Белва Плейн
Ветрове без посоки (6)

Пета глава

И ето той най-сетне стана доктор Фаръл — лекар, отговорен за живота на толкова хора. Причакваха го развълнувани роднини, звънецът постоянно го преследваше. Подписът му се мъдреше на всеки картон като окончателна присъда. Дано само никога не се случеше да бъде като доказателство за негова грешка! Но сега бе по-добре да не мисли за това, а просто да пристъпи и да започне — като дете, което прохожда.

В отделението за бърза помощ движението не спираше цяла нощ. Човек живееше само на кафе. Спеше на някоя кушетка или по-скоро подремваше, докато не дойдеше някоя сестра да го разтърси отново. Тогава вратата се отваряше рязко и вкарваха следващата носилка. Зловещите нощи в отделенията бяха изпълнени с въздишки. Непоносимата болка беше непоносима и да се наблюдава. Най-много се страхуваше от пациентите в крайна фаза на рак; разрухата на личността дори и при най-смелите беше ужасна. Преди не знаеше, че отчаяните хора, дори и най-старите, викаха майка си.

Понякога чувстваше тежестта на изпълнената с болка десететажна сграда на раменете си.

— Какво става с теб? — попита го Том.

— Не знам. Какво имаш предвид?

— Като че ли не си тук. Да не би с баща ти да се е случило нещо?

Мартин често му бе казвал, че баща му работи твърде много и има високо кръвно.

— Не, не, просто съм малко преуморен, това е всичко.

Нямаше друг човек на света, на когото можеше да се довери повече, отколкото на този приятел, който сега го наблюдаваше въпросително; но просто не можеше, не искаше да говори за Мери.

Само да можеше съзнанието му да бъде така чисто, както някога! Да можеше отново да мисли единствено за работата си! Но той трепереше вътрешно; трепереше да не види името на фабриката Мейг да се споменава в седмичния вестник, който му изпращаха от къщи; потрепери, когато видя, че една пациентка се наричаше Фърн — дебела жена с ирландски акцент и възпалени сливици.

Трепереше, когато идваше пощата. Мери му изпрати картичка от езерото Шамплейн^[1].

„Тук сме само за няколко дни.

С обич.“

Препрочиташе я отново и отново, гледаше жадно формата на буквите. Тя пишеше с наклонен почерк. Дали това не казваше нещо за нейната личност? После пристигна картичка от Шербург^[2] с голям презокеански параход. Представи си как Мери върви в дъжда по павираните улици. Копнееше до болка по нея. Истинска, физическа болка. Сега вече разбираше защо древните хора бяха смятали сърцето за хранилище на чувствата.

Собствените му чувства бяха изплували на повърхността. Скъса с Хариет. Искаше да й го каже меко, но се получи гневна сцена. Беше изгубил желание към нея, а и към всички други, освен към Мери. Сякаш у него се беше отприщил някакъв бент.

В болницата се случи трагедия. Една от сестрите се самоуби. Преди това беше излизала с Дан Ричи, лекар от ортопедията. Беше й обещал да се ожени за нея, но по-късно променил решението си. Тази случка потресе дълбоко Мартин. Какво ли е било това страдание, за да накара човек да пожелае смъртта? Въпреки това смяташе, че можеше да го разбере. Бе започнал да разбира много неща.

Радваше се, че е затрупан от работа. Това беше единственият начин, по който можеше да изкара зимата.

Това, което зърна първо на носилката, беше девойка в прилепнал розов пуловер и пола. Мина му през ума, че момиче като нея може да се казва само Дона или Доун. Името й беше изписано на огърлицата от евтини мъниста: Дона. Беше прегазена от кола в дъжда. На лицето й имаше дълбок прорез, а ръцете, които може би бе протегнала, за да се предпази, бяха счупени.

„Стандартната процедура“ — помисли си той, свикнал, както обикновено, да взима бързи решения и да действа незабавно. С лакътните нерви щеше да се заеме неврохирургът, но по-късно. Иначе ръцете щяха да останат неподвижни. Докато чакаше, можеше да зашие лицето. Разбира се, малко успокоителни. Местна упойка. Даваше нарежданията си: черни копринени конци, тънка игла.

— Няма да боли — каза той.

Никога преди това не го бе правил. Но къде можеше да намери хирург в събота вечерта? Извикай на помощ здравия ум. Трикът е да се правят много, много малки бодове. Внимателно. Внимателно. Бод, възел, отрязваш. И пак. Бод, възел, отрязваш.

Когато свърши, лицето, което преди това изглеждаше покъртително, бе покрито със ситни бодове от черна коприна, а той самият се потеше. Наведе се над нея.

— Дона? Вече свърших.

За щастие тя беше полузаспала.

— Лицето ми ще се оправи ли?

— Да — отвърна той уверено.

Големите черешови устни потрепериха:

— Обещавате ли ми, че няма да имам белези?

— Обещавам.

— Ще бъда ли инвалид, докторе?

— Разбира се, че не — каза той. Прости ми за лъжата, защото наистина не знам.

Вече бяха прерязали и махнали розовия й пуловер. Някой посегна да отреже и гердана.

— Не — спря го Мартин, — не го прави. — И придърпа закопчалката, за да откопчае гердана. Сигурно беше ценен за Дона.

Когато я откараха горе, той продължи да мисли за нея, както и на следващата сутрин. По навик се опита да си представи живота й. Сигурно живееше в къща без асансьор и работеше в евтин магазин. Обядът й представляваше сандвич с риба тон и шоколадова сода. Винаги присъстваше на погребенията на филмовите звезди и дъвчеше огромни дъвки. Изпита неописуема тъга. Това му се случваше при някои пациенти. Какво щеше да стане с нея с тези парализирани ръце?

Доктор Албениц щеше да я оперира на сутринта. Мартин се върна, когато всичко беше приключило и лекарите бяха в съблекалнята.

— За малко да я изпуснем — отговори доктор Албениц на въпроса на Мартин. — Но почти съм сигурен, че ще се оправи — после се изненада. — Защо, познаваш ли я?

— Не. Бях дежурен, когато я докараха. Аз й заших лицето.

— Ти ли го направи? — Докторът особено много наблегна на думата „ти“.

Мартин веднага почувства присвиване в стомаха.

— Боя се, че аз съм този некадърник.

— Некадърник? — Албениц, който завързваше обувките си, вдигна поглед. — Точно обратното: Попитах, защото това беше първокласна работа. Както изглежда, тя едва ли ще има изобщо някакъв белег.

Мартин преглътна, все още невярващ.

— В такъв случай съм имал късмет.

— Страхотно самообладание, при положение че нямаш никакъв опит в това отношение!

— Да, господине.

— Имаш добри ръце. Интересува ли те пластичната хирургия?

— Не особено — после се поправи: — Не, всъщност не.

— Е, това е първокласна работа — повтори Албениц. Мартин се изчерви както от удоволствие, така и от черни мисли. Какво се беше осмелил да направи, след като знаеше толкова малко? Просто бе имал страхотен късмет! Но все пак беше много любезно от страна на Албениц да му каже тези думи.

Седмица-две по-късно Албениц го настигна в коридора. Скоростта беше неговата особеност. Явно всички велики хора си бяха малко ексцентрични. Джефърс носеше галоши дори и когато навън грееше слънце. Албениц никога не взимаше асансьора и предпочиташе да търчи по стълбите. Когато видя Мартин, той се спря.

— Искаш ли да знаеш как върви твоята пациентка?

— О, да — каза Мартин, доволен, че се отнасяха с него като с колега.

— Е, допреди известно време имах някои съмнения, но ръцете й определено ще се оправят. Също така ще има доста сносно лице — благодарение на теб.

Трябваше да отвърне на любезността с любезност.

— След това, което вие направихте за нея, моите шевове изглеждат направо незначителни.

— Не чак толкова. Не е много добре за душевното здраве да имаш лице, покрито с белези, нали разбираш?

— Но вашата работа е жизненоважна. Гледал съм ви да оперирате и бях… Мога да кажа, че всеки път бях поразен.

Албениц се усмихна.

— Добре тогава, каня те да идваш и да ме гледаш всеки път, когато си свободен.

 

 

Операционната беше облицована с порцелан и неръждаема сребристосива стомана. Небето зад огромния прозорец бе оцветено в по-тъмно сиво. Албениц и неговите асистенти, сестри, анестезиолог и помощник-асистенти се движеха бързо и безшумно в образцов порядък. Приличаше на подводен билет, съдбовен танц около масата, на която лежеше пациентът с обръсната, здраво прихваната глава. Зелената завеса я разделяше от останалата част от тялото, омотано с най-различни тръби. За непосветения те можеха да изглеждат просто като безполезно кълбо, но всъщност това бяха оръжията, с които тази малка армия се бореше за живота на човека на масата.

Мартин никога преди това не беше изпитвал такова вълнение. Той стоеше с изследователите, с Балбоа^[3], който наблюдаваше Тихия океан, е Магелан, който кръстосваше моретата.

Човекът лежеше гол и изложен на погледите. Албениц вдигна поглед към рентгена пред очите му. Там артериите се виеха и лъкатушеха като диви лози. Там беше и тъмното петно, туморът-буца. Сърцето на Мартин ускори ход. Опита се да си спомни какво беше учил за мозъка: неврони, аксони, дендрити. Колко вълнуващо беше да си помислиш, че някъде там, в тази грубо набръчкана маса, направена от същия материал като стомаха или черния дроб, течеше електричеството на мисълта. От нея произлизаха думите, музиката и командите да стиснеш юмруци или да целунеш устните на любимата.

— Затегни — каза Албениц.

Ръцете му в безцветни ръкавици влязоха в мозъка, движейки се между билионите неврони.

— Обгори — нареди той. — Вакуум.

Операцията завърши след пет и половина часа. Албениц вдигна поглед. Очите над маската му изглеждаха уморени.

— Мисля, че го извадих целия.

Мартин знаеше, че вероятно бе така, но никой хирург на света не можеше да каже със сигурност: „Знам, че го направих!“ Бе изпълнен с благоговение.

„Истинският хирург е като велик художник — помисли си Мартин. — Всички погледи са вперени в него. Той може да бъде простичък, скромен човек като Албениц или грубиян като други, които съм виждал, но и в двата случая го уважават, защото има велик талант. Това, което искам, е да бъда като доктор Албениц. Но за какво си мечтая?“

В малкото си свободно време Мартин ходеше да наблюдава доктор Албениц, посещаваше лабораторията и клиниката му. С увлечение и любопитство проследяваше някои от случаите в хирургичното отделение до крайното им възстановяване — или до смъртта. Задаваше въпроси, но не твърде много.

Някой го попита: „Да не би да смяташ да ставаш неврохирург и затова се въртиш около Албениц?“

Малко вероятно! Та кой можеше да си позволи да специализира след завършването? Само отделни хора — тези, които обикаляха Европа от клиника на клиника; прекарваха половин година тук и половин година там с велики авторитети от Германия и Англия, потапяха се в обстановката, придобиваха знания, а накрая — и име. Но за такова нещо се изискваше да бъдеш финансово независим. А и много време. Също така и наставник, който да те насърчава и съветва.

Един следобед, тъкмо когато дежурството му свършваше, го извикаха в лабораторията на доктор Албениц. Озадачен, Мартин отиде веднага. Докторът тъкмо закачаше престилката си.

— Чудех се дали харесваш италианската кухня. Има едно местенце само на неколкостотин метра надолу по Трето Авеню.

— Никога не съм я опитвал — каза Мартин.

— Чудесно! Значи това ще бъде нещо ново за теб, а всички обичат италианската кухня, дори и испанци като мен.

Когато излязоха на ветровитата улица, Албениц обясни:

— В случай че се чудиш защо те поканих — просто понякога обичам да разговарям с младото поколение лекари.

— Много любезно от ваша страна, господине — Мартин се надяваше да не изглежда толкова притеснен, колкото се чувстваше.

Когато седнаха на застланата с чиста бродирана покривка маса и панерче хляб между тях, Албениц попита:

— Искаш ли да поръчам вместо теб?

— Да, моля ви.

— Добре тогава. Като начало ще вземем миди ореганата, разбира се, спагети… Салата… Обичаш ли телешко? Телешко пицайола тогава. Не е ли смешно всичко това да се яде без вино? Чудесно сухо вино, събрало в себе си слънцето! Вие, американците, сте такива пуритани с този ваш сух режим! — той въздъхна, потри длани, за да ги стопли и замълча. После свали очилата си и потърка носа си на това място.

— Знаеш ли, гледах те как ме наблюдаваше през последните месеци. Намираш работата ми интересна, нали?

— Да, аз… — започна Мартин, но Албениц го прекъсна:

— Кажи ми, защо искаше да станеш лекар?

Мартин каза бавно:

— Откакто се помня, това винаги е било за мен най-вълнуващото нещо.

— Да?

— И ми беше любопитно. Това е като да решаваш ребуси. Когато свършиш с единия, ти се иска веднага да се заемеш с другия — спря, като чувстваше колко недостатъчно беше обяснението му.

Но събеседникът му се усмихна:

— Радвам се, че не каза „защото искам да помогна на човечеството“ или „защото обичам хората“. Това е пълна глупост! Често чувам младите хора да я казват и не им вярвам.

Мартин мълчеше.

— Разбира се, че се радваш, когато направиш нещо хубаво за друго човешко същество! И разбира се, че съжаляваш, когато нещата не вървят добре! Но ако съжаляваш твърде много, това ще ти разбие сърцето. Или ще полудееш — той размаха предупредително пръст. — Трябва да бъдеш дисциплиниран, да държиш чувствата си под контрол, да бъдеш просто специалист, който решава ребуси, както току-що се изрази. Само тогава, когато съзнанието ти е идеално чисто и си хладнокръвен, можеш да получиш някакъв резултат. Понякога. Разбираш ли ме?

— Мисля, че да.

Донесоха мидите. Албениц лапна една и постави вилицата на масата.

— Ние знаем толкова малко! Вземи например моята специалност. Едва през последните тридесет години се осмелихме да навлезем в мозъка. За нас неврохирургията е нова област и повечето от това, което знаем за нея, сме го научили след войната — той замълча, взе вилицата си и отново я постави на масата. — Но ако погледнем от друга страна, тя е много стара. Всъщност даже древна. Египтяните са трепанирали черепа преди хиляди години, като са използвали заострени камъни.

Той чертаеше някакви рисунки по покривката с чиста вилица.

— Вие сте участвали във войната, нали, докторе?

— Работех в една британска военна болница. Клиничното си образование получих в Германия преди войната — Албениц сви рамене. — Медицината не признава политиката или по-точно не би трябвало. Но работата тогава беше твърде груба, получаваха се много инфекции. Оттогава имаме голям напредък.

— Виждам.

— Знаеш ли, че от септември ще имаме ново отделение? Най-сетне ще се откъснем от общата хирургия. Крайно време беше.

— Не знаех.

— Всъщност го решиха съвсем скоро. Разбира се, това ще бъде само началото. Това, което трябва да имаме, за което мечтая, е институт, където ще се комбинират неврологията и хирургията. Тогава наистина ще можем да изучаваме мозъка: функциите, патологията, дори и връзката им с така наречените „душевни болести“, за които отдавна съм убеден, че имат физическа причина. Един господ знае колко физически причини — въздъхна. — Но както вече казах, мога само да мечтая. Нямам влияние и пари, за да го осъществя. Не съм добър политик. Благодарен съм за това малко отделение и ще се задоволя с него — сключи пръстите си на пирамида. — Много се разприказвах. Кажи ми какво мислиш за всичко това?

Мартин поклати глава:

— Нямам никакво право да мисля. Не знам нищо за това.

— Добре казано! Харесва ми! Отвращавам се от хора, които като минават на визитация, кимат мъдро с глави и се преструват, че знаят, без при това да имат и най-малката идея за какво става дума. Как ти се струва телешкото?

— О, чудесно! Най-сетне малко разнообразие след закусвалнята.

— Така си и мислех. Какво смяташ да правиш през юни, когато завършиш?

— Ще работя с баща ми. Той има установена практика в северната част на щата.

Доктор Албениц се вгледа внимателно в Мартин. Строгото му изражение се беше смекчило.

— Ще се чувстваш ли щастлив?

Никой никога не бе поставял въпроса така. Хората го смятаха за щастливец. Завършваш стажа си, а после навлизаш в практиката; и ако вече имаш установена такава — е, тогава си голям, ама голям късметлия! Той помълча малко и после за пръв път изрече истината:

— Не, сър, не мисля, че ще бъда.

— Разбирам.

— Мисля, че не съм искал да го призная дори и пред себе си — обърна се и се загледа в самодейния пейзаж от Италия на стената — бонбоненорозови рози на фона на бял зид и крещящо синьо небе.

— Хапни още малко спагети. Достатъчно слаб си, можеш да си го позволиш.

— Благодаря ви, но не съм много гладен.

— Разстроих те с моите въпроси, нали?

— Малко.

— Повече от малко. Знаеш, а може би не знаеш, че те наблюдавах, откакто заши лицето на онова момиче. Странно е, че трябваше да те забележа именно чрез работа, която не е в моята област, но знаех, че ръце, които са могли да, направят това, без да са били обучавани, ще могат да направят много повече.

Мартин чакаше. Усещаше ясно ударите на сърцето си.

— После започна да идваш и да ме гледаш; идваше в лабораторията ми и задаваше интелигентни въпроси.

Ударите се ускориха.

— Разбира се, ясно ти е, че тази година си си спечелил добра репутация.

— Ами аз…

— Хайде, хайде! Доктор Филде ми каза, че ти си най-добрият му стажант от десет години насам.

— Не знаех това, сър.

— Е, сега вече го знаеш. Така че чуй ме. Да говорим по същество. В бъдещата си нова служба ще мога да обучавам двама младежи. Вече извиках единия да дойде от Филаделфия през есента. Искам да те помоля ти да бъдеш вторият.

Мартин го погледна онемял.

— Разбираш накъде бия. Няма нужда да си хабя думите. Сега говоря много, но това не се случва често, когато работя. Нетърпелив съм и хората около мен трябва бързо да схващат какво искам да кажа. Бих могъл да работя с теб, Мартин — той помълча, а после прибави замислено: — Искам човек, който ще може да схване цялостната концепция за мозъка, а не просто умел хирург техник. Искам някой, който да притежава любопитство. Това е ключовата дума — любопитство. Какво ще кажеш?

— Простете ми, но просто не съм на себе си.

— Разбира се, това е нещо ново за теб. Съвсем различен свят от този, който си планирал — възпалени гърла, заушки и порязани пръсти. Не че няма нужда от добри хора, които да искат да го правят, хора като твоя баща. Как мислиш, че ще реагира той?

— Страхувам се, че ще бъде ужасно разочарован — направо щеше да се поболее. Мартин застина от ужас.

— Да, мога да си представя. Никога не съм имал син, но предполагам, че баща ти би искал да се прибереш у дома. И все пак — каза тихо Албениц — има хора, които трябва да прекъснат семейните си връзки, колкото и да боли това. Същото като да си войник или монах. Ожених се на четиридесет години. В Европа мъжете се женят късно, за да имат време да се развият. Жена ми знаеше, че щеше да бъде на второ място след работата ми. До късно през нощта, ако се наложи и в неделя, аз съм в болницата. Това е моето призвание. Може би се изразявам лошо: английският не е родният ми език.

— Не, сър, изразявате се чудесно.

— Мислиш ли? Да, да, призвание. Погледни. Сега си движа пръста. Един електрически импулс в мозъка ми осигурява енергията. Просто, а? Така ли мислиш? Разбира се, че не. Ами ако сигналът бъде даден, а пръстът откаже да се движи? Ами ако пръстът се задвижи, ако мозъкът не го иска? Това са много примамливи тайни. Все още не знаем нищо. Нищо! Говорим за изследване на полюсите? Истинското изследване е тук! — внезапно млъкна. — Имаш ли момиче?

Мартин се изчерви.

— Да… Не… Искам да кажа, още няма нищо официално, но…

„… но нейното лице изплува над страниците на моите учебници и за каквото и да си мисля, част от мен винаги мисли за нея.“

Албениц се усмихна.

— Е, ще намериш начин всичко да се оправи. Винаги има начин — той стана. — Ще получаваш по двадесет долара на месец плюс издръжката. Ще живееш в оскъдица, ако родителите ти не са богати, разбира се.

— О, не.

— Тогава ще живееш в оскъдица. Но има и по-лоши неща. След време ще бъдеш възнаграден с някои житейски удобства, но тогава ще ги заслужаваш — нещо, което едва ли може да се каже за някои богаташи. Е, аз ще прескоча за един час до лабораторията и ще се прибирам у дома — той подаде ръка на Мартин. — Следващия път, когато дойдем тук, ще опиташ спагети карбонара.

Мартин се сети едва на половината път към стаята си, че Либспиц дори не бе дочакал да чуе дали приема предложението му. Просто усети, че един млад лекар не можеше да напрани друго. И, разбира се, беше прав!

Сърцето му така блъскаше в гърдите, че Мартин все още не можеше да влезе в стаята си. Трябваше да се движи, да върви. Тръгна бързо из града — през Шесто Авеню, където последните чиновници излизаха от офисите си; покрай Пето Авеню, където големите магазини вече затваряха; на запад и на юг по мръсните улици. Около глезените му се увиваха разпръснати от вятъра хартии. От една закусвалня се разнасяше миризма на пържено олио. Китайски ресторант близо до Таймс Скуеър имаше прилична на пагода крещяща червено-златна фасада. Светлините на един салон за танци примигваха. „Петдесет страхотни момичета! Петдесет!“ И беше красиво. Всичко беше красиво.

Мина доста време, докато се върна обратно. Искаше му се да крещи триумфално. После си спомни за баща си, но прогони мисълта. Знаеше, че някак си щеше да се справи с нещата, защото, както казваше доктор Албениц, за всичко се намира начин.

После си спомни за Мери. Тя щеше да се върне скоро и той щеше да поговори с нея. Колко глупаво от негова страна, че не й беше разкрил чувствата си, преди да замине! Е, не че тя не знаеше! Той се усмихна на себе си. Другия месец щеше да й каже всичко. Щеше да й купи малък пръстен; три години чакане не бяха чак толкова много. Баща й беше друг проблем, разбира се, но не непреодолим. Едва ли недоволството на Доналд Мейг щеше да доведе до свършека на света!

Мартин седна на масата и започна да пише писмо. Помисли си веднага да я помоли да се омъжи за него, но думите изглеждаха или твърде безжизнени, или твърде превзети. Реши, че ще бъде по-добре, ако изчака да й го каже лично и да чуе отговора. Сега само щеше да й опише чудото, което бе станало тази вечер.

Когато свърши, Мартин застана неподвижно до прозореца. Погали го приятният студен февруарски ветрец, влажен от настъпващата пролет. Крилото със стаи от отсрещната страна на улицата се обля в светлина. Една линейка, чиито гуми издаваха леки въздишки по асфалта, зави зад ъгъла. Пое си дълбоко въздух и каза на малката си гола стая:

— Ще стана велик лекар — това беше полуобещание, полувъпрос. — Ще стана велик лекар!

До два часа на следващия ден всички знаеха за Мартин. Той беше единственият стажант от програмата, който щеше да специализира. Това беше нещо, за което си заслужаваше да се говори, да се завижда или да бъдеш впечатлен. Том размишляваше над това.

— О, това е страхотна възможност — призна той. — Но не знам, Мартин, специалността е много потискаща. Всичките ти пациенти са непознати — хора, които никога повече няма да видиш. И знаеш, че повечето от тях ще умрат.

— Ако гледаме така на нещата, хората винаги умират. Въпросът е да им помогнем това да стане по-късно.

— Е, аз пък нямам търпение да стана самостоятелен. Направо ти се чудя как можеш да мислиш за още три години.

Том и Флорънс щяха да се оженят през юли и той щеше да се установи на практика в Тинек, щата Ню Джърси, с три хиляди долара, взети назаем от техните родители. Мартин можеше да разбере ранната женитба, но не и желанието да напуснеш болницата по-бързо.

„Харесва ми тук — помисли си той. — За мен това е сърцето на света.“

Никога преди не беше изпитвал такава еуфория, такава радост. Всичко цъфтеше. Откри, че си тананика сутрин в стаята си. Всички лица на улицата му се струваха приятелски. Искаше му се да отиде при хората, да ги сграбчи за раменете и да извика: „Не е ли прекрасен животът? Има толкова много неща, които можеш да направиш! Толкова много работа, толкова много любов; ех, защо нямам още малко време! Да, прекрасно е и никога няма да имам достатъчно време за всичко!“

Един ден реши да каже на Том и Пери за Мери. Добрите им пожелания докараха обичайните сълзи в очите му, а това, от своя страна, доведе до обичайните им подигравки. Колко добре се познаваха!

Том попита:

— Каза ли вече на баща си за Албениц?

— Не, не още.

— Какво чакаш?

— Предполагам, че просто съм един страхливец, но ще го направя, когато си отида у дома другия месец. И когато Мери се върне.

Откакто й бе написал последното писмо, бе получил само една картичка. Сега те пътуваха из Англия. Скоро щеше да му напише истинско писмо. Междувременно му съобщавате, че новините му били чудесни. Радваше се и се гордееше с него.

Той закрепи картичката на огледалото на тоалетката и постоянно я препрочиташе.

Накрая дойде едно дебело писмо с клеймо от Лондон. Мартин привърши набързо с обяда, отиде в стаята си, заключи вратата и седна, наслаждавайки се на очакването. Очите му пробягаха по страниците.

„… Майката на Алекс е приятелка на леля Мили и чичо Дру от години. Той е прекрасен човек. Ти наистина би го харесал! Жена му починала при раждането на Неди, едно хубаво малко момченце… Естествено сватбата ще бъде много скромна, но нямам нищо против. Джеси и татко ще дойдат; церемонията ще бъде в къщата на Алекс, която се намира в дълбоката стара провинция, но все пак е съвсем близо до Лондон. На хълмовете, които се виждат от задната част на къщата, има овце… Знам, че може би ще бъдеш изненадан от това колко внезапно стана всичко. И аз самата съм изненадана. Но също така и много, много щастлива!“

Отначало си помисли, че тя пишеше за някоя друга жена, която се омъжва — някоя приятелка или позната от пътуванията из Европа. Прочете го отново. Наложи му се да седне на ръба на леглото. Обхвана главата си с ръце. Беше му прилошало и му се гадеше.

„Ти наистина би го харесал“ — беше се осмелила да пише тя! Да го хареса!

Мартин изстена. За момент имаше побърканото усещане, че сънува, че това просто е един кошмар и след минута ще се събуди. Но не, ето ги там — три страници, плътно изписани с нейния наклонен почерк.

Защо? Как? Нима не знаеше за чувствата му към нея? Или може би не изпитваше нищо към него? Дали той не си бе въобразявал?

Или го беше сравнила с онзи… с онзи Алекс и беше намерила Мартин за по-незначителен от двамата?

О, Том беше щастливец! Това, от което имаше нужда един мъж, бе солидна жена като Флорънс! Жена, която знае какво иска, вместо да…

Той удари с юмруци по коленете си. „Какъв плах, късоглед глупак съм аз! Да си мисля, че тя ще бъде тук и ще ме чака, докато стана готов! Вместо да направя необходимото, вместо да й кажа в онази последна нощ пред тяхната врата…“

Отиде в банята и повърна. После се върна в стаята, седна и се втренчи в стената. След малко вдигна писмото от пода и го скъса на две, и на още две, и пак, и пак… Накрая пусна парченцата на пода. Почувства тежест в ръцете си. От раменете му сякаш се бе смъкнал огромен товар. Мартин се хвърли на леглото.

Някой удряше по вратата. Мартин отвори очи в слабата, изгасваща светлина на залеза.

— Вътре ли си? Отвори! Къде беше? — викаше Том. — Не чуваш ли звънеца? От един час те търсят!

— Не съм чул. Май не се чувствам добре.

— Седни. Трябва да говоря с теб — грозноватото, издължено лице на Том внезапно беше станало тъжно като на Линкълн.

— Какво има?

— Първо ти ми кажи какво има. Наистина ли не се чувстваш добре?

— Да. Не. Току-що ми нанесоха голям удар, това е всичко.

Том го погледна внимателно.

— Искаш ли да ми кажеш? — попита той меко.

— Мери се омъжва в Англия — каза Мартин, като гледаше в пода.

— Съжалявам! О, Мартин, толкова съжалявам!

— Знам, че съжаляваш.

— Не го заслужаваш…

Долу, на улицата, затрака пожарна кола. Когато отмина, настъпи абсолютна тишина. След малко Том проговори:

— Трябва да те ударя отново, Мартин. Трябва да те ударя сега, когато си паднал.

Мартин вдигна поглед. Мъката беше набраздила с дълбоки бръчки бузите на Том.

— Какво искаш да кажеш?

— Сестра ти се обади. Когато не те намерили, предадоха на мен. Баща ти е получил удар.