Дорис Мортман
Кръгове (12)

Глава дванадесета

Елиз де Марко бе застанала боса на пода на работната си стая и драпираше мека блуза с висока яка върху манекен. Зъбите й стискаха няколко карфици, а едни ножици се клатушкаха на дълго парче панделка около врата й, докато тя загъваше и закрепяше еластичната материя. Работеше повече по навик, отколкото поради вдъхновение, защото днес мисълта на Елиз бе съсредоточена върху Дженифър Креншо. Беше се обаждала в кантората на Дженифър по-рано, но тя не бе там. Една учтива млада жена я бе попитала дали иска да остави съобщение, но Елиз бе отказала. Беше обещала, че ще се обади отново, но сега се чудеше дали да го направи. Привидно се бе обадила да поздрави Дженифър за чудесното парти и да й благодари за това, че позволи на Чарлз да изиграе ролята на Белия рицар към своята Опечалена дама. Докато изпъваше блузата по гърба на манекена, Елиз прие, че обаждането бе мотивирано другояче, но истината бе все още неясна и тя имаше нужда от време, за да я определи сама.

Тя отпъди хрумването, че интересът й към Дженифър бе свързан с Джош. Дженифър не би могла да бъде разглеждана като съперница, защото нямаше нужда от конкуренция. Джош бе събеседник на Елиз. Беше й партньор за танци и убедителен партньор в леглото. Но и двамата бяха свободни хора. За любов не ставаше и дума.

Елиз погледна манекена с отвращение. Пое си дълбоко дъх, за да изчисти главата си от чуждата й мисъл и съсредоточи отново вниманието си върху плата и формата. Взе блузата в ръце и остави лъскавата материя да се плъзне между пръстите й. Елиз работеше само с материи, които притежаваха присъща чувственост. За нея дрехите бяха ерогенна зона. Те докосваха тялото, държаха тялото, обгръщаха тялото и следователно актът на обличане и събличане ставаше акт на чувствено опознаване.

Моделите на Елиз никога не бяха разкопчавани, не им бе смъкван и ципът. Те представляваха единствено материя, дълги парчета лъскав плат, който трябваше да се съблича постепенно и с лекота. Жените, които се наслаждаваха на женствеността си, купуваха моделите на де Марко. Жените, които имаха нужда от внимание. Теменужките никога не носеха дрехите на Елиз. Орхидеите — да.

Тя се отдръпна назад и се полюбува на последното си произведение. Беше забележителна рокля, с деколте, което достигаше до талията и нежно надиплена на гърдите. Падаше леко и свободно между краката, бе издърпана плътно и здраво около талията, и отново се появяваше като разхлабен шал върху едното рамо. Това бе тога, достойна за Афродита, и Елиз я харесваше много. Тя разпръсна снопче карфици на дланта си и започна да подсигурява всички подгъви и плисета. Докато пръстите й ловко се движеха по роклята, мислите й се върнаха към Джош и неговите настойчиви молби да му позволи да я въведе в бизнеса. Предложението бе по-съблазнително, отколкото Дженифър можеше да си представи, но бе невъзможно. Джош не разбираше, и тя не очакваше това от него. Тя не можеше да му каже причините. Беше подхвърляла и загатвала, но никога не бе изцяло честна към него. Не можеше да си позволи да бъде. Изложена бе на твърде голям риск.

 

 

Чарлз бе разтревожен. Бе станало почти обяд, а Дженифър все още не бе пристигнала на работа. Нещо повече, дори не беше се обаждала. Не бе в стила на Дженифър да бъде небрежна. Той бе звънял по-рано в апартамента и Хати, прислужничката им, му бе казала, че госпожа Креншо бе излязла малко след девет. Къде, по дяволите, бе!

Точно вината го глождеше и той го знаеше, но не можеше да се контролира. Ами ако тя се бе обадила в кантората му миналата нощ? Ами ако някой бе отговорил и й бе казал, че няма никакво съвещание? Ами ако някой го бе видял?

Чарлз разтърка ръце, като ги стискаше докато побеляха. Никога не бе мислил, че това ще му дойде до главата. Двуличието разстройваше отношенията им. Той все още не знаеше как да напише края и дали бе време за развръзка.

Централата му избръмча. Преди да има възможност да вдигне слушалката, Диъдри Уолинг Конлън се вмъкна в кабинета му.

— Госпожо Конлън! Каква чудесна изненада! Какво ви носи насам?

Той се измъкна иззад бюрото си да я поздрави.

— Една прищявка — каза тя, като свали ръкавицата си, за да се здрависа.

Чарлз затвори вратата и й предложи да седне. Диъдри остави ръкавиците и ръчната си чанта на някаква маса, хвърли палтото си от норка върху един стол и се отпусна в друг, като кръстоса краката си така, че полата й се разтвори, разкривайки стройни бедра.

Чарлз се настани на един стол срещу нея, изгарящ от любопитство. Той се бе срещал с Диъдри Конлън много пъти и въпреки че тя бе винаги чаровна, присъствието й го обезкуражаваше. От една страна, тя бе невероятно хладнокръвна, една от онези жени, които носеха самоувереността си като парфюм от сто долара за унция. Чарлз познаваше много жени като нея. Богати. Своенравни. Егоцентрични. И непоносими.

— Случайно да имаш барче, скрито някъде в този блудкав кабинет? Бях при Клейборн Старк някой и друг час и съм пресъхнала.

— Какво ще обичате? — Чарлз плъзна една табла настрана и разкри малко, но добре заредено барче.

— Нещо силно.

Сензорите на Чарлз доловиха предупреждение, но той го пренебрегна. Напълни двете чаши с лед и „Столичная“, подаде й питието и зачака.

— Двамата с Клейборн разглеждахме моите инвестиции, докато изцяло се изразходих — тя се засмя с обработен кикот и гърлен, тъп звук.

— Хареса ли ви партито на „Жоли“! — попита той.

— Лично аз предпочитам по-малки събирания, но всеки си има свой вкус — каза тя, като вдигна за тост чашата си. — Жалко, че трябваше да го напуснете толкова рано — продължи. — Партито наистина се развихри след един часа.

— Трябваше да се върна за едно съвещание, продължило цяла нощ.

— Да се завърнеш? Това обяснява защо не придружи очарователната си жена на нейното соаре.

Чарлз не бе сигурен накъде биеше този разговор, но посоката му бе заплашителна.

— Да — отрони той предпазливо. — Някой трябваше да ме замести, докато бях на гала партито на Дженифър. Беше една трудна вечер. Сблъсък на интересите, може да се каже.

— Жена ти трябва да се отнася с голямо разбиране…

— Така е.

— Търк си мисли много за жена ти. Бе толкова загрижен за партито, че човек би си помислил, че са нещо повече, отколкото колеги.

Чарлз не се хвана на въдицата.

— Въобще не бих си помислил такова нещо — каза той. — Просто бих приел, че загрижеността на вашия съпруг е била заради списанието. Те бяха заложили всичко на карта с това парти.

Диъдри изучаваше Чарлз през чашата си.

— Мисля, че имаме някои общи приятели.

— Така ли?

— Уилсън Гифърд? Спенсър Диърборн?

— Приятели от колежа. Откъде ги познавате?

— Движим се в едни и същи кръгове, скъпи. В края на краищата ти и аз сме родени в имения.

— Не съм сигурен накъде биете, госпожо Конлън.

— Диъдри. Имаме толкова общи неща, че е глупаво да бъдем официални.

— Какво толкова общо имаме, Диъдри?

— От една страна, и двамата сме се събрали с по-нискостоящи от нас, нали?

— Никога не съм го натяквал на жена ми, ако това имаш предвид.

— Очевидно. Бъди мил и ми налей още едно.

Диъдри протегна чашата си, като използва свободната си ръка да прокара дългите си, изострени пръсти през русата си коса. Докато Чарлз й пълнеше отново чашата, погледна в отражението й на огледалото зад барчето.

Тя се взираше в гърба му, а сините й очи блестяха от удоволствие. Устата й бе влажна, едва покрита с червило и тя имаше навика да прокарва език по горната си устна. Чарлз се наведе да напълни чашата й. Не я видя как стана от стола и се приближи до него. Усети присъствието й, когато почувства как тялото й се притиска до неговото.

— Ти си много привлекателен мъж, Чарлз Креншо — каза тя, а топлият й дъх погали врата му. — Харесвам привлекателните мъже.

Тя отказа да се отмести, като принуди Чарлз да се извие, а телата им все още се докосваха. Взе питието си от него, бавно отпи и го погледна право в очите. След това погали бузата му с опакото на ръката си.

— Диъдри, моля те… — Чарлз се опита да се махне от нея. Тя отвърна, като постави питието си върху барчето и започна да разтрива ръцете му.

— Не ме ли харесваш, Чарлз? Уилсън и Спенсър ме обожават.

— Ти си чудесна жена, Диъдри, но това е кантора, а ти си клиент.

— Тогава ме обслужи — каза тя, като премести ръцете си по-надолу. Той се опита да се измъкне, но тя го държеше, издавайки ниски, гърлени звуци.

Чарлз потърси спасение в стола зад бюрото си.

— Никога не съм си представяла, че си шегобиец, Чарлз!

— Аз не се шегувам.

— Нито пък аз — тя му се усмихна цинично през бюрото. — Аз съм много важен клиент, Чарлз, и не съм свикнала да ми отказват. Клейборн ще бъде разстроен да чуе, че съм те помолила за малка услуга, а ти си ми отказал.

Чарлз призова най-деловия си тон.

— Страхувам се, че ще ми бъде невъзможно да ви направя услуга този път, госпожо Конлън.

Тя се ухили.

— Мислиш, че можеш да ми направиш услуга някой друг път? Съмнявам се!

Тя прибра ръкавиците и чантата си, развя палтото си от норка над раменете си и се измъкна от кабинета, като остави Чарлз объркан и разстроен. Нито за миг не се съмняваше, че тя ще отиде в кантората на Старк с някаква злочеста история на отказ, мушната под мишница. Знаеше, че тя разчита на факта, че той няма никога да може да каже на по-старшия си съдружник истината. Диъдри преследваше нещо повече от тялото му, за това бе сигурен, но какво? И на каква цел би могло то да послужи, в края на краищата!

Бе изненадан да чуе, че тя познава приятелите му от Йейл, но не и шокиран. Тя имаше право. Те наистина се движеха в едни и същи кръгове, и не беше неправдоподобно тя да познава повечето от неговите приятели. В края на краищата парите осигуряваха най-добрите запознанства. Но какви й бяха взаимоотношенията с тези мъже? Често ли разговаряха и колко?

Уилсън Гифърд бе преуспял брокер на стоки, с важна фирма. Женен. С три деца. В борда на управителите на „Уингд фут кънтри клъб“. Член на съвета на „Рай сити“. И все още ходеше на партита, ако инсинуациите на Диъдри бяха факт. От време на време се виждаше с Уилсън на обяд, или да обсъждат периодично възможностите за инвестиции, но в продължение на години нямаха светски задължения. Дженифър се чувстваше неудобно около Уилсън и Сибил Гифърд и, честно казано, същото изпитваше и Чарлз. Какво би могъл да каже Уилсън? Нищо особено, което би му нанесло вреда. Не, Чарлз не бе угрижен заради Уилсън Гифърд. Спенсър Диърборн беше друга работа.

 

 

Търк Конлън влезе в личната трапезария на Ийбън Тауърс точно в дванадесет и тридесет. Една квадратна стъклена маса бе приготвена за обяд пред прозорците. Порцеланови съдове с позлатени краища, украсени с инициалите на Ийбън, бяха поставени върху кожени подложки, придружени от бокали Уотърфорд, старинни сребърни прибори и ирландски ленени салфетки. Свежи хризантеми изпълваха една сребърна кошница, а бутилка червено сухо вино стоеше в кофичка с лед. За външен човек тази обстановка можеше да се стори елегантна и приканваща, но Търк не бе външен човек. Той гледаше на стаята като на едно маниерничене — скъпо, ненужно отстояване на богатството. Повечето от магнатите на Седмо авеню, дори тези, които посещаваха често Кош Баск или Льо Сирк^[1], не задоволяваха прищевките си с лични трапезарии.

Той се приближи до прозореца, като наблюдаваше врявата по обяд долу, на Бродуей, когато чу Ийбън да приближава.

— Ако планираш да скочиш, изчакай обяда. Поръчал съм бракониерска сьомга и не бих желал да видя как отива на боклука.

Търк потисна порива си да удари Тауърс.

— Ти си страшен, Ийбън! Смях на всяка минута. Сега какво ще кажеш да ми дадеш едно питие и да се захващаме за работа?

— Днес си нетърпеливия малък бобър, а, Търк?

— Трябва да свърша много работа.

— Всичко друго, освен онова, което трябва да направиш за мен, е без значение. Мислех, че знаеш това.

Търк се наежи.

— Правилно, майн комендант. И какви други херкулесовски задачи си готов да възложиш днес? Вчера изчистих обора.

Ийбън се засмя, докато наливаше питиетата. Смехът му бе гърлен и приличаше повече на кашлица. Направи знак на Търк да седне на една от кожените кушетки и натисна един бутон, за да предупреди персонала на кухнята.

— Какво става в „Жоли“ тези дни? — попита Тауърс, като прокара ръка по дебелата кафява кожа.

— „Големия ананас“.

— Моля?

— Това е последната мозъчна атака на Брад. Той планира да посвети цялото априлско издание на Хавай. Счита, че тази изящна маневра ще привлече хиляди, които ще пълзят пред вратата му и ще искат да рекламират.

— Той е глупак. Кръгъл глупак.

— Тук няма спор. Мисля, че бележката във „Фешън рипорт“ го разтърси.

— Да, сигурен съм, че е така. Някакви други реакции?

— Паника — каза Търк, като поспря да отпие още една глътка от питието си. — Всеки се страхува да не загуби работата си.

Тауърс разклати чашата си, мислейки.

— Колко добре познаваш Дженифър Креншо? — попита той.

— Доста добре. Защо?

— Просто съм любопитен. Преди миналата вечер не съм имал удоволствието да се срещна с нея. Разкажи ми нещо за нея.

Имаше нещо странно в този разговор. Ийбън никога не задаваше празни въпроси и мразеше разговорите на дребно.

— Дженифър е основната ти легендарна дама. Тя е талантлива. Красива. Амбициозна. Шеф на отдел. Ужасно изобретателна.

— Интересно — Ийбън бе повече впечатлен от възхищението в тона на Търк, отколкото от естеството на думите. — Продължавай.

— В деня, когато се появи статията във „Фешън рипорт“, Хелмс излезе с номера си за ананаса и туземците бяха готови да го сварят в олио, докато Дженифър създаде един рекламен и поощрителен пакет, за който бих желал аз да бях помислил. Защо се интересуваш толкова?

— Казах ти, че съм любопитен — Ийбън изгълта питието си на малки, нервни глътки.

— Ти никога не си просто любопитен. Очаровала ли те е? Възбужда ли те?

— Извинявай, моля?

Търк не си даде труд да повтори. Ийбън имаше навика да прошепва извинявай, моля, когато част от разговора го изненадаше или не му допадаше, една предвзетост, която адски дразнеше Търк. Може би това бе, защото бе произнесено полугласно. Или вероятно бе избирането на точния момент, начинът, по който той пресичаше обсъжданията чрез използването на тази фраза. Или може би беше самият Тауърс.

Тауърс бе натиснал друг бутон и няколко сервитьори в бели сака застанаха тихо, докато двамата мъже се приближиха до масата. Без да промълвят и дума, сервитьорите напълниха чиниите, наляха виното и се оттеглиха. Търк и Тауърс ядяха в мълчание, и двама дълбоко замислени, и никой не оцени сьомгата.

— Донесе ли парите?

— Ето ги. В небелязани банкноти — Търк посегна към вътрешния си джоб, извади дебел плик и го връчи на Тауърс, който го сложи на масата до чинията си.

Търк отвори едно пакетче мляко и го изля в кафето си, после го разбърка бавно.

— Почти се изплатих — каза той.

— Осъзнавам го — устните на Тауърс се изкривиха в неравен полукръг. — Караш ме да звуча толкова жестоко. Нашето малко споразумение бе одобрено и от двама ни, Търк, или моята памет ме лъже?

— Не ме будалкай, Тауърс! Знаеш, че трябваше да се съглася с всичко, което каза, и аз го направих. Но нека не си играем на криеница.

— Добре. Всъщност няма значение. Почти свърши. Скоро ще бъдеш свободен човек, Търк. Чудя се дали ще можеш да се справиш с това.

— Твоята загриженост е затрогваща. Но само не забравяй твоята част от сделката.

— Нима ще бъда толкова безчестен?

Стомахът на Търк се обърна. Щеше ли Тауърс да бъде безчестен? Търк не се съмняваше. Но беше подготвен. Беше предвидил и това да бъде предаден, и се беше подсигурил. Знаеше, че Тауърс си мисли, че държи всичките козове. Може би някога наистина ги държеше, но Търк бе изкарал едно асо от колодата и когато му дойдеше времето, щеше да го използва. С удоволствие.

 

 

В пекарницата утрините в петък бяха обикновено изнурителни, и този петък не правеше изключение. Мястото бе претъпкано с жени, които с едната ръка стискаха списъците с нещата, които трябваше да купят, а с другата държаха деца на предучилищна възраст, които не ги свърташе на едно място. Гласове разменяха клюки и издаваха заповеди, като високо извисените им тонове се смесваха със звъна на сметачната машина при касата и постоянното бръмчене на машината за рязане на хляб. Роуз Шелдън бе застанала в центъра на сцената, като дирижираше гюрултията и надзираваше две други продавачки и в същото време чакаше три клиентки. Дженифър бе в магазина от петнадесет минути, преди дори Роуз да я забележи.

— О, Боже мой! Каква изненада — изхленчи тя над врявата. — От колко време си тук?

— Дойдох преди три дни да търся ръжени питки, но забравих да си взема номерче — Дженифър се наведе през щанда и целуна майка си за поздрав.

— Шегобийка! Нека да видя как изглеждаш — тя махна с ръка и хвърли на дъщеря си одобрителен поглед. — Госпожо Файнщайн, спомняте си моята Дженифър, нали? Не е ли очарователна? Сега тя е голяма клечка. На практика ръководи списанието „Жоли“.

Госпожа Файнщайн кимна, промърмори нещо, че Дженифър е била красиво дете, и помоли за шест датски сладкиша.

— И така? Партито имаше ли успех? — докато говореше с Дженифър и докато слагаше в кутия сладкишите, Роуз успя да отговори на един въпрос на младата продавачка, както и да поласкае една яка полякиня и да я накара да купи повече кифлички, отколкото тя искаше.

— Беше невероятно! Нямам търпение да ти разкажа за него.

— Какво ще кажете за малко кейк със сирене? — попита Роуз госпожа Файнщайн. — С какво беше облечена?

Дженифър не си направи труда да отговори. Да се опитваш да водиш разговор с Роуз в магазина, бе като да показваш нова рокля на мъж по средата на футболен мач. Вместо това Дженифър се отдръпна назад и занаблюдава с упояващо спокойствие. Въпреки че мина много време, откакто бе в пекарната, сцената й бе до болка позната. Нищо не беше се променило и по някакъв странен начин Дженифър намираше това за успокоително. Изглежда други части от живота й бяха навлезли в шемета на промените, но това място и тази жена зад щанда останаха постоянни.

Дженифър бе забравила колко усърдно работи Роуз и колко сръчна бе в работата си. Една след друга бяха пълнени чанти и кутии, парите бяха прибирани в чекмеджето на касата, друг нетърпелив клиент искаше да бъде обслужен. Усмивка на възхищение пробяга по устните на Дженифър. Тя осъзна, че това е вероятно първия път в живота й, когато не бе открито враждебна към майка си, затова, че е избутана настрани заради една продажба за три долара.

Обикновено тя влизаше в магазина с илюзията, че Роуз ще остави всичко, за да задоволи нуждите на Дженифър. Предположи, че се бе чувствала по същия начин и днес, но странно, не се засегна от това и не бе заставена да се състезава с непознати, за да спечели вниманието на майка си. Може би тази промяна в отношението й подсказваше за нова зрялост? Или може би имаше някаква връзка с Джош! Нямаше и съмнение, че благодарение на него настроението й тази сутрин бе приповдигнато.

— Чакам да чуя какво се случи снощи.

Гласът на Роуз озадачи Дженифър. Червенина покри бузите й. За момент забрави, че Роуз имаше предвид партито.

— Двете с теб ще излезем да закусим — каза тя твърдо. — Тогава ще говорим.

— Но днес е петък!

— Това зависи от теб — как гледаш на въпроса — Дженифър грабна палтото на майка си от една закачалка близо до хладилника. — За мен това е просто денят след четвъртък.

Няколко души се спряха да слушат. Дори Натали, помощничката на Роуз в продължение на повече от петнадесет години, рискува да навлече гнева на работодателката си, като се извърна от една клиентка и кимна окуражително към Дженифър.

— Бих искала, скъпа — каза Роуз със захаринена благост, — но не мога. Госпожа Кронски ще дава обяд и ние се опитваме да изберем между бадемова и кайсиева торта.

Роуз хвърли бърз поглед на Дженифър, който говореше, че тя има твърдото намерение да продаде на жената и двете, така че да не се меси. Дженифър пренебрегна увещанието на майка си, мина зад щанда и наметна палтото й върху раменете й. След това се обърна към госпожа Кронски.

— Лично аз бих дала възможност на госта си да избира. Освен това вярвам, че майките и дъщерите от време на време трябва да бъдат заедно.

Тя започна да избутва с лакът Роуз настрани.

— Така че ако оставиш Натали да ти довърши поръчката, ще ти пожелаем лек ден.

Като хвана Роуз за ръката, Дженифър се отправи с нея към вратата.

— И не забравяй сладки за децата!

С това Дженифър измъкна упоритата Роуз от магазина и двете тръгнаха към най-близката закусвалня. Докато се настаняваха в едно сепаре и си поръчваха, протестът на Роуз бе спаднал до едно мърморене.

— Сега, не е ли това хубаво? — попита Дженифър.

— Чудесно е. Но не съм проверила дори дали татко ти е изпълнил всичките специални заявки.

— Престани да се оплакваш! Сигурна съм, че го е направил, пък и какво значение има какъв ден е днес! Не сме закусвали заедно от години, а напук на теб, на мен ми харесва — Роуз се усмихна и Дженифър се почувства възнаградена. — Всъщност, реших да правим това по-често.

— Добре. Да го правим в четвъртък, когато пекарната е затворена.

Дженифър изръмжа и вдигна ръце в подигравателно раздразнение.

— Майко — каза тя търпеливо, — в случай, че не си забелязала, аз също не съм отишла на работа. Имам милион задължения в кантората, особено през деня след такова важно парти, но си взех почивен предиобед. Щом аз мога да го направя, значи ще можеш и ти.

Челото на Роуз се смръщи, докато обсъждаха въпроса.

— Права си — кимна тя, като плесна по масата въодушевено и поклати главата си, като че ли искаше да се отърве от други съображения. — Това е удоволствие, а аз ти създавам затруднения. Съжалявам, скъпа! Няма да споменавам магазина повече.

Щеше да го споменава. Навиците, създавани през целия живот, не можеха да бъдат нарушени толкова лесно, но Дженифър разпозна усилието и го оцени.

— Няма нещо нередно, нали? — попита Роуз. — Искам да кажа, не си тук, за да ми кажеш нещо ужасно, нали?

— Просто исках да прекарам известно време с теб. Само това!

Роуз изглеждаше успокоена. Сервитьорката донесе храната им и Роуз се зае да подрежда масата. Помоли за допълнително сладко, прерови захарницата за изкуствени подсладители, помириса сметаната и инспектира препечените филийки.

— Мислех си да ти се обадя снощи да ми пожелаеш късмет — каза Дженифър между две хапки от кифличката с масло. — Знам колко са тежки вечерите в четвъртък.

— Винаги имам няколко минути да пожелая на дъщеря си всичко хубаво.

— Трябваше да дойдете на партито, майко! Щеше да ви хареса много. Не зная защо отказахте с татко.

Роуз грижливо намаза препечената си филийка с масло.

— Нямаше да пасвам на обстановката.

— Какво те кара да кажеш такова нещо?

— Ти.

— Аз? Аз те поканих.

— Истина е, но ти винаги си вдигала голям шум за това, колко различни сме ние с баща ти от твоите приятели. Не искахме да те притесняваме.

— Сега ме притесняваш — Дженифър взе ръката на майка си и накара Роуз да я погледне. — Следващия път, когато ви поканя някъде, по-добре елате!

Роуз остави вилицата и потупа ръката на дъщеря си.

— Ще ти кажа нещо. Следващия път дори ще те оставя да ми напазаруваш.

— А не искаш ли да отидем да пазаруваме заедно? Някой вторник?

— Страхотно! Звучи като развлечение.

Дженифър сияеше. Наистина звучеше като развлечение. Изведнъж започна да си мисли до кои магазини ще заведе майка си, в кой ресторант ще отседнат за обяд. Никога не бяха прекарвали такъв ден и Дженифър искаше всичко да бъде съвършено.

— Какво става с Чарлз? Добре ли прекара снощи?

Смяната на темата бе толкова рязка, че Дженифър спря дъха си. Посегна към цигарите и щракна със запалката, като избягна погледа на майка си и прегрупира собствените си мисли. Снощи, когато бе с Джош, бе оставила главата си празна. Не бе изпитала съмнения, не страдаше от пристъпи на контраобвинения, и все пак внезапно, като седеше срещу Роуз, се почувства виновна. Тя видя нещата както би ги видяла Роуз. Беше омъжена жена, и бе правила любов с друг мъж.

Набързо си състави защита за флирта си. Цитира си разредения полов живот и възможността Чарлз да бе прекарал нощта с Брук Уийлър, като причина за действията си. Но колкото бързо състави случая си, толкова бързо и застана срещу него. Нищо от горното нямаше значение. То не я оправдаваше, особено след като знаеше, че това да спи с Джош нямаше нищо общо със справедливостта. То дори нямаше нищо общо с Чарлз. Имаше връзка с интимността и с грижата, с нуждата и осъществяването.

— Той трябва да е много горд с теб — каза Роуз, като изучаваше дъщеря си. Дженифър се бе сепнала, когато тя спомена името на Чарлз, и Роуз искаше да знае защо.

— Той беше горд. Мисли, че всичко е било чудесно.

Отговорът на Дженифър бе твърде бърз и твърде готов.

— Как са нещата между вас двамата?

— Добре. Всичко е наред.

Роуз кимна и довърши закуската си. Дженифър отпи от кафето си. Изкушаваше се да се довери на Роуз; да й разкаже за брака си, за чувствата си към Джош. За минутка дори имаше желание да рискува и да чуе очакваното нали ти казах. Започна да говори и се спря.

— Брат ти трябва да се прибере всеки момент.

Дженифър не можеше да повярва, че нервността й е минала незабелязана от Роуз. Защо не беше продължила темата? И какво щеше да каже Дженифър, ако тя я беше продължила?

— Знам. Каза ми снощи — трябваше да се насили да звучи развълнувана.

Роуз започна да бъбри за Дейвид и Сара; как са изглеждали, когато Роуз и Марти ги видели последния път в Израел; как планира да ги посрещне вкъщи с голямо празненство; колко много означава за нея да събере отново цялото си семейство.

Дженифър си пожела да може да сподели ентусиазма на майка си, но мисълта за среща лице в лице с Дейвид я разстрои.

— Децата трябва да са вече ей толкова пораснали — показа Роуз. — Не мога да дочакам да ги докосна.

Дженифър бе виждала племенницата и племенника си само два пъти.

— Чудя се дали знаят коя съм аз — каза тя.

— Не бъди глупава! Те знаят всичко за леля си Джени. Изпращам им ваши снимки през цялото време. Когато си във вестниците.

Дженифър бе истински развълнувана. Бе чувала майка си да се хвали с нея в магазина, но мислеше, че това е, за да направи впечатление. Никога не беше си представяла, че Роуз ще си губи от времето да преглежда вестниците и да събира изрезки.

— Всъщност — продължи Роуз, — спести всичко за партито. На децата ще им хареса много.

— Докато сме на темата, мога ли да ти разкажа за моята галавечер?

— Знам всичко за нея. За неоновия ананас и балоните и за това, че всички са били облечени в костюми от едно време.

Дженифър бе шокирана.

— Кой ти каза? Имаше ли нещо в местния вестник?

— Джош ми се обади първи тази сутрин.

— Джош?

Дженифър положи усилия да се овладее.

— Защо ще ти се обажда?

— Той ми се обажда през цялото време.

Дженифър бе сигурна, че е забелязала нотка на тържествуване в гласа на Роуз.

— Защо?

— Защо не! Обажда ми се два пъти в седмицата в продължение на години — Роуз бе доволна от реакцията на Дженифър. — Също ме и посещава от време на време. Двамата с татко ти не сме виждали апартамента му, защото не слизаме често в града, но ходихме в къщата му в Алпайн, когато той и Лора и децата им живееха там. Каква къща бе това!

— Ходили сте в къщата му!

Дженифър бе ходила там само веднъж, да изкаже съболезнования, след като Лора почина.

— Защо си толкова изненадана? Джош винаги е бил като трето дете за мен.

Дженифър бе повече от изненадана. Беше смутена. А също и ядосана. Беше наранена. Все едно, че майка й бе установила някаква интимност с Джош, като начин да я накаже за отхвърлянето й на предложението му. Нямаше значение какво чувстваше към него сега, тя възнегодува срещу самодоволния тон на майка си. Всичко й бе прекалено познато: Роуз настояваше да става на нейното; настояваше, че тя знае кое е най-доброто за Дженифър; въздържайки се от одобрението си, когато Дженифър спореше или не бе съгласна.

— Не мога да повярвам, че сте направили това!

— Какво има тук за вярване? Лора бе чудесно момиче. Когато ни канеше, ние ходехме и винаги сме прекарвали много добре. Каква домакиня беше тя! Как готвеше! Все още ми е трудно да приема, че си е отишла от нас.

Дженифър отново бе изкушена да каже на Роуз, че е прекарала нощта с Джош, но не защото е искала съвет от него.

— Не смятам, че е било правилно. Джош и аз на практика бяхме сгодени. Да отидете на посещение при него и при друга жена е нелоялно.

Дженифър бе видимо разстроена.

— Вие не бяхте сгодени и не бяхте женени — Роуз внимателно следеше за реакциите на Дженифър. Част от Роуз се вълнуваше. В края на краищата, прецени тя, ако техният роман бе стара история, нищо от това не би трябвало да тревожи дъщеря й. — Ако си била достатъчно глупава, за да го изхвърлиш от живота си, това е твоя грешка. И не означава, че и аз трябва да бъда глупава и да го изхвърля от моя!

— Не съм го изхвърлила от живота си. Не бях готова да се омъжа тогава. Имаше други неща, които исках да направя.

— Добре. И ги направи. Междувременно Джош се задоми с една чудесна съпруга и има две прекрасни деца.

Отново Дженифър чу ехото от миналото.

— Ти винаги представяш така нещата, сякаш това, което съм искала да направя в живота си, е равнозначно на преследване на пеперуди! Аз се омъжих. И гоних кариера. Какво толкова лошо има в това?

— Никога не съм казвала, че има нещо лошо.

— Но явно го намекваш!

Роуз се наведе напред и постави ръцете си на масата, така че лицето й бе по-близо до Дженифър.

— Добре. Искаш ли да бъда искрена? Ще бъда. Мисля, че едно бебе ще бъде добре дошло. Преди и двамата да станете твърде стари.

Очите на Дженифър се разшириха и тя трябваше да направи усилие, за да не извика.

— Не съм твърде стара. Чарлз и аз чакаме.

— Кого? Щъркелът ли?

— Нека да сменим темата.

Роуз се отдръпна към края на скамейката.

— С какво? Не искаш да обсъждаме брат ти. Не желаеш да ти говоря за Джош. Очевидно се засягаш, когато стане въпрос за брака ти. И си свръхчувствителна относно кариерата си. Какво остава за обсъждане? Времето? Твърде късно е и трябва да се занимавам с магазина.

Тя стана и отиде към касата. Дженифър сграбчи сметката от ръката й.

— Добре. Аз също имам работа!

Тя се завъртя на пети и плати на касата. Не чу забележката на майка си.

— Просто бих желала да имаш нещо повече.