Дорис Мортман
Кръгове (16)

Глава шестнадесета

Под лъскавата корица на всяко списание една сложна машина върти механизмите си като гигантски самонавиващ се часовник, който тиктака, тиктака, тиктака към крайния срок за месеца. При „Жоли“ априлското издание доминираше над всеки разговор, над всяка дейност. Всеки отдел бе потопен в досадния процес на подбиране на информацията, на планиране на страниците, на възлагане на статиите и продажбата на място за реклама. Докато единият етаж агонизираше при попълването на предната част на списанието с реклами, другият се тормозеше с редакторското съдържание в края му. Целта на всяка група, обаче, бе една и съща — да надмине конкуренцията и да съблазни рекламиращите и купувачите да похарчат доларите си за „Жоли“.

Марни Добс чакаше нетърпеливо в Кабинета по модата, центъра на нейното царство и фокусната точка на списанието. Тя бе насрочила едно съвещание за девет и тридесет, но наближаваше десет, а сътрудниците от отдела й все още продължаваха да се точат. Докато поглеждаше към часовника си, тя се зачуди защо Дженифър Креншо бе помолила да присъства на редовното събрание на отдела по модата в понеделник. Знаеше, че Дженифър е загрижена за априлското издание, но загрижени бяха всички. Любопитството на Марни бе примесено със смътно чувство на раздразнение. Поощрението на продажбите нямаше нищо общо с модните селекции. Дженифър не беше се намесвала никога преди. Защо ще го прави сега? Когато се обади, Дженифър каза нещо за това, че всички трябва да дърпат въжето и да превърнат „Големия ананас“ в нещо специално. Марни я беше уверила, че е изоставила собствените си резерви към концепцията и ще даде всичко от себе си, за да я подкрепи. Какво повече можеше да желае Дженифър? И за какво можеше евентуално да допринесе? Марни признаваше, че Дженифър е страхотно красива жена с определено чувство за стил, но я оприличаваше с някой, който се учи да свири на пиано по слух, без въобще да се опита да прочете нотите на мелодията; тя уважаваше таланта, но се отнасяше подозрително към действителното познание на работата.

Марни отпи от кафето си, докато гледаше как се запълват местата около конферентната маса. В същото време огледа и голямата квадратна стая. Всеки сантиметър площ на стената бе запълнен, всяка кутия бе препълнена с обувки, ръчни чанти, шапки, шалчета и други аксесоари, които се отнасяха до настоящия моден сезон. Остави очите си да се замъглят от наслаждаване на взаимодействието между цвят и тъкан. Именно в тази стая дрехите за страниците на списанието бяха избирани и допълвани с аксесоари преди всяко фотографско заснемане. От едната страна стояха огромни двойни метални рафтове, наблъскани с дрехи, доставени от производителите, които нямаха търпение да видят емблемите си, предложени от „Жоли“. Работата на служителите от отдела на Марни бе да разузнаят пазара, да разгледат модните линии, да помолят за мостри и при случай да дадат съвет по отношение на стила на по-малките компании, които искаха техните продукти да изглеждат като от „Жоли“.

След като рафтовете биваха запълнени, Марни и петнадесетте жени обсъждаха всяка дреха, преценяваха ги критично относно стил, привлекателна сила, шик и потенциална продаваемост. Марни бе много организирана жена, и настояваше дрехите да бъдат категоризирани незабавно според използването им (вечерни, за бизнес или за спорт) и след това сортирани допълнително, за да паснат на темата на всяко издание. Тя бе една от малкото големи имена в тази област, която защитаваше системата на стандартизирани теми на изданията. Повечето от старшите издатели на модни списания от „Фелоус“, както и от главните им конкуренти, „Хърст“ и „Конде Нает“, поддържаха становището, че практиката задушава творчеството. Марни се изсмя на това като на върховна глупост. Влагаше се ред в нещо, което лесно можеше да се нарече хаос. Имаше повече от достатъчно място за творчество в рамките на всяко издание, което да я задоволи. Тя рецитираше списъка отново и отново на себе си, като мантра, и намираше удовлетворение в тази повторяемост: в януари бе курортът, февруари и октомври поставяха в центъра на вниманието красотата, март и септември се занимаваха с кариерата, май и юни вземаха на мушка облеклото при топло време, април бе отреден за дрехите за активен спорт, август — обратно в колежа, а ноември и декември означаваха отпуска. Беше просто и директно.

Голямата маса бе вече осеяна с пластмасови литрови съдове, от които се наливаше кафе от сутринта, с обвивки от восъчна хартия от кифличките с масло. Марни хвърли поглед към часовника. Дженифър щеше да се появи всеки миг. Марни се обърна към жените на масата. Беше наблюдавала как се сменят лицата много пъти през годините, но основната характеристика някак си оставаше непроменена. Момичетата от отдела по модата бяха отдадени на работата си, изцяло увлечени от желанието да бъдат част от елита на „Жоли“. Те прииждаха към списанието от всички краища на страната, копнеещи да започнат с дребна секретарска работа и надявайки се на крехкия шанс някой ден да заемат място около прославената маса на Марни Добс. Марни не даваше места като награда на много жени, но всяка, която биваше назначена, притежаваше онова необяснимо, вродено умение, познато като стил. Устремът и нюхът привличаха вниманието на Марни. Уравновесеността и способността да се разсъждава със собствената глава бяха други критерии, но най-важното качество, което един кандидат за служител в отдела по модата трябваме да притежава, бе искрена любов към работата. Марки не се отнасяше благосклонно към дилетанти.

Докато наблюдаваше как армията й се събира, видя, че момичетата й са облечени в това, което Марни наричаше иронично прекалено шик, склонност на персонала й да взема стила на деня и да го прилага с мнимо безразличие. Ако големите блузи бяха на мода, служителките й носеха големи блузи, но с такова отношение, което казваше, че това всъщност няма значение, че носенето на тази блуза не е нищо повече, освен изблик на моментно решение. Това именно ги отличаваше от широката публика, която разглеждаше тенденциите като декрети. Хората от списанието нямаха нужда да копират. Те имаха вещина. Марни се въздържаше да им казва, че докато те може би се бяха отделили от стадото, бяха попаднали в подчинение на модния издател, което бе също толкова подражателно.

Марни обичаше тази работа, дори с нейния обратен снобизъм и с превъзнесеното си чувство за важност. За нея това бе нещо повече от работа. Тя вярваше, ме хубавите дрехи и изкусно поставеният грим допринасят повече за психиката на жената, отколкото години психоанализи. Ако тя не го вярваше, никога нямаше да може да си върши така работата, както в момента.

Току-що бе влязло и последното момиче, когато Дженифър се появи в Кабинета по модата. Зоркото око на Марни отбеляза шумолящото сако от туид на Дженифър като модел на Ралф Лорен, както и изражението на лицето й като измъчено. Очите й бяха воднисти, без обичайния им пламък, и тя изглеждаше, като че ли бе настинала.

— Съжалявам, че закъснях — изрече вместо поздрав Дженифър и дрезгавият й глас потвърди диагнозата на седналата във фотьойла Марни. — Трябваше да направя няколко обаждания.

— Моите момичета и без това никога не идват навреме — каза Марни с критичен тон. Тя заведе Дженифър до едно място до нея. — Звучиш така, сякаш си жестоко настинала.

Дженифър кимна.

— Настинах в дъжда през уикенда — обясни тя, като се почувства задължена да го направи, а след това се зачуди пък защо си бе сторила труд.

Като седна на мястото си, Дженифър можа да почувства как по-младите жени се взират в нея и си шепнат помежду си, като се чудеха защо е допусната да присъства на това свещено съвещание. Като почувства, че е редно да обясни, тя каза на Марни, че има нужда от малко влагане на енергия, за да й помогне да възбуди интерес към предложенията си за поощрения, и добави, че те трябва да заседават като че ли тя не присъства.

Марни продължаваше да любопитства. Защо ли Дженифър желаеше да отдели толкова време от собствения си график, ако само ще наблюдава?

Марни призова събралите се към ред и премина направо към същността. Работата на персонала й бе да подготви „Седмо авеню“ за мода с хавайски елементи. Тя ги запозна накратко с мозъчната атака на Брад, предпазливо и с усещането за гримасничещите лица, които виждаше пред себе си. Опита се да вдъхне предизвикателство в задачата, все така със съзнанието за присъствието на Дженифър.

Всеки път, когато Марни наблягаше върху значението на подкрепата за „Големия ананас“, бе посрещана от всеобщо ръмжене, което караше Дженифър да се усмихва съжалително. Тя внимателно се заслуша в няколкото предложения, които се появиха сред мърморенето. Една болезнено слаба жена, с прическа от четиридесетте години, знаеше къде може да намери щамповани на острова ризи и поли, и панталони от естествени материи. Друга предложи да поставят ударението върху цветовете, като използват цветята на Хавай като ориентир. Една от по-възрастните жени в отдела предложи да се направи връзка с някой източник на острова за уникални принадлежности, които не се намират в страната, както и с най-малко познатите места. Дженифър си записваше всичко в един бележник с телчета, като си бе придала безизразно изражение на лицето. Специалистката по спортните облекла все още се придържаше към твърдението, че облеклата за активен спорт, които традиционно се представяха през април, можеха да бъдат транспортирани до Хавай, като се използват за фон курортите на Мауи и Големия остров. Марни се съгласи, като се обърна към Дженифър и изказа идеята да се помоли Търк Конлън да координира даването на редакторски кредит в замяна на безплатни нощувки. Дженифър кимна и прибави, че вероятно ще могат да се свържат с някой курорт и някоя авиолиния, за да оформят четири рекламни страници.

Най-накрая Марни се обърна към Дженифър и я помоли за коментар.

Дженифър погледна лицата им и разбра, че ще бъде трудно да ги спечели на своя страна.

— Знам, че за никоя от вас не е лесно да преглътне тази идея за „Големия ананас“ — започна тя. — Ще бъда честна и ще ви призная, че и моята първоначална реакция бе ужасяваща, но фактите са си факти. „Жоли“ е в беда, а Брад е издателят.

— И ако това е идея за лечение, нищо чудно, че загиваме! — язвителният глас дойде от една жена с остър нос и къдрава коса от другата страна на масата.

Дженифър видя как много жени от кохортата поклатиха глави в съгласие и реши, че е дошло време да стане. Изправи се тихо, като постави ръцете си на масата и се наведе към жените. Брадичката й бе издадена напред, но очите й останаха нежни.

— Не съм тук, за да защитавам господин Хелмс — обяви Дженифър, — но мисля, че вероятно всичките сме склонни да се оплакваме, без да обръщаме изцяло внимание на идеите. Аз доста съм мислила върху това и дойдох до озадачаващо заключение — тя направи пауза, като остави всички да предвкусят момента. — Мисля, че идеята може да заработи!

Поне десет души от персонала бяха седнали отпуснато на столовете си, като даваха знаци на Дженифър, че тя ще трябва да представи много солидни аргументи, за да спечели подкрепата им. Забеляза, че малко от тях я слушаха внимателно, и насочи следващите си коментари към тях, като изключи другите.

— Помислете за това от гледна точка на водещи. Така го вижда Брад и до голяма степен е прав. Не че и аз го приемам толкова лесно.

Усмивки се появиха на много лица и няколко души повече се изправиха, приближавайки жената в единия край на масата. Дженифър ги бе примамила в нейния ъгъл.

— Защо да не продължим с концепцията и да създадем нещо първи! Защо да не направим нещо, което „Жоли“ не е правило преди? Нещо, което друго списание не се е осмелявало да стори.

Атмосферата се промени рязко. Дженифър им бе внушила, че са велики, и внезапно, като че ли бе завъртяла някакъв ключ, бе принудила електричеството да протече през стаята и да освети всички присъстващи. Марни се взираше в Дженифър, несигурна за това накъде бие, но инстинктът й подсказваше, че се цели в мишената.

— Нека да привлечем някой известен дизайнер да създаде хавайска модна линия за „Жоли“.

За първи път изказваше идеята си, която й хрумна по време на модното представяне. Затаи дъх, очаквайки реакцията им.

Няколко жени открито се изсмяха. Други поклатиха глави, сякаш бяха застанали пред някоя луда. Само Марни потъна в размисъл. Идеята беше страхотна — нямаше и съмнение в това. Беше нечувана и Марни не бе сигурна дали е етична, но „Жоли“ бе в опасност да бъде продадено и тя щеше да направи всичко, за да го спаси.

— Нима предлагаш линия с цени като за елитно облекло? — попита тя, а силният й глас заглуши споровете около масата.

Дженифър бе благодарна, че Марни й сътрудничи.

— Не, мисля, че привлекателността ще дойде от едно известно име, което проектира линия за облекла с народни цени. Ще я представим в априлското издание, като я поднесем в най-удачното време за продажба в магазините през април и май. Аз бих препоръчала също и да се използва като база за пет шоу представления на живо при рекламирането на „Големия ананас“. Само рекламният ефект ще бъде по-голям, отколкото ако тежестта му беше от злато.

Марни усети радостно вълнение. Дженифър бе дошла с една идея, която можеше да изтласка „Жоли“ към предната линия на модната индустрия, и на нея й харесваше, но трябваше да знае нещо повече, преди да я подкрепи.

— Имаш ли някого предвид?

— Да, но още не съм се срещала с него, и не мисля, че е удачно да споменаваме имена на този етап.

— Кога ще ни кажеш? — попита една блондинка, седнала през два стола от Дженифър.

— Нямам намерение да бъда потайна, но не можем да си позволим това да изтече към пресата предварително. Моят план е да накараме този дизайнер да се срещне лично с Марни. Те сами ще изработят линията.

— Ще имаме нужда от модели, а те трябва да знаят това предварително. А също и фотографът. Защо само ние трябва да оставаме на тъмно?

Дженифър се обърна към едно момиче с червена коса, облечено в армейско яке и работни панталони.

— Имам модел, а и фотографът знае, че трябва да си държи устата затворена, или рискува да си загуби мястото в списъка на „Жоли“.

Силата в твърдението на Дженифър сложи край на въпросите и край на съвещанието. Тя се обърна към Марни и започна да обсъжда подробностите с нея, докато стаята се изпразни.

— Знам, че всичко това звучи непривично, Марни, но мисля, че трябва да се гмурнем с главата напред, иначе всички ще трябва да плащаме глобата.

Марни бе изпълнена с противоречиви мисли. На първо място, това бе завистта. Защо самата тя не бе помислила за това? Защо не бе видяла възможността да обедини таланта си с този на някой дизайнер, за да създаде нещо впечатляващо! Защото твърде много бе заета в работата си, каза си тя като оправдание. Следващото чувство бе радостта. Тя бликаше в нея като нещо газирано и излизаше спонтанно на повърхността. В продължение на години тя рекламирала мода; това бе нейният шанс да се дипломира, да стане архитект по модата.

— Какъв ще бъде моят принос? — попита тя Дженифър.

— Насока на стила, избор на материи, избор на цветове. Имам нужда от познанията ти по това какво се продава. Ще го направиш ли?

— Ще направя каквото мога — кимна Марни, като положи усилия да звучи спокойно. — Това може да бъде ударът на века, Дженифър! Мисля, че ти можеш да го осъществиш.

— Ние ще го осъществим. Ще видиш.

Дженифър погледна часовника си. Бе забравила, че е спрял. Внезапно събитията от последния уикенд я покриха сякаш с оловно наметало. Не беше си доспала и в момента се почувства зашеметена. Когато стана, се олюля и усети как Марни я сграбчи за ръката.

— Добре ли си?

Дженифър я погледна, изгубена в своя кошмар. Насили се да се върне обратно в действителността.

— От простудата е — каза. — Ще се оправя, наистина. Благодаря за всичко. Ще те държа в течение.

— Благодаря ти — каза Марни, докато Дженифър си тръгваше. Остана в празната стая, все още усещайки електрическия ток, който Дженифър бе пуснала.

Не знам дали го осъзнава, каза тя на себе си, но тази жена с бележника в едната си ръка, държи бъдещето на списанието в другата.

 

 

Гуендолин Стюърт имаше главоболие. Беше имала ранно сутрешно посещение от Дженифър Креншо, която я бе убедила да лансира един хавайски модел за корицата на априлското издание на „Жоли“. Гуен бе отказала категорично дори да си помисли за такава ерес, но Дженифър държеше на своето, като изтъкваше аргумент след аргумент. Гуен привидно отстъпи. Всяка жена, която можеше да организира едно празненство от такава величина като юбилея на „Жоли“ и то да мине блестящо, без никакви спънки, вероятно знаеше какво прави. Сега в продължение на цял час Гуен се застъпваше пред шефа на отдела за разпространение да се съгласи с идеята.

Тя обхождаше периметъра на кабинета си, изцяло мебелиран в бежово, като едва слушаше безкрайните му цитати на скритите факти. Нямаше нужда той да й казва, че някои модели се продаваха по-добре от други. Това тя го знаеше, Знаеше също, че бе работа на отдела по разпространението всеки месец да пресмята броя на екземплярите, които са продадени по щандовете в страната — за всяко списание, да отбелязва внимателно модела на корицата, цвета на емблемата на списанието, както и цветовете на водещите модни линии. След това те документираха откритията си и ги предаваха на Гуен и другите главни редактори, като ги насърчаваха да избират само онези лица и цветове, които допринасят за значителни продажби. В рамките на всеки дванадесетмесечен период „Жоли“ използваше най-много пет модела, които да украсяват кориците му. Логиката сочеше, че определени лица притежаваха нещо като — как да го наречем — притегателна сила към затруднения потребител и той грабваше списанието от рафта. Защо да разчитаме на шанса, когато може да се заложи на нещо сигурно?

Гуен слушаше търпеливо как Джак Кингсли обяснява, че едно момиче — туземка, с цвете в главата, е стока, която не е изпитана. Гуен поклати глава в колебливо съгласие, но знаеше, че трябва да се пребори с Джак, в противен случай ще трябваше да се пребори с Брад и с Дженифър. Джак бе по-малката от двете злини.

— Разбирам това, което казваш, Джак, но ти се чувстваше по същия начин и когато започнахме да използваме черни модели за корицата.

Кингсли кимна.

— Вярно. Съвсем вярно — той поглади брадичката си и издърпа напред ръцете си, докато набръчкаха месестите му устни. — Но, Гуен, това бе различно. Имаме много голяма читателска аудитория сред негрите.

Гуен спря точно пред вградената си етажерка и отправи към скования мъж с ниско подстригана коса най-ослепителната си усмивка.

— Джак, скъпи! Не мисля, че изцяло разбираш ситуацията. Не ти предлагам да започнем някаква тенденция. Не ти адвокатствам за някоя етническа група на месеца за корицата на „Жоли“. Това е специално издание, посветено тялом и духом на Хавай. Ще бъде нелепо да се перчим с някоя бледа блондинка, ухилена срещу теб, нали?

— Но статистиката показва, че блондинките със сини очи са моделите, които водят до най-добри резултати — той кръстоса краката си така, че тя бе принудена да забележи острите му като шиш, лъскави черни кожени обувки с дупчици и декоративни елементи. — Ние дори устояваме на моделите с кафяви очи, защото те не допринасят толкова за увеличение на продажбите.

Гуен се бе върнала до бюрото си. Мразеше да спори по някой въпрос, в чиято идея не вярваше изцяло. Половината от нея искаше да саботира Брад и да доведе до провала на изданието, но другата й половина й припомняше, че името й стои на първата страница и ако прецакаше Брад, прецакваше и себе си.

Обърна се към Джак Кингсли още веднъж и демонстрира най-търпеливия си глас.

— Джак, скъпи! Не мога да се съобразявам със статистиката за това списание. Брад е поискал местно момиче от Хавай за корицата и нашата шефка на отдела за поощрение на продажбите е напълно съгласна с него. Ако имаш някакви резерви към това, бих желала да ги обсъдиш с тях.

Джак се втренчи в нея, подскочи от мястото си и практически чукна пети и се отправи към вратата. Отвори устата си да каже още нещо, после излезе, като си мърмореше на себе си. Гуен го изгледа как си отива, доволна от изпълнението си. Знаеше, че без значение колко безвкусна се струваше идеята на Кингсли, той щеше да направи точно това, за което го бе помолила. Тя бе властна жена, а той бе само едно винтче в една огромна машина. Според Гуен винтчетата не разпитваха цариците, те просто изпълняваха това, което им се кажеше.

Просто не изглеждаше честно, че Гуендолин Стюърт е само царица, когато Клер Корели от „Елегант“ бе очевидно императрица.

 

 

Дженифър се придвижваше бавно по коридора в посока към отдела по красота, като се надяваше, че краката й няма да се огънат, преди да стигне там. Усмихваше се на всеки, който минаваше покрай нея, но трябваше да се придържа към стените за подкрепа. Гърбът й туптеше, виеше й се свят. Знаеше, че трябваше да остане вкъщи, поне докато треската й попремине, но не можеше да издържи гледката на онзи апартамент. Той се бе превърнал в отвратителна язва, в отворена рана, която изпуска унижение и отчаяние. Бе прекарала целия уикенд затворена в кабинета си, като лекуваше простудата си и се опитваше да покрие емоционалните си рани, но нито едно от свещенодействията й не й донесе изцеление.

Чарлз се беше обаждал дузина пъти и тя бе затръшвала телефона в мига, в който чуваше гласа му, като в края на краищата изключи апарата. Той вероятно се бе обадил на икономката им, защото в събота сутрин се появи Хати, която влезе със собствения си ключ, настоявайки да й помогне. Дженифър все още виждаше въпросите в очите на Хати, когато жената се завърна от спалнята, държейки парчета от счупени рамки за снимки и строшени вази в ръцете си. Без да каже и дума, тя прекоси стаята и изхвърли навън цялото спално бельо, както Дженифър й бе наредила да направи. Интуитивно затвори вратата, когато свърши, и заключи вътре каквото и да бе причинило това разрушение. Хати оправи леглото и се завърна в кухнята, като свари супа и донесе на Дженифър чай и препечена филийка, навъртайки се там докато свърши. Докато Дженифър спеше, Хати седна до нея, като я събуждаше от време на време за чай или аспирин. Към десет часа Дженифър не можеше да приеме повече нищо. Тя помоли Хати да си отиде, като обеща да се погрижи сама за себе си. Не можеше да понесе да бъде в нечия компания. Не един и два пъти Дженифър се забавляваше с мисълта да избяга и да се скрие, докато стържещата болка намалее, но знаеше, че няма възможност за бягство от собствената действителност.

Понякога часовете се изнизваха покрай нея и тя се чувстваше успокоена, почти увиснала във въздуха, умът й бе празен, изчистен от всякаква мисъл. И тогава без предупреждение болката се връщаше и я блъскаше, докато се почувстваше наскърбена и опустошена. Окаяността й отказваше да изчезне, без значение колко често плачеше или колко високо пищеше. По едно време излезе от кабинета, притеглена от леглото, като че ли някакъв гигантски магнит я дърпаше към него. Ръката й се разтрепери, когато отвори вратата, изправена лице в лице срещу стаята и грозотата в нея. Не знаеше колко дълго стоя там, или дори какво премина през ума й, когато възроди ужаса, но внезапно се озова на пода, свита в ъгъла до вратата, хлипаща и блъскаща юмруци в стената. Когато се изтощи, изпадна в лек сън, сгушена в сенките, трепереща от треска и страх.

Когато най-накрая се събуди от ужасния си кошмар, в ума й се оформи план да се пребори със злите духове, които я бяха нападнали. И както бе постъпвала много пъти преди това щеше да се завърне към работата си. Беше се убедила, че тя и списанието са взаимно преплетени, свързани един за друг с някаква духовна връзка. Със съюза й с Чарлз бе свършено, но бракът й с „Жоли“ продължаваше. „Жоли“ щеше да запълни празнината. „Жоли“ щеше да й донесе утеха.

 

 

Бетина Харковски и двете й помощнички чакаха Дженифър, скупчени около бюрото на Бетина в далечния край на един дълъг, тесен кабинет. Стаята бе боядисана стандартно, в еднообразно бяло, като в канцелария. Бюрото на Бетина бе близо до един голям прозорец, единствено в стаята, и тя бе създала висяща джунгла пред него, като бе смесила аспарагус, бръшлян, хвощ. Една цяла стена бе заета от метални шкафове-картотеки и щанд с три леки кутии и купчини табли върху него. Другата страна на стаята подслоняваше помощничките на Бетина, Есме Филипс и Натали Люис, които използваха информационни табла от пода до тавана да се изявят, като забождаха и махаха листчета хартия, лични снимки, кочани от билети и други техни спомени.

Дженифър седна до тези три млади жени, които контролираха втория по важност отдел в списанието. Красотата имаше голямо значение за рекламата в началото на списанието и това бе напълно обяснимо. Пазарът на купувачите от осемнадесет до тридесет и четири години харчеше два милиона долара годишно за продукти за разкрасяване и работа на този отдел бе да направи така, че този огромен поток от пари да не пресъхва.

— Искам да проверите в „Лодър“, „Арден“, „Ревлон“ и другите — казваше Бетина на Есме, а славянският й акцент променяше отделни звуци. — Вижте дали ще можем да сложим ръце на новата им линия на цветове. Незабавно. Намерете дали имат някакви нови продукти в програмите си и дали случайно не са свързани с Хавай.

Замислена, Есме нави гарвановочерната си коса около показалеца си, но Натали веднага се намеси.

— Мисля, че трябва да изследваме пазара на парфюмите — каза тя. — В края на краищата една от претенциите за слава на Хавай се основава на тяхната флора и трябва да има поне петдесет аромата от растения вече на пазара. Бихме могли да посветим целия раздел за красота на темата за цветята. Цветовете за грима и миризмите за парфюмите.

— Звучи ми добре — Бетина се обърна към Дженифър, учудена защо лицето й изглежда толкова изопнато. — Ти какво мислиш?

— Това е точно същото, което и аз си мислех. То ми дава също и една идея, ако не възразявате да направя няколко предложения.

Гласът на Дженифър бе остър и дрезгав.

— Нямаме нищо против.

— Може да бъде много ефектно да включим цветя във вашите страници за прически. Винсънт Матео — той подреди цветята за партито — би могъл да работи с вашите фризьори, за да създаде нови прически с цветя, специално за „Жоли“. Нещо като Характерна черта на местната нюйоркчанка.

Очите на Есме светнаха моментално.

— Прекрасно е! Мога да нарисувам всички видове изискани извивки и къдрици с втъкнати големи, едри цветя в тях и дълги, падащи коси с вплетени в плитката малки бели цветенца. Дженифър, това е чудесно!

— Благодаря ти — кимна Дженифър на грациозната брюнетка с големи сапфирени очи. — Не зная дали другата ми идея е приложима, но бих искала да я опитам. Бих желала много да имаме аромат, лансиран специално за това издание.

— Ароматите са моя работа — каза Натали, — но не съм сигурна, че знам какво точно имаш предвид.

Дженифър се извърна към слабичката, пепеляворуса блондинка със сериозно изражение на лицето.

— Ами ако се обадим в някоя голяма фирма и ги попитаме дали не планират да лансират нов аромат? Ако той има екзотичен елемент и ако те се съгласят, бихме могли да направим удар с него на априлското издание. Бихме известили официално, че това е ароматът на „Жоли“ за лятото. Нека те му дадат име на някой вулкан или лагуна или даже на град. Всички хавайски думи звучат романтично. Шишенцето трябва да бъде адски елегантно, а ароматът — тлеещо, загатващо и все пак нежно ухание на цветя.

Натали слушаше напрегнато, като свиваше тънките си, високо извити устни.

— Възможно е — съгласи се тя. — Но ще изисква малко работа. Може да имам нужда от бутафорна кампания и някакъв поощрителен материал, за да се продава. Мога ли да разчитам на твоя отдел?

— Абсолютно! И ако имаш нужда от мен и искаш да дойда с теб, това също е добре.

Натали грабна един молив от бюрото на Бетина и започна да си драска бележки за себе си. Дженифър видя как лицето на Есме потъмнява и почувства как в стаята потече ток от конкуренцията.

— Сигурна съм, че Брад е искал някои поправки — Есме прекъсна рязко дискусията за аромата. — Ще се погрижа за фризьора и художника по грима.

— Чудесно — каза Бетина, очевидно с настройката за съперничеството между помощничките си. — Но никакви примадони този път! Пазарете се за цената. Те получават безплатно пътуване до Хавай и това струва много!

Дженифър даде знак, че одобрява загрижеността на Бетина за разходите.

— Кой ще пътува за снимките? — попита Натали. Бетина размисли над въпроса. Знаеше, че и двете момичета умираха да свършат работата, но само една от тях би могла да я придружи.

— Нат, ти ходи на последната задача. Мисля, че сега е ред на Есме.

Дженифър бе поразена от внезапната размяна на погледи. Завист в единия, триумф в другия.

— Страхотно! — каза Натали, с определена горчивина в думите. — Трябва да отида в Мотор сити и да събера екипа, а вие, момичета, се приготвяйте за Хавай.

— Бих се радвала, ако можехме всички да отидем, но бюджетите са свити — каза Бетина разсеяно.

Тя все още мислеше за новостите. Те бяха стихията й. Намираше за чудесно да наблюдава как чифт майсторски ножици и съвкупност от мазила превръщат някого от незабележима жена в красавица. Естествено, субектът трябваше да има здрава костна структура, добра, но не и перфектна кожа на лицето. Обикновено тя се насочваше към някого, който я привличаше с простотата си. Трудно бе да се помогне на някой, който е грозен. Простотата не бе нищо повече, освен неизползвано платно.

Бетина фанатично вярваше във възможността за преобразяване. Тя се дразнеше да вижда жени, които потискаха естествената си красота, просто защото ги мързеше или се страхуваха от промяна.

Докато Бетина отново се присъедини към разговора, Дженифър Креншо се придвижи към вратата. Нещо в стойката на раменете й разтревожи Бетина. Нещо с Дженифър не беше наред. Бетина би желала да може да попита, но европейското й възпитание по отношение интимния свят на всяка личност я накара да се въздържи.

По-късно тя щеше да съжалява, че не е упражнила агресивността си, научена в Америка.

 

 

Брад Хелмс се беше усамотил в кабинета си. Пред него бяха предложенията на Дженифър за „Големия ананас“. Предполагаше, че трябва да е окуражен. На хартия изглеждаше изключително обещаващо. Но беше ли достатъчно обещаващо? Обзе го страх. Ами ако някой наистина купеше списанието? Цифрите бяха ужасяващи и той бе най-очевидната мишена за обвинения. Цялостна подкрепа от страна на сътрудниците му, или абсолютните доказателства, че отстъплението е било причинено от обстоятелства, извън който и да е контрол, можеха да го оправдаят, но той не притежаваше нито едно от тези неща. Единствената му надежда бе зад последната черта на баланса. Данните трябваше да бъдат променени.

Няколко пъти си пое дълбоко дъх и се съсредоточи върху отпускането на мускулите на тялото си, като се освобождаваше, за да мисли ясно. Докато медитираше, почувства странно подозрение. Данните. Продължаваха да се появяват пред очите му. Трябваше да провери данните. Кога започна спадът в продажбите? Откъде започнаха да намаляват продажбите? Имаше ли някаква тенденция?

Насили се да преразгледа заемането на службата си в „Жоли“. Първите три години на издателската му дейност бяха добри. После, преди две години, продажбите започнаха да намаляват само леко и нямаше нищо обезпокоително. Продажбите на списанието бяха отражение на икономиката и по времето на инфлация и рецесия продажбите спадаха. Бюджетите за реклама биваха орязвани и се изчакваше. Когато оздравееше икономиката, списанията жънеха успехи.

За известно време той се опита да се успокои с тази мисъл, но истината го тормозеше. Не беше държал със здрава ръка балансите. И двете — Дженифър и Гуен, го бяха подтикнали да вземе решителни мерки, но това бе един съвет, който той пренебрегна.

Но някъде в дълбочината на мисълта си той вярваше, че не е единственият, който е отговорен за рязката крива на неуспехите. Сделките, които бе считал за в кърпа вързани, се бяха проваляли внезапно и мистериозно. Като че ли нещо или някой работеше срещу него.

Брад се съсредоточи и започна да драска несвързани фрази по едно парче хартия, като си записваше това, което му хрумнеше в момента, като създаваше собствения си тест за взаимовръзки. Имаше някакво такова място, той бе сигурен. Беше жертва за съдбоносен заговор. Знаеше го, но знаеше също, че ще трябва да го докаже.

Надяваше се само да не е късно.