Дорис Мортман
Кръгове (17)

Глава седемнадесета

До сряда Дженифър се почувства малко по-добре. Треската й бе отминала и тялото й бе по-силно, въпреки че настроението й бе все още лошо. Беше се срещнала с всеки отдел на списанието, бе направила предложения, беше си водила бележки, обеща поддръжка и успя да въвлече целия персонал в кампанията на Брад Хелмс. Двамата с Търк се бяха изправили пред продавачите, като ги убеждаваха, притискаха ги, предлагаха им помощ по всякакъв начин.

Въпреки че Търк й сътрудничеше, изглеждаше, че гримасничи, като изричаше иначе правилните думи, но не много убедително. Беше странно, непривично, за него и това я смути. Още от самото начало Дженифър знаеше, че вероятно няма да се справи с това сама. Имаше нужда от необичайното му чувство за продажбите, от смелия му, агресивен стил и от пресметливия му ум. Но всеки път, когато се срещнеха, той изглеждаше така, сякаш се колебае, като че ли вършеше всичко с неохота, почти недоверчив. Веднъж тя дори го обвини, че иска „Жоли“ да се провали, или че желае да бъде продадено. Неговото без коментар я плашеше. Имаше нужда от Търк и му го каза.

Тъй като знаеше, че няма друг човек, който да обича борбата повече от Търк, и тъй като никога не го беше виждала да се отказва от нещо, неговото шикалкавене я накара в мозъка й да се задейства тревога. Когато хората променяха курса си, Дженифър ставаше подозрителна. При всички случаи, освен при един.

За последните няколко дни Дженифър се порицаваше, че не бе разгадала сигналите, които можеха да й кажат истината за Чарлз. Тя бе потърсила улики в спомените си, загатвания, които бе пренебрегнала. Трябваше ли да подложи на съмнение оставането му до късно в кантората или командировките му извън града? Бяха ли онези клиенти, които се обаждаха след десет часа, истински бизнесмени, или са били любовници? Това бе съществувало там през цялото време и някак си тя трябваше да усети. Чувстваше се като глупачка и мразеше Чарлз, задето я караше да се чувства така. Презираше го за това, което й бе сторил. Беше я измамил, беше я лъгал, и което бе още по-лошо, тя чувстваше, че беше я опозорил.

Понякога й се искаше да изтича през улиците, да пищи, да съобщи за коварството на Чарлз на света. Представяше си как някоя разбунена пуританска тълпа го замеря с камъни. Но засега не можеше да каже на никого. Държеше тайната затворена в себе си като дух в бутилка, като се страхуваше какво говори това за нея, наравно с това, което означава то за брака й.

Толкова пъти през последните няколко дни тя се чудеше какво, ако въобще имаше нещо, бе направила, за да насърчи неговата хомосексуалност. Откри, че избягва огледалото, като се страхуваше, че ако погледне, ще открие жена, която не е достатъчно отзивчива или чувствена, жена, която е прекалено заета с кариерата си, която би могла да тласне мъжа си в ръцете на други мъже.

Хвана се за ръба на бюрото и се опита да се овладее, но сълзите й бликнаха.

Чу да се чука, но й се стори като нещо далечно. И тъй като звукът бе настоятелен, тя си избърса очите, прокара ръце по косата си и я направи да бухне, доколкото е възможно. Вратата се отвори и влезе Мими, като носеше няколко големи табла за плакати.

— Господин Хелмс и госпожица Уийлър са тръгнали за насам — съобщи тя, като постави таблата върху бюрото на Дженифър. Очите на Дженифър бяха зачервени и кървясали. — Ще желаете ли още една чаша чай?

— Не! Това, което искам да знам, е, какви са тези табла и за какво събиране ми говориш — гласът й бе рязък и развълнуван.

— Това са вариантите на „Големия ананас“ в незавършен вид. Господин Хелмс и госпожица Уийлър имат среща да ги прегледат с вас.

— Но аз не съм имала възможност да ги погледна! — звучеше неистово, толкова непривично за оная Дженифър Креншо, която Мими познаваше.

— Бихте ли искала да отложа срещата? — тихо попита тя.

Беше твърде късно. Брук и Брад вече заемаха местата си. Дженифър се вторачи в тях. Брад свършваше някаква история и Брук го слушаше напрегнато, нейната стройна, добре оформена фигура се бе настанила благоприлично в един от фотьойлите на Дженифър.

Внезапно присъствието на Брук, нейната самоувереност, надменното й чувство за собствената й сексуалност, ядосаха неимоверно Дженифър. Брук, с дългата си медено руса коса и сиви котешки очи. Брук, която винаги държеше някой мъж в скута си. Тя не би могла да бъде заблудена от Чарлз. Тя би познала веднага, че той не е истински мъж.

Отначало никой не забеляза колко разстроена бе Дженифър. Брад взе таблата, погледна ги внимателно, връчи ги на Брук, която също ги заразглежда и после ги върна на Дженифър. Като в мъгла, тя се опита да се съсредоточи.

Мострите показваха един плакат в четири цвята с две страници, сгънати в средата. От двете страни имаше по един билет, наклонен като стебло на дърво, от което излизаха разкошни палмови клончета. Мотото, разделено между двата листа, гласеше:

„Двама на острова“

Тя отиде до следващото табло, което представляваше вътрешната страна на мострата. Под ананаса на Патрик бяха написани думите:

„Добре дошли на най-продаваемото шоу от тази страна на рая — Големия ананас“

Третото табло показваше задната страна на предния лист, като повтаряше мотива с билета и заграждаше екземпляра. Дженифър въобще не го прочете. Ако беше го прочела, щеше да забележи, че нейната рекламна програма бе дадена в подробности върху единия билет, а върху другия бяха изписани поощрителните планове за магазините.

— Мисля, че е чудесно — изгука Брук, като погледна към Брад.

— Мисля, че е ужасно! — гласът на Дженифър отекна с отвращение.

— Как можеш да говориш така? — попита Брад, смутен от гнева й. — Моделът е чист и свеж. Вълнуващ. Твоите сътруднички са свършили възхитителна работа.

— Направено е през куп за грош — настоя Дженифър.

Брук наблюдаваше как се свива устата на Дженифър и как кожата й пребледнява до тебеширено бяло. Бе видяла също, че устните на Дженифър треперят и ръцете й се свиват в юмруци. Поради някаква причина Дженифър не можеше да се владее.

— Не знам за вас двамата — продължи Дженифър, — но няма да приема работа като тази. Когато получа нещо, което одобрявам, ще ви известя. Сега, ако нямате нищо против, имам други работи, с които да се занимавам.

Тялото на Дженифър започна да се тресе. Какво я бе обзело, че се държеше така! Действията й бяха отвратителни и тя го знаеше. Някъде в периферията на нейния гняв съзнаваше, че Брук не е виновна за нейното страдание, че не е виновна за мъчителната болка в гърба й. Но не можеше да си помогне сама. Чувстваше се малка и неспособна до Брук.

Брад стана от стола си.

— Знам, че не се чувстваш добре напоследък. Ще поговорим за това по-късно — гласът му бе нежен, изпълнен със загриженост.

Брук Уийлър последва Брад и излезе от кабинета на Дженифър. Не можеше да повярва на добрата съдба. Не можеше да си представи какво бе породило необичайния изблик на лошо настроение, но това нямаше значение. Откакто бе чула, че „Жоли“ е в беда, бе ускорила плана си да заеме поста на Дженифър. До този момент тя се придържаше към по-бавни, по-незначителни крачки, като намекваше, че тя, а не Дженифър имаше таланта и агресивността да превърне „Жоли“ в сила в модната индустрия. Брук никога не се приспособяваше в ролята на подчинена. Фактът, че Дженифър държи една силна позиция, не означаваше нищо друго, освен, че Дженифър е нейна мишена.

Първо щеше да спечели приятелството на Гуендолин Стюърт и Брад. После щеше да изтласка Дженифър в ъгъла, където тя би могла да направи онази малка грешка, която би изложила работата й на риск. Свидетелствата за постиженията на Дженифър и личната й популярност бяха огромни препятствия, но Брук вярваше, че и най-силните кули можеха да бъдат прекатурнати, ако се изтеглеше онази тухла, която трябва. Сега отношението на Дженифър показа на Брук, че е време да дръпне тухлата.

 

 

Звънецът от централата на Дженифър я сепна. Защо не бе казала на Мими да отклони всички разговори? Ами ако беше Чарлз? Колебливо взе слушалката.

— Здрасти, келеш!

За момент гласът не се представи. Когато го чу отново, почувства, че си оправя настроението за първи път от много дни насам.

— Кой се обажда? — подразни тя.

— Това, мое неинформирано селянче, е Дейвид Шелдън, доктор по ортопедична хирургия, преди на болницата „Хадасах“ в Израел, а сега новоназначен шеф на ортопедичния отдел в болницата „Белроуз“, Биг Епъл, САЩ.

— Не мога да повярвам колко ми е добре, че чувам гласа ти! — каза тя, като остави дълбокият баритон, който я беше успокоявал толкова пъти преди, да я успокои и сега.

— Предполагам, че казваш това на всичките си лекари.

— Само на тия, които имат кръвна връзка с мен — тя избърса една сълза от окото си. — Как си? Къде си? Ако не си току-що слязъл от самолета, бих искала да зная що за дявол се мислиш, че не си ми се обадил по-рано!

— Враждебността е регистрирана и приета. Следва извинението. Опитвах се да ти се обадя през цялата неделя, но сигурно си била излязла. След това Сара взе децата, за да се види с родителите си в Грейт Нек, а аз отлетях за Бостън за един семинар.

— Двамата с Чарлз бяхме излезли в неделя — излъга тя. — Чувствам се ужасно, задето съм изпуснала обаждането ти. Щяхме да дойдем да ви видим незабавно. Как са Сара и децата?

— Ще можеш да видиш сама. Мама би искала да ви види и двамата на вечеря утре в нашата обител. Ще успееш ли да го уредиш?

Дженифър започна да се поти. Мразеше да лъже брат си. Той не само че ненавиждаше нечестността, но изглежда винаги издирваше истината. Все пак трябваше да опита шанса си.

— Чарлз има грип — каза тя спокойно, — остана на дъжда в петък вечерта, и е в ужасна форма. Аз обаче съм добре и ще бъда там. Ще си сложа звънци, уверявам те.

— Кажи на Чарли, че се надявам да се оправи. Съжалявам, че не може да се присъедини към нас, но предполагам, че просто ще трябва да се задоволим с това, което е в наличност.

Дженифър трепна. Дори след всичките тези години враждебността на Дейвид към Чарлз не бе отслабнала. Дейвид никога не бе приел Чарлз като заместник на Джош. Като го наричаше Чарли, това бе неговият начин да изрази неодобрението си. Дженифър почти си представи как Чарлз се мръщи, като му викат така.

— Слушай — казваше Дейвид, — ще трябва да бъда утре сутринта в Ню Йорк, за да уредя едно място за кабинети, така че защо не те откарам? Чувствам се изключително благоразположен.

— В такъв случай най-добре да се възползвам от настроението ти, докато мога. Ще те видя долу в пет.

— Супер. Ще нося карамфил, за да ме разпознаеш.

Дженифър ликуваше. Дейвид си бе вкъщи и тя бе погълната от радостта от този факт. Чувстваше се като че ли току-що бе намерила детското спално чувалче, което е било складирано в килера. Изглеждаше като съдба това, че Дейвид и семейството му бяха избрали този момент да се завърнат. Тя не можеше да си спомни за някоя криза, когато брат й да не е стоял до нея. Този път може би нямаше да може да му се довери, но можеше да вземе от силата му и да я използва, за да се презареди. Тя грабна чантата си, като внезапно се почувства замаяна от облекчение. Дейвид щеше да уреди нещата, да ги направи по-добри. Нима не го беше правил винаги?

 

 

Бутикът на де Марко заемаше втория етаж на една бяла каменна сграда. Фасадата носеше белезите на многобройни ремонти, но въпреки това къщата бе запазила основата си, независимо от извисяващите се кооперации, които я заобикаляха. По-долният етаж бе приютил един салон за красота, отделен от някакъв навес в яркожълти и бели ивици, а наименованието му бе цопнато точно пред лицевия прозорец в разкрасен шрифт. В контраст на него, горният прозорец бе чист, с изключение на името „де Марко“, написано на по-долната витрина в десния ъгъл.

Дженифър изкачи тъмните стълби и бутна тежката стъклена врата, която водеше в магазина. Една млада продавачка се появи иззад един от многобройните метални рафтове, окачени на тавана с големи свързващи вериги. Тя бе руса и много мършава. Слабото й тяло бе излято в едно вишневочервено боди, с колан, а отгоре с една избелена, ръчно ушита риза с навити ръкави и вдигната яка. Попита дали може да услужи на Дженифър с нещо, но отговорът на Дженифър „просто разглеждам“ я пропъди върху една заоблена кожена табуретка отзад и към последното издание на списания „Пийпъл“.

Дженифър приближи до един от висящите елементи и се запозна с дрехите, докато една нежна ръка я докосна по рамото.

— Дженифър Креншо. Каква приятна изненада!

Дженифър се извърна към алтовия глас и отговори с една от нейните усмивки на усмихнатото лице на Елиз.

— Обаждах ви се миналата седмица да ви поздравя с блестящото парти — каза Елиз, — но вие бяхте излязла. Съжалявам, че не ви се обадих отново.

— Всичко е наред. Беше мило от ваша страна да си го помислите.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Всъщност, дойдох да ви представя едно бизнес предложение, но попаднах на засадата от дрехите. Ако имате време, бихме могли да поговорим сега, а ще пазарувам после.

— Защо първо да не напазарувате? — каза Елиз с ентусиазъм. — Нещо специално ли търсите? За през деня? Нещо шикозно?

— Какво ще кажете за всичко и нищо?

Рафт по рафт Дженифър обиколи магазина, погълната от дрехите, опитваща се да изтрие собственото си видение как се втурва в гардеробите и изхвърля всичко, което Чарлз й бе помогнал да избере.

Беше в понеделник вечерта и яростта й я подтикна. Беше се отдала на буйство, като късаше грижливо подредените дрехи и изпразваше цели гардероби с поли и костюми. Тя изхвърли всичко с буквите на Чарлз, всяка дреха, която той бе одобрил. Дори на следващата сутрин, когато се успокои и стана благоразумна, застана пред купа от скъпи облекла, нетърпелива да се отърве от влачещото се присъствие на Чарлз. Сгъна внимателно всичко, опакова тържествено четири големи кашона, които предвиди да даде с благотворителна цел, като че ли се освобождаваше от принадлежностите на някой, който бе умрял.

Елиз отведе Дженифър в една от стаите за обличане и в продължение на един час се запозна със задачата за създаването на нова персона. Без да разбира защо, Дженифър избра най-чувственото от изделията на Елиз — меки панталони, които обгръщаха бедрата й, и стеснени в лактите разкошни копринени блузи, които се потапяха в талията й с надиплени ръкави. Тя купи дори няколко джемпъра в оскъдни форми, които разпалваха въображението.

Елиз застана настрана и наблюдаваше почтително, като си отбелязваше изисканото чувство за мода на Дженифър. Тя не взе нищо, което да я затрупа, нито пък се скри зад нещо безопасно. Елиз се възхищаваше на чувството на Дженифър за цветовете. Тя събираше червено с пурпурно, майсторски съчетаваше три различни отсенки на зелено в загадъчна зеленина; смесваше нюанси на розово, докато те създадат свежа и нова комбинация. Единственият цвят, който изглежда не се харесваше на Дженифър, бе синият, и след много обсъждания тя накрая склони да купи един яркосин пуловер, и то само защото го почувства като допълнение към един бял костюм.

След като оставиха всичко на касата, Елиз поведе Дженифър към задната стая, където предложи на гостенката си кафе.

— Вие ме озадачавате — каза Елиз, когато и двете се настаниха удобно. — Издокарах ви елегантно класически.

Дженифър все още се чувстваше въодушевена от приключението си и гласът й звучеше жизнерадостно.

— Беше време за промяна!

— Е, радвам се, че избрахте „де Марко“ за вашата метаморфоза.

Дженифър се усмихна, като че искаше да каже моля и заразглежда Елиз, докато тя отиде до стерео шкафа и нагласи силата на звука. Дори в приличните на торба панталони от туид, с фланелката си от кожа и с косата си, издърпана на конска опашка, Елиз беше чудесна. Тя бе сладострастна жена, с екзотично лице и тяло на красиво животно. Дженифър усети сексуалността на Елиз през стаята и внезапно се почувства угнетена. Беше невъзможно да погледне към Елиз и да не помисли за Джош. За почти една седмица Дженифър бе успяла да потисне всичките си мисли за него, но като гледаше това очарователно създание, спомените се върнаха обратно и отново я ужилиха и нараниха цялата.

— Сега — Елиз се върна на художествено тапицирана кушетка и подви краката си на нея като котка. — Какво е това бизнес предложение, за което говорихме по-рано?

Дженифър отпи от кафето си и преглътна трудно. Искаше да изхвърли Джош от съзнанието си, и наистина го направи, като го замени с работа.

— „Жоли“ ще прави специално априлско издание тази година, посветено на Хавай — тя бе решила, че за момента няма нужда да споменава, че това издание е родено от отчаянието. — Дойдох с идеята, че това може да облагодетелства както вас, така и списанието.

— Звучи интересно — промълви Елиз, като изви веждите си.

— Бих искала вие да проектирате една изключителна колекция за „Жоли“. Нещо свежо, пищно и тропическо.

Гласът на Елиз утихна.

— Под името „де Марко“!

— Не. Изцяло нова марка — Дженифър се зачуди защо Елиз внезапно изопна лице и помръкна. — Имам намерение да лансирам една концепция и колекция в същото време. Изданието ще рекламира линията, а модната линия ще рекламира списанието.

— Джош ли ви наложи това? — Елиз стана от кушетката и отиде отново до стереото.

— Можем да използваме парите на Джош за подкрепа, но това беше моя идея. Дори все още не съм я обсъдила с него.

Очите на Елиз се изпълниха с въпроси, само някои от които Дженифър успя да разбере.

— Убедена съм, че това е уникална идея, нещо, което си струва да се направи.

Елиз изключи музиката.

— Не мога — каза тя.

— Защо не можете?

— Просто не мога, Дженифър. Но ти благодаря за предложението.

Елиз се отправи към прозореца и се наведе над рамката. Въпреки че Дженифър можеше да види само гърба й, знаеше, че Елиз се измъчва от нещо.

— Да не би да е, защото Джош ще осигури парите?

— Няма нищо общо с теб или с Джош. Би ли оставила темата?

Елиз продължаваше да стои с гръб към стаята.

— Не мога да я оставя, Елиз. Твърде е важна за мен, а си и мислех, че ще е важна и за теб. Честно казано, аз скалъпих цялата идея, като имах теб предвид. Дори бях планирала да те помоля да бъдеш модел за издателската папка. Ти изглеждаш прекрасно и нашите читатели биха се радвали да видят един дизайнер, облечен в собствените си дрехи.

Дженифър не можеше да каже дали бе на прав път.

— Ти не можеш да ме изоставиш.

— Ще трябва — гласът на Елиз бе малко по-силен от шепот.

Дженифър разпозна звука на една разтревожена душа и я обзе вълна на съчувствие. Остави кафето си и отиде до Елиз, като я прегърна.

— Защо — промълви меко Дженифър. — Защо отказваш всеки път, когато Джош те помоли, а сега и на мен? — тя продължи да говори с тих глас, като се надяваше, че ще измъкне Елиз от състоянието й. — Нещо не пасва. Ти си превъзходен дизайнер и мисля, че го знаеш. Защо отхвърляш възможността да станеш зашеметяващо богата?

Елиз се бореше със себе си, като чувстваше, че тайната й се надига в гърлото й. Толкова дълго я бе потискала, но с всеки ден нуждата от освобождаване ставаше все по-спешна. Тя повдигна лице да погледне към Дженифър, като изучаваше очите й, търсейки доверие.

— Мъжът ми контролира този бизнес — каза тя, като говореше толкова тихо, че Дженифър трябваше да се наведе към нея, за да я чуе. — Той е труден човек и ми държи здраво юздите. Не бих могла да започна такова нещо сама, както се опитвате двамата с Джош да ме накарате.

На Дженифър й се зави свят. Тя едва успя да чуе нещо след мъжът ми. Джош не се срещаше с омъжени жени, бе казал той. Не би могъл. Затова ли й беше отказал? Не беше ли това неговата причина? Че тя е омъжена? Той беше излъгал! Беше й казал, че я обича и я беше излъгал на един дъх! Тя се опита да обуздае гнева си, но думата съпруг кънтеше в ухото й, като че ли стоеше вътре в огромна биеща камбана. Погледна загрижено към Елиз.

— Не знаех, че си омъжена — каза тя, нащрек за мигновена реакция. — Джош никога не е споменавал.

— Аз не живея със съпруга си — обясни Елиз.

Дженифър скръсти ръце на гърдите си и започна да се разхожда из стаята.

— Откога сте разделени?

— Всъщност от години — Елиз не разбра. Усещаше някакво обвинение, което подчертаваше въпросите на Дженифър, но не знаеше какво, или защо. Не чувстваше никаква лична враждебност, която да идва от Дженифър, така че продължи. — Мисля, че сме разделени от повече години, отколкото сме били заедно. Аз работя за него и ние често си говорим за бизнес, но всеки един от нас е запазил собствения си апартамент.

— Но тогава защо просто не го напуснеш? — повиши неволно тон тя. — Аз ти предлагам друга работа. Защо не погледнеш откъм тази страна?

— Много е сложно, Дженифър, повярвай ми! Свързана съм с Марио по повече начини, отколкото просто един брак и един бутик. Не мога да го напусна…

Очите на Елиз се замъглиха. Този роман имаше и друга глава, но Елиз избра да не я казва. Дженифър продължи да ходи напред-назад из малката стая, докато умът й работеше бързо.

— Елиз, имам нужда от теб. Не знам какво криеш и не ми влиза в работата, но аз ще гледам да спася списанието си и мисля, че ти си човекът, който може да ми помогне — тя взе ръцете на Елиз в своите и ги задържа здраво, като говореше възможно най-убедително. — Ще бъде строго поверително, давам ти дума. Не искам никаква реклама за това до края на март. Това ти дава почти четири месеца да намериш начин да се измъкнеш от дупката, в която си попаднала, каквато и да е тя.

— Не е толкова лесно.

— Никога не е лесно — промълви Дженифър. — Но ти се давиш и трябва да копнееш да се бориш за живота си. Повярвай ми, знам го…

Елиз почувства как я залива вълна от енергия, като че ли Дженифър бе сила, която я дърпа в магнитно поле. За първи път от години се почувства силна и чувството дотолкова я завладя, че започна да плаче. Застана срещу Дженифър, с плаха усмивка на устните и големи крушовидни сълзи, които се стичаха по лицето й.

— Уплашена съм до смърт — отрони тя. — Но ако ти ми помогнеш, ще направя каквото пожелаеш.

Дженифър заведе Елиз да седне, като продължаваше да я държи за ръцете. Почувства между тях да тече ток, като че ги свързваше и спояваше едно приятелство. Дълго време двете стояха, без да проговорят, всяка пленена от тайни, тъмни, болезнени връзки, които ги отдръпваха и ги ограничаваха като с мълчаливи белезници.

— Ще си помогнем една на друга — каза Дженифър на себе си. — Ще си помогнем една на друга.