Дорис Мортман
Кръгове (33)

Глава тридесет и трета

Първи април бе исторически ден за хрониките на списанието „Жоли“. Стойките с вестници по цялата страна бяха заредени с едно революционно издание и докато продавачите ги нареждаха, купувачите ги смъкваха от рафтовете. В продължение на седмици след това експертите по разпространението на печата щяха да имат работа да анализират дали поради огромната предварителна реклама, зашеметяващата снимка на Нина Кахала на корицата, или живите, тъмнопурпурни заглавия, известяващи страница след страница за райските удоволствия, кое точно бе подтикнало такава солидна реакция на потребителите. В очакване на благоприятно търсене, Дженифър бе поръчала стотици хиляди допълнителни екземпляра и към средата на месеца и последните щяха да бъдат продадени. Нямаше да има връщане на априлското издание на „Жоли“.

Естествено, информацията за продажбата на „Жоли“ и назначението на Дженифър като издател бяха допълнителен дразнител. Вестниците й се любуваха. Бе станала национална знаменитост и пресата я обичаше, като пишеше статии, проследяващи възхода й, и я цитираше за всичко — от любимите й рецепти, до външната политика. Тя бе първата жена, която носеше мантията на издател на модно списание и докато бе известна, всичко, което кажеше, бе интересно за вестниците.

Дженифър се опитваше да запази тази картина в перспектива, като отхвърляше повече интервюта, отколкото приемаше и държеше списанието и неговите цели на фокус, а не толкова личния си живот. Постоянното внимание понякога бе забавно, скучно през повечето време, и по-често усложняваше живота й. Двамата с Чарлз бяха обсъждали въпроса за развод, но вместо да привличат върху себе си негативна реклама с бързо решение, техните адвокати тихо придвижваха нещата в Ню Йорк.

Всички от персонала очакваха нетърпеливо априлското издание, но никой не бе по-нетърпелив от Дженифър. Имаше свой вкус към известността и славата и сега искаше светлината на прожекторите да се разпръсне върху списанието. Докато седеше в новия си кабинет и преглеждаше екземпляра си, на устата й се появи усмивка на задоволство. Априлското „Жоли“ бе грандиозно.

Корицата, обект на много спорове, бе великолепна. Млечно бронзовата кожа на Нина Кахала блещукаше с ясно и влажно от роса съвършенство: катраненочерната й коса блестеше със синьо-бели светли точки; очите й светеха под нежните сенки в пурпурно и розово. Оранжев парников хибискус надничаше иззад ухото й и тя се взираше в публиката със завладяваща свенливост. Дженифър бе виждала много корици в годините си на работа в списанието, но тази бе наистина уникална. Нина излъчваше невинност, която професионалните модели трудно биха представили. За Нина да позира бе нов опит, вълнуващо събитие в живота й и нейната възбуда се бе филтрирала през обектива и върху лъскавата корица.

Редакторската работа бе триумф. Всяка страница насърчаваше читателя да разгръща следващата, като обещаваше награди. Първата оферта наблягаше върху спортно облекло за активно спортуващи, фотографирано в разкошното подножие на „Моона Кий“, хотел на Големия остров в Хавай. Гуен бе упражнила своята власт като главен редактор, за да превъзмогне възраженията на решението си да използва фотограф за заснемането, вместо една от обичайните модни снимки. Тези дванадесет страници, всяка чудесно изпълнена, доказваха, че тя е права. В тези страници имаше реалност, която Дженифър не бе виждала никога преди. Обикновено знаменитостите позираха, а дрехите бяха показвани без бръчки. Тук те бяха показани така както щяха да се носят, върху атлети, които играеха играта си. Нанси Лопес и Иън Стивънсън се бяха съгласили на голф мач един срещу един, така, че те биха могли да ги хванат в движение, заобиколени от тълпа ентусиазирани наблюдатели, някои от които бяха модели на „Жоли“, екипирани от отдела по модата. Крис Евърс Лойд и Трейси Остин изиграха демонстративен мач пред една доволна група от гости на „Моона Кий“. Млади жени, които тренираха за летните олимпийски игри лека атлетика и гимнастика, се показваха в костюми за джогинг и в брилянтно оцветени трика, хванати в снимки в покой и в движение — лирични, балетни и истински.

Настроението рязко се промени към лъскава изтънченост с раздела „Местен нюйоркчанин“, който представи дизайна на Елиз де Марко чрез някои от най-очарователните снимки на модни облекла, които някога бе виждала. Щом Патрик срещна Елиз, той нае Франческо Скавуло за заснимането, убеден, че само Скавуло може вярно да отрази излъчващата чувственост на Елиз. Елиз стоеше боса върху лист бяла хартия, чието огромно руло се виждаше на върха на страницата. Видението бе застинало и естествено, прекалено опростено, подчертано само от прибавянето на неонова скулптура.

На една снимка цилиндрично палмово дърво с пурпурен ствол и яркорозови клони насищаше топлите цветове на щампованите копринени шалвари на Елиз и корделата й за глава. На друга яркосини форми подобни на облак кръжаха над Елиз, докато тя подозираше в костюм в синьо и бяло. Неонови цветя се разстилаха от въображаема градина, за да допълнят нежните хавайски венчета на главата на Елиз. Малките червени цветчета омекотяваха сексуалното излъчване на един от известните саронги на Елиз, този с лъскава червена материя и бродерия със златни нишки. Елиз бе чудесна — гарвановочерната й коса диво се развяваше от вятъра, а очите й бяха гримирани в морскосиньо, за да подчертае загадъчния им характер. Беше съблазнителна, обвита с изкушения, излъчваща греховност като Ева, която смесваше невинността и желанието във впечатляващ портрет.

Страниците за красотата на Бетина бликаха от цветове. Четири страници с лица на модели анфас разказваха за козметика и грижи за косата и разкриваха както най-новите палитри за пролетния и летния грим, така и цветовия гении на Винсънт Матео. Нежни оранжеви цветове, вплетени в сребристобялата коса на едно от момичетата модели, създаваше впечатлението за островна девица, с бледото й лице, докосвано от кораловите щрихи, които напомняха за топли дни и благоуханни нощи. Несъзнателно обаяние излъчваше съобщението, свързано с една пленителна брюнетка, чиято жълто-кафява кожа бе оживена от розово и яркопурпурно. Рози и азалия бяха втъкнати с изискана извивка и леко падаха върху навита гъста черна коса. Карамелената кожа на Локи Пууна осигуряваше съвършени платна за художници с нейните тъмни цветове от зимно бърне и морскозелено. Буйната й черна коса падаше свободно на раменете й, а отгоре на главата й бе поставена корона от миниатюрни гардении, които говореха за чистота и невинност. Всички снимки бяха заснети през обективи, намазани с вазелин, и изглеждаха като рисунки с маслени бои, всяка запомняща се с красотата си.

Разпръснати сред материалите със снимки бяха статиите, характеризиращи живота в една страна с островна култура. Един ребус проверяваше цветовите предпочитания на читателите като начин за характеризиране на личността. Интервюта с островитяни, които понастоящем живееха на континента, даваха представа за живота извън тропиците. „Окото на Виждащия“ задълбаваше във въпроса какво бе красиво, за кого, като обрисуваше мненията на полинезийски жени, пришълци от континента, китайци и онези, които живееха в Хавай от дълго време. „Царството на Адам и Ева“ обсъждаше въздействието на рая върху сексуалното поведение. Хората от „Кариери“ вземаха на мушка щедрата поддръжка на жените в Хавай с материал, озаглавен „Поли от трева и дипломатически куфарчета“, а в „Околна среда“ разглеждаха в подробности две къщи, типични за философията за украсяване на острова.

Секцията за вечерни облекла противопоставяше въображението на действителността, а там, където идеята бе случайна, резултатът бе видимо скромен. Докато Марни бе в Хавай, група местни момчета следваха екипа, подсвиркваха на моделите, прекъсваха снимките. Като начин да укроти тази иначе безобидна банда, Марни ги помоли да позират с една висока блондинка, облечена в бляскава бяла дантела. Контрастът бе толкова впечатляващ, че Марни потърси и други начини да съчетае шика с безобразното. Една грациозна рокля от шифон, предназначена за парти, на зелено изглеждаше дори повече женствена, разперена върху една табуретка в крайпътна закусвалня. Копринени шалвари се издуваха от вятъра, когато моделът работеше покрай берачи в ананасова горичка. Бледа туника с цвят на праскова и подобна риза въвеждаха нова елегантност, като се возеха в рикша.

Цялото издание бе наелектризирано. Дженифър обожаваше всяка една страница, но за никоя не можеше да каже, че й е любима. В мястото за редколегията бяха отразени персоналните промени в управлението. Единствената разстройваща нота бе липсата на името на Търк.

Като остави настрана факта, че Ийбън Тауърс въобще не повдигна въпроса отново за завръщането на Търк, Дженифър нито бе виждала, нито бе чувала Търк от партито у семейство Старкс. Тя се бе обаждала в хотела му, у тях, в няколко от любимите му места, но без успех. Като вик на отчаяние се обади на Уини Уолинг. След като обясни коя е, както и връзката си с Търк, Дженифър я попита дали може по някакъв начин да се свърже с него. Ако той бе тук, може би Тауърс щеше да промени решението си. Уини бе учтива, но малко можа да й помогне. Тя й каза, че Диъдри и Търк са отлетели за Европа, след по-малко от седмица след партито, но не можа да й даде адреса им и кога се очакват обратно. Дженифър бе убедена, че никога няма да се върнат обратно; че Търк е дал ход на заплахата си да изнудва Тауърс с ония мръсни филми и сега е принуден да се крие, за да избегне хрътките на Тауърс. Тази ситуация разстрои напълно Дженифър. Професионално, липсваше й съзидателният вкус на Търк и неговата ефективна техника на продажба. В личен план й липсваше мъжът и тя се измъчваше за неговото благосъстояние. Гневът му бе заплашителен и въпреки че знаеше, че няма нищо общо с това, Дженифър се чувстваше частично отговорна. Тя трябваше да знае какво се е случило, но ставаше болезнено ясно, че единственият й източник на информация е самият Тауърс. Някак си трябваше да го накара да й каже дали Търк е приложил или не своята застрахователна политика.

Докато обсъждаше стратегията, очите й шареха по карето на редакцията. Там, с ясни печатни букви беше написано нещо, който й достави огромно удоволствие:

„Издател: Джени Шелдън“