Дорис Мортман
Кръгове (15)

Глава петнадесета

Природата си има начин, по който въдворява ред. За всяка загуба трябва да има печалба. За всяка смърт — раждане. За всяка раздяла — събиране заедно. Някои го наричат съдба. Други казват, че това е съвпадение. А трети го разглеждат като действие на всемогъщи сили.

Търк Конлън не бе човек, който би се съобразил с причината, интересуваше го само ефектът. Той бе благодарен на онова нещо или, онзи, който бе върнал Зийна Уелис в живота му, но нямаше нужда от космически обяснения. Тя беше там, копнееща да го види, и нищо друго нямаше значение. Нито работата, нито жена му, нито притисналата го в клещи действителност, свързана с Ийбън Тауърс. Чувстваше се като момче, докато стоеше нервно на стъпалата на облицованата с кафяв варовик къща на Зийна Уелис, стиснал букет от рози в едната си ръка и бутилка „Мутон Каде“ в другата. Когато тя отвори вратата, дъхът му спря. Лицето й бе осветено отзад от полилея в преддверието и той си помисли, че не е виждал по-красива жена през целия си живот. Кожата й бе млечнобяла, с тен на обработени перли, а светлите й сиво-зелени очи бяха ясни и чисти. Дългата й кафеникава коса бе по-богата и по-гъста, отколкото си спомняше, и се спускаше разкошно по гърба й. Ухаеше на същия свеж аромат, както по времето на първата им среща.

Тя го покани и взе нещата, които носеше. Като че ли за да го облекчи, го разведе из къщата си. Тя бе малка, но уютна, на два етажа, със стаи като кутийки, подредени в различни стилове, пълни със старинни предмети и сувенири от пътуванията й. Той я последва във всекидневната, където бе запалила огън в едно каменно огнище. Бутилка вино бе изстудена и вече отворена.

Зийна предложи на Търк място на една от кушетките. Присъедини се към него, но остана на разстояние от две възглавници. Той наля вино и за двамата и вдигна чашата си към нея, оставайки все така безмълвен. Очите му я обгърнаха, и тя го остави да се взира в нея, като същевременно и тя не откъсваше поглед от него.

— Ти си все още най-прелестната жена, която съм познавал…

Зийна понечи да каже нещо, да го предупреди да не приема всичко за чиста монета, но вместо това едва се усмихна.

Търк копнееше да я докосне, но потисна нетърпеливостта си, придържаше се към вежливостта. Почувства се неудобно, говорът му бе надут. Стаята бе изпълнена с нейни снимки и той я заразпитва за всяка от тях, като се преструваше, че слуша разказите й за сафаритата в Африка и разкопките в Египет. Току-що бяха свършили виното, когато той събра смелост да я попита за Ранди Уебстър.

— С него ли живееш? — каза той, като оглеждаше стаята за издайнически знаци, като тютюн за лула, например.

— Той е приятел.

Тя го наблюдаваше внимателно. Знаеше, че се чувства неудобно и го съжаляваше! Тя също искаше да го докосне, но бяха изминали прекалено много години. Трябваше да се свържат психически, преди да могат да се докоснат физически.

— Аз, хм… имах впечатлението, че миналата вечер той се считаше за нещо много повече от приятел.

— Били сме любовници, ако това имаш предвид, но нямам място в живота си за обвързване. Ранди разбира това. Той е разведен и точно сега е доброволен ерген. Предполагам, че съм номер едно, но има много други в списъка му.

Търк кимна, като се опита да изглежда небрежен и довърши виното си на големи глътки. Зийна се бе втренчила в него, спокойната й усмивка издълба полукръгове в бузите й. Погледът й бе мек, но очите, й го пронизваха и търсеха душата му.

— Ами ти? — каза тя. — Какво се случи в живота ти?

— Много, и все пак нищо — гласът му излизаше трудно, почти с болка. — Все още съм женен за Диъдри, но това е много крехка връзка.

— Съжалявам — тя се приближи до него и взе ръката му.

Докосването й изгори кожата му и той се почувства отчаян. Покри ръката й със своята.

— Защо не те сграбчих, когато имах шанс? Ти си единственото добро нещо, което някога ми се е случвало в живота, а аз нямах усещането, че трябва да се държа за теб.

Той повдигна ръката й до устата си, целуна я и я притисни до бузата си. Затвори очи, като вкуси аромата на кожата й. Тя нежно се отдръпна.

— Хайде да вечеряме.

По време на цялата вечеря Търк сдържа импулса си да й разкаже всичко. Той разговаряше за бизнес и за политика, както и за западналата икономика по възможно най-добрия начин. Бяха свършили и втората бутилка вино, когато Зийна предложи да изпият кафето си във всекидневната. Огънят бе намалял и Търк прибави още дърва, като ги нареди така, че те веднага пламнаха. Той я изчака да седне, застана незабавно зад нея и се изгуби в уханието й. Усети как ръцете му се движат, като че нещо извън него ги направляваше. Обви лицето й и го приближи към себе си. Устните му леко я докоснаха.

— Имам нужда от теб — промълви той, като се страхуваше да каже колко голяма бе тази нужда.

Зийна го задържа в ръцете си, залюля го и почувства как гърбът му потрепери. Тя не бе планирала това, но знаеше, че не може да му откаже. Дори след всичките тези години нещо в Търк я трогваше дълбоко. Знаеше, че под огромното му мечешко тяло се крие едно объркано дете, малко момче, което все още страда от болка и самота, като я отнасяше със себе си като вечен фенер. Именно тази мъничка точица на уязвимост накара първоначално Зийна да се влюби в него.

Тя се плъзна по кушетката, взе ръката му в своята и го поведе нагоре по стълбите към спалнята. Докато съществуваше тази уязвимост в него, съществуваха и чувствата й. Той започна да говори, но тя постави пръст на устните му, като го накара да мълчи. Търк наблюдаваше как Зийна отиде до тоалетната масичка и запали дебели свещи, като ги постави от двете страни на леглото. Стаята заприлича на съновидение, на неясен Елизиум^[1] с блещукаща светлина, изчезваща като нова звезда в зимно небе.

Тя бавно свали дрехите си, очите й не се откъсваха от неговите и излъчваха обаяние. Като остана гола, тя се приближи до него и се плъзна в ръцете му. Той стоеше неподвижен като статуя, докато тя го събличаше с омагьосваща решителност, като въздигаше акта на разголването в почти мистично изкуство. Ръцете й се движеха бавно, като се маеха върху едно копче и лениво се отпускаха на ръкава му, като че ли всичко бе част от древен племенен ритуал. Най-накрая той застана пред нея, смутен от готовността й. Тя не каза нищо, само с мълчалив жест го замъкна в леглото.

Свещите хвърляха дълги сенки по тялото й, опипваха като с пръсти кожата й и милваха крайниците й. Тя се изправи върху него със спокойно и ведро лице. След това се наведе напред и го дари с удоволствието косата й да се разпръсне върху гърдите му. Устните й го изследваха, притискаха се към шията му и гръдния му кош. Ръцете му сграбчиха чаршафите в опит да се овладее, но това бе изгубена битка. Езикът й бе открил чувствителни места по тялото му, които той не подозираше, че съществуват, и тя галеше, лижеше и смучеше кожата му. Ръцете му я обгърнаха, притиснаха я към него, докато той помисли, че телата им се възпламеняват. Устата му намери нейната. Беше изгладнял за вкуса й и задоволи този глад. Почувства как тялото й трепери и изпадна в екстаз. Тя го желаеше толкова, колкото и той нея. Можеше да го почувства в краката й, когато се изпънаха под него, заровиха се в леглото и станаха твърди и стегнати. Устните й започнаха да се движат, като се извиваха, свиваха и отпускаха, насърчавайки го да продължава. Той я последва, като ритмично влизаше в нея и се изгубваше в топлината й, във влагата й, в красотата й. Зарови лице в тялото й, ненаситен за плътта й. С настървение, присъщо за човек, който се страхува от загубата, я притискаше към себе си дори тогава, когато телата им не можеха повече да си дадат нищо.

Той остана върху нея, в нея, държеше лицето й, наблюдавайки как неясната светлина си играе с чертите й. Тя му се усмихна и той я целуна по устните, нежно и сладко. Почувства как върховете на пръстите и очертават лицето му. Те проследиха очите му, носа му и после устните му. Той обви с уста пръста й и го засмука като пеленаче.

Най-накрая тя го свали от себе си и се отпусна от едната му страна. Очите му останаха впити в лицето й. Дълго време никой от тях не проговори.

— Няма да те пусна да си отидеш този път, Зийна…

Гласът му бе дрезгав и нисък.

— Няма да се наложи. Няма да те помоля да избираш по начина, по който постъпих преди години. Твоето положение може да е същото, но аз не съм.

Тя обясни на Търк как бе дошла до заключението, че работата й е движеща сила в живота й, олтарът, върху който тя желаеше да пожертва всичко, включително и сигурността от една постоянна връзка. Говореше меко, но думите й звучаха убедително. Търк слушаше и се чувстваше стар и назадничав пред лицето на такава посветена независимост. Тя каза, че все още го обича и иска да бъде с него, но няма нужда от връзки, няма вече и да има искания за обещания.

Търк я остави да говори, неспособен да коментира, но вътрешно се бореше. Той искаше връзки. Искаше брак. Искаше да я притежава изцяло. Не беше мечтал за нищо друго, и ето я пред него, обясняваща, че всичко, което желае, е една любовна афера.

Тя определяше правилата и той знаеше, че ще се придържа към тях.

Свещите бяха догорели. Зийна стана от леглото и закрачи из стаята, за да ги смени. Ефирните очертания на тялото й образуваха синкавосив силует по тъмните стени. Тя бе в неведение за ефекта, който предизвикваше у него, в неведение за разбъркването, което той чувстваше вътре в себе си всеки път, когато тялото й преминаваше пред него. Като че ли тя бе вълшебен амулет, които се люлее напред-назад пред очите му, приспивайки го в хипнотичен транс.

Тя запали свещите и го целуна по челото, като излезе от стаята и се завърна няколко минути по-късно с бутилка бренди и две чашки. Наля по малко от кехлибарената течност в чашките и подържа тумбестите им форми над свещите за няколко секунди. Връчи му чашите и се плъзна обратно в леглото. Прозорецът бе отворен и в стаята бе хладно. Зърната й бяха твърди и щръкнали от студа и първият му порив бе да я стопли с ръцете си, да я издърпа под себе си и да я люби отново. Но Зийна бе дръпнала нагоре чаршафите под мишниците си и отпиваше от брендито. И като че ли усетила настроението му, тя заяви, че иска да говори.

— С риск да те затрудня — каза тя, — защо първоначално Диъдри се омъжи за теб?

Въпросът й го завари беззащитен и в първия момент той не можа да отговори.

— Вие сте от два напълно различни свята. Бих си помислила, че семейството й би забранило такъв ход.

Той се засмя с дълбоко мечешко ръмжене, което дойде някъде зад гърлото му.

— Те се опитаха, но Диъдри бе много решителна жена.

— Предполагам го — каза тя, а зелените й очи отразиха оранжевия отблясък на свещите. — Но защо теб? Защо не някой друг?

За нещастие отговорът бе далеч по-сложен от въпроса. Как можеше да й каже Търк, че според Диъдри главната му квалификация за съпружественост бе неговата сексуалност от по-ниска класа? Сексът е връзката, която свързва, беше му казала тя. И когато това си отиде, отиваш си и ти.

— Предполагам, че аз бях наградата от красивата кутия — каза той.

— Моля?

— Диъдри е бунтовник, облечен в диаманти и кожи. Не обича нищо повече от това да се изсмее в лицето на традицията. Тя се забавлява много да шокира хората, особено родителите си и другите, които се движа във висшите среди. Аз бях един никой. Какво може да бъде по-ужасяващо от това, една наследница да се омъжи за син на барман?

Зийна погледна в чашата си с бренди и повдигна очи да срещне неговите. Ръката й погали бузата му.

— Но ти си женен от дълго време. Играта не е ли свършила?

— Сладката ми Зийна! Ти не играеш мръсни игри, затова вероятно не би могла и да разбереш. Диъдри е майстор. Тя е въвлечена в постоянна битка на остроумия с баща си, а аз съм пешката. Паркър Уолинг ме мрази и в червата. Прави го от деня, в който се срещнахме за първи път.

— Бих помислила, че това ще бъде достатъчна причина за Диъдри да те пусне да си отидеш — Зийна изглеждаше смутена.

— Нормално ти би била права, но семейство Уолинг не са хора от средна ръка. Диъдри и баща й се обичат и се уважават, но и двамата са яростно съревноваващи се животни. Ако Диъдри ме напусне, по каквато и да е причина, баща й ще победи. Тя никога няма да позволи това да се случи.

— Защо тогава ти не я напуснеш?

— Защото тогава аз ще загубя. Семейството си е семейство и Паркър Уолинг няма да се държи мило с един син на барман, който се измъква от безценната му дъщеря. Той е влиятелен човек и ръцете му са дълги. Никога няма да знам кога ръката му ще ме сграби за гърлото.

— Нещо като стой мирен, иначе…

— Предполагам. Всеки път, когато си мисля, че съм намерил изход, се удрям в някоя стена.

Зийна стоеше притихнала. Знаеше, че не е лесно за Търк да се разголва по този начин. Зийна не бе толкова невинна, колкото си мислеше той, но не беше и достатъчно изискана, за да разбере машинациите на едно същество като Диъдри. Зийна бе праволинейна. Избягваше главоблъсканиците. Това бе пъзел и парченцата не пасваха.

— Търк, ти не можеш да продължаваш така — лицето й бе сериозно. Тя остави чашата си с бренди и подгъна ръце в скута си. — Ти си обречен човек и не изглежда, че си извършил друго престъпление, освен че си бил роден от неподходящи родители.

Търк се намръщи. Всичко, което бе казал на Зийна, бе истина, но само част от истината. И той не можеше да й каже останалото. Накрая той реши:

— Аз имам план, Зийна. Скоро ще се освободя от Диъдри и баща й, и всеки, който си мисли, че ме е хванал. Просто имам нужда да знам, че ти ще бъдеш тук.

Треперенето на гласа на Търк включи алармата в мозъка на Зийна. Тя познаваше Търк по-добре, отколкото той си мислеше. Беше мотивиран от отчаянието, а тя бе видяла твърде много, за да не знае, че отчаянието прави хората невнимателни. Мисълта й накара няколко петна да избият по лицето й. Търк я взе в прегръдките си.

— Студено ти е. Нека те стопля.

Той постави чашата си на масичката до леглото и я приласка.

— Обичам те, Зийна Уелис, и нищо не може да ми попречи да бъда част от твоя живот. Нищо! — заяви той.