Белва Плейн
Ветрове без посоки (24)

Двадесет и трета глава

В далечния край на коридора към задния двор се намираше малка стая, която служеше за прибиране на стари вещи. Дори и през най-слънчевите следобеди се налагаше да се светне голата крушка, която висеше на жица от тавана. Три етажа по-долу бе циментовата площадка, където покрай стената се нареждаха кофите с угар. Десет етажа по-горе човек можеше да зърне късче небе, ако си изкриви врата и вдигне вежди.

Естествено Ийнък бе привлечен от тази стая. Майка му, която почти никога не му правеше забележки и която според Клер ужасно бе разглезила момчето, се бе възмутила, че е обърнал килера с главата надолу. Но така или иначе в стаята цареше истински хаос и Клер не проумяваше какво толкова би могло да разтури детето.

Имаше кашони с прашни книги — дебелите учебници с тъмнозелени и кафяви корици от колежанските години на баща й. Още — два стари микроскопа, единият от които бе принадлежал на дядо й, с прашасалите си колби и бурканчета, някои все още наполовина пълни със засъхнали мехлеми. Американско знаме, сувенир от отдавна забравен парад, висеше в ъгъла близо до манекена, който Хейзъл бе ползвала в дните, когато сама бе шила роклите си фигурата бе с по-голяма гръдна обиколка от Хейзъл и безглавото чудовище би те изплашило, ако налетиш на него в тъмнината. Имаше и старо кресло, на което изсъхналата кожа по облегалките за ръцете се бе напукала. Също и дебели черни плочи за фонограф със записи на Карузо и велосипед на Мартин, който той нямаше време да използва.

Понастоящем към всичко това бяха прибавени и някои вещи на баба Фаръл, изпратени от леля Алис, за да притежава и Мартин своя дял от спомени за майка им.

Клер седна на счупения стол. Валеше силно. Дъждът попадаше дори и в тесния процеп между сградите и образуваше кални вадички по стъклото на прозореца.

— Уха! — възкликна Ийнък. — И ги виж тези стари броеве на „Нешънъл Джиографикс“! Сигурно са поне сто. Хайде да ги занесем в моята стая!

— А, не, няма да стане. Майка ти ще пощурее, ако ги замъкнеш в стаята си. Можеш да ги разглеждаш и тук, докато се върнат. Аз ще разгледам тези стари снимки. Около старите албуми със снимки още витаеше духът на забраненото и тя се запита за миг защо е така, но после се сети за албумите в Кипър, в които бе открила снимки на отхвърлената от семейството непозната леля. Една мистерия, която Клер предполагаше, че никога няма да бъде изяснена.

Но в тези любителски фотографии на баща й нямаше мистерии или поне не забелязваше такива. Имаше само носталгия и някаква тъга, която според нея само възрастен би могъл да почувства. Не би могла да очаква, че ще изпита тези чувства на шестнайсет. И все пак ги долови. Може би защото смъртта на баба й миналия месец — жената, която бе виждала само четири пъти през живота си, последния — на смъртния й одър, я беше трогнала дълбоко. Съзнаваше много ясно, че майка й не бе искала да я пусне да отиде с Хейзъл и баща й. Джеси би била доволна, ако можеше да забрани пътуването. Но когато ставаше дума за смърт, всяко противопоставяне би било неприлично. Затова тя не бе се противопоставила, а само със стиснатите си устни и със студения си глас бе показала, че не е доволна.

Ето я баба като млада — истинско момиче от времето на Гибсън^[1], с колосана, висока до ушите яка. Неспокойни, хубави очи надничаха изпод периферията на твърдата моряшка шапка. Животът е труден, казваха тези очи.

Когато бе вече стара, очите й бяха помътнели, сиви, сякаш завесата между тях и живия свят вече се бе спуснала. Тя се бе изправила в леглото и се бе събудила, когато влязоха в стаята, после бе задрямала по средата на изречението с отворена уста, открила равните си изкуствени зъби. Просто, нежно оттегляне от света, бе си помислила Клер. Странно, като се замислиш, ако тази жена не бе живяла, и нея, Клер, нямаше да я има.

Бяха погребали Джийн Фаръл в гробището в Кипър и по дългия път от къщата на леля Алис, където бе умряла, синът и дъщеря й бяха изживели отново всичките си дни.

— Спомняш ли си нагорещените тухли в леглото? Интересно, щом краката ти се стоплят, цялото ти тяло се стопля и заспиваш — бе казал Мартин.

А Алис бе допълнила меко:

— Какви неща си спомня човек! Бонбоните от кленова захар! Не е ли глупаво да се сещаш за това в такъв ден?

Мартин бе обяснил на Клер как са се приготвяли бонбоните.

— Събираш дървесния сок два пъти на ден и го вариш на огъня — бе казал той бавно, сякаш информацията бе много важна и си заслужаваше да се запомни. — После пълниш супена чиния със сняг и изливаш върху него горещия сироп. Когато изстине, той става твърд и лепкав като бонбон.

— Баща ти ми каза — леля Алис се бе обърнала към Клер, — че искаш да станеш лекар — тя се бе обърнала към нея официално и вежливо. Далеч по-официално, отколкото към Хейзъл, сякаш Клер бе пришълката, а Хейзъл — от родната й плът и кръв. — Навремето баща ти слагаше мишки и жаби във формалдехид под леглото си. Спомняш ли си, Мартин, веднъж там имаше змия и мама я намери, докато чистеше? Как изпищя само!

И така през цялото време. Докато най-накрая бяха стигнали Кипър и минаха по главната му улица — „Колко се е разраснал!“ — бе възкликнала Алис — и бяха излезли извън града покрай къщата, в която бяха живели Алис и Мартин.

— Навремето тук имаше само ферми — бе въздъхнал баща й. Градът се бе разраснал около къщата. От другата страна на пътя — индустриална зона. На табелата се четеше: „Лека промишленост“.

Кални коли се бяха наредили на огромния паркинг.

— Махнали са верандата, или не, по-скоро са я остъклили. Навярно живеят на втория етаж.

Мартин бе посочил къща с остъклена предна част, на която се мъдреше надпис с големи букви: „Пицабургери — при Гуидо“.

Стигнаха гробището. Клер, която за първи път присъстваше на погребение, бе очаквала нещо по-драматично. Но всъщност събитието бе съвсем обикновено — само кратка молитва, преди да спуснат ковчега. Всеки един от тях бе хвърлил шепа пръст в ямата и после си бяха тръгнали. Това бе цялата церемония.

— Предполагам, че никога не сме ги познавали добре тях двамата — бе казал Мартин. — Хвърли последен поглед. Може би никога повече няма да дойдеш тук. Помни, че произхождаш от почтено семейство.

Той бе замълчал за момент и тя се бе досетила, че са го споходили мисли от миналото.

— Виж — извика Ийнък, — отворих го!

— Какво си отворил?

— Така се получи. Пантите се счупиха.

— Това е старият куфар на татко. Не рови из него, Ийнък. Той вече бе измъкнал униформата.

— Уха! Виж фуражката! — тя се прихлупи ниско над ушите му, а козирката й се смъкна над веждите му. — Я, защо татко никога не ми я е показвал?

— Предполагам, че му се ще по-скоро да забрави войната.

— Погледни! Той е бил скаут разузнавач. Знаеше ли, Клер?

— Не. Макар че доста го бива да се катери по скали.

— А това какво е? „Гимназия Уошингтън, Мартин Томас Фаръл“?

— Това е диплома. Дават ти я, когато завършиш училище. И ти ще имаш такава някой ден.

— А ти?

— Би трябвало, ако искам да ме приемат в Смит, а после в медицинска академия. Какво си докопал още? Недей. Това са лични писма. Не е редно да четеш чужди писма.

— Не са писма, снимки са.

— Ето. Сложи ги обратно в плика. Ще го скъсаш, Ийнък! Дай ми го!

Пакетът снимки падна на земята. Те бяха увеличени, за да се виждат по-добре лицата — лицата на баща й и една непозната жена. Снимките бяха от войната. Баща й бе с униформа. Жената, бе стройна. Къдравата й коса бе подстригана късо. На една от снимките двамата се държаха за ръце. Друга пък бе опит за портрет. На нея жената, седнала на пейка, бе с бяла сламена шапка и клоширана пола също като от картина на Реноар. На гърба на снимката бе написано: „Ти си всичко за мен и винаги ще бъдеш.“ И подписът: „Мери Фърн“.

Тези няколко думи сякаш оживяха. Кръвта се качи в главата на Клер. Тя бе потресена. Сестрата на майка й, Мери Фърн! Ето защо бе забранено да се пита за нея! Мери Фърн и баща й! Той нарочно бе запазил тези снимки, умишлено ги бе скрил! Той, който е така педантичен и точен, който никога не оставяше вещите си да се подмятат из къщата и който правеше забележка за всяка небрежност! Нямаше да ги запази, ако не означаваха „всичко“ и за него!

— Виж! — извика Ийнък. — Тук има цял куп писма, погледни снегоходките! Клер! Знаеш ли, че това са снегоходки? С тях не затъваш в снега. Ама че работа! В куфара има толкова ценни неща!

— Хайде — каза тя — да приберем всичко.

Пусна снимките в чантата си, сгъна униформите в куфара, премести скаутските значки и момчешките сувенири. След това заведе Ийнък в кухнята, за да му даде сладкиши и чаша мляко.

Здрачът се бе спуснал внезапно и следобедът бе наситен с тайнствени горски сенки. Объркана, без цел, тя влизаше от стая в стая и палеше лампите по пътя си. На вратата на спалнята на Хейзъл се поколеба. Цялата натрапчива сладникавост, с която бе обзавела дома си, се концентрираше тук.

Върху скрина бяха натрупани порцеланови фигурки на мъже с напудрени перуки и жени с бухнали рокли. Целият килим бе на сини рози. Лампата изобразяваше дете, което държи кученце в ръце. А на писалището стоеше снимка на Мартин. Неговото строго лице изобщо не се връзваше с подредбата на стаята.

На масата в неговото убежище имаше купища списания, лични архиви, доклади от конференции, също и бележки, писани с нечетливия му почерк.

„… подходи към болестите на мозъка…“

„… двойствена природа на мозъка и разума.“

Тя стоеше и се опитваше да примири представата за тази част от живота на баща си, която познаваше — аналитичност, суровост, задълбоченост, с мъжа от любителските снимки.

Но това бе наивно, напълно детинско! Да предполагаш, че родителят е само това, което съзираш на повърхността! И все пак — собственият ти баща! Да има такова, такова… петно в собственото ти семейство! Нечисти, лоши неща!

„Ти произхождаш от почтено семейство“ — й бе напомнил той на погребението на майка си.

Вратата се отвори и Хейзъл и Мартин влязоха.

— Бързахме колкото можехме — тя се задъхваше от припряност и притеснение. — Толкова си мила, Клер, че наглеждаш децата! Ийнък послушен ли беше?

— О, да. А бебетата още спят.

— Аз ще ги събудя — каза Хейзъл, докато събличаше шлифера си.

За миг Клер се загледа в баща си. Хрумна й, че мнението й за него се е променило за секунди. Бе въпрос на гледна точка. Момчето скаут със значка, братът на Алис — погледнато от една страна. Жената, която бе написала снимката, навярно го бе видяла по друг начин. А Хейзъл — от по-различно. Ами Джеси? Каквато и да бе нейната гледна точка, тя я прикриваше умело.

Хейзъл се върна в стаята с последното бебе, Марджъри на ръце. И майката, и детето излъчваха невинно, уютно спокойствие.

— Нали ще останеш за вечеря, Клер? — попита Мартин.

В очите му се четеше привързаност, любов. В тях Клер видя колко се гордее той с нея и как би искал и тя да се гордее с него. Замахна с ръка, сякаш да пропъди невидима паяжина от очите си, и отвърна студено:

— Не, благодаря. Ще се прибирам вкъщи.

Само преди час не би могла и да си представи, че е способна да го презира.

 

 

Минаваше единадесет, а те говореха. Джеси отмести пердето и се загледа навън в нощта. През рамото й Клер видя, че дъждът е спрял. Призрачно сияние се стелеше по стените и дърветата в съзвучие с мрачното й душевно състояние. Тафтените пердета прошумоляха, когато Джеси се обърна.

— Не биваше да взимаш снимките.

— Наложи се да ги пъхна в чантата си и не знаех какво да правя по-нататък.

Сега те бяха разпръснати върху ниската масичка. Клер взе една, след това я хвърли обратно.

— Как щях да я намразя, ако бях на твое място! И двамата, и татко, но най-вече нея!

— О, аз поех своя дял омраза, не се съмнявай! Но не можеш да я задържаш в сърцето си година след година. Тя ще те разяде отвътре. Предполагам, че заради това не съм споменала нищо досега. Не бих искала да я посея в теб. И да си призная честно, гордостта ми също си каза думата — Джеси леко се усмихна с присъщата й самоирония.

— Тя е провалила единствения ти шанс. Тя би могла да има стотици мъже, нали? А е заграбила твоя единствен.

— Да, по дяволите, така е.

По малкия диван пред камината бяха пръснати копринени възглавнички като скъпоценни камъни — аметист, топаз, гранат. Джеси се суетеше с тях, потупваше ги, пренареждаше ги. Най-накрая каза:

— Все пак винаги съм знаела, че сглупих, като се омъжих за Мартин. И след всичко, което… се случи, би било още по-глупаво да се опитвам да го задържа. Можех да го направя, знаеш ли? Той искаше да остане при мен. Заради теб и чувството си за отговорност. Но не го пожелах. Не можех да понеса мисълта, че знам какво в действителност изпитва към мен, въпреки че отричаше от състрадание.

Как ли са се любили? — запита се Клер. Във всички онези книги, които минаваха от ръка на ръка сред приятелките й, човек винаги си представяше, че силни и здрави хора правят нещата, описани в тях. Ненадейно връхлетелият я срам я накара да се изчерви и тя не можеше да погледне майка си в очите.

Джеси отново кръстосваше из стаята. Проговори внезапно:

— Леля Мили ми каза, че съпругът на Фърн е загинал във войната.

— Какъв ужас! — пред очите на Клер изведнъж изникна кадър от някакъв стар филм за войната: небе, раздирано от оръдейни залпове, проливен дъжд, мъж с откъснат крак, лежащ в калта. — Какъв ужас!

— Да. Съдбата не пожали и нея. Но тя трябваше — продължи Джеси сурово, — трябваше да се омъжи за Мартин. Проумях го още в първия миг, когато ги видях заедно. Още преди те да го осъзнаят.

— Какво? Любов от пръв поглед?

— Не се присмивай! Случва се.

— Като от някоя история от сладникавите списания за романтични домакини.

Джеси се усмихна. Усмивката оживи устните й, но не докосна очите.

— Някой ден ще разбереш.

— В живота не е така.

— Убедена ли си, че познаваш живота? Сега, когато си на шестнайсет?

— Ами… аз чета, нали? Виждам разни неща?

— Но не си ги преживяла.

Джеси прокара пръсти през златните синджири около врата си. Носеше много наведнъж и всички бяха скъпи. Защо ли бяха от такова значение за нея? Клер се почуди. Мисълта бе нова. И тези приказки за любовта — Джеси откъде знаеше? Защото го бе преживяла? Тази мисъл също бе нова.

— Искаш да кажеш, че е било по-силно от тях? — попита Клер.

— Да, предполагам.

— Това звучи почти благородно.

— Благородно! Боже господи, аз? Та ти ме познаваш добре, живяла си с мен толкова години! Не, истината е, че си наложих да свикна с нещата, в противен случай щях да полудея. А хора като мен не могат да си позволят да полудеят.

Джеси взе снимките и ги погледна.

— Можеш да ги запазиш или да ги унищожиш — каза тя, като ги остави на масата. — Както решиш. За мен няма значение.

— Да не ги ли връщам?

Джеси поклати глава.

— Биха били като бомба със закъснител в онова семейство. Биха го разрушили.

— Нима на теб ти пука?

— Имат деца все пак! Как би могъл някой да им желае зло? Стига ми, че ти… — тя се спря. — А и тази жена, тази Хейзъл, нищо не ми е направила.

Да, горката Хейзъл! Защо ли винаги свързваше „горката“ с името й, когато в края на краищата тя се чувстваше съвсем уютно в добре уредения си дом? Но имаше нещо… Хейзъл безумно обичаше Мартин, чак да те хване страх за нея понякога.

Джеси се приведе над една снимка. Проговори бавно, сякаш на себе си:

— Разбира се, винаги съм знаела, че той не е обикновен човек. Винаги съм си представяла колко далеч ще стигне, ако му се даде и най-малкият шанс.

— Понякога те споменава. Смятам, че дори би искал да те види. Защо не се срещнете? Разведените могат се държат и приятелски един към друг, нали?

— Преди малко ти самата не желаеше да го видиш никога повече. А сега искаш аз да се срещна с него.

Почти ядосана, Клер извика:

— Не искам нищо! Само попитах защо…

— Добре. Ще ти кажа защо. В сегашното състояние на нещата съм намерила душевен покой. Няма нужда да усложнявам живота си с него или със сестра си или с когото и да било. Нямам какво да му кажа. Проправяла съм си пътя сама, без чужда помощ. Виж, не желая да наранявам никого, Клер. Искам само да бъда оставена на мира. Аз съм реалист. Налага се да бъда.

Под светлината на лампата лицето на Джеси изглеждаше меднозлатисто. То гореше. По него се четеше и интелигентност, и сила, и болка. Изведнъж пелената, която разделя душите на хората, се разкъса пред Клер и тя бе осенена, прие тялото на Джеси за миг, заживя като Джеси, изпита онова далечно разтърсване, шока на младото момиче, за първи път видяло себе си и осъзнало, че е обречено от самото си раждане. Джеси се изправи.

— Изтощена съм — погали дъщеря си по челото. — Легни си. Денят бе тежък и за теб. Днес ти порасна и помъдря.

Останала сама в стаята си, Клер дълго разресваше косите си. Дъждът бе завалял отново и барабанеше по прозореца. Ненадейно проумя, и то така отчетливо, че движенията и застинаха, проумя, че съчувства не само на Джеси, но и на баща си. Той — с цялата си компетентност и сила, той, човекът, способен да разреши всеки проблем, а тя бе преизпълнена със съчувствие към него! И това съчувствие бе нещо ново, нов вид любов… Странно, нали?

Сега вече виждаше обединяващите връзки между нещата и хората. Досега това чувство бе чуждо за нея, напълно свободната да прави и мисли каквото пожелае. Онези двамата, мислеше си тя, баща ми и жената, Мери Фърн — що за жена би могла да бъде тя, със замечтаните си очи, надничащи от сянката на лятната шапка, с дългите пръсти, легнали върху коприната в скута й? Тези двамата бяха променили житейските пътища на много хора! Заради тях двете с майка ми живеем сами в този дом, заради тях ги има и Хейзъл, и малкия Ийнък, и бебетата…

Какво ли ни предстои — на мен и на всички нас, така както сме свързани един с друг?