. Имам остър език и съм склонна към властност. Трябва да се пазя от това. Но знам, че можех да управлявам фабриката много по-добре от татко. Умея да работя с хора. Не се страхувам от тях или поне не толкова, че да го забележат. А и винаги съм била добра в сметките.“

— Знаеш ли, никога не ми е харесвало тук — наруши тишината леля Мили. — Винаги ми е било жал за майка ти, каквато си беше весела, трябваше да бездейства в Кипър. Та това е само едно промишлено градче, цопнато между фермите. Чудесно е, ако си фермер или работиш във фабриката, но иначе тук няма нищо. Особено за теб, Джеси. Хайде да си говорим откровено. Малките градчета са с тесногръдо мислене. Тук поставят хората в калъпи. Ти винаги си била „горкото момиче на Мейг“. А сега повече от всякога ще бъдеш за съжаление.

— Накъде биеш?

— Ето какво, смятам, че трябва да заминеш. В Кипър няма нищо за теб, освен спомени, някои от които е по-добре да забравиш.

Джеси се заинати. Никога не й бе харесвало тук, но тъй като това все пак беше неин дом, тя се почувства длъжна да го защити.

— Живеехме добре, преди мама да почине. Забравяш това — рече тя твърдоглаво.

— Знам, но това вече свърши. Знаеш ли какво? Трябва да дойдеш в Ню Йорк.

— И можеш ли да ми кажеш какво ще правя там?

— Първо, чичо ти Дру и аз ще сме там и няма да бъдеш съвсем сама. Освен това можеш да започнеш дизайнерски бизнес.

— Дизайнерски бизнес! За бога! Да не мислиш, че е лесно? Не мога просто така да окача табела и да отворя офис!

— Разбира се, че не. Но ти имаш чудесен вкус. И винаги си се интересувала от старинни предмети. Сигурно си научила доста неща.

— Но нямам образование! Едва ли мислиш, че бих могла…

— Можеш да ходиш на курсове, докато работиш. И преди са го правили.

— И откъде ще намеря клиенти?

— Ще ти помогна да започнеш. Вече знам двама души. Едната е госпожа Бийч, която има малка лятна къща в Бъркшайърс. Стая като тази би й харесала. После една приятелка, чиято дъщеря се омъжи наскоро. Доста са притеснени финансово, но смятам, че ще можеш да им обзаведеш апартамента, без да отидат много пари — леля Мили протегна нагоре двата си пръста. — Дотук двама, а може би и трима. Тези жени ще те препоръчат на приятелките си; така работата ще се разрасне. Джеси, вярвам, че ще го направиш!

За момент Джеси нямаше какво да каже. Идеята беше толкова глупава, толкова дръзка, но никакъв разумен довод не можеше да й се противопостави. На пода до стола й Клер беше оставила недовършена мозайка на Джордж Уошингтън във Вали Фордж^[2]. Джеси я погледна замислено, после се наведе и постави едно парченце на мястото му.

— Освен това ще имаш пари от къщата да започнеш — насърчи я леля Мили.

Наистина. И може би с добра организация и малко късмет щеше да потръгне. Както казваше леля Мили, и преди е правено. Не, не! Това беше лудост!

— Светът не очаква само мен — каза тя.

— Светът не очаква никого.

И това беше истина… Да бъдеш господарка на себе си! Никога никого и за нищо да не трябва да молиш! Представи си само! Ах, но това беше неразумно, невъзможно…

— Ще попаднеш в съвсем нова среда, Джеси. Космополитните хора са много по-толерантни. Там никой няма да те счита за странна, ако от това се притесняваш. В Ню Йорк се кръстосват много кръгове от най-различни хора — чужденци, художници, аристократи, новобогаташи — всякакви!

Наистина. Наистина. А и в големия град имаше хубави училища. Обогатяване, курсове, съставени от малки групи. Клер в училищата Бриърли или Спенс. Този жив, буден мозък щеше да бъде нахранен! Скъпо, но за какво друго си заслужаваше да работи?

Ето опашката дойде на коня, триъгълната шапка — на своя офицер; позлатено копче, част от ограда… След доста време Джеси вдигна поглед. Някакво дръзко и трепетно вълнение я стисна за гърлото.

— Знаеш ли, лельо Мили, може и да си права. Пък и нямам кой знае какъв избор, нали?

През последната сутрин тя стана рано и си проправи път към кухнята през картонените кутии и куфарите. За последен път сложи вода за кафе и като в мъгла я зачака да заври. Две двойки тъгуващи гълъби, оцветени в сиво-розово от първите лъчи, застанаха на хранилката. „Любимите птици на Фърн“ — помисли си тя и споменът я бодна. Остана там, заслушана в гукането им, докато нещо ги стресна и отлетяха с пърхане и пискливо чуруликане.

От една ферма на четвърт миля разстояние петел издаде зова си към слънцето и му бе отговорено радостно и величествено от всички страни на полето: вижте деня!

Ах, тези стари, успокояващи звуци на родния дом!

— Аз съм една объркана ревла — рече тя гласно, — а не искам да бъда такава. Не мога да си го позволя. Трябва да бъда разумна и организирана. Господи, откъде да знам дали мога?

За последен път излезе навън да се разходи. Чакълът скърцаше под краката й, мократа трева ухаеше. Над нея се издигаше кула с претруфени фигури в псевдоготически стил. Наскоро таванското помещение беше изпразнено от боклуците на три поколения — проядената от молци билярдна маса на дядо й, изподъвкана плетена кошничка за малки кученца и бастун с позлатен връх от буйната младост на баща й. Също така и сватбената фотография на Фърн, която баща й беше захвърлил тук, когато Джеси се бе върнала.

После се прибра у дома и застана на еркерния прозорец, където пасторът я бе венчал за Мартин, докато през цялото време тя знаеше, че не е правилно.

Значи се беше оженил повторно! Навярно този път за някоя хубавица, като Фърн например? Някоя жена, чието тяло щеше да обожава, а не да изпитва съжаление или да потреперва при вида му. И какво ли бе станало с Фърн, която той със сигурност обожаваше? Кой ли я обичаше сега? Дали неговите чувства си бяха останали същите? И ако бе така, защо тогава не… Стига, дявол да го вземе! Доникъде няма да стигнеш, Джеси! Някои неща са за теб, други не са! Не си ли го разбрала още?

Шест часът. Джеси се отправи тихо нагоре по стълбите. Пред вратата на детската стая имаше кашон с книги, с кънки за лед и детска ракета за тенис отгоре. Джеси бе обхваната от ужасна, невероятна паника. Ами ако нещо се случеше с детето? Ами ако тя беше умряла тази нощ? О, господи! Отвори вратата и влезе в стаята.

Дългите крака на Клер бяха избутали завивките чак до края на леглото. Нормална! Висока, права и съвършена! Слава богу, нещастието на майка й не се предаваше по наследство, а беше просто една грешка на природата, като например слоновете-албиноси.

Малката ръчичка беше сграбчила ъгъла на възглавницата. Какво живо дете, любознателно и решително! Не бе много лесно за отглеждане, но все пак бе истинско съкровище! Съкровище… „Тя ще има всичко — помисли си Джеси, — всички радости: рокли, танци, ухажори и пътувания към звездите. И всички те ще дойдат от мен! Проклета да бъда, ако не успея!“

Тя се наведе и докосна детето по рамото.

— Хайде, миличко, ставай. Време е да тръгваме.