Дорис Мортман
Кръгове (35)

Глава тридесет и пета

Животът на Дженифър се бе превърнал в една игра на чакане: чакане да види данните за някое предстоящо издание, чакане да й се обади Търк, чакане до следващото заседание, до следващата среща. Дните й бяха въвлечени в програмирано еднообразие, нощите й бяха календар с много празни квадратчета. Скоро се усети, че върви сякаш в състояние на сомнамбулизъм, като се бореше с приглушеното ехо, което я следваше като че ли постоянно. Къде бе екзалтацията, която бе очаквала да намери на върха? Къде бе възбудата от постоянното противопоставяне? Вълнението от постигнатото? Тя бе издател на „Жоли“, а все пак нещо липсваше. Съществуването й се бе стеснило до една права линия, без възход, без падение, без смисъл.

Пристъпи на самота я обземаха с усилваща се честота. Мислите, които успяваше да пропъди през деня, се връщаха отново под покривалото на нощта. Полусънищата, които смесваха въображението с действителността, разрушаваха съзнанието й, пречеха й, когато бе будна, преследваха я, когато се опитваше да заспи. Един сън се повтаряше с натрапчиво постоянство.

Тя седеше зад едно бюро, а около нея се бяха скупчили орди от хора. Бюрото започна да нараства, ставаше все по-голямо и по-голямо, докато не можеше да вижда от него. Неистово, тя взе да се катери по него и погледна надолу. Пропълзя до ръба и извика баща си, Джош, майка си. Наведе се напред, като вършееше с ръцете си, и изпищя в празното пространство. Изведнъж падна. Нямаше никой, който да я хване.

Всеки път, когато сънят се повтаряше, това разтърсваше Дженифър и тя отново се опита да разбере какво бе направила с живота си и защо. Колко пъти я бе търсила майка й, колко пъти тя бе отблъсквала майка си с остра забележка и неодобрителни погледи. Колко пъти Дейвид се бе опитвал да я направлява, а Сара да я утешава. Дори сътрудниците, които й бяха предлагали ръцете си в знак на приятелство, тя отхвърляше учтиво. Беше ги отпращала по същия начин, по който бе отпратила Джош. Изолацията й бе станала навик, кариерата й — извинение за това, че се държи на разстояние.

Нощ след нощ сънят й се присмиваше, завличаше я по-дълбоко и по-дълбоко в самата нея. И все пак всяка сутрин товарът изглеждаше по-лек, а това я окуражаваше да продължава.

Тази сутрин най-накрая тя се изправи срещу съня си и всички му загадки. Беше създала вакуум и сега трябваше да го запълни. От какво толкова се страхуваше? Че хората могат да се приближат много близо? Че може да я опознаят? Или че можеха да разкрият, че тя всъщност малко познаваше себе си.

Но аз започвам да се опознавам, подпря се тя на леглото и разгледа отново списъка с плюсовете и минусите си, с успехите и с провалите си. Положителни качества: умна, способна, красива, трудолюбива. Отрицателни качества: твърдоглава, взискателна, горделива, въздържана. Успехи: работа. Провали: личен живот. Повтори списъка отново и отново, като прибавяше, изваждаше, анализираше, преценяваше. Аз съм тази, която съм, мислеше си тя, и нещо повече, аз се харесвам!

За първи път от много време насам, Дженифър си позволи да се усмихне и се почувства чудесно. Почувства се озарена от увереност в силите си, обнадеждена от разкритията за себе си. Дори гърбът й, който бе станал ужасно вдървен, се чувстваше отпуснат и я болеше по-малко. Докато ставаше от леглото, тя реши тази нощ да направи нещо специално. Магазините бяха отворени до късно. Може би ще отиде да пазарува. Може би ще се обади на Елиз и двете ще отидат на кино. Може би ще се обади на Дейвид и Сара и ще вечеря с тях.

Или може би ще се обади на Джош.

 

 

Дженифър пренареди цветята в съда на средата на масата, изравни линията на чашите и се засуети със сребърните прибори, като премести една вилица по-близо до ръба на масата, а после я бутна отново към чинията. Три пъти запали свещите и три пъти ги изгаси. Свери часовника и се погледна в огледалото. Нищо не беше се променило от последния път, когато се погледна. Косата й бе гъста и лъскава, гримът й мек и съвсем мъничко, белият й кашмирен пуловер и копринените панталони — в съвършена хармония и изтънченост. Усещаше миризмата на телешкото, което се печеше в кухнята, и си напомни да не забрави, че виното се изстудява в една кофичка с лед на барчето. Беше й отнело цял ден да реши какво да сготви и какво да облече. Сега и за двете имаше други идеи.

Звънецът на вратата иззвъня и Дженифър отново изтича до огледалото, облиза устните си, бухна косата си, пооглади чорапите си и си пое дълбоко дъх. Ръката й бе овлажняла, когато завъртя топката на вратата. В мига, в който го видя, знаеше, че изборът й е правилен.

— Здрасти — Джош й връчи букет цветя и мина покрай нея във фоайето. По трепкащата му усмивка разбра, че и той е притеснен като нея.

— Радвам се, че успя да го уредиш — каза тя, като затвори вратата и го последва във всекидневната.

— Всичко изглежда чудесно — одобри той, като забеляза мекото осветление и нежния аромат от парфюма й в стаята; забеляза също, че на масата липсва трети комплект прибори. — Не трябваше да си правиш толкова труд само за мен.

— Почувствах го така — каза тя ведро, като пропусна незададения му въпрос и засега му позволи да достигне до собствени заключения за Чарлз. — Пролет е. Времето е разкошно. И не сме се виждали отдавна — тя почака за отговор, но такъв нямаше. — Защо не си налееш едно питие, докато сложа тези цветя във вазата?

Когато тя се завърна, Джош бе седнал на кушетката. Беше налял чаша бяло вино за нея, уиски за себе си. Дженифър се поколеба за секунда и се настани срещу него.

— Разбирам, че „Жоли“ постига въодушевяващи успехи под твое ръководство. Поздравления! — той вдигна чашата си към нея и после отпи.

— Благодаря — кимна тя, като почувства напрежението помежду им. — И поздравления за партньорството ти с Елиз. Тя ми каза, че моделите й излизали от магазините на улицата.

Той кимна. Дженифър взе един поднос със сандвичи от пържен хляб и му даде да си вземе.

— Как е баща ти? — попита той, като отхапа от една соленка.

— Страхотно. Настанил се е, среща се с нови хора. Чувам, че се вижда често с родителите ти.

Той кимна отново.

— Как са децата? — Дженифър мразеше неловкото мълчание.

— Отлично. Изпращат ти много любов.

Разговорът им се изчерпваше и Дженифър се обезпокои. Бяха като непознати, които си разменяха обичайните любезности, задаваха си очаквани въпроси. Отговаряха с очакваните отговори.

— Как е да се работи с Ийбън Тауърс? Клюките са, че си разбира от работата.

Дженифър се бе надявала да насочи разговора към нещо друго, но не можеше да измисли за какво да си говорят, и защото ценеше съвета му, разказа на Джош за последните си срещи с Тауърс, като преразказа подробностите за неудачната връзка на Търк с Тауърс и за заплахата на Търк.

— Цялото това положение ме плаши — завърша тя. — Тауърс манипулира и е отмъстителен и не си мисля, че го е грижа дали ще си отида или не. Би могъл да ме смени за минута. Защо се предаде? И защо толкова лесно?

Джош усети, че Дженифър е истински разтревожена. Обезпокои го, че тя е готова да пожертва работата заради Търк. Това бе нещо, което тя никога не би направила за него.

— Може би Тауърс е премислил всичко дълго преди да си влязла в кантората му — предположи Джош. — Може би е изкарал отмъстителността си през онази вечер на партито на Старкс. От това, което ми казваш, Търк е бил направо съсипан.

— Възможно е, но някак си не ми излизат тези филми от главата. Те представляват мощно оръжие.

— Твоят приятел Конлън е направил някои не дотам чисти работи в миналото, Джени, но не мисля, че е самоубиец. Той ти е говорил под влияние на гнева. Хората казват много неща, когато са ядосани, макар и да не си го мислят наистина.

Внезапният звън на телефона ги сепна. Дженифър скочи да отговори, и в момента, когато каза „ало“, Джош разбра кой е от другата страна на линията.

— Не можеш да си представиш колко съм облекчена да чуя гласа ти — Дженифър се замъкна на кушетката, сложи телефона в скута си и подпъхна под себе си краката си.

— Обаждах ти се по цяла Европа. Къде си, по дяволите!

Джош отпиваше от питието си и наблюдаваше Дженифър. Местонахождението на Търк Конлън не бе негова грижа. Очевидно това бе важно за Дженифър.

— Кога се връщаш обратно?

Гъстата кестенява грива на Дженифър бе разрошена, а очите й внезапно живнаха и светнаха. Джош й се възхищаваше, след толкова много години красотата й все още го привличаше. Пуловерът й се бе свлякъл от рамото и гледката на плътта й бе изключително подканваща. Тя бе чувствена жена. Беше му трудно да бъде с нея, без да я желае.

— Търк, не говори двусмислици. Трябва да знам кога се връщаш… Със сигурност имаш причина. Ходих при Тауърс. Той се съгласи да ти предложи поста на изпълнителен директор по продажбите. Не зная как се чувстваш спрямо него, но имам нужда от теб… Не ставай смешен…

Джош трепна. Ревнуваше я и незабавно се укори, че постъпва като дете. Пътищата им ги бяха отвели в различни посоки, в други легла, в ръцете на други любовници, но някак си мразеше мисълта, че друг мъж познава мекотата на плътта й и топлината на прегръдката й. Дори и това да беше съпругът й.

— Ние сме добър екип, Конлън, и ти го знаеш, но ако се забавиш много, Тауърс ще намери начин да се измъкне, а аз лично ще ти счупя краката… Втори меден месец? Страхотно! Радвам се и за двама ви, но направи ми услуга. Не продължавай този малък меден месец до златната ви сватба.

Въпреки че тонът й бе непринуден, Джош можеше да види колко е напрегната. Пръстите й навиваха телефонната жица, докато стана съвсем стегната. Дженифър имаше нужда от Търк в екипа си и Джош я разбираше. Няма значение колко талантлив е водачът, колкото неквалифициран бе персоналът, толкова по-големи бяха и успехите.

— Не ми казвай, че не можеш да дойдеш точно сега… Защо? Защото това ме изнервя, като че ли чакаш някоя статуя от ограничения… Но аз говоря сериозно, Търк, показа ли онези филми на Тауърс?

Джош видя как по лицето на Дженифър пробягна кратка усмивка.

— Мислех, че си. Мислех… е, няма значение какво съм си мислила. Но ако не си играеш на Бъч Касиди, защо не можеш да се прибереш вкъщи?

Очите на Дженифър се разшириха, а след това се присвиха. Джош видя да проблясва влага и любопитството му нарасна. Това, което бе казал Търк, силно бе разчувствало Дженифър. Джош искаше да отиде до другата кушетка, да измъкне телефона от ръцете й, да я вземе в обятията си. Но в отношението й имаше нещо предпазливо, по начина, по който се взираше в телефона и държеше слушалката с две ръце, как я милва, като че ли да успокои страданията на Търк през голямото разстояние.

Джош стана от мястото си, като го болеше за нея, болеше го и за себе си.

Бе познавал Дженифър от детинство и като я наблюдаваше сега, размишляваше за промените, на които бе свидетел през годините. Отначало Дженифър бе смесица от несигурност и отчаяна храброст, смелост, решителност и болезнена уязвимост. Беше я виждал да страда от силна физическа болка и стоически да издържа, но после отново я бе виждал да хлипа от травмата, че е изоставена и забравена от приятелите й. Тези години бяха написали отново нейната действителност, като създадоха бездна, която трябваше да бъде запълнена. Дженифър я запълни с въображение. Това, което болеше, бе, че въображенията й не включваха него.

Джош бе толкова вглъбен в спомените си, че му трябваха няколко секунди, за да разбере, че Дженифър е оставила телефона. Около очите й се спускаше було от тъга, нарушена само от сълзите, които се стичаха по бузите й. Той приближи към нейната страна и я подхвана, като чувстваше как трепери срещу него.

— Искаш ли да ми поговориш за това? — нежно попита той.

Почувства как раменете й се свиват.

— Връща ли се Търк?

Тя не отговори. Той й подаде носна кърпичка, с която тя избърса очите си. Усети я как диша дълбоко и знаеше, че се опитва да се овладее.

— Това има ли нещо общо с Тауърс?

Дженифър се изправи и се облегна на кушетката, далеч от него, търсеща като че ли уединение. Взираше се в него, но той бе сигурен, че тя не го вижда. Тя прегрупираше, попиваше това, което й бяха казали, смилаше всичко, преди да го сподели. Когато наистина проговори, гласът й бе нисък, а речта й бе с премерени фрази.

— Търк има дете — каза тя. — Син от Зийна Уелис. Когато го оставила, преди осем години, била бременна, само че никога не му казала. Дала е детето за отглеждане и сега Търк и Диъдри го търсят — сълзите й бликнаха отново, а устните й затрепериха, когато се опита да ги спре. — Как е могла!…

Джош долови негодуванието и неодобрението, но в думите й имаше и завист. Той взе ръката й и я погали, знаейки, че отговорът й е колкото свързан с нея, толкова и със Зийна.

— Зийна и Търк имаха голяма кавга преди няколко месеца — продължи тя, като изведнъж започна да говори по-бързо, като че ли за да се изчисти от тази история. — Тя му казала за детето, но отказала да съобщи нещо повече. Единствената следа, по която е продължил, е, че тя го била дала в Швейцария.

Тя взе винената си чаша и разклати течността, като търсеше отговори и мотиви.

— Диъдри е станала страхотна дама. Когато Търк й казал, тя настояла двамата да заминат незабавно за Европа. Намерили болницата и дори изровили името на родителите, които го осиновили, но те често са се местили и Търк и Диъдри са били затруднени да ги проследят.

— Може би така е най-добре — отрони тихо Джош.

— Как можеш да говориш така! Търк има дете, което никога не е виждал.

— И това дете вероятно не знае нищо за Търк. В продължение на осем години това малко момченце е било обичано и е получавало грижи от двама души, които е считало за свои родители. Какво ще стане, ако и когато Търк нахълта и иска да го признаят. Нима е честно да вземат малкото момченце от единствения му дом, който познава? Съжалявам Търк, но съжалявам и момчето.

— Не мислех за момчето. Мислех си за Зийна Уелис и се чудех как е могла да даде собственото си бебе, само защото Търк не поискал да се ожени за нея.

Джош стана от кушетката, сипа си отново питие и започна да спори със себе си. Ако е честен, ще трябва да каже неща, които можеха да разстроят Дженифър повече, а това бе последното нещо, което би искал. Телефонният разговор я бе стреснал и тя изглеждаше като крехка гардения, цялата бяла и бледа, свита в ъгъла на бялата кушетка.

— Може би това, че е дала детето си за осиновяване, няма нищо общо с Търк — предположи той.

— Какво означава това? — тя като че ли се защитаваше и съжали за това, но антените й се бяха настроили към мислите му и събираха приближаващата се критика.

— От това, което ми каза, и от това, което знам за Зийна Уелис, и издигането й към известността, предполагам, че може да се е позабавлявала с мисълта да има и Търк, и детето, но когато се е наложило да бъдат разглеждани като бреме, товарите биха застанали на пътя й към върха.

— И хората в оранжерии не трябва да хвърлят камъни. Това ли искаш да кажеш? — почувства как самообладанието й я напуска, но беше безпомощна.

— Това, което казвам, е, че понякога нещата не са толкова ясни. Сигурен съм, че Зийна е обичала Търк навремето и е поддържала илюзиите си за брак. Всички имат илюзии, но когато сапуненото балонче се е спукало, а Търк не е напуснал Диъдри, тя е трябвало да направи онова, което е считала за най-добро, а то е работата й. Тя е направила избора си и не трябва да бързаш да я обвиняваш.

— Защото не съм по-добра от Зийна Уелис? Защото мислиш, че използвах амбицията си като метод против забременяване? Защото дълбоко в себе си мислиш, че бих могла да направя същото като нея?

Дженифър се тресеше, залитайки от нападките на собствените си думи.

— Не, всъщност не мисля така — изрече Джош, като запази разстоянието между тях, колкото и да бе тъжно да започне с това. — Но ако си честна към себе си, ще си доволна, че не ти се е налагало да правиш такъв избор.

Дженифър стана от кушетката и отиде до прозорците. Щорите бяха вдигнати и тя можа да види водите на Ийбън ривър пред себе си. Един влекач пухтеше и се бореше с течението. Дженифър също усети, че е дърпана от противоположни течения. Джош отново се бе изправил срещу нея с една истина, която тя се бореше да избегне, но вместо да се съгласи с него, нещо в нея се опълчи.

— Как смееш да ми говориш за честност? — едва чуто изрече тя, като практически изплюваше думите срещу него. — Защо не ми каза за Коръл Трент и нощта, когато Лора умря?

Въпросът й го сепна. Само един човек можеше да е казал на Дженифър и бе малко вероятно, че Дейвид ще е изменил на доверието в някой обичаен разговор. Кога й е казал? И защо?

— Искам отговор — каза отсечено тя. Напрежението се бе превърнало в гняв и той почувства, че се е насъбирал дълго време.

— Това нямаше нищо общо с теб — каза той.

— Изцяло бе свързано с мен — тя сниши глас до хладен шепот, а очите й го гледаха втренчено. — Аз се хвърлих сляпо към теб, а ти ме отхвърли, без дори да ми кажеш защо.

— Но аз ти казах, наистина. Исках честно обвързване, а не скрита афера — въпреки че беше истина, изведнъж и на него му прозвуча нелепо.

Месеци на потискана болка изведнъж изскочиха на повърхността. Дженифър не бе имала намерение да го напада по такъв начин, но дълбоката обида, която бе изстрадала, я разтърси отново.

— Ти седеше в онзи ресторант, проповядвайки ми за права и имидж, а в същото време си криел тайни, които да те защитят. Това се нарича двоен стандарт, приятелю мой…

Думите й пронизаха Джош като с тънко острие. В един странен миг срещу него не стоеше Дженифър. Беше Лора, която го обвиняваше в нечестност, искаща обяснение. Той нямаше да има отговори за Лора. Не беше сигурен, дали ще намери и за Дженифър.

— Какво ти каза Дейвид?

— Достатъчно.

— Тогава не можеш ли да разбереш, че не можех да се намеся. Че не можех да понеса отговорността да разруша брака ти?

— Бях свикнала да мисля, че ти би могъл да се справиш с всичко — гласът й бе пълен с разочарование.

— Аз не съм съвършен, Джен, и ако това си мислила, съжалявам.

— Това, че съжаляваш, не е достатъчно! — тя започна да се разхожда като животно, което току-що е доловило мириса на враг. Мислите й препускаха, а гърбът й туптеше, като я принудиха да се хване за опора за един стол. — Напусни Чарлз, каза ти. Направи го сега. И когато не заиграх по твоята свирка, ти ме наказа. Ти ме изхвърли като излишен багаж. Така ли се отнасяше с жена си?

Дженифър чу собствените си думи и за първи път през тази нощ погледна Джош истински. Ужасна болка премина по лицето му.

— Сега е мой ред да кажа съжалявам. Стигнах твърде далече.

— Да, наистина — Джош изви гърба си към нея и враждебност изпълни въздуха.

Дълго време и двамата мълчаха, като че ли чакаха някой да изчисти черната дъска, за да започнат отново.

— Не трябваше да те забърквам в такива неща. И аз не бях напълно искрена — гласът на Дженифър бе приглушен и несигурен. — Моят брак свърши онази нощ, когато се разделихме в ресторанта. Чарлз не живее тук от месеци.

Джош не знаеше дали да се засмее, или да изпищи. Цялата вечер бе странна. Толкова отдавна не я беше виждал, или говорил с нея, че когато се обади по телефона, той се колебаеше, но бе изпълнен с надежди. Вместо утешение, биваше халосван от една ужасна изненада след друга.

— Защо не ми каза по-рано? — попита той.

Тя се отдръпна към прозореца и продължи да стои с гръб към него, като че ли й бе по-лесно да говори на тъмнината.

— Гордост. Гняв. Чувство за провал, с което не можех да се справя.

— Страхуваше се, че ще те съдя ли? Очевидно. Нямам право на това — той не направи опит да скрие сарказма си.

Дженифър се извърна, но остана до прозореца.

— Чарлз е хомосексуалист — изражението на Джош не се промени. Брадичката му бе издадена напред, а скулите му — вдървени. — След като те напуснах онази нощ, се скитах няколко часа. Бях казала на Чарлз, че ще прекарам уикенда в Бейон. Когато се върнах вкъщи, той бе в леглото с друг мъж.

Джош трепна и поклати недоверчиво глава.

— Дълго време бях бясна. Бях наранена и объркана и може би още десет състояния едновременно, които сега не мога да изброя. Няколко часа обвинявах първо Чарлз, а после и себе си. Започнах да вярвам, че това е моя грешка. Че не съм била достатъчно жена.

— Няма нищо по-далеч от истината — промълви Джош нежно. Той искаше да я успокои, но бе очевидно, че е смутена. Беше свела поглед, раменете й бяха отпуснати. — Затова ли избяга? Да се опиташ да разбереш какво е останало с Чарлз.

— Трябваше да разбера много неща — каза тя, като повдигна очи и погледна. — Чарлз. Смъртта на майка ми. Себе си. Нас двамата.

— Дойде ли до някакво заключение?

— Така си мислех. Когато се върнах, мислех, че ще съм готова да се установя. С теб, ако ме искаш. Но след това бях назначена за издател на „Жоли“.

— Е, и какво?! — гневът, който досега контролираше, започна да излиза от релси. — Какво общо има едното нещо с другото?

— Това е голяма отговорност — тя бе настоятелна и се отбраняваше.

— Същото го правя и с „Джей Ем индъстриз“. Но то не ми е ориентир за останалата част от живота ми.

Сълзи на безсилие бликнаха в очите й, но тя не ги остави да потекат. Думите се образуваха в устата й, но тя отказа да ги произнесе.

— Защо ме покани тук тази вечер, Джени? Да ме помолиш да почакам, докато решиш дали ме обичаш или не? Забрави го! Съсипан съм да си играя на игрички с теб.

Без да каже и дума повече, Джош остави питието си върху барчето и се отправи към вратата. Дженифър остана до прозорците, прикована към тях, неспособна да се движи. Чу вратата да се затваря и изведнъж крехката фасада, която поддържаше през всичките тези месеци, бе срината, като сплеска емоциите й в малки, изпълнени със сълзи фрагменти.

— Не си отивай! — изхлипа тя. Изтича след него. Остра болка прониза гръбнака й, като я накара да се препъне и да падне. Панически се изправи на крака, като хвана Джош точно до асансьора.

— Планирах толкова хубава вечер. Съжалявам. Не исках да… — гласът й секна. — Обичам те — изплака тя. — Отвърни на любовта ми. Моля те! Не си отивай…

Думите й отекнаха по стените на коридора и иззвъняха в ушите на Джош като будилник, който го разбужда от дълбок сън. Той бе чакал толкова дълго да чуе, че тя го обича, че не успя да реагира. Просто стоеше там и се взираше в нея.

Вратите на асансьора се отвориха и придружителят показа главата си навън.

— Някой да слиза надолу?

Сърцето на Дженифър биеше лудо.

— Не — каза Джош. — Благодаря ви, все пак…

Дженифър въздъхна с облекчение.

— Ела вътре. Ще поговорим — тя се пресегна да го хване за ръката, но той все още не помръдваше.

— Говорихме достатъчно — очите му бяха помръкнали и сериозни. — Обичах те много отдавна, Джени, обичам те и сега, но това е еднократно предложение. Можеш да го приемеш, или да го отхвърлиш, но ако ме отблъснеш сега, това ще бъде за последно — бавно, срамежлива усмивка се появи на устните му. — Имаш шестдесет секунди.

Дженифър обви ръце около него.

— Нямам нужда от шестдесет секунди — произнесе тя с обич, по-голяма отвсякога.

Широка усмивка озари лицето на Джош и той я притисна до себе си и я целуна.

— Толкова съм щастлива да те имам… Трябваше да се оженя за теб преди години — каза тя, а той я повдигна от пода и я взе в ръце.

— Да, щастлива си, и, да, трябваше — устните му докоснаха меката плът на шията й и той се върна в апартамента, отвеждайки я направо в спалнята.

Тя го прегърна силно и го целуна, наслаждавайки се на познатото усещане на устните му, на познатия вкус на езика му. Когато я сложи на леглото, той махна пуловера й, ръцете му силно притискаха гърба й. Докосването му й подейства като електрически заряд и изпрати иглички по цялото й тяло. Тя свали дрехите си и легна на леглото, тръпнеща в очакване. За минутка той бе вече до нея, нещо се възпламени, и тя го сграбчи със страст, каквато никога преди не бе изпитвала.

Беше различна, нетърпелива да се стопи в обятията му, така че никога повече да не се разделят. Отдаде му се не само с тялото си, но и с цялото си сърце и душа.

Дженифър придърпа Джош към себе си, искайки го целия, раздавайки се цялата. Любовта му я обгърна със сладострастно задоволство. Като продължаваше да се държи, тя почувства как напират щастливи сълзи. Най-накрая тя се бе протегнала и направила свръзката.

Най-накрая бе образувала своя кръг. Сграбила бе втория си шанс…