Дорис Мортман
Кръгове (6)

Глава шеста

Дженифър отключи вратата на апартамента си и потърси с пипане ключа за осветлението. Като жонглираше с ключа, чантичката си и пощата, тя светна и пусна с облекчение джунджуриите си върху тапицираната тоалетна масичка. Прегледа набързо пощата, като се надяваше на писмо от Дейвид, и раздели изпратените сметки за плащане от писмата, които започваха с „Уважаеми наематели…“. Две нови купчинки останаха за Чарлз.

Беше в превъзходно настроение, обнадеждена от успешната среща с ресторантьора и изненадата, която бе подготвила за четвъртък вечер: шампанско, чер хайвер (на приемлива цена!) и още нещо.

Като си тананикаше някаква измислена мелодия, тя се съблече по бельо и изкара килимчето си за упражнения. Чувстваше се развеселена, но паренето в гърба й свидетелстваше за напрежението, на което бе подложена в последните няколко седмици. Повдигане на главата и раменете от пода. Изпукване. Изпънати ръце. Протягане. Опит да се достигнат върховете на пръстите на краката. Не се напрягай. Протягане. Гърбът й се изви, но тя продължи. Навеждане. Вдишване. Отново изправяне. Опъване. Болка.

Четиридесет изправяния до седящо положение, петдесет навеждания и тя беше гроги. Гърбът й туптеше. Взе набързо душ, така че мускулите й да не се стегнеха отново, и се вмъкна в един пеньоар от кадифе. Във всекидневната включи стереото и гласът на Нийл Даймънд изпълни въздуха с натрапчивия си баритон. Посегна за телефона и тогава си спомни: Чарлз бе казал, че ще има късно съвещание.

Дженифър остави слушалката. Беше разочарована. Раздразнена. Някъде дълбоко в себе си се беше надявала, че Чарлз ще съкрати съвещанието си и ще се прибере вкъщи. По вътрешен подтик отиде до барчето и си избра бутилка Мутон Каде от малкия хладилник, скрит в лакираната секция. Измъкна тапата и си наля малко от бялото сухо вино, като вдигна чашата към безплътния глас, идващ от стереото.

— Наздраве за чудесната вечер, госпожо Креншо! О, сама ли вечеряте? — изрече тя с определено подигравателна нотка в гласа. — О, да, защо, господин Даймънд? Аз съм компания от един човек.

С чаша в ръка премина през голямата стая и се насочи към широките прозорци, които гледаха към Ийст Ривър. Вертикални щори от тавана до пода бяха наклонени под ъгъл четиридесет и пет градуса и затъмняваха блещукащите светлини на града там долу. Тя ги дръпна настрани, хипнотизирана от неясните очертания на премигващите фарове на автомобилите по магистралата. В колко от тези коли имаше съпрузи, които бързаха към къщи при жените си с престилки и току-що изкъпани деца? Колко от тях бяха напуснали съвещанията си, за да доставят удоволствие на семействата си?

Не е честно, помисли си тя. В края на краищата тя не бе в кухнята и не приготвяше добре балансирана храна и не бе парфюмирала въздуха с някакъв специален десерт. Беше делова жена, и ако тя самата имаше късна среща, Чарлз не би реагирал така. Той нямаше да застане тук и да премигва към търговския надпис на пералнята от другата страна на реката, нямаше да брои секундите при всяка смяна на червената светлина на светофара. Той щеше да разбере. Щеше да приеме факта, че понякога работата й я принуждаваше да закъснява. Щеше да си приготви нещо за ядене и да прекара вечерта в четене на последните политически статии. Нямаше да я разпитва за поводите й, както тя го питаше за неговите, когато закъснееше. И със сигурност нямаше да го приеме лично.

Дженифър се обърна към вътрешността на апартамента и, облегната на дъската под прозореца, го загледа така, сякаш го виждаше за първи път. Чарлз бе избрал мебелите, скъпа сбирка от ултрамодерни елементи. Всичко беше в бяло. Абсолютно, ослепително, антисептично бяло. Едно канапе във формата на буквата L заемаше почти цялата стая и я предизвикваше да се чувства удобно в него. Кушетката с ниска облегалка бе покрила с памучна материя, с оформени широки и твърди възглавници, които изглеждаха съвсем плътни и бухнали. Тя бе поставена върху къси, лъскави хромирани крака, с твърди, груби форми, които въобще не изглеждаха привлекателни на Дженифър.

Срещу канапето се намираха два кожени стола в бяло, с широки седалки и леко полюляващи се облегалки с набръчкана тапицерия, които й приличаха на смачкана кутия. Една малка масичка от пластмаса и стъкло заемаше централно място и върху нея бяха наредени накуп книги за изкуство, които осигуряваха единствения цветови нюанс в стаята. В ъгъла, до прозорците, четири бели кожени стола бяха разположени около кръгла масичка за игра от неръждаема стомана. Имаше и стенни аплици, както и една самотна картина, обляна в светлина от лампа, поставена над нея.

Дженифър изу чехлите си и се опита да се свие в един ъгъл на кушетката, като нагласи възглавниците така, че да подпират гърба й. Затвори очи и се остави музиката да я завладее. Копнееше за нещо меко, за огромни столове, в които потъваш като седнеш; за украшения, които събират прах, но навяват спомени; за камина с дебели пънове, пръскащи искри и излъчващи розов блясък.

Изведнъж една мисъл я обезпокои. Осъзна, че кабинетът й й подхождаше повече, отколкото домът й. Там тя се бе обградила с топлина и между стените му се чувстваше силна и уверена в себе си. Тук бе обгърната от някаква хладна елегантност и в момента тя й действаше потискащо.

Докато отпиваше от виното и разсъждаваше върху заобикалящата я среда, през съзнанието й премина една картина на дома на родителите и. Затвори отново очи и приближи представата си по-близо.

Мислено домът й изглеждаше уютен. Караше те да се чувстваш добре дошъл. Къщата на Роуз и Марти Шелдън бе непретенциозна. Беше почтена и истинска. Може би тъкмо там беше бедата, помисли си Дженифър. Може би този апартамент й приляга повече, отколкото се осмеляваше да признае. Не беше се примирила с някакъв образ? Беше си дала клетва, че един ден ще живее в апартамент на Ъпър Ийст Саид, който ще бъде изискано обзаведен. Беше постигнала тази цел, но както й бе напомнил току-що Джош, това не й бе донесло удовлетворение.

Сви се повече върху кушетката и по-дълбоко в миналото си. Колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че удобният образ, който бе извикала във въображението си за прелестния дом на родителите си, е фалшив — или поне така й бе изглеждал, когато бе на деветнадесет.

В къщата на семейство Шелдън пекарната винаги заемаше първостепенно място. Часовете бяха дълги и единствената грижа бе да дойде почивката в края на деня, но докато тръгна в колежа, Дженифър не осъзна ефекта от такова самовглъбяване. После, когато се завърна вкъщи от Васар за Коледа, тя се почувства отегчена и възмутена от сивотата на живота в Бейон.

Седеше във всекидневната с родителите си, брат си Дейвид и приятелката му Сара, една очарователна брюнетка, която полагаше големи усилия да не допусне Роуз да я сплаши. Бе късно и всички се бавеха с кафето и неизбежния избор от пекарната. По време на цялата вечеря Роуз се опитваше да разучи и преследваше целта си да разбере какво внезапно бе променило толкова дъщеря й. Инстинктивно разбра, че бе отхвърлена. Узна също, че този път напрежението между тях бе по-дълбоко, отколкото обикновеното заяждане между майка и дъщеря.

— И така, Джени. Какво правят твоите въображаеми приятели по време на ваканцията? — попита тя, като прекъсна Сара по средата на изречението. — Ти наистина трябваше да поканиш няколко за вечеря.

Дженифър изстърга глазурата от едно парче торта със седем пласта, като се надяваше майка й да изостави тази тема, но Роуз никога не се предаваше. Тя попита отново, и този път Дженифър й отговори.

— Защото бих умряла, ако си толкова неучтива към тях, колкото към Сара. Ето защо!

Дженифър се намръщи към майка си и с широко отворените си сърдити очи излъчваше вълни на неодобрение. Роуз пренебрегна както изражението на Дженифър, така и избухването й. Изгреба остатъка от черешовия ванилов сладолед върху ронливата торта. Дейвид направи знак на Дженифър да се въздържа.

— И какво толкова намираш в твоите нееврейски приятели, което мислиш, че ужасно ми липсва? — попита Роуз, като решително пренебрегна враждебното мълчание на Дженифър.

Дженифър се наведе към майка си, погледна я право в очите и не позволи на никаква обич да смекчи намерението й да причини болка.

— Класа, майко. Класа. Те я имат. А ние не. Хората от класа не идват на вечеря облечени в униформа, това първо. Хората от класа не оскърбяват гостите си или не им бутат постоянно храната и не монополизират всеки разговор. Хората от класа ги е грижа, наистина ги е грижа за другите.

Изнизаха се годините на възмущение, докато търсеше причини и думи да обвини майка си за всичко, от което начинът им на живот я беше лишил.

— Виждаш ли, Марти — каза Роузи на съпруга си, като че ли току-що бе отговорила правилно на някакъв тест, — знаех си, че не трябва да я пускаме да отива във Васар. Казах ти, че няма да срещне подходящи хора.

Дженифър знаеше какво ще последва след това: стандартната лекция на Роуз за ползата да се учи в местен колеж и да се живее вкъщи. Когато и да възникнеше този спор, Дженифър напомняше на родителите си, че Дейвид бе отишъл в университета във Виржиния с тяхната благословия, но отговорът им бе винаги един и същ. За момче било различно. Момчетата трябвало да ходят на училище далече. Това не било толкова важно за едно момиче.

Дженифър избута стола от масата, като че ли самото движение можеше да я отдели от всичко, което тя намираше за безвкусно. След това стана и намали осветлението, като знаеше, че така ще раздразни майка си и щеше да използва това, за да спечели още малко дистанция от семейството си.

Дейвид остана мълчалив. Дуелите между майка му и сестра му не бяха нещо необичайно, но малко ги съжаляваше. Той вярваше, че всяко поколение си има своите особености и че по-младите трябва да избягват да се противопоставят на по-възрастните по въпроси, които никога не можеха да се решат. Разбираше какво се опитваше да каже Дженифър, но не бе съгласен с начина, по който се домогва до това. Независимостта бе нещо хубаво. Но не и дебелоочието. Той не забеляза колко дълбоко бе наранена тя.

— В продължение на години всичко, което чувах, бе колко е важно едно добро образование и колко щастлива съм, че съм толкова будна и толкова умна. Отново и отново ми казвахте да се възползвам от това, което Господ ми е дал. Е, точно това възнамерявам да направя. Вие сте лицемери. И двамата?

Марти остави пурата си и се втренчи в дъщеря си.

— Джени, майка ти и аз работим твърде усилено, за да ни оскърбяваш. Не го заслужаваме!

— А аз предполагам, че заслужавах унижението да чакам дали ще получа навреме чековете за обучението си, един след друг в продължение на две години? Замисляли ли сте се някога как съм се чувствала? Бях покрусена. Несъмнено огорчена. Ако не можехте да си позволите да ме пращате на училище, тогава не е трябвало да го правите! Не ме обвинявайте за вашите неуспехи!

Марти стана и хвана здраво масата. Не се постара да изтрие сълзите, които се стичаха по бузите му.

— Това беше неизбежно — гласът му бе мек и изпълнен с огорчение. — Имахме две лоши лета и се надявах, че докато училището осребри чековете, ще имам достатъчно пари в банката, за да ги покрия. В края на краищата наистина успях. Съжалявам, че считаш това за неуспех, Джени, но няма да позволя на едно неблагодарно дете да ме кара да се чувствам виновен.

Той излезе от стаята с натежало от разочарование тяло. Сара, като почувства, че е влязла без позволение там, където все още не й беше мястото, започна да чисти масата, нетърпелива да избяга на спокойствие в кухнята.

Дженифър можа да усети напрежението във въздуха, но отказа да отстъпи.

— Щастлива ли си сега? — попита Роуз с нотка на триумф в гласа.

— Как е възможно да бъда щастлива, като живея в тази къща!

— Какво й е на къщата? — намеси се Дейвид.

— Нищо не й е наред! — Дженифър тръгна из всекидневната. — Само я погледни. Отвратителна е! Тези мои приятели, които майка ми толкова бърза да унижи, живеят в прекрасни домове със скъпо обзавеждане и малки рояли. Те нямат второкласни, боядисани, за да изглеждат еднакви, мебели, или фалшиви френски столове, произведени в Япония. Домовете им пращят от пари. Тази къща е пропита от миризмата на печива и стари килими!

Дейвид се вторачи в нея. Лицето му се бе втвърдило, а тъмните му очи — застинали от яд.

— И това ги прави по-добри като хора? За кого, по дяволите, се мислиш! Майка и татко си скъсаха задниците от работа, за да ти осигурят средства. Какво повече очакваш?

Дженифър застана на входа на трапезарията, като почувства отчуждението, което бе създала. Някак си не я беше грижа за това.

— Какво ще кажеш да се върнеш вкъщи от училище и да завариш майка си? Би било хубаво. Други деца си спомнят как са се връщали вкъщи при майките си и са си разделяли мляко и сладки, как майките им са помагали за домашните и са им чели приказки вечер. Не и аз. Моята майка никога не бе вкъщи. Моята майка никога не изведе дъщеря си по магазините в града или на обяд. Голямото ми угощение бе да разделя някой сандвич в задната част на пекарната и да открия нещо на половин цена при разпродажбите от някоя фабрика.

Дженифър можеше да усети как сълзите напират в гърлото й, но тя ги преглътна, твърдо решена да не заплаче. Чувстваше се отхвърлена и искаше те да го научат.

— Ами какво ще кажеш за това сплотено семейство, за което всички вие толкова усърдно ми говорите? Отишли ли сме някога на театър или дори на кино заедно, или пък на нещо по-показателно от събиране в клуба на братовчедите? Не! Никога не сме ходили никъде! Никога не сме правили нищо!

— Джени, мисля, че се увличаш…

— Така ли?

Предупреждението на Дейвид нямаше ефект. Тя крещеше, гласът й отекваше с всичките неизказани обвинения от дванадесет години.

— Гледах как приятелките ми ходят на срещи. Вземаха от майките си бижутата им и понякога дори кожените им палта или официалните им рокли. А какво споделяше майка ми с мен? Престилката си!

Роуз бе толкова ядосана, колкото и Дженифър и се бореше със сълзите също така упорито.

— За това ли обичаш да прекарваш ваканциите си с тези хора? — каза тя. — За да си играеш на изискано обличане?

— Защо не! На мен ми харесва. Те членуват в клубове извън града, хранят се в добри ресторанти и им сервират изискани вечери. Не замразени зеленчуци и прегоряла пуйка. Ядат неща като крехко телешко и ангинари винегрет. Пият отбрани вина и говорят с изискан тон. Всичко, което правят, е изтънчено и точно по този начин възнамерявам да живея. Вие можете да считате, че този живот е добър, но за мен той е измъчено съществуване.

— Твоите брътвежи ме отвращават! — Дейвид крачеше из стаята. Той винаги крачеше, когато бе ядосан. Мразеше да изгубва контрол и физическото действие бе единственият начин, с който знаеше, че ще се обуздае гневът му.

— Говори каквото си искаш, добродетелни ми братко! Нямаш право да се перчиш толкова. Защо драпаш да те приемат в медицинския? И нищо по-долу от Харвард, при това? Можеш да си предложиш услугите на някоя свободна клиника. Кой кого заблуждава? Дълбоко в себе си това, което наистина искаш, е пари и успех. Може би просто произнасям с думи онова, за което ти нямаш смелост.

— Ти си тази, която има дързост! Аз съм в медицинското училище, защото искам да стана лекар, а не защото се стремя да направя впечатление на хората с колекция от безсмислени вещи. Ти започваш да ставаш кариерист, Джени, и това е грозно!

Дженифър се бореше със себе си. Тя наистина желаеше живота, за който говореше, и се ядосваше, че никой не я разбира. Не бе престъпление да си амбициозен, да мечтаеш и да се стремиш към по-доброто. Техните представи бяха ограничени, а нейните — широки.

— Имаш право на собствено мнение и на собствен живот — изрече тя, — но аз ще имам разкошен дом с красиви дрехи и много бижута. Освен това, ще имам страхотен успех и хората ще ме уважават. Искам лукс и положението на звезда и ще го постигна.

— Добре, Джени! О, извинявай — произнесе Дейвид саркастично. — Забравих, че дори малкото ти име не е достатъчно възвишено за теб. Напоследък си Дженифър, нали? Е, Дженифър, нека ти дам един братски съвет. Докато не се примириш с това, което си, никога няма да бъдеш доволна от това, което имаш.

Дори сега, след толкова много години, Дженифър можеше да почувства презрението, което я прониза, когато изфуча от къщи. Споменът за неодобрението в гласа на брат й и болката в очите на майка й я разтърсиха и в момента. Трепереше както някога. Напълни отново винената чаша и я отнесе в спалнята, като се опита да избегне вината, която висеше като покров във всекидневната. Докато лежеше на леглото, се чудеше дали в действителност се бе примирила със себе си и дали всъщност тъкмо затова не беше доволна от всичко, което имаше. Ето я, с красив съпруг, изискан дом, и все пак бе завладяна от идеята за спасяването на „Жоли“. Мислеше си също и за празненството, и за собственото си, прекалено ревностно посвещаване на успеха му. Не беше ли това просто нещо повече от същото? За повечето вечерта нямаше да бъде нещо повече от удобно извинение за едно добро време. Тя се страхуваше, че за нея се бе превърнала в още една стартова позиция в преследването на безсъдържателна известност.

Гърбът й започваше да я боли и тя стана от леглото, като се придвижи сантиметър по сантиметър до банята, за да търси нещо, с което да облекчи болката. С насълзени очи забеляза, че минаваше един. Чарлз все още не беше се прибрал вкъщи.