Дорис Мортман
Кръгове (27)

Глава двадесет и седма

— Божичко! Няма да е зле да си пийна нещо! Какво ще кажеш, ако нападнем онова тукашно капанче, след като разчистим тук? — Бъзи Столър уви три ролки филми и ги тупна на една маса с движение, което означаваше край.

— Не знам дали ще свърша скоро. Освен това наистина трябва да се прибирам — Зийна работеше в тъмната стаичка от зори. Вратът й се бе схванал, а краката я боляха.

— Оставяш това ново твое приятелче да ти стъпва на фасона — въздъхна Бъзи. — Какво толкова ще стане, ако се отбием да си пийнем нещо?

Зийна се облегна на кутиите с проявител и у нея се надигна вълна на недоволство. Търк я потискаше. Ако не беше той, щеше да е свършила отдавна с тази задача. Откакто бе зарязал Диъдри, той бе придобил такова собственическо чувство, че тя започна да се чувства като заложница в собствения си дом. Представяше си как седи във всекидневната точно в тази минута, как гледа стенния часовник и се ослушва да чуе ключа й на вратата. Слава Богу, не беше му казала името на това студио. Ако го беше направила той щеше да паркира пред вратата като ядосан татко, броящ минутите след започване на вечерния час.

— Ако можеш да почакаш около половин час, ще се приготвя — Зийна изведнъж реши, че Бъзи е прав. Тя имаше нужда да пийне, а Търк просто трябваше да почака.

— Не бързай. Така или иначе трябва да се навъртам наоколо, докато дойде Големият Господин. Той прибира последните филми днес.

— А Лейди Бел замина ли си? — Зийна все още не беше се отърсила от мисълта, че се е срещала със скандалната Лейди Бел, но явно, ако такава среща наистина се бе състояла, вероятно е била твърде кратка, за да си спомни нещо.

— Те всички си заминаха. Няма вече порнофилми за Големия Господин. Няма вече пари за мен. Много лошо. Бях взел да се превръщам в страхотен любовник, докато гледах тия неща.

— Много бих се радвала да се срещна с твоя господин — каза Зийна полусериозно. — Никога не съм виждала истински, жив пропаднал тип.

— Първо, той не е каквото си мислиш, и второ, не мога да те представя. Той дълбоко се е законспирирал.

— Обзалагам се, че си прав.

Благодетелят на Бъзи отблъскваше Зийна. За нея той бе един лешояд, който си избираше невинни хора за жертви. И все пак, всеки път, когато тя го хулеше, Бъзи се вдигаше в негова защита. Той обрисуваше Големия Господин като свестен, представителен мъж, който съвсем случайно се бил заел с порнография, за да припечели набързо пари. Зийна би могла да махне с ръка и да си каже, че лоялността на Бъзи е била купена с поредица тлъсти чекове, но можеше да види, че Бъзи действително харесва този човек, и това я озадачаваше.

Резкият звук на звънеца прекъсна мислите на Зийна. Бъзи скочи от табуретката, грабна филмите и се запъти към вратата. Зийна направи знак, че е привършила с проявяването и той спокойно може да отвори. Докато Бъзи се занимаваше със своите дела, Зийна се зае със задачата да разтреби тъмната стаичка. Изпразни съдържанието на металните кутии в мивката и ги изплакна, изтри масата, на която работеше, с мокър парцал. На всеки няколко минути проверяваше дали снимките не са изсъхнали. Когато ставаха готови, тя ги поставяше в специални пликове, които ги предпазваха, докато се прибере у дома. Докато затваряше с щракане куфарчето си, тя чу пискливия смях на Бъзи.

Почти бе забравила за приятеля на Бъзи, когато изведнъж забеляза, че Бъзи е оставил вратата открехната. Знаеше, че не трябва да подслушва, но не можа да се въздържи. Какъв бе този човек, който трупаше пари от мръсотии? Зийна реши, че вероятно е дребен и мършав, с костюм от лъскава материя и ботуши с остри върхове. Представи си дълго тясно лице, с малки, полуотворени очи, кожа с белези от шарка, тънък, леко прегърбен нос, и съвсем без устни. Да си измисля едни или други неща за Големия Господин, се бе превърнало в игра за Зийна. Беше решила, че той изглежда така и сега искаше да види дали бе познала.

Стъпвайки на пръсти, тя се промъкна леко до вратата и я открехна съвсем малко, колкото да вижда по-добре. В сянката, до бюрото на служителката от приемната, стояха двама мъже. Външното помещение бе слабо осветено, тъй че тя трябваше да напрегне очите си, за да ги види. Бъзи бе лесен. Жълтият му пуловер бе като пътен знак. Другият мъж почти не се виждаше, но можеше да се каже, че е сбъркала в предположенията си. Беше висок, а костюмът му не лъщеше, палтото му бе като от камилска вълна, вероятно кашмирено. Зийна бе толкова заета да сравнява фактите с мисленото си досие, че изобщо не обръщаше внимание на гласовете. Но после взе да се заслушва. Гласът на Големия Господин бе дълбок и звучен. Смехът му бе просташки, както би трябвало да се очаква, но имаше и нещо изненадващо. Гласът звучеше познато.

Тя тихо побутна вратата с лакът, за да може да се измъкне, без да я забележат. Като се придържаше плътно към стената, се добра по-близо, търсейки място, откъдето да ги вижда, без да бъде лесно забелязана. Стаята точно зад бюрото бе пълна с шкафове, където Хари Уошър държеше копията от всички снимки, които бе направил. Зийна се отпусна на колене и се скри между два от тях. Отначало просто слушаше. Нещо вътре в нея я караше да не се мъчи да поглежда.

— Свършил си работа от класа, Столър, и аз оценявам това.

— Благодаря. Не мога да кажа, че не ми достави удоволствие. Ако някога имате нужда от услугите ми, просто се обадете по телефона.

— Надали. Приключих с операцията и не смятам да се залавям отново.

Зийна едва дишаше. Познаваше този глас като своя собствен, но все още не се решаваше да погледне.

— Какво стана с Лейди Бел?

— Тя срещна мъжа на мечтите си, и бих предположил, че ще се омъжи много скоро.

— По дяволите! А аз винаги си мислех, че аз съм мъжът на мечтите й.

Зийна не можеше да издържи напрежението и минута повече. Бавно вдигна поглед и се втренчи по посока на гласа. Когато видя Търк, ръцете й затрепериха, но не знаеше дали това бе от шок или от ярост. Опита се да се овладее, но когато чу Търк да казва „Довиждане“ и го видя да тръгва към вратата, тя се втурна напред, спъвайки се в собствените си крака.

— Ти си гаден! — гласът на Зийна се бе повишил с една октава над нормалното и потреперваше от враждебно чувство.

— Хей, Зийна! — Бъзи се запъти към нея веднага щом видя изражението на Търк. — Помолих те да не излизаш.

Зийна не му обърна внимание. Блъсна ръката му и продължи към Търк, който изглеждаше изненадан, но спокоен. Когато приближи до него, тя просто застана там, като свиваше и разпускаше юмруци и не преставаше да го гледа гневно.

— Бъзи, изчезвай!

Търк не отдели поглед от Зийна, докато изчакваха Столър да излезе.

— Имах нужда от тези пари — каза Търк, когато останаха сами. Знаеше колко слабо и неубедително звучи това, но преценявайки настроението на Зийна, реши, че директният подход е най-добър.

— Много хора имат нужда от пари, но не се унижават дотам, да се занимават с търговия на плът.

— Това е вярно. Но аз имах нужда от много пари, и то бързо — изражението на лицето й го уплаши. Очите й блестяха, сякаш бе вдигнала висока температура. — Ще ти обясня всичко, когато се приберем у дома. Къде е палтото ти?

Зийна не помръдна.

— Къде намери звездите си? Конкурс ли направи? И коя е Лейди Бел?

— Не е толкова важно.

— За мен е.

Той се опита да поведе Зийна към един стол, но тя го отблъсна, като че ли бе прокажен.

— Лейди Бел работи за „Жоли“. Истинското й име е Мими Холдън. Доволна ли си?

— Секретарката на Дженифър Креншо — беше я видяла на партито на „Жоли“. Сега си спомни. Мими изпъкваше сред елегантната светска тълпа с младото си свежо лице и Зийна тогава бе впечатлена. Сега слушаше безмълвно Търк, който й разказваше как ангажирал няколко служителки на „Фелоус“, млади жени, нуждаещи се от допълнителни средства да посрещат ежедневните си разходи. Повечето от тях дошли в Ню Йорк от други места и не били подготвени за високата цена на живота.

— Не се гордея с това, което направих, но вече свърши. Всичко. Край — Търк говореше колкото е възможно по-меко.

— Край и за нас — Зийна тръгна към тъмната стая, но Търк я хвана за ръката.

— Защо не искаш дори да ме изслушаш? — промълви умолително той. — Зная, че е скапана история, но на никого не съм искал да навредя.

Зийна бързо се изви и го изгледа презрително. Цялата трепереше от яд и разочарование.

— Ти си един мръсен плъх! Винаги си бил такъв, и такъв ще си останеш. Сега се махай от живота ми. Не мога да понасям дори да те гледам.

Търк отстъпи назад и се вторачи в нея. Разбираше изненадата и гнева й, но имаше и нещо друго. В главата му се блъскаха въпроси, мисли, които изведнъж застанаха по местата си с изненадваща яснота.

— Най-сетне те освободих, нали? Най-сетне се отърва.

— За какво говориш?

— Говоря за теб. За нас. Как намери начин да избегнеш темата за женитбата! — докато говореше, очите му проникваха в Зийна като лазер. — Мислех, че очакваш аз да се освободя, но съвсем не беше така, нали? Просто си изчаквала и си се надявала, че аз ще направя или кажа нещо, което да те освободи. Също като последния път.

— Как смееш! — очите на Зийна светнаха в бясно презрение. — Как смееш да се опитваш да обърнеш нещата — сега излиза, че аз съм виновна!

— Ще ти кажа защо смея. Защото има нещо, което те кара да трепериш, и това не са моите порнофилми. Какво те накара да ме напуснеш преди осем години?

— Не е твоя работа. Моят живот си е мой и всички решения са били вземани от мен, за мен, и за никой друг!

Правилата на играта се промениха. Изведнъж Търк започна да атакува, а Зийна бе принудена да се защитава. Тя побягна към тъмната стая, но Търк се движеше по-бързо от нея, като препречи пътя й.

— Дори не искам да съм в една си съща стая с теб. Ти вониш!

— Права си — каза Търк, като побърза да отговори на нападките й. — Това, което направих, е грозно. Направих мръсни филми и се възползвах от момичета като Мими Холдън, които имаха нужда от пари, и вероятно от още нещо, от което си нямам представа, но това, което ти сега правиш, е не по-малко грозно. Нямаш желание да слушаш и, честно казано, това ме учудва. Дори Диъдри, въпреки всички си недостатъци, би ме изслушала.

— И откога Диъдри стана толкова чудесна? — Зийна плачеше. В гласа й се смесваха гняв и страх, което само събуди любопитството на Търк.

— Откакто виждам, че тя поне смята да зачете поетите задължения и да поеме рискове — Търк продължаваше да дебне и да се ослушва около Зийна. Беше надушил диря и бе твърдо решил да я проследи. — Била си в джунглата твърде дълго, за да знаеш какво правят животните. Те драскат и дерат, хвърлят слюнки и изкормват всичко, което ги заплашва. Виждала си го хиляди пъти. Възвеличаваш това в работата си, но когато се касае за хора, гледаш встрани.

Думите на Търк шибнаха Зийна като камшик. Тя му се озъби, опитвайки се да се противопостави на неговата настъпателност.

— Не се прави на толкова смел. Ти си страхливец и мръсник, и никога няма да се промениш!

Зийна се извърна, но преди това нещо в очите й привлече Търк. Той сграбчи ръцете й и здраво ги стисна. Беше сигурен, че тя крие нещо.

— Ако съм толкова гнусен, защо се върна при мен? А ти се върна, сладурче! Допълзя в леглото ми при първата възможност. И нещо повече — много ти хареса! Добре е от време на време да се поизмърсиш, нали?

— Мразя те! — изпищя Зийна със зачервено от гняв лице. — Отвращавам се от теб, презирам те!

— Мразиш това, че ме обичаш и че се страхуваш да не те оставя.

Зийна едва не му изръмжа.

— Бих могла да те накарам да останеш при мен първия път.

— Наистина ли? И как щеше да ме принудиш?

Зийна застана срещу него, стиснала раменете си с ръце. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Зловеща усмивка пробягна по устните й — усмивка, от която Търк го побиха тръпки.

— С твоя син — каза тя. — Това достатъчно ли е? Имах сина ти и ако исках, бих могла да имам и теб.

Търк се почувства така, сякаш върху него бяха стоварили циментов блок.

— Какво говориш?

— Когато те оставих преди осем години, бях бременна в третия месец. Отидох в Швейцария, родих детето и го оставих за осиновяване. Дадох твоя син.

Зийна видя как кръвта се отдръпна от лицето на Търк. Той изглеждаше поразен и за момент тя се разтревожи да не й стори нещо.

— Как си могла? Аз имах право да знам…

— Ти се отказа от това право, когато ми каза, че не можеш да оставиш жена си.

— Но ти не ми каза, че си бременна!

— Това бебе беше мое. Можех да разполагам с него както си искам, и го дадох.

Гласът на Търк прозвуча съвсем слабо, като че ли цялата му енергия бе изстискана от него.

— Не. Не е било, защото не бих оставил Диъдри. Сега разбирам съвсем ясно. Отначало идеята за бебе те е заинтригувала. Играела си си с нея, обмисляла си я, докато не е станало твърде късно за аборт. Но после ти е просветнало. Бебето е представлявало клопка. Ако беше ми казала, че си бременна, знаеш, че щях да обърна земята, за да бъда с теб — но не това си искала ти. Не си искала мъж и дете. Искала си да бъдеш свободна да правиш, каквото си искаш — независимата Зийна Уелис.

Зийна се стовари в най-близкия стол. Покри лицето си с ръце и заплака така, както не бе плакала от дете — тогава, когато бе умряло кучето й. Сега също бе умряло нещо. Не домашен любимец или човек, а нещо по-дълбоко, свързано с душата. Тя го усети по гласа му, който се сниши и стана по-бавен, а любовното му чувство се изпаряваше и отстъпваше място на омразата.

— Не съм това, което си мислиш, Зийна! Аз съм човек, който има нужда от корени и привързаност, и ще намеря това дете. Би било чудесно да си имаме дете с теб, но сега то ще бъде само мое.

Без дори да я погледне, той се обърна и си излезе от студиото. Зийна чу как вратата се затръшна, за известно време само този звук отекваше в съзнанието й. Той наистина мислеше това, което каза. Тя го знаеше. Някак си той щеше да намери момчето, техния син. А какво щеше да намери тя? Нищо.

Внезапно разбра какво бе умряло в тази стая. Шансовете й за щастие бяха претърпели фатален удар, а най-ужасното бе, че той бе нанесен от собствената й ръка. Отново бе взела решение сама и само за себе си. И отново изпита непреодолимо чувство на съжаление.

Втренчи се във вратата, почувствала да я обгръща гнетяща самота. От нея се изтръгна скръбно ридание, когато си представи лицето на онова мъничко бебе, редом с лицето на единствения мъж, който някога я беше обичал.

— Върни се — изпищя тя. — Не искам да бъда сама!