Дорис Мортман
Кръгове (28)

Глава двадесет и осма

Дженифър взе баща си от къщи и двамата мълчаливо поеха с колата към центъра на града. Минаваше пет часът и движението бе много натоварено. Цените за паркиране се бяха вдигнали. Освен нормалното струпване на хора в края на деня, започваха и редовните януарски разпродажби, така че Бейон се бе превърнал в гигантски карнавал. По уличните лампи и противопожарни помпи бяха завързани балони. Знаменца от крепирана хартия украсяваха входните врати и тенти. Над оживената улица висяха огромни бели транспаранти, съобщаващи за целия този едноседмичен панаир. А пред всеки магазин имаше дълги маси, отрупани с какво ли не, останало от зимния сезон.

По Бродуей се блъскаха купувачи, тръгнали след работа да огледат нетърпеливо стоките с намалени цени, така че Дженифър и Марти крачеха, без да бързат нагоре по улицата, като маневрираха колкото можеха, през тълпата. От време на време се спираха да побъбрят със съседи, или да махнат на някои минувачи, но по-голямата част от енергията си изразходиха в усилия да избегнат бутането и блъскането. Търсещите евтини неща ровеха из кашона или кръжаха около закачалки с дрехи. Собствениците на магазини рекламираха стоката си с високи викове, като на някой долнопробен пазар. И на всеки няколко пресечки гърмеше и блъскаше рок, за да привлича младежи, които не си играеха да се пазарят за цените.

Докато вървяха, след като бяха паркирали колата, Дженифър си позволи да се разсее малко сред шума и цветовете, оживяващи улицата, но настроението й рязко се промени, когато стигнаха пекарницата. Мястото, където висеше табелата „Пекарница Шелдън“ бе празно. Витрината, която едно време се огъваше под тежестта на свръхизобилието от кейкове с орехи и кръгли плодови пити, бе празна. Металните рафтове, чието предназначение бе да поддържат подноси с малки кейкове и кошниците за кифли, стояха празни. В тях имаше само розови салфетки, избелели от слънцето, с надигнали се нагоре украсени краища, като върхове на ориенталски чехли.

Дженифър последва Марти в магазина и няколко минути двамата мълчаливо постояха до вратата. Всичко си беше там. Ножът — до касата; восъчната хартия, която подлагаха при тегленето, все още бе на мястото си до везните, връвта за увиване — от едната страна на щанда, а стъклата на витрината бяха излъскани и блестяха. Но всички кошчета, всички рафтове бяха празни.

Тя отиде зад щанда и прекара ръка по кошчетата, в които Роуз държеше сладките. По пръстите й полепнаха трохи и й се прииска да ги оближе, да вкуси отново от ония щастливи времена, когато пълнеше джобовете си с шоколадови пури и кръгли маслени сладки, украсени отгоре с пъстри захарни пръчици. Вместо това тя бръсна трохите настрани и се запъти към задната част, където бяха големите миксери и другите машини за обработка на тестото. Когато отвори фризера, очакваше насреща студен въздух и купища прясна разбита сметана. Лъхна я топла, спарена миризма. Тя бързо затръшна вратата.

— Защо я продаде? — попита тя, докато Марти вдигаше от пода една престилка, за да я закачи на стената.

— Без майка ти пекарницата не означава нищо за мен.

— Но това бе целият ти живот — каза Дженифър, силно учудена от своята реакция. Години наред не бе искала нищо повече от това родителите й да продадат пекарницата, а сега, когато това бе направено, тя протестираше най-много.

— Моят живот бе с майка ти — каза Марти. — Това бе просто работа.

Той се обърна и отиде до шкафа, където държеше рецептите си. Извади ги и започна да ги сортира на купчинки. Дженифър се вдигна, и седна на дългия дървен плот, който заемаше средата на стаята. Странно бе да го види толкова чист. Странна беше и тишината.

— Откъде знаеш, че ще ти хареса да живееш във Флорида?

Марти спря да нарежда книжата си и се обърна към дъщеря си.

— Какво би могло да не ми хареса? — каза той, опитвайки се да убеди себе си и нея. — Има много слънце. Братята и сестрите ми са там. Както и семейство Мандел, а и други приятели от Бейон. Може дори да започна да играя голф. Кой знае…

Дженифър долови колебанието в гласа му и й се искаше да му каже аха, виждаш ли… Искаше да го убеди да остане; да задържи пекарницата и къщата; да запази миналото си непокътнато. Но не можеше. Това бяха нейни потребности, не негови.

— Ще ми липсваш — каза тя.

— Има самолети. Ще идваш да ме видиш — той й се усмихна. Тя се опита да му се усмихне в отговор, но устните й само помръднаха. — Време е и ти да започнеш да градиш нов живот.

Дженифър погледна встрани. Беше казала на Марти за тях двамата с Чарлз преди няколко седмици, като изпусна частта за хомосексуалността на Чарлз. Закле баща си да запази всичко в тайна, с обещанието, че след време ще каже сама на Дейвид и Сара. Марти бе разочарован, но не чак толкова разстроен, колкото тя си мислеше, че ще бъде. Тя някак си усети, че той е очаквал бракът й да пропадне, и това я смути.

Пресегна се към рафта над главата си и смъкна една стара кутия от пури. В нея намери няколко смачкани платнени торби, шприцове за глазура и метално кръгче, което Марти използваше за украса на сладкишите. Върна кутията на мястото й, но задържа малкото колелце, стискайки го здраво в ръка.

— Опитваш се да съхраниш част от детството си?

Дженифър погледна баща си. Никога не беше мислила, че той е в състояние да разбере какво чувства тя. Но нали бе приемала и прозренията на Роуз за нещо, разбиращо се от само себе си.

— Предполагам — тя завъртя колелцето около пръста си. — Смешно, нали? Когато бях малка, обичах пекарницата. После всичко се промени и не исках нищо друго, освен да се махна от това място.

— И аз го мразех — Марти врътна една огромна миксерна купа около поставката й и старият механизъм изскърца. — Но това знаех да правя. Освен това, майка ти го обичаше. Казваше, че не е така, но само трябваше да я видиш зад този щанд, и веднага ти ставаше ясно.

— Но майка имаше мечти — каза Дженифър с предизвикателство в гласа си, което не разбираше. — Тя самата ми е казвала.

Марти отиде до мястото, където бе седнала Дженифър. Взе ръката й в своята и нежно я потупа.

— Разбира се, че имаше мечти. Всички имат. Двамата с нея просто не можехме да си позволим да ги следваме.

— Защото бяхте прекалено заети да изкарвате пари за Дейвид и мен.

Тя изведнъж се запита какви са били мечтите на баща й. Какво бе очаквал от живота? Защо никога не го бе питала?

— Недей да изглеждаш толкова виновна — Марти повдигна брадичката й и я погледна в очите. — Осъществяване беше и това, че гледахме как децата ни осъществяват себе си.

Дженифър не бе сигурна дали той говори истината, или се опитва да успокои съвестта й, но лицето й се проясни.

— Наистина ли? Исках да кажа, одобрявахте ли ме двамата с майка?

Марти се засмя, но тя забеляза как една капка навлажнява бузата му.

— Ти беше радост и гордост за майка си, Джени! Твоят успех й доставяше голямо удоволствие.

— Но тя изобщо не смяташе, че кариерата ми е важна. Говореше само за децата на Дейвид и Сара.

— Ейса и Лия бяха нейни внуци — каза Марти. — И, да, тя би се радвала, ако и ти имаше деца, но знаеше, че не си щастлива с Чарлз.

— Не можех да й го кажа. На никого не можех — каза тя, с пълното съзнание, че гордостта, а не липсата на слушатели я бе накарала да запази мълчание.

— Сега всичко свърши. Ти и аз трябва да започнем нов живот!

Тя го погледна, както бе седнал на високия дървен плот, и се зачуди на неговия дух и решителност. Думите му бяха пълни с надежда, но тя знаеше, че под тях се крие несигурност и не малка доза самотност.

— Ти си смел човек, татко…

— Всъщност не съм. Тук не съм щастлив, тъй че ще се опитам да намеря спокойствие някъде другаде.

Вече притъмняваше и Дженифър си помисли дали да не светне лампата, но не й се искаше да мърда. Твърде ценен бе този момент на съпреживяване, за да го наруши.

— Ти носиш със себе си толкова чудесни спомени — каза тя, като помръдна да седне по-близо до него. — Аз нямам това успокоение.

Марти я прегърна с една ръка и тя положи глава на рамото му.

— Ти си млада, Джени. Ще си създадеш нови спомени.

— Още не съм свършила със старите.

— Е, значи сме в еднакво положение — той я целуна по косата и я притисна до себе си. — И двамата трябва да се научим как да оставяме миналото зад себе си. Майка ти си замина, а аз съм тук. Така че трябва да държа миналото на мястото му и да го използвам като стъпало към бъдещето.

Дженифър се изправи и го погледна с колеблива усмивка на устните си.

— Поучаваш ме, но много тънко, нали?

Той кимна.

— Не чак толкова тънко. Нека твоите неуспехи и разочарования те поучат. Но не се превръщай в тяхна пленница.

— Майка я няма. Пекарницата е затворена, а сега пък ти се местиш. Чувствам се изоставена.

Тъгата в гласа й го трогна, връщайки мислите му назад във времето. Вместо изисканата жена, той видя пред себе си малко момиченце с рошави рижи опашчици и фланелена пижамка, стиснало мече играчки.

— Никой не те е изоставял, Джени. Всичко това е част от кръговете на живота. Трябва да се движим напред.

— Не знам дали ще мога да се справя — прошепна тя, най-вече на себе си.

Марти я хвана за раменете и настоя тя да го погледне право в очите.

— Ти си дъщеря на Роуз и Марти Шелдън — каза той. — От жилав род си, моето момиче, и независимо дали си го признаваш, или не, си борец!

— Наистина ли?

Марти я целуна по челото и се усмихна.

— Обзалагам се, че си! Просто трябва да си дадеш възможност.

Тя отново сложи главата си на рамото му, чувствайки се на сигурно място в бащината прегръдка.

— Дай възможност и на Джош — добави Марти. — Може и да е бил част от миналото ти, но е възможно да се превърне в част от бъдещето ти.

Докато стояха така в тъмнината, сгушени двамата един до друг на твърдия дървен плот, очите на Дженифър се навлажниха. Очакваше се новите собственици да пристигнат след няколко часа. Един глас на малко момиченце молеше Дженифър да ги спре, да заключи вратата и да ги накара да си отидат. Но утре рафтовете щяха да са пълни; фурната щеше да е гореща; а разбитата сметана щеше отново да се върне във фризера. Отвън щеше да бъде окачено ново име, а иззад щанда на Роуз щяха да се усмихват нови лица.

Дженифър усети как Марти се плъзна от плота и скочи на крака. Внимателно го последва сред сенките, докато излязоха отпред. Вървеше с бавна крачка и знаеше, че това е, защото не иска да си тръгне. Целият й живот бе свързан с този магазин. Когато го обичаше, той бе едно убежище. Когато го мразеше, той бе станал фокус, около който градеше живота си. Която и да беше, каквато и да бе станала, всичко бе започнало оттук.

Марти отвори вратата, за да излязат и после я затвори.

— Е — каза той, — това е. Кажи довиждане, Дженифър.

Той превъртя ключа и звукът отекна в ушите й.

— Кажи довиждане, Дженифър — повтори тя.