Барбара Делински
Диаманти в нощта (1)

Първа глава

С треперещи ръце Сара Макрей бавно приглади вестника на бюрото си и прочете още веднъж некролога пред себе си. Алекс и Даян Оуенс? Алекс и Даян мъртви? Как беше възможно?

Усилието да осъзнае станалото премрежи кафявите й очи. Но дори след третото прочитане написаното гласеше същото. Станала бе автомобилна катастрофа на един хлъзгав път малко на север от Сан Франциско. Нито един от двамата пътници не бе оживял след инцидента.

Седеше вцепенена и шокирана, потънала в тиха скръб по двама души, които бяха толкова млади, тъй жизнени, тъй влюбени. Те бяха единствените й приятели тогава, когато й се струваше, че целият свят е срещу нея. Но тя бе напуснала Сан Франциско преди осем години. Оттогава нито ги беше виждала, нито беше имала възможността да им благодари за тяхната подкрепа. Скъсването беше тотално… Както Джефри без съмнение желаеше.

Джефри. Изминалите осем години не бяха направили нищо, за да удържат неволното забързване на пулса, което все още чувстваше при споменаването на името му. Задъхана, тя се изправи и пристъпи към прозореца, където нощните светлини на Ню Йорк заблестяха по нежното й отражение.

Беше се променила. Вече не бе наивната млада жена, която той беше открил в Колорадо преди повече от десет години. Това, което срещаха очите й, го потвърждаваше.

Тогава носеше по-прости дрехи — главно джинси, пуловери и ботуши. Сега беше облечена с изискано скроени панталони от вълнен плат, копринена блуза и вносни кожени обувки. Тогава русата й коса се спускаше свободно по раменете. Сега беше небрежно извита и оригинално прихваната с гребенче над ухото. Тогава кристалният, свеж въздух на Скалистите планини даряваше руменината, от която бузите й се нуждаеха. Сега бе грижливо гримирана, за да прикрие бледността на човек от града.

Погледът й се премести и се зарея без фокус в нощта. Да, беше се променила. Но спомените си оставаха същите. Това бяха спомени от Джефри, от семейството му, от Алекс и Даян…

Все още невярваща, Сара се обърна и се върна при бюрото, за да изучава леко зацапания вестникарски шрифт с давност два дни. Думите бяха от ясни по-ясни, а значението им — все така съкрушително, въпреки отказа й да го възприеме. Би се радвала да види Алекс и Даян отново, да им разкаже за преживелиците си, да им благодари за подкрепата преди всичките тези години. Но беше късно… Твърде късно. Сега можеше да отдаде само последна почит.

 

 

С наведена глава, Сара влезе в малкия параклис и побърза да седне на едно от местата до пътеката в последната редица. Службата щеше да започне всеки момент. Стилната велурена шапка, която се спускаше ниско над очите й, скриваше не само умората от безсънния полет, но и скръбта, подтикнала я да се отправи тъй внезапно на запад. Що се отнася до треперещите й ръце, можеше само да ги сключи в скута си. Откакто с Джефри се бяха развели, за пръв път идваше в Сан Франциско.

Завладяващите звуци на органа постепенно заглъхнаха, отстъпвайки накрая пред дълбокия глас на свещеника:

„Господ е моят пастир…“

Вдигайки очи за първи път, Сара погледна отвъд редиците опечалени хора към предната част на параклиса и към двата ковчега с месингови ръбове, които стояха там като безмълвно доказателство за трагедията. Алекс и Даян. Тъй внимателни, всеотдайни, разбиращи. Какво бяха сторили, та да заслужат такава преждевременна смърт?

Спомни си за времето, когато ги видя за първи път, само няколко часа преди да застанат като свидетели на венчавката й с Джефри. От самото начало се бяха отнесли към нея с топлота и я приеха безрезервно; вдигнаха тост за бъдещето й с Джеф; повдигаха духа й по време на частния полет до Сан Франциско, окуражавайки я, с каквото могат, докато тя се готвеше за неизбежния сблъсък със света на семейство Паркър.

Но тяхната помощ се беше оказала недостатъчна. Нищо не би могло да я подготви за онази конфронтация, за сцената, която нито щеше да бъде забравена, нито, както се бе заклела при развода, повторена.

Сара потисна обзелото я вълнение и се остави да бъде увлечена наново от прочувствения глас на свещеника, който, след като приключи със серията избрани вдъхновяващи цитати, се впусна в посмъртна възхвала на двойката свои познати, към които хранеше възхищение. Сара го слушаше съсредоточено и търсеше в думите му някакво оправдание за това, което се бе случило с Алекс и Даян. Беше ли то волята Божия?

Когато до болка разнежващите звуци на „Да се завърнеш у дома“ изпълниха параклиса, от очите й бликнаха неочаквани сълзи. Свеждайки глава, почувства как по бузите й бавно се търколи една сълза, а след нея и друга. Облечената й в ръкавица ръка извади от дамската чанта кърпичка и я притисна към устните й.

Да, бе опечалена от кончината на двама приятели. Но задушевният фон на музиката й внушаваше и още нещо. Почувства се внезапно и непреодолимо самотна, както не се бе чувствала от години. Нима беше заради този град, контрастиращ с Ню Йорк, където бяха животът й, кариерата, приятелите и колегите? Или заради спомена за някогашните й надежди — за любов, семейство, за топлината на един дом, пълен с деца? Или просто заради усещането, че животът е кратък, твърде кратък?…

Музиката заглъхна, без да предостави отговор на нейните въпроси. При все това в заключителните думи на свещеника имаше някаква сила, която й бе достатъчна, за да възвърне самообладанието си и да се изправи редом с останалите, докато носачите на ковчега бавно тръгнаха по тясната пътека.

Тя следеше приближаването им съсредоточено, а сърцето й биеше все по-бързо. Погледът й се плъзна от първия ковчег към втория. Пръстите й се вкопчиха в дървената пейка. Беше неизбежно. Знаеше го от момента, в който прибързано реши да присъства на погребението. Джефри щеше да бъде тук. Щеше да го види за първи път след осем години.

Носачите отминаха, после и малката група роднини. Сара ги удостои съвсем бегло с вниманието си, като се взираше в лицата в далечината. После се сепна, разпознавайки едно от тях, и затаи дъх. Там стоеше той, с приведени под бремето на тъгата рамене…

Вървеше бавно, сякаш всяка стъпка го приближаваше към едно бъдеще, пред което не желаеше да се изправи. Сара не можеше да откъсне очи от него — високата, стегната фигура в тъмен костюм, чиято черна вратовръзка свидетелстваше за официалния му траур; тъмнокосата, сведена глава. Той се приближаваше все повече и повече, докато стигна до последния ред.

Тя така и не разбра какво привлече вниманието му: дали силата на нейната собствена концентрация, някаква друга мистична сила или просто приближаването му към изхода на параклиса. Но точно когато достигна реда, в който стоеше тя, той спря, позабави се и повдигна глава леко, колкото да забележи облечените й в ръкавици ръце, стиснали дървените перила. После бавно, почти боязливо вдигна очи.

В този момент нейното същество сякаш се зарея във времевия интервал от осем години. Последния път, когато бе видяла Джефри, той беше ядосан и непоколебим. Не прояви и следа от съчувствие или мъка, а което и да е от двете чувства лесно щеше да осуети заминаването й.

Сега беше пропит от тъга — тъга и неверие, дори някаква уязвимост, която Сара никога не би приписала на един Паркър. Всичко, което успя да направи, бе да се въздържи да не посегне към него. Но той вече не беше неин — не и сега…

Устните му се раздвижиха и почти беззвучно промълвиха: „Сара?“ Тя прехапа долната си устна и също тъй леко кимна, като учудено си даде сметка, че той може би не я бе разпознал веднага. После се почуди дали ще се ядоса, че си е позволила да се натрапи в това, което сигурно беше такава огромна лична трагедия за него. Последното, което бе желала, бе да направи всичко още по-тежко за него.

Но вместо гняв тя видя обърканост, неориентираност, колебание — чувства, които се вселиха и у нея, когато очите му омекнаха в една негласна молба и ръцете му се устремиха, търсещи, към нейните. След миг на колебание Сара осъзна, че въпреки случилото се в миналото, днес споделяше една малка част от неговата печал. И ако Джефри търсеше нейната утеха, то и тя се нуждаеше от неговата. Без повече да се замисля, тя стисна ръката му и му позволи да я привлече към себе си и да продължи към изхода на параклиса.

Късният есенен въздух бе свеж, а яркото слънце изглеждаше безполезно, даже неуместно. Джефри държеше ръката й близо до бедрото си, а пръстите му се бяха сключили около нейната по-фина, облечена в ръкавица ръка. Гледаше право пред себе си, както и тя. И двамата мълчаха. Когато стигнаха до колата, която чакаше до тротоара, Сара се качи и седна в далечния край на задната седалка. Той бързо я последва, като нито за миг не пусна ръката й.

Колата бавно потегли и се присъедини към редицата на чакащите, докато тези отзад приемаха пътници. Сара забеляза с учудване, че ако тя не беше тук, Джефри би бил съвсем сам. Сам. Изглеждаше абсурдно. Докато бяха женени, той се радваше на безкрайната върволица от светски ангажименти, които я хвърляха в трескаво безпокойство.

Бе следила предано вестниците от Сан Франциско и знаеше, че не се е оженил повторно. Но въпреки това някак си винаги си го представяше заобиколен от хора. Президент на компанията „Паркингтън Ентърпрайсиз“, член на управителните съвети на множество образователни и благотворителни институции, уважаван член на клуба за голф, на клуба на мъжете и на самото висше общество…

Осмели се да го погледне, но й беше трудно да повярва, че този угрижен мъж е същият човек, чийто живот бе следила през годините. О, той беше все така тъмнокос, красив, покоряващ посвоему. Но бе разсеян, замислен. Дори би помислила, че той не забелязва присъствието й, ако не беше ръката, която стискаше нейната като сламка сред водите на потопа.

Сякаш прочел мислите й, Джефри премести поглед и заразглежда изучаващо сплетените им пръсти. После направи нещо смайващо — пусна ръката й, свали ръкавицата и отново пое голите й пръсти в своите. Предвид трагичната причина за повторното им свързване, Сара почти разбираше желанието му за тази жива топлина. Почти… Но не съвсем. Понеже, освен всичко друго, мъжът, за когото се бе омъжила, бе въплъщение на сдържаността. Джефри никога не се бе нуждал от нея истински, така, както, по ирония на съдбата, изглежда се нуждаеше сега.

Придържайки ръката й плътно до бедрото си, той нежно потърка с палец меката й кожа. Пряко волята си, Сара изпита удоволствие от този жест. Но пък, припомни си тя, винаги бе изпитвала удоволствие от докосването му. Това поне не се бе променило. Това никога нямаше да се промени.

Изведнъж въздухът в колата сякаш се сгъсти. Като не знаеше какво друго да направи, Сара затаи дъх. Когато Джефри плъзна палеца си по един от лакираните й нокти и поглади овала му, тя си спомни, че той никога не беше виждал ръцете й толкова добре поддържани. Той, изглежда, също обмисляше промяната и леко смръщи чело в объркване от малката, но красноречива разлика. После бавно вдигна поглед.

Когато срещна очите му, сърцето на Сара щеше да изскочи. Мъжът, когото бе познавала преди години, беше уверен в себе си и в избраната посока. Този мъж, сега само на сантиметри от нея, изглеждаше самотен и изгубен, сломен от мъка, както никога не си го бе представяла.

Какво си бе мислила, когато се втурна да резервира място за първия полет от Ню Йорк снощи? Възнамеряваше да присъства на погребението, да отдаде последна почит на двама души, които никога нямаше да забрави, може би да кимне на Джефри мимоходом; това бе всичко. Никога не би си въобразила, че ще се озове насаме с него, а още по-малко, че ще му предлага един вид душевен отдушник. Неговият объркан и разсеян вид бе нещо, което не проумяваше. Той определено я бе оставил да си отиде съвсем безропотно.

Бавното движение на автомобила разсея сянката на горчивината, която беше неуместна при създалите се обстоятелства. Сега Сара бе различна. И беше тук само за да поднесе закъснялата си благодарност към двама души, които се бяха отнесли мило с нея. Това бе всичко. Да види отново Джефри — това нямаше никаква връзка.

Но неуместността бе едно, а любопитството — съвсем друго. Когато колата набра скорост и Джефри обърна скръбния си поглед към преминаващия край тях пейзаж, Сара се възползва от неговата разсеяност, за да се запознае отново с профила, който някога познаваше така добре. Наистина, това си беше Джефри — от дълбоко разположените стоманеносиви очи, през аристократичната линия на носа до устата с твърдо изражение и отсечената челюст.

Беше поостарял. Осем години могат да направят това с човек. В неговия случай имаше мрежа от малки бръчици, сякаш от смях, около очите и устата и нови, по-строги резки между веждите и под очите. Имаше вид на уморен и страдащ човек.

Болката се усили още повече с пристигането им на гробището, където сърцераздирателното усещане за неизбежност се прибави към мразовития въздух. Джефри бе едно високо, тъмно очертание до нея и полагаше видимо усилие да запази самообладанието си и изправената си стойка. Но натискът на пръстите му върху ръката й издаваше, че това е само фасада, и Сара безпомощно потъна в неговата болка. Сълзи изпълниха очите й, превръщайки ги в кафяви езера, които отразяваха болката на цяла планина от изгубени възможности. Животът беше кратък и скъпоценен… Усещането за неговата крехкост я потресе дълбоко.

След като прочете последната молитва, свещеникът затвори книгата си и бавно си проправи път през тълпата опечалени. Сара стоеше до Джефри със сведена глава, в знак на скръб и уважение. Натрапникът беше тя. Ако Джефри не беше сграбчил ръката й така конвулсивно, би се отдръпнала далеч настрани и би го оставила в уединение да приема тихите съболезнователни думи. Опечалените се приближаваха един по един — някои промърморваха по нещо в израз на съчувствие, други просто му стискаха ръката. Когато най-накрая Сара се осмели да вдигне очи, двамата бяха останали сами.

После, за първи път, откакто я бе видял в параклиса, Джефри пусна ръката й. Вървейки бавно напред, поспря пред двата ковчега, като посегна първо към единия, после — към другия, с безсмислен жест на нежност. Сара прочете изписаната по лицето му жестока болка, и отново чувствайки се като натрапница, се извърна да си ходи. Не бе направила и две крачки, когато гласът му я спря.

Той пристъпи напред, после още веднъж, движейки се бавно, фатално приближавайки…

— Сара…

Тя зачака, замръзнала на мястото си, несигурна какво да предприеме. По право, след като бе отдала последна почит на Алекс и Даян, беше време да се отправи към летището. Беше отменила срещи, отложила уговорки. Ню Йорк я очакваше.

Но нещо в гласа му я задържа, нещо, което бе копняла да чуе преди осем години, но напразно. Просто не бе в състояние да помръдне.

— Сара? — остър и безутешен, гласът му прозвуча точно зад гърба й. — Върни се вкъщи с мен.

Когато се обърна и повдигна глава към него, той сложи ръка в нейната. Едва тогава тя усети как без неговото докосване пръстите й бяха изстинали.

Джефри не изчака отговора й. С един последен прощален поглед към приятелите си сведе глава и се отправи към колата. Тя беше друга, различна от официалната лимузина за погребението. Беше сребристосива, с номер, който регистрираше един автомобил на „Паркингтън Ентърпрайсиз“, РПЕ-1. Докато Сара беше член на семейство Паркър, колата на Сесилия Паркър винаги носеше такива табели. И наистина, шофьорът, който отвори вратата, беше също така и шофьор на Сесилия Паркър.

Стресната от това разпознаване, Сара се зачуди дали то ще бъде взаимно. Домашният персонал й хвърляше намръщени погледи почти толкова често, колкото и майката на Джефри. Но окото на мъжа не трепна. Той кимна учтиво, невинно, в очакване на указания.

— Прибираме се у дома, Сайръс — промълви тихо Джефри.

— Разбира се, г-н Паркър.

У дома. Думите отекнаха в съзнанието на Сара, докато отново влизаше в колата. Джефри бързо се вмъкна след нея, положи ръката й в скута си и я загледа умислено.

У дома. Великолепното имение, в което толкова бе страдала. За миг се почуди защо изобщо се бе съгласила с тази лудост. После погледна Джефри и си отговори. Нямаше сърце да спори с него. Той бе тъй очевидно съкрушен от смъртта на най-близките си приятели, че ако простичкият факт на нейното присъствие можеше да го утеши, в името на доброто старо време, така да бъде.

Сред тишината, наложила се по време на пътуването към южните предградия на Сан Франциско, Сара бе обхваната от засилващо се неспокойствие. Заедно с познатите пътища се върна и потокът от спомени. Колкото й да се опитваше да го пресече, да се съсредоточи върху настоящето, това изглеждаше една неизпълнима задача.

Пред очите й отново изплува невинното, звездооко момиче, което бе дошло като младата булка на Джефри преди десет години. Кожата й все така настръхна, когато колата премина през портите на имението Паркър и моторът забръмча под балдахина от избуяли вечнозелени растения по дългата, извита алея. Отново я заля смаяно възхищение, когато величествената сграда се появи пред погледа й, изпита същото чувство на тревожно очакване, когато колата спря под широкия портал, същата вълна от притеснение, когато Джефри й подаде ръка и я поведе към добре познатата входна врата, която се отвори като по команда. За част от секундата затаи дъх в очакване на неизменната вълна шокирани членове на семейство Паркър.

Но такава не последва. Наоколо цареше притихнала печал. Освен камериерката, дошла да отвори вратата, не се виждаше жива душа. Явният контраст между спомени и реалност бързо върна Сара към настоящето.

Лицето на камериерката не й беше познато, а и Джефри не се спря да я представи. Вместо това той кимна небрежно и влезе право в широкия преден салон, а оттам в библиотеката. Озовал се вътре, затвори двойните врати, прекоси стаята и отиде до масивното дъбово бюро, където остана с гръб към Сара.

Тя зачака.

След като замислено мълча цяла вечност, Джефри изправи широкоплещестата си фигура, вдигна глава и се обърна. Сара моментално настръхна. Но това беше излишно. В погледа му нямаше нищо заплашително, нищо, освен една дълбока тъга.

— Мисля, че не бих се отказал от едно питие — продума тихо той. — А ти?

Предвид безсънието от предишната нощ, едно питие би й се отразило ужасно.

— Не, благодаря… — Стоеше сковано, докато Джефри покри дъното на тумбестата чаша за коняк с бледата кехлибарена течност и я изпи на една глътка. После остави чашата с отмерено движение, прекара ръка през косата си и в продължение на минута просто попиваше топлината на алкохола.

За разлика от него, напрежението на Сара нарастваше. При условие че вече беше тук, сега не знаеше какво би следвало да прави. Ръката на Джефри, която трескаво държеше нейната, й бе давала усещането за някаква посока, но сега това го нямаше. Отново зачака той да й подскаже как да се държи.

Това се случи след секунди, когато Джефри я удостои със сериозен поглед:

— Би ли ме извинила за минута. Трябва… да свърша нещо.

— Разбира се — кимна тя, като сви рамене и погледна зад себе си към огромния кожен диван.

Джефри проследи мисълта й.

— Настани се удобно. Ще се върна веднага.

След миг Сара седеше тихо, потънала уютно и защитено в ъгъла на дивана, като се питаше какво, за Бога, прави тук, в тази библиотека, в тази къща… Когато си беше тръгнала преди осем години, желаеше никога вече да не се върне.

Тогава нямаше никаква представа какво иска — знаеше само, че не желае нищо нито от семейство Паркър, нито от парите, които така безчувствено й бяха предложили. Беше се впуснала в света с намерението просто да си изкарва прехраната, а бе намерила себе си. Сега нямаше защо да се бои от семейство Паркър, или поне така я убеждаваше разумът й, докато тя приглади меката вълнена пола, небрежно пъхна в кока една изплъзнала се къдрица, порови в чантата си за бледото коралово червило, с което да навлажни внезапно пресъхналите си устни.

Нямаше от какво да се бои — освен от спомените, но пък нямаше и как да ги отпъди, докато си седеше, безупречно елегантна, сред декора на това отдавнашно фиаско. В последен опит да отклони мисълта си, огледа преценяващо библиотеката. Стаята беше просторна, доминирана като усещане от масивното дъбово бюро и, на второ място, от издигащите се от пода до тавана лавици с книги, които сякаш неохотно допускаха съществуването на двойната врата и на трите високи прозореца.

За разлика от много от останалите стаи, пренаредени както си му е редът, тази беше запазила уникалната си атмосфера, подобно на отлежало, уханно вино. На Сара би й харесало да прекарва повече време в нея, докато беше омъжена за Джефри, само да не беше тук крепостта на майка му. Тя бе властвала тук, изпълнявала бе длъжността на президент на управителния съвет. И, ако става въпрос, тук за първи път бе изразила гласно презрението си към Сара.

Като акули, които се скупчват веднага щом усетят мириса на кръв, спомените й се върнаха. Тогава беше осемнайсетгодишна, току-що завършила гимназия, и работеше като сервитьорка в един елитен курорт в Сноумас. Винаги бе искала да се научи да кара ски, но парите не стигаха, а и житните полета на Айова бяха далеч от Скалистите планини на Колорадо. Когато работата като сервитьорка — нейният паспорт към външния свят — се бе уредила, Сара беше на седмото небе, особено след като зърна спиращата дъха гледка на планините.

Беше започнала работа с безкраен ентусиазъм, решена да живее спокойно, простичко, да се наслаждава на живота и да заделя по някоя пара за евентуално университетско образование. Беше работила едва месец, когато Джефри дойде на ски.

Той веднага привлече погледа й, въпреки предупрежденията, които сама си отправяше, да не се забърква с богатите гости на курорта. Колкото и да си напомняше, че едно младо работещо момиче, без маниери и образование, е напълно несъвместимо с мъж с неговото социално положение, тя се чувстваше безпомощно привлечена от смуглата му красота, атлетичната му фигура и небрежното държание на светски човек.

Тогава не осъзнаваше неговата собствена раздвоеност. Едва по-късно той й призна, че е споделял много от опасенията й, които накрая пренебрегнал. Два дни по-късно я покани на среща.

Предугаждайки къде се крие причината за колебанието й, подходът му към нея беше нежен и постепенен. В началото просто я извеждаше за едно питие след работа, като прекарваше времето си с нея в разговор, а не се опитваше да я вкара по-бързо в леглото си, както тя донякъде се бе опасявала. Някак си двамата успяха да открият помежду си общи неща, които нямаха пряка връзка с произхода им. И Сара бързо се влюби.

Първата седмица измина, а те прекарваха все повече време заедно. С края на работното й време се появяваше Джефри, готов да предложи някакво ново приключение. Говореха си, играеха като деца, а привличането помежду им се увеличаваше. Всичко бе тъй топло и невинно, докато… Дойде последната вечер, а с нея и предвиденото на следващата сутрин заминаване на Джефри. И тогава взаимните им задръжки паднаха.

Обзе я лек трепет от спомена за екстаза и вълнението и Сара обви ръце около кръста си. Беше прекрасно, просто прекрасно. Той беше нежен любовник, много умел. Загубата на девствеността й беше съвсем малка цена в сравнение със сърцето й, цяло-целеничко, което той бе грабнал.

Когато, с настъпването на зората, й бе предложил да се оженят, тя бе приела без колебание. Обичаше го, и той я обичаше. Различията помежду им бяха нищо, нищо пред тяхната любов.

За съжаление, Сесилия Паркър не бе и наполовина толкова въодушевена, когато, след кратко спиране в Рино, пристигнаха в Сан Франциско като мъж и жена. Когато пълнокръвната сцена от онази вечер се разгърна на екрана на паметта й, Сара потрепери.

Лицето на Сесилия Паркър бе придобило оловен цвят.

— Вие сте се… Какво?

— Оженили, майко. Сара и аз се оженихме този следобед — Джефри стоеше с изправен гръб и държеше Сара плътно до себе си за по-голяма красноречивост. Но в началото майка му отказваше дори да благоволи да забележи присъствието й.

— Коя е тя? — попита с тон, достатъчно изразителен и обиден, та Сара беше като ужилена. Джефри се бе опитал да я подготви за неизбежната съпротива, също както Алекс и Даян. Но една неприкрита грубост бе нещо, което Сара, въпреки ниското си социално положение, знаеше, че трябва да избягва. Това, изглежда, не важеше за госпожа Паркър.

— Коя е тя? — повтори въпроса си, когато Джефри бе погледнал Сара в безмълвен опит да облекчи нанесената й рана.

— Казва се…

— Вече ми каза как се казва. Коя е тя?

— Тя е моята съпруга — беше отвърнал той с ледено спокойствие, отказвайки да бъде подлаган на заплахи.

Но Джефри се бе учил от майка си. Истинският експерт по тази стратегия беше тя. Дори и сега, десет години по-късно, Сара можеше да си припомни заучената й поза и изпълненото с достолепие държание — сребристо сивата коса, стегната в кок, безукорната кройка на костюма й, ушит от известен дизайнер, излъсканите до блясък върхове на вносните й обувки. А лицето й… То носеше маската на съвършено спокойствие, разваляна само от искрите в очите и от отровата на езика й.

— Това го чух вече — отговори строго тя. — Но откъде е? Къде се запозна с нея? Кои са родителите й?

Преживяла отново унизителното изпитание, Сара се надигна от дивана, закрачи към прозореца, а накрая реши, че глътка бренди може да й се отрази добре.

Откъде беше? От Айова, петото от шест деца. Къде се беше запознал с нея? Тя беше една от сервитьорките в ски курорта, а той един от гостите с много пари. Кои бяха родителите й? Фермери, които се бореха за оцеляването си, които не можеха да дадат на децата си нищо друго, освен любов.

Джефри, разбира се, не се бе държал толкова рязко, макар че от самото начало му бяха известни всички факти. Стараеше се да изглажда противоречията, акцентираше върху положителното, което бяха открили един в друг. Дори в нейните собствени уши обаче разликите в произхода им бяха ужасяващи. А Сесилия Паркър старателно изтъкваше всяка една от тях. В нейната книга на живота любовта бе нещо съвсем странично.

Оттук нататък, въпреки подкрепата на Джефри и любовните му клетви, нещата бяха тръгнали стремглаво към пропастта. Колкото пъти той заставаше на страната на Сара пред майка си, госпожа Паркър проницателно анализираше опонента си и изнамираше по някой добре пресметнат план. Нямаше разгорещени обвинения за прибързаността на женитбата, нито възмутено се изтъкваше, че Сара е заложила на своята непорочност, за да принуди Джефри да се обвърже с нея. Никой разгневено не настояваше бракът да бъде анулиран, нито ядосано заплашваше положението на Джефри в компанията. Това бе далеч под нивото и стила на Сесилия Паркър. Тя по-скоро се бе опитала постепенно да докаже на сина си, че Сара не я бива за съпруга.

За Сара това бе един кошмар с постоянно сгъстяващи се черни краски, а зад поредицата провали на обществената сцена като някаква зловеща сила стоеше свекърва й. Нищо от възпитанието й не я бе подготвило за внезапното й изстрелване към висините на висшето общество. Нямаше познания относно начините на обличане, относно това, как следва да се пие, как да се поддържа празен разговор по време на коктейл, камо ли да бъде домакиня на вечери за по дванайсет души и повече, провеждани веднъж на всеки две седмици.

Месец след месец все повече се ужасяваше от дните и седмиците, прекарани с приятелите на Джефри. Чувстваше се недодялана и не на място и накрая започна да търси поводи да отсъства винаги, когато бе възможно. Макар че се стараеше с всички сили, Джефри не успя да я разбере.

По-късно бе стигнала до извода, че вината бе у нея. Беше твърде млада, за да осъзнае, че собствената й несигурност беше по-страшен враг от свекърва й. Когато трябваше да сподели нещо с Джефри, пазеше всичко заключено в себе си. Искреността, която бе играла толкова важна роля в дните на бурното им ухажване, стана жертва на склонността към отбранителна позиция, която бавно, седмица след седмица, месец след месец, задълбочаваше пропастта помежду им. Накрая, след две години, една от друга по-нещастни, Сара просто се бе предала. А Джефри я бе оставил да си отиде.

— Извинявай.

Един дълбок глас нахлу в тъжните й размишления и тя вдигна стреснато глава. Трябваха й няколко секунди, за да схване смисъла на извинението му. Той стоеше до вратата, току-що върнал се, от каквото там го бе забавило толкова много. И определено не й се извиняваше, задето преди осем години я бе оставил да си отиде!

— Не, не — каза меко тя. — Не се извинявай. Аз просто… събирах мислите си. — В известен смисъл, това бе самата истина.

— Виждам, че си си взела питие.

Сара подозираше, че е видял много повече в няколкото непредпазливи секунди, преди да осъзнае присъствието му, но отказа да отмести виновно погледа си.

— Не съм мигнала от вчера сутринта. Ако припадна на дивана, ще трябва да ме извиниш.

Джефри изглеждаше по-добре — все още уморен, но някак поуспокоен. И наистина й се усмихна. За пръв път тя зърна мъжа, чието лице се бе озарявало от усмивка тъй често в онези дни. От самото начало малката трапчинка на дясната му буза й правеше пакостливи номера. Дори сега пулсът й се ускори. Не, разсъди, някои неща няма никога да се променят.

— Няма да ти е за първи път — подкачи я нежно той и, изглежда, събра увереност от руменината, която заля бузите й. — Но госпожа Флеминг би трябвало да е готова с обяда. Това ще ти помогне да се почувстваш по-добре.

— О, Джефри. Не зная. — Поизправи се и повдигна маншета на ръкава си, поглеждайки часовника. — Наистина трябва да си тръгвам. Надявах се да хвана някой следобеден полет до Ню Йорк. — Не беше предвидила отклонения, най-малко това. Просто искаше да присъства на погребението.

— Искаш да кажеш, че си прелетяла цялото това разстояние само за да прекараш няколко часа тук? — В дълбокия му глас звучеше неприкрита изненада, но Сара реагира на слабата нотка скептицизъм.

— Реших в последната минута. Исках… да направя нещо за Алекс и Даян. Те бяха добри с мен.

Загадъчният поглед на Джефри остана скрит за нея, когато той наведе очи. Не се бе отместил от вратата, а стоеше пред нея с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. Беше го виждала в тази поза само веднъж досега, в деня, когато го чакаше със стегнати чанти багаж да се върне от работа. Тогава я бе разтълкувала като израз на заплаха. Сега й навяваше безпомощност, която отдаде на споменаването на днешното тъжно събитие.

Когато отново я погледна, гласът му бе по-нисък, а погледът му — по-прям.

— Винаги ли се пресилваш толкова много напоследък? Спомням си, че преди обичаше свободното време.

— Това — отвърна също тъй тихо Сара — бе в Колорадо, преди да открия колко тягостни могат да бъдат преситените от свободно време дни. — Това бе един не особено тънък намек по отношение на безделното богато съсловие, но тя бързо продължи: — Сега съм доста заета.

— Изглеждаш бледа. Преди имаше такъв тен през цялото време…

— Тогава бях различна в много отношения. Доста време мина, Джеф.

Истината в думите й го накара да смръщи чело. При вида на сянката, преминала през лицето му, Сара се почуди дали някога бе съжалявал за развода им. През всичките тези години той нито веднъж не бе потърсил контакт с нея, не бе поискал да я види. Не беше ли поне малко любопитен да разбере какво е станало с нея?

Гърдите му се разшириха в тежка въздишка:

— Осем години — каза той, изпускайки дъха си, а после направи пауза. — Доста заета си била.

Е, значи все пак знаеше нещо.

— Да. Сигурна съм, ти също.

Когато кимна, тъмнокосият перчем падна върху веждите му и закри бръчките на притеснение и тревога, които беше забелязала. Внезапно й се стори, че Джефри сякаш се подмлади и стана досущ като мъжа, за когото се бе омъжила. Преглътна с пресъхнало гърло надигащото се вълнение. Странно как споменът за любовта към него беше надживял понесената болка.

— Моля те, Сара — започна той, сякаш мислите им бяха споделени, — остани да обядваш с мен. Ако после искаш да си тръгнеш, ще те откарам до летището.

— Трябва да си тръгна — каза тя, едновременно на него и на себе си. — Имам уговорени срещи в офиса си от осем утре сутринта.

Споменаването на работата й го накара да стисне зъби. „Досущ като майка си“, помисли си Сара. Спокоен, сдържан… Издаваше го само някой поглед, потрепването на някое мускулче.

— Тогава защо не отидем в другата стая — каза, като отвори вратата и й предложи ръката си в знак на покана.

Именно тази ръка, която бе смекчавала болката й с топлината си, наклони везните в полза на предложението му. Ръката й се устреми с охота към неговата и Сара се надигна от дивана. В края на краищата, все някога трябваше да хапне нещо. А после идваше ред и на любопитството й.

В живота й бяха станали много промени през изминалите години; неговият също се бе променил. Кънтящата тишина в този дом, който преди години бе огласян от монотонния шум на трескава дейност, свидетелстваше за това. Сара бе подготвена за отсъствието на Сесилия. Но какво се бе случило с останалите от клана Паркър — по-младите брат и сестра на Джефри, както и чичото и лелята, които живееха в западното крило? А приятелите, които сякаш никога не липсваха, прислугата, която вечно сновеше насам-натам? Но бе най-любопитна да узнае какво се бе случило с Джефри през годините, след като го бе познавала.

В този момент не чувстваше горчивина. Преживяла бе бурята на спомените по-леко, отколкото някога бе предполагала. Може би брендито бе помогнало, разсъди тя. Но по-вероятно това, което я бе подкрепило, беше нейната собствена увереност в силите й.

Наистина беше различна жена от онази, която преди осем години бе напуснала Джефри в поражение. Нямаше и помен от омекналите колена и потните длани, които я спохождаха винаги, когато влезеше в тази стая. Беше спокойна и напълно се владееше — по ирония на съдбата, член на семейство Паркър повече сега, отколкото преди.

В известен смисъл, беше благодарна. Ако бракът й не се бе разпаднал така трагично, може би вечно щеше да следва примера на Джефри — дори още по-лошо, този на майка му. Сега обаче бе постигнала успех сама за себе си. И именно от тази позиция на силата се поддаде на любопитството си.

— Ще тръгваме ли? — меко предложи, като пренебрегна с лека усмивка внезапното объркване на Джефри. И направи първата крачка.