Дорис Мортман
Кръгове (19)

Глава деветнадесета

Бе едва началото на ноември, но както толкова много други улици в Бейон, „Авеню Е“ беше вече осветена от блещукащите светлинки за Коледа. Къщите, окичени с разноцветни крушки, озаряваха вечерното небе с подобни на скъпоценни камъни очертания. Почти от всеки покрив Дядо Коледа махаше с ръка за поздрав на минувачите. Предните тревни площи бяха украсени с гирлянди и фигурки от сцени, представящи рождеството на Христос. И отвън на всяка къща пръснатите из града вечнозелени растения избухваха в електрическа феерия.

Бейон бе град на работническата класа. Доходите му на глава от населението бяха умерени, с изключение на тези, които заемаха големите къщи във викториански стил, граничещи с парка, а водачеството му придобиваше формата на една патриаршия, поделена от Демократическата партия и местните отци на църквата. Това бе град на имигранти — поляци, чехи, литовци и украинци, със значителен брой евреи, ирландци и италианци, които изпълваха улиците и претъпкваха училищата. Строги енорийски граници разделяха едно съседство от друго. Само на главните търговски артерии различните групи си блъскаха раменете в навалицата. Там месарниците обявяваха своите пристрастия към отговарящи на еврейските религиозни изисквания телешки черен дроб, или излагаха други колбаси. И всички, от магазините за обувки до универсалните центрове за мебели, разкриваха принадлежността на собствениците си с поставени пред входовете тенти с изписани разноцветни имена.

Докато Дейвид прекарваше колата си по познатите улици, Дженифър балансираше между отминалото нетърпение да избяга от тази заобикаляща я действителност, със сегашното си очакване от завръщането в дома на детството си. По време на пътуването, по настояване на Дженифър, Дейвид говори сам, като я подсигури с жив образ на петте години, които той и Сара бяха прекарали в Израел. Дженифър го подтикваше да разказва подробности, особено за децата и за работата си, и Дейвид я захранваше с историйки. Дженифър знаеше, че той си ги нагласяше, като разкриваше онези, които според него щяха да я развеселят или да я осведомят, и пропускаше тези, които биха могли да й дадат повод за безпокойство.

Когато Дейвид я попита за нея, Дженифър откри, че има изненадващо малко за казване. След като бе взела решение да заобиколи всичко свързано със сегашното състояние на брака й, тя се съсредоточи върху загадката около „Жоли“. Докато разговаряше за плъзгащите се надолу цифри и възможните заговори, бе поразена от фалшивия тембър на гласа си и повърхностния си разказ. Пет години от живота й бяха сведени до съдбата на едно списание и дори за нейното ухо това звучеше като посредствен коментар.

Ето ни, мислеше си тя, сестра и брат, родени от едни и същи родители, подложени на същите лишения и невнимание, и все пак Дейвид бе успял да превърне отрицателните последици от детството си в положителни задължения на възрастен човек. Той се обръщаше към живота като че ли бе наполовина пълна чаша, уверен, че животът ще го възнагради с бокал, искрящ от успехи.

За разлика от него, чашата на Дженифър бе наполовина празна. Тя все още трепваше от ранното ужилване от отричането и изолацията, все още се чувстваше наказана от обстоятелствата. Беше въвлечена в битка със себе си преди много време и търсеше победа във формата на успех.

Докато караха покрай къщите на приятелите й от университета, тя осъзна, че докато те сега ходеха с големите си автомобили до супермаркетите и наглежданите от майките сборища на хлапашки бойскаутски групи, тя дружеше със знаменитости и пристигаше на елегантни партита в лимузини с шофьори. Знаеше, че бе победила. Имаше слава и пари, и положение, но това бе само скъпа опаковка на един празен пакет.

Дженифър се вторачи в брат си. Той имаше същото минало, без злополуката, но изглежда това не го преследваше както нея. Изведнъж тя отново се почувства като дете, което гледаше към Дейвид за пример и напътствия, а може би дори за утеха. Той бе винаги на нейно разположение и отново се беше върнал — и толкова по-спешна бе нуждата да й разкаже някоя история преди заспиване с щастлив край, за да облекчи болката й.

Този път, обаче, тя се страхуваше, че нейната история е твърде сложна, за да има щастливо развитие, а болките й — твърде дълбоки, за да бъдат излекувани с обикновено лекарство.

— Джен. Мисля, че трябваше да изчистим въздуха между нас — Дейвид не преставаше да следи пътя, но ръката му се протегна през седалката към Дженифър. — Знам, че установихме мир по пощата, но бих искал да подпечатам пакта с извинение лице в лице.

Когато Дженифър бе обявила, че няма да се омъжи за Джош, семейството й се противопостави в един глас. Особено Дейвид. Той я обвини в лекомислие, в отхвърляне на приятеля му, на основата на изопачени мечти и разменили мястото си ценности. След сватбата й с Чарлз бе отказал да приветства с добре дошъл баджанака си в семейството. Дженифър бе поискала от Дейвид да промени отношението си, като го предупреди, че ако продължава да критикува живота й, няма да бъде част от него. Не си говореха в продължение на три години.

Дженифър също си бе мислила, че е редно да има извинения, но й липсваше смелостта да повдигне въпроса. Напоследък й липсваше смелост за много неща.

— Аз не бях в правото си да отправям предизвикателства за връзката ти с Чарлз — изговарянето на истинското име на Чарлз от страна на Дейвид не остана незабелязано от Дженифър. — Ти имаше пълното право да решиш с кого искаш да прекараш останалата част от живота си.

Каква ирония, помисли си Дженифър, Дейвид да благославя един брак, който вече не съществуваше.

— Предполагам, че си го възприела много лично — продължи Дейвид, без да забелязва затруднението на Дженифър. — Аз приех отказа ти от Джош като отказ от мен самия.

— Това нямаше нищо общо с теб — промълви тя, като забеляза, че по някакъв начин, то нямаше нищо общо и с Джош.

— Знам това сега — една срамежлива усмивка се появи на устата на Дейвид. — Винаги си бях мислил за Джош и за мен като за някакъв екип, както и винаги си бях мислил за Джош и за теб като една двойка. Очаквах, че и ти ще го виждаш по същия начин. Ти не го направи и аз съжалявам. Само исках нещо, което щеше да те направи щастлива.

Дженифър не можеше да го погледне. Страхуваше се, че ако го стори, той щеше да прочете истината в очите й. Чарлз не я бе направил щастлива. И Джош вече нямаше желание да опита.

Преди да може да се поддаде на импулса да разкаже на Дейвид какво се бе случило, колата му спря пред малката сива къща. Моментът бе отминал и по някакъв странен начин Дженифър се почувства облекчена. Щеше да има въпроси, а тя все още нямаше отговорите.

Дейвид взе ръката й и я поведе към предните стъпала. В това време острият аромат от сготвеното от Роуз месо се понесе по улицата. И двамата се усмихнаха. Без да продумат, знаеха, че вратата ще се отвори, преди да натиснат звънеца.

В мига, когато пристъпиха вътре, Дженифър се намери притисната в пълни със сълзи прегръдки и сърдечни поздравления. Роуз подскачаше от единия към другия, докато Марти прегърна с ръка сина си. Дженифър отиде направо към Сара, притисна я до себе си, после я задържа на една ръка разстояние и отново я прегърна. Като стоеше така и чувстваше как я обгръща топлината на Сара, Дженифър осъзна колко много й беше липсвала. Другите жени в живота на Дженифър бяха бизнес сътруднички, хора, пред които Дженифър разкриваше само част от себе си. Сара познаваше цялата Дженифър — нейната история, мечтите й, чувствата й на немощ, недостатъците й. Тя бе ведра, грижовна жена и Дженифър я поздрави със завръщането вкъщи с почти себичен ентусиазъм.

Някъде между никога няма да повярваш… и почакай, докато чуеш за…, Ейса и Лия бутнаха майка си настрани и настояваха да получат обичта на леля си.

Лия беше сега на девет, а Ейса на седем. Лия имаше дълга тъмна коса и големи кафяви очи като баща си. Тялото й бе стройно, с дълги крака и беше лесно да се види, че ще стане красива млада жена. Ейса бе по-светла, палава и все още бронзова от слънцето.

Дженифър ги прегърна, позволи им да я повлекат след себе си, докато накрая падна върху кушетката, смеейки се. И двете се състезаваха за вниманието й, рецитираха поеми на староеврейски, броиха й до сто на арабски, разказваха й приказки за героични приключения и я въвлякоха в заплетени народни танци, което доведе до това, че тя започна да се препъва в собствените си крака. В края на импровизирания им рецитал Дженифър възнагради всяка от тях с по една чанта за пазаруване, пълна с подаръци. Най-накрая те седнаха сред купчини от шумоляща хартия и разпръснати панделки, и двете сгушени в скута на Дженифър.

Останалите възрастни също се бяха настанили, Сара в един от фалшивите френски столове на Роуз, Дейвид на кушетката с Дженифър и децата, а Марти на тапицирания със златен брокат клубен стол. Само Роуз отказа да се отпусне. Тя се суетеше из стаята, отиваше от единия до другия с поднос от накълцан дроб и соленки, като караше Марти да стане и да донесе питиетата, и се усмихваше непрекъснато.

След като бе събрала семейството си след една толкова проточила се раздяла, това бе повод за юбилей и, за да почете този случай, Роуз си бе взела цял почивен ден, нещо, което бе правила само три пъти преди: за погребението на президента Кенеди и за сватбите на двете си деца. Тя бе придала пухкав вид на възглавниците, бе напълнила чинийките със сладки, излъскала бе сребърните прибори, а и сготвила толкова блюда колкото тенджери и тигани имаше. Масата бе подредена с добър порцелан, ценните кристални винени чаши, които Дейвид и Сара бяха изпратили за юбилея на родителите си преди две години. Дори наредените изкуствени цветя, които обикновено заемаха средата на масата, бяха отстъпили мястото си на ваза със свежи розови карамфили. Отдавна къщата не беше се напълвала така. Напълни се тази вечер, както и сърцето й.

Дълбока близост изпълваше къщата на „Дванадесета улица“ и човекът, който усещаше това най-силно, бе Дженифър. Сред тези претрупани стаи имаше топлина и сигурност. Имаше също честност и искрени чувства, смях и любов, нежност и подкрепа. Всичко бе част от кръвта, която възстановяваше отново връзките си, и Дженифър копнееше да се потопи в нея, да я сграбчи и да я притисне до себе си, докато се прелее в тялото й и я излекува от ужасната самота в душата й. Но тя бе дошла за това събиране, придружена от една лъжа и обременена с вина. Въпреки че бе склонна да признае, че тя и Чарлз са разделени, и да приеме техния уют и съвет, познатите й задръжки я държаха като затворник на собствената си гордост.

За семейство Шелдън бе навик всички да говорят в един глас и нивото на децибелите бе достатъчно високо, за да заглуши звънеца на входа. Когато Джош и децата му нахълтаха в стаята, присъствието им бе пълна изненада за всички, с изключение на Роуз. Дейвид скочи от мястото си, за да посрещне приятеля си. Рейчъл и Скоти приеха бързите прегръдки и целувки от възрастните и после щедро обсипаха с цялото си внимание Ейса и Лия.

Само Дженифър се бе отдръпнала назад.

Тя наблюдаваше как Джош, Сара и Дейвид се бяха уловили и избърсваха един на друг сълзите от очите. Роуз и Марти също се спуснаха към Джош, а Дженифър чакаше все още. Имаше нужда от време да подреди чувствата си. Това бе първия път, когато го виждаше след онази ужасна нощ преди почти една седмица. Всяко нервно окончание трептеше, докато ядът се смесваше с предчувствието и копнежът докосваше ръце с въздържаността. Една минута тя се тревожеше, че той може да я пренебрегне, а следващата — че няма да я пренебрегне.

Внезапно тя бе доволна от всички, които ги разделяха и ги предпазваха от това да се докоснат или да си говорят. Нямаше да има никакви лични моменти да преработят спора си. Това бе нощта на Дейвид и Сара, така че Джош щеше да маскира каквото и да чувстваше в добри маниери и приятно бъбрене.

Дженифър само се надяваше, че и тя ще направи същото.

Когато той се доближи до нея, тя се помоли някое изчервяване да не я издаде.

— Старите касапи изглеждат добре, не мислиш ли? — Джош извърна поглед преди тя да може да отговори, преди да може да прочете нещо в очите му. — Той не изглежда зле за момче, което е пилотирало четирицилиндрови камили.

— Петцилиндрови — отвърна Дейвид с тон на лека обида. — С нагаждащи се гърбици.

Върховете на пръстите на Дженифър докоснаха ръба на сакото от туид на Джош, докато той се върна малко назад към Дейвид и Сара. Тя си помисли, че той спря за секунда, но сега двамата с Дейвид се присмиваха един на друг с нежната сърдитост на приятели за цял живот. Те изглежда бяха забравили за нейното съществуване и тя отново се почувства изолирана. Оттегли се към кухнята.

— Не ми каза, че си поканила Джош — подхвърли на майка си.

— Не ме попита — Роуз продължи да полива с масло пуйката, като потупваше златистата птица с дървена лъжица.

— Мислех, че това ще бъде семейна вечеря.

— Тя е семейна, а той е член на семейството — Роуз отвори фурната, за да провери как се пече пудингът й от юфка. — Освен това, каква е разликата?

— Няма разлика. Бях просто изненадана, това е всичко.

Роуз погледна внимателно дъщеря си. Тя се мотаеше с плодовата салата, като че ли бе тест за интелигентност, като слагаше лъжички във всички малки стъклени купички. Брадичката й бе неподвижна, а очите й — безжизнени. Роуз отдавна се бе научила да не нахълтва със сила в личния живот на Дженифър, но тя бе майка и загрижеността й бе част от нейната работа.

— Обадих се на Джош, когато ти каза, че Чарлз е твърде болен, за да дойде — обясни Роуз. — Знаеш колко мразя да имам полузапълнена маса. Как се чувства Чарлз?

— Това е просто една обикновена простуда, майко. Не го раздувай чак толкова. Ще се оправи.

— Ще изпратя малко супа да я занесеш вкъщи. Малко еврейски пеницилин ще го изправи на крака и ще стане като нов.

— Няма да мъкна пилешка супа вкъщи в някаква си пропускаща пластмасова купа!

— Просто предлагам. Не е необходимо да ми мелиш сол на главата.

Роуз извади пуйката от фурната и я постави на масата.

Дженифър съжали за избухването си. Целуна майка си по бузата.

— Съжалявам, мамо. Не исках да се заяждам, но напоследък съм подложена на голямо напрежение със списанието, с партито и с всичко.

Роуз я потупа по рамото и Дженифър се върна да сипва плодовата салата. Нито за миг Роуз не повярва, че раздразнителността на Дженифър има нещо общо с работата. Дженифър процъфтяваше сред напрежение. Винаги го беше правила. Не, този път имаше нещо друго, нещо по-дълбоко. Роуз никога не се беше намесвала в интимния живот на дъщеря си. Сега се чудеше дали не е време да наруши това неписано споразумение.

От известно време Роуз подозираше, че бракът на дъщеря й е в беда, но не бе казала нищо. Част от нея се терзаеше при мисълта за евентуален развод, но друга част от Роуз бе доволна. Ако я питаха нея, тя щеше да признае факта, че никога истински не бе одобрявала Чарлз като подходящ съпруг за Дженифър. Преди всичко, Чарлз не беше евреин. Роуз се придържаше твърде много към традициите, за да не я тревожи една такава разлика в религиите. На второ място неговото аристократично поведение се сблъскваше с пролетарската й откритост. И трето, Роуз никога не бе вярвала, че Дженифър обича истински Чарлз. В мислите на Роуз Дженифър винаги бе принадлежала на Джош, и ако през трагичната верига от събития те имаха шанса да прередактират живота си, нека бъде така. За Роуз всичко това имаше смисъл. Джош имаше нужда от жена и майка за децата му. Дженифър имаше нужда от семейство. Имаше нужда да почувства как семейният кръг я подхранва и я защитава. Тя нямаше такъв. Не това желаеше Роуз за единствената си дъщеря.

— Ще ядем ли по някое време през следващия век? — Дейвид напъха главата си в кухнята, като се държеше за стомаха, като че ли смъртта бе съвсем близо.

— Искаш да ядеш ли? — попита Роуз. — Грабвай един поднос.

Вечерята бе чудесна и всеки се тъпчеше с месо, пуйка, шницели, различни зеленчуци и неизбежните туршия и ръжен хляб. Дженифър седна между племенника и племенницата си, като отрязваше месо, мажеше хляба с масло и се наслаждаваше на ролята си на леля Джени.

Дейвид и Сара забавляваха всички с най-хумористичната страна от престоя им в Израел, като разказваха история след история от живота им в далечната страна. Дженифър би искала да си запише на лента проявите им и да ги прослуша отново, когато умът й е по-бистър и духът й — по-приповдигнат. Въпреки че се опита да участва, обикновеното й остроумие бе притъпено от присъствието на Джош. Чувстваше се като затворник, принуден да вечеря с палачите си, който трябва да внимава да не възбуди подозрение и да не предизвика разпит. По време на вечерята избягваше да поглежда към някого, с изключение на децата.

След вечеря, когато децата се установиха на лагер в спалнята на Роуз, Дженифър се оказа седнала до Джош. За щастие той и Дейвид обсъждаха политическата структура в Близкия изток, а Сара обясняваше работата си в американското посолство на Марти, така че никой не забеляза как Дженифър се сви в един ъгъл.

Никой, с изключение на Роуз. Когато мина покрай стола на Дейвид, тя кимна с глава по посока на Дженифър.

Не дотам тънкия намек на Роуз не беше необходим. През цялата вечер Дейвид бе забелязал нехарактерното за нея, сериозно настроение на Дженифър. Тогава, когато бе очаквал от нея да се смее, тя като че ли едва се насилваше да се усмихне, а становища, които нормално биха предизвикали опровержение или спорове, биваха посрещани с пасивно мълчание. Настроението й бе по-добро на идване, но сега Дейвид осъзна, че въобще не я бе попитал за състоянието на здравето на Чарлз. Нещо повече, по време на вечерята никой не бе споменал името на Чарлз нито пък я бе запитал за отсъствието му. Възможно бе Дженифър да се е почувствала пренебрегната.

Дейвид застана с лице срещу кушетката, където седеше Дженифър, така, че да може да наблюдава по-внимателно сестра си. Докато я изучаваше, той забеляза колко по-отпусната бе със Сара, дори с Марти и Роуз, и когато той й заговори, тя отговаряше топло. Колкото по-дълго гледаше, толкова по-очевидно ставаше, че именно Джош предизвиква матовата сивота, която периодично замъгляваше очите й и караше устните й да застиват в измъчена усмивка. Всеки път, когато Джош погледнеше към Дженифър или я заговаряше, лицето й ставаше сурово, а гласът й — някак обтегнат.

Имаше нещо друго, което караше Дейвид да бъде угрижен. Раменете й бяха упорито наклонени, а широките й бадемови очи понякога премигваха с милисекунда по-дълго. За нетренираните тези действия може би бяха без значение, но за Дейвид бяга сигнали. Очите му се присвиха, докато наблюдаваше ръцете й. Разбира се, пръстите й бяха стегнати в юмрук. Не много стегнат, но от време на време ноктите й одраскваха дланите. Тя изпитваше болки в гърба, и той знаеше много добре, че тези спазми бяха резултат от изключителен стрес. Като лекар, той искаше да й предпише почивка от онова, което бе причинило болката й. Като брат копнееше да я обгърне с ръце и да успокои страданието й. Не можеше да й иска обяснения, нито пък имаше правото да любопитства. Но това не значеше, че не може да наблюдава.

Около полунощ Марти се извини. Събиране или не, след четири часа фурните на пекарницата трябваше да бъдат включени. Неговото излизане накара Роуз да се разбърза да свърши с чиниите и напомни на Сара и Дейвид да проверят децата. Дженифър и Джош изведнъж останаха сами, заобиколени от неудобна тишина.

Джош, който обикновено бе толкова непринуден, се бореше да намери правилните думи. Всичко, което му идваше наум, се запираше на устните му. Видя болката в очите на Дженифър. Имаше чувството, че той я бе поставил там. Смяташе, че именно той е причина за бледото й лице, че той го бе оградил с разочарование и го бе набраздил от болка.

Не знаеше за Чарлз.

— Джени, моля те. Не ме изключвай така. Говори ми — ръката му се протегна и погали бузата й, но тя се отдръпна и се оттегли дори по-нататък върху кушетката.

— Няма нищо за говорене — Дженифър знаеше, че това не е вярно. Искаше да плаче и да я държат. Да се изповяда и да бъде опростена. Да залитне и да бъде хваната. Но не можеше да се насили да направи каквото и да е.

— Аз те нараних — продължи Джош, като му се прииска да бе казал аз те обичам вместо това.

— Ще се справя.

— Мога ли да те откарам вкъщи?

— Ще взема колата на Дейвид — тя говореше меко, но й се искаше да изкрещи. Защо не ме отведе вкъщи миналия вторник вечерта? Защо не ме отведе със себе си и не ме люби и не ме защити от това да науча истината за Чарлз? Сега ще трябва да се изправя пред провала на брака си и моите собствени провали като жена. Исках двамата с теб да споделяме любовта и щастието, но ти отказа. Няма да споделям срама и затрудненията си с теб…

— Говорих с Елиз де Марко оня ден за създаването на нова марка — деловият тон на Дженифър го сряза. — Доколко сериозно искаш да подкрепиш Елиз в една нова дейност?

— Не искам да говоря за Елиз или за бизнес.

— Но аз искам — гласът й бе хладен, и все пак тя копнееше да го попита доколко сериозно гледа на Елиз. Ако я обичаше. И защо правилата бяха различни за Елиз. — Искаш ли да я подкрепиш?

— Мислех, че тя не иска да се занимава с търговия на едро. Винаги е казвала, че предпочита да прави единични бройки за бутика си.

Очите на Дженифър пронизваха Джош, като изпращаха съобщения, които той не бе в състояние да дешифрира.

— Техният бутик. Елиз притежава този магазин заедно с мъжа си.

Лицето на Джош пребледня. Внезапно той помисли, че разбра хладната дистанция, която поддържаше Дженифър от него. Тя се почувства измамена. Помисли, че той я беше излъгал.

— Не знаех. Трябва да ми повярваш, Джени. Нямах представа, че Елиз е омъжена.

— Няма значение дали си знаел или не — гласът на Дженифър бе леден. — Интересувам се само дали ще подкрепиш или не тази нова дейност.

Нямаше признак, че му бе повярвала. Нито една-единствена следа на мекота не се появи на устата й. Хвърли му чуплив, непрощаващ поглед.

— Ще говоря с адвоката си и ще подготвя документите във възможно най-краткия срок — гласът на Джош бе приглушен от поражението.

Дейвид бе застанал на извивката на тъмната стълба и слушаше. Чувстваше се отново като момче, което копнее за връзка. Но възрастните не говореха с болка в гласа и не криеха чувствата си зад дървени монолози като двамата души във всекидневната на родителите му. Дейвид, когото го болеше за Джош и Дженифър, умираше да се втурне в стаята и да ги принуди да се прегърнат, но се сви в сенките, докато се увери, че разговорът свърши и тогава се присъедини към сестра си и към най-добрия си приятел. Сара се завърна, след малко и Роуз, но партито беше свършило. И все още никой не бе споменал Чарлз.