Дорис Мортман
Кръгове (7)

Глава седма

Търк Конлън се разхожда из библиотеката докато отпътува и последната лимузина. Отсреща в залата прислугата започна да почиства след разточителната вечеря.

Порцелан и стъклария бяха натоварени върху сервитьорски колички. Взети под наем маси и столове бяха наредени на купчина в ъгъла. Пепелниците бяха изпразнени, ленените покривки — прегледани внимателно, украсата по средата на масите — разглобена, и килимите — леко почистени с прахосмукачка от разпилени трохи.

Приветлива тишина посрещна Търк, когато затвори вратите на библиотеката зад себе си. Диъдри никога не използваше тази стая за развлечения. Според нея тя не бе подходяща за компания. Нямаше удобни места за сядане за големи групи. Стаичката, в която дамите подготвяха тоалетите си, бе далеч. Цветът невинаги устройваше възрастните жени, чиято кожа не бе безупречна. Въпреки, че Търк не се съгласяваше с всяка изтъквана причина, това бе тема, която той отказваше да обсъжда с жена си. Това бе неговото светилище и той не искаше то да бъде осквернявано от нежелателни посетители.

Тук стените бяха пълни с книги, а подът — покрит с кариран плюшен килим. Издути кушетки, осеяни с бродирани възглавници, ограждаха една огромна камина с красиво каменно огнище и с дървена облицовка от дъб. Столове с високи облегалки, тапицирани на червени и черни карета, бяха наредени величествено пред прозорците със силно надиплени пердета. Семейни снимки в старинни рамки бяха грижливо подредени върху табла. Единствената художествена творба в стаята бе един примитивен пейзаж, нарисуван от майката на Диъдри.

В контраст с тази стая, всекидневната, трапезарията, салонът, солариумът, дори входното антре бяха дотолкова съвършени, като че ли казваха гледай, но не пипай. Ценни антики и скъпи художествени произведения изпълваха обширни пространства, измежду които бяха разположени изящни мебели. На всеки предмет бе поставен внимателно знак за автентичност, всичко бе поставено на точно определени места. Това бе витрината на Диъдри. Къщата бе внушителна; Търк не отричаше това, но в редките случаи, когато го питаха за мнението му, отговорът му бе неуместен: Това е едно хубаво място за посещение.

Той свали вечерното си сако и развърза папийонката си, метна ги на най-близкия стол и си наля бренди. Очите му пареха от умората и от дима на пурата, а челюстта му го болеше от усилието да се усмихва на хора, които малко се интересуваха от него. Беше дълъг ден и още по-дълга нощ. Като се отпусна на един от диваните, той затвори очи, почивайки и чувствайки топлината на огъня, оставяйки брендито да упои тялото му.

— Какво невероятно парти!

Диъдри Конлън влезе в стаята с триумфираща усмивка, с нефритено зелена рокля, полюшкваща се около краката й, и със зачервено от възбуда лице. Високото й стройно тяло застана в очертанията на вратата и широкият портал подчерта благородството на стойката й. На шията й блестеше огърлица от диаманти, но този блясък бледнееше пред искрящите й очи, докато размахваше във въздуха пачка чекове и четеше сумите една по една.

— Половин милион гущера само за една вечер! Каква придобивка!

Търк подсвирна с възхищение и поздрави жена си с чашата бренди.

Диъдри прие комплимента с високомерна усмивка. После с пренебрежително размахване на чековете каза:

— Не бъди такъв грубиян, скъпи! Сякаш това е ограбване.

Търк се засмя.

— А как точно би го нарекла ти, като каниш четиридесет души в дома си с ясното намерение да ги оскубеш?

Диъдри седна на дивана срещу него, изу обувките си, разтърка ходилата си и раздвижи пръстите си, за да подобри кръвообращението.

— Аз го наричам благотворителност — каза тя. Тонът й бе равен, изражението й — замислено, като че ли въпросът му, дори присъствието му, бе някакво натрапване.

Търк вероятно бе свикнал с нейната склонност към покровителствуване, но не беше мъж, който приема да бъде отрязан лесно. Всеки път, когато това се случваше, без значение колко лека бе подигравката, автоматичният му отговор бе неговото отмъщение.

— Бавно развиващите се деца. Непривилегированите. Хората с трудно положение. Към тях трябва да проявяваш милосърдие.

Гласът му изискваше тя да внимава.

— Ами какво ще кажеш за уморените и за бедните? Струпаните маси, които копнеят да бъдат свободни? — тя все още отказваше да го погледне.

— Какво за тях? — настоя той.

— Скъпи ми Търк — Диъдри най-после склони да премести поглед от краката си към съпруга си, — тази вечер ние спечелихме значителна сума пари за Музея на съвременното изкуство в Уестчестър. Според правителството на Съединените щати това е легитимна, освободена от такси благотворителност.

— Според мен това е упражнение по аристократическо угаждане!

Диъдри сви рамене, първоначалната й жизнерадост бе заменена с раздразнение.

— Ти си или тесногръд и определено свадлив, или демонстрираш смущаваща липса на класа.

— Не съм нито едното, нито другото — измърмори Търк, като зае престорено положение на отбрана. — Единственото, което искам да подчертая, е, че ако продължаваме да полагаме тези усилия, то трябва да ги насочим към кауза, която наистина си струва.

Диъдри махна диамантената си огърлица, постави я на масичката зад нея и се обърна към Търк с въздишка.

— Музеите си струват. Там са събрани красота и култура, които, мой скъпоценни варварино, подхранват душата и обогатяват духа.

— Единственото нещо, което тези дарения подхранват, е надутото его на богатите.

— Не бъди такъв сноб — озъби се Диъдри.

— Тогава не бъди наивна. Пациентите, които са неизлечимо болни от рак, и сираците не прекарват съботите си, като се размотават около музеите и обсъждат гения на Пикасо!

— Няма да ти навреди, ако прекараш една събота в някой музей — намуси се тя. — Може да ти подобри разсъдъка.

Търк се подсмихна и седна по-напред на кушетката, като се облегна на ръцете си и я погледна.

— Ти не се омъжи за мен заради ума ми, откъде е тогава тази внезапна загриженост за доброто му състояние?

Лицето на Диъдри възприе изражение на изключително търпение, но Търк долови веселото пламъче в очите й.

— Не разбирам защо вдигаш такъв ненужен шум за тази вечер — каза тя. — Така и така нямаше нищо по-добро предвид.

Очите на Търк се разшириха невярващо.

— Ти си невероятна! Не си ли спомняш твърде разгорещения разговор, който водихме преди твоите гости да пристигнат? Казах ти, че има сериозна криза в списанието и че съм под голямо напрежение. Казах ти, че трябва да работя вечерта!

— Имах нужда ти да си с мен.

— А твоите нужди винаги са преди другите, нали?

Диъдри се извърна, но преди да го направи, на Търк му се стори, че сянка на обида премина по лицето й. Тъкмо се канеше да каже нещо, но тя го изпревари.

— Ще пренебрегна твоя сарказъм и ще ти позволя да ми налееш едно бренди.

Моментната мекота бе изчезнала.

Търк стана и отиде до малкото барче в ъгъла. В това време погледът на Диъдри го следваше, изучаваше го, наблюдаваше го и мислено го сравняваше с другите мъже, които бяха забавлявали тази вечер. Съпрузите на приятелките й бяха всички сухи и дълги като върлина, с усмивки, изгладени като панталоните им. До тях Търк изглеждаше невъздържан и агресивен, говорът му понякога бе нахакан. Дори вълнистата му, като твърд карамел коса изглеждаше непокорна. Другите мъже бяха приятни, но предсказуеми, и в края на краищата това ги правеше скучни. Търк си имаше своите грешки, и Диъдри можеше да назове всяка от тях с прецизността на катехизис, но Търк никога не бе предвидим. И никога скучен.

Той връчи на Диъдри брендито й и седна на ръба на масичката за кафе до нея. Беше късно и въпреки че се чувстваше объркан и изтощен, тя бе все така прекрасна и издокарана, каквато бе в началото на вечерта. Дългата й права руса коса все още бе запазила свежия си блясък; кремавият цвят на кожата на лицето й все още носеше бледността на пудрата й. Някакво омайващо ухание се носеше около нея, като парфюмиран ореол, и тъкмо тогава Търк си помисли, че тя изглежда необичайно нежна и уязвима. Отпуснатата й поза караше плата на роклята й да пада на гънки и да обгръща тялото й, като подчертаваше пълнотата на гърдите й и тънката й талия. Тяхната връзка бе сложна, често антагонистична, но независимо от това какво друго съществуваше между тях, Търк винаги намираше Диъдри за изключително чувствена жена. Тази вечер не бе изключение.

— Зная, че ненавиждаш този начин на действие — каза тя, напълно осъзнаваща близостта му, — но ти си страхотен, когато става въпрос за събиране на по-големи дарения. Бях отписала Елис Андерсън, но ти го убеди за петдесет хиляди. Как, за Бога, успя да го направиш?

Ръката на Търк започна да се плъзга по крака й, като повдигаше роклята над прасците й.

— Просто пуснах в действие цялата сила на ирландския ми чар. Повечето хора ме намират за неотразим. Присъстващите се изключват, разбира се.

Диъдри не можеше да реши дали блясъкът в очите му бе от смях или от желание. В интерес на истината, не я интересуваше, докато ръката му продължаваше да я гали. Тогава тя си позволи миг на разсъждения. Той беше прав. Беше наистина чаровен. Ласкаеше жените и впечатляваше мъжете, като ги завладяваше с остроумието си. Той нямаше никога да признае, но тази вечер бе направил специално усилие, в нейна част. И тя никога нямаше да си признае, но му бе благодарна.

— Очевидно хората, които те намират за неотразим, не те познават толкова добре, колкото те познавам аз — измърка тя вместо това.

— И какво е това, което знаеш, а масовата публика не знае?

Носът на Търк се зарови в деколтето на роклята й и устните му потърсиха топлината на плътта й.

Диъдри усети мъркане от задоволство да се надига в гърлото й, но незабавно го потисна.

— Знам, че си фалшив.

Тя се извърна леко, като приближи устата му до гърдите си.

— В какъв смисъл?

Тя чу дрезгавината на гласа му и почувства езика му върху кожата си. За момент се позабавлява с идеята да не казва нищо повече, и просто да се отпусне, но веднага щом я споходи тази мисъл, тя я отхвърли. Това не бе начинът, по който стояха нещата при тях. Целувки. Докосване. Милване. Това бе прекалено нежно, прекалено меко за Конлън. За него ожулването бе същността на страстта, а спорът бе най-стимулиращия метод на любовната игра.

— От една страна, ти обичаш да се смесваш с богатите, да говориш като банкер и да обсъждаш странични дейности. Това е толкова различно от твоя уличен разговор.

Търк не отговори, а само протегна ръка зад нея да намери ципа на роклята й. Бавно го смъкна до долу.

— От друга страна — продължи тя, — ако „Жоли“ е толкова под угроза, както постоянно натякваш, защо никога не го обсъждаш с приятелките ми? Те могат да го намерят за забавно.

Търк бе започнал да разкопчава ризата си, но спря и нарастващ гняв обузда желанието му.

— Мисля, че ти не обсъждаш изпитанията и несгодите на „Жоли“ — продължи Диъдри, — защото дори и ти знаеш, че в реалния свят съдбата на едно незначително модно списание е абсолютно маловажна.

Търк се наведе напред, а очите му я пронизваха.

— За мен тя е важна.

— Защо?

— Защото е и моя? Защото не твоите пари ми дадоха работата и защото там никой не дава пет пари за това, че аз съм зет на Паркър Уолинг, или съпруг на Диъдри Уолинг. Аз съм Търк Конлън, и това е достатъчно добро за тях!

Диъдри стана бавно, като притисна роклята към себе си и приближи лицето си по-близо до неговото.

— В моя свят, скъпи, достатъчно добър е просто едно оправдание, че не си най-добрият.

— В моя свят аз съм най-добрият! — кресна той. Лицето му бе зачервено, а устата му — скована. — Но ти не би могла да знаеш това, защото никога не си намерила време да разбереш какво правя или какво искам.

Сините очи на Диъдри се вторачиха в него, но устата й се изви нагоре.

— Грешиш. Още от минутата, в която се срещнахме, Търк Конлън, бе твърде ясно, че и двамата искаме едно и също нещо.

Тя се наведе напред и обви ръце около врата му, като остави роклята да се плъзне до кръста й. Когато го притегли към себе си и той почувства голото й тяло, опряно на гърдите му, Търк изпита познатото усещане, че се предава. Опита се да й се съпротивлява, но само за миг. Въпреки че го отричаше яростно и пред себе си, и пред нея, тя имаше право. Той я бе пожелал още от деня, когато я срещна. Желаеше я и сега.

 

 

Диъдри Ейнсли Уолинг бе най-важното листо от едно прочуто фамилно дърво. Баща й бе Паркър Уолинг, заклет капиталист, който бе успял да превърне фамилните имения във впечатляваща империя от недвижими имоти. Дори неговите клеветници признаваха, че той притежава вродена способност за откриване на богатства, за подушване на ценни парцели земя с точността на хрътка, и после да се хвърля напред със страст, която повечето мъже пазеха за жени или за спорт. Той бе империалист, човек, който се чувства удобно, когато поема рискове, свикнал с успеха и презиращ провала.

Майката на Диъдри, Уинифред, бе важна особа от Филаделфия, крехка и загадъчна жена, чийто благ, умерен характер бе идеалната почва за агресивния й съпруг. Въпреки че семейството й бе заможно, Паркър Уолинг определено го издигна още повече, и през по-голямата част от семейния си живот, всичко, което тя правеше, бе да се стреми да угоди на съпруга си. Тя бе изтъкната домакиня, съвършена ездачка и активен член на всяка важна обществена организация от Грийнуич, Кънектикът. Бе предана на Републиканската партия, пиеше само шери и никога не задаваше въпроси на съпруга си, дори когато го чуеше да крачи в спалнята си в три часа сутринта, току-що завърнал се от похождение при някоя от неговите жени. Уини Уолинг беше религиозна жена и следователно бе в душевно равновесие. Тя си даваше сметка, че Бог с безпределната си мъдрост я наблюдава. Ако този живот не я изпълваше с щастие, това щеше да стане в следващия.

Диъдри бе наследила както фините черти на майка си, така и арогантния характер на баща си. Като дете тя се бе опитала да подражава на беззвучния глас и елегантната стойка на майка си. Вземаше уроци по пиано и по танци. Дори повърхностно се занимаваше с изкуство и с икебана, но ролята на пенсионирана жена никак не й подхождаше. Баща й бе много по-вълнуващ.

По времето, когато бе девойка, Диъдри стана протежето на Паркър Уолинг. Тя стана водач, без дори да е имала последователи. Беше разглезена, егоцентрична и твърдо убедена, че няма нищо в живота, което да не може да притежава. Манипулираше хората със същото умение, с което баща й боравеше с парите. И ако Диъдри се превърна в напаст за майка си, тя бе в същото време източник на безкрайна гордост за баща си. Единственият път, когато решителното лице на Паркър Уолинг се намръщи в знак на неодобрение, бе през деня, когато тя се омъжи за Търк Конлън. Един никой.

Търк бе най-голямото от четирите деца. Имаше двама по-малки братя, Иън и Юшон, и една сестричка — бебе, наречена Мегън. Родителите им бяха ирландски имигранти, които бяха се борили в продължение на години да поспестят малко пари заедно, за да отворят „Бар и Грил — Шамрок“ в Уудсайд, Куийнс. За тях жертвата бе нещо обичайно и успехът означаваше ежемесечно изплащане на ипотеката и нещичко за волни пожертвувания в неделя. Бащата на Търк държеше бара; майка му се занимаваше с кухнята, а Търк и братята му работеха всеки ден след училище.

Търк никога не разбра кога семейството му започна да си докарва печалба, защото Томас Конлън вярваше, че отричането възпитава характера. Докато Търк можеше да прости на баща си скъперничеството му, никога не можа да прости това, което маниакалната му стиснатост направи с майка му. Годините на невъзнаграден робски труд я бяха съсипали, като изцедиха живота от очите й и прегърбиха раменете й. Годините на отдръпване от света на Томас бяха спомогнали за една нарастваща самота. Тя запълваше вечерите си с уиски и почина, когато Търк бе на четиринадесет години.

Търк обвини баща си и си даде клетва, че ще вземе нещо повече от живота.

Един приятел го представи на Диъдри. Беше настоял Търк да го придружи на танци в клуба на родителите си в Грийнуич, като му обеща да го запознае с избраницата си. Търк откри, че не е много трудно да свали Диъдри. Тя бе красива, висока и грациозна, със студено, аристократично лице и руса коса. Ефирната й бледност порази Търк и в началото той се отнасяше с нея като с порцеланова кукла. После успя да опознае истинската Диъдри Уолинг. Под общителния й характер се криеше ненаситна страст, желание, което го изкара извън релси. Той я бе срещнал по времето, когато хубавите момичета мечтаеха само за секс. Бе изцяло озадачен, когато на третата среща тя го покани да пийне нещо в апартамента й.

Беше късно, когато пристигнаха. Тя му сипа коняк и изчезна, като се върна в стаята гола и нетърпелива. От онази нощ нататък тяхната връзка бе интензивно, ненаситно сексуална.

И така, въпреки сълзите на майка й и яростните протести на баща й, Диъдри Ейнсли Уолинг стана жена на Търкъл Майкъл Конлън.

 

 

Търк почака докато се убеди, че Диъдри спи непробудно, преди да извади ламаринената кутия от едно заключено чекмедже. Широкият му гръден кош се повдигаше и отпускаше, а дишането му бе учестено. За момент си помисли, че чува Диъдри в хола. Сграби ръба на бюрото, затвори очи и се ослуша. Щом се увери, че тя е в леглото си, отвори кутията и прегледа набързо купчината фишове. След това написа няколко имена и номера върху лист хартия, върна кутията в скривалището й и заключи отново чекмеджето. Тънки струйки пот се спуснаха по лицето му.

Като се опита да успокои нервите си, Търк си помисли още колко време ще може да издържи на това напрежение. Щеше да е хубаво, помисли си той, ако можеше да се довери на Диъдри и да сподели страховете си с нея, но бракът им не беше такъв. Диъдри не бе такъв тип жена и той донякъде знаеше, че не може да я обвинява за това. Тя бе такава, каквато е, и той бе такъв, какъвто си е. Неговата ненаситност бе успяла да я спечели. Скъперничеството му бе приело подаръците й, знаейки, че са свързани с емоционални струни. Той я бе очаровал по свой начин в брака. Ако имаше намерение да съсипе себе си, като се опита да се измъкне, нямаше кого друг да обвинява, освен себе си.