Дорис Мортман
Кръгове (8)

Глава осма

— Добро утро, дами и господа, и добре дошли на Представянето на „Жоли“ на модните тенденции „Пролет“ и „Лято“. Всичко, което утре ще е установена мода, днес е в нашата зала. Модата става все по-дръзка, като задоволява изискванията на еманципираните жени, които отхвърлят възгледа за един стил или еднакъв подгъв. Това, което искат, е индивидуалност, и според нашите редактори, това е една идея, на която й е дошла времето. Търсете сезона на алтернативите. Изборът. Личните интерпретации. Вечерните облекла включват гама от срамежливост до сексуалност, с прилепнал креп, който се котира еднакво с нежна дантела. Дневните облекла се променят лесно от подходящи за работа, в удобни за развлечения, с делови костюми и комплекти за джогинг, с класика и съвременни спортни модели. Що се отнася до цветовете, продължава увлечението по неутралните тонове с отсенки на бежово и бяло от лен, коприна, сто процента памук и лека чортова кожа. Друго групиране, което наричаме Освежаване, са бледите колори, които изглеждат съвсем подходящи за меки, полупрозрачни материи. А Ярки фишеци са дръзки, наситени цветове, които се смесват както никога преди. Ще видите как гримът хармонира с ярките цветове. Наситено. Крещящо. Украшенията са или ултраскъпи, или от долнопробна пластмаса. Вечерните обувки са стабилни, а тези за през деня — нежни. А косата е важното допълнение за сезона. Така че облегнете се назад и се наслаждавайте на шоуто. Следват образците!

Един голям екран заемаше почти цялата отсрещна стена, като превръщаше залата в малък театър, който можеше да събере повече от сто души, седнали рамо до рамо с поставени моливи върху бележници от „Жоли“, с вперени напред очи.

Дженифър бе седнала отзад до Брук Уийлър, чийто търговски отдел бе координатор на шоуто, докато една от четирите помощнички на Брук стоеше на разстояние зад един подиум, оборудван със специална рамка. Тя изключи осветлението на залата, включи прожекторите на подиума и задейства магнетофона, който думкаше рок музика от четири тонколони, високи до тавана.

Щрак. Заглавие на диапозитива. Жарки нощи. На заден план — бели обички.

Щрак. Рокля без презрамки, достигаща до глезените, с кимоно с дължина три четвърти.

Дженифър бе одобрила всички скици преди месеци, но обичаше да ги вижда увеличени на големия екран. Моделите бяха окуражаващи. Изчистени линии и издължени тела изскачаха като триизмерни фигури. Лицата бяха полунарисувани, а пропорциите на телата бяха нарочно изкривени. Дрехите бяха неясни, повече стилистични импресии, отколкото сбити рисунки — с намерението само да маркират и подскажат, а не да диктуват и определят.

Предшестващо както есенно-зимния, така и пролетно-летния сезон за продажба, „Жоли“ бе поканило търговците да вземат участие в експертизата на списанието. Бяха организирани две представяния за всеки сезон, които продължиха по две седмици, с по две демонстрации на ден. Днешното представяне бе Прогноза за модата I — за пролетта и лятото, с акцент върху тенденциите. Дизайнери, производители и други хора от бранша уреждаха срещи седмици предварително, за да не пропуснат предвижданията на „Жоли“. Прогноза за модата — II, три месеца по-късно, през януари, щеше да се концентрира върху действителните стоки, като даде възможност на купувачите да попълнят инвентара си с предопределени продавачи. Същата процедура следваше през май и август за есенно-зимната мода.

Модните предвиждания на „Жоли“ се считаха за най-добрите от всички представяния на списанията. По-голямата заслуга за тази репутация се дължеше на необичайния успех на Марни Добс при избора на печеливши модели. Главният моден редактор на „Жоли“ притежаваше шесто чувство за това какво подхожда на младите жени. Ако кимнеше одобрително с глава към някой модел, той се рекламираше. Ръкоплясканията, с които бяха посрещнати много от диапозитивите, показа на Дженифър как публиката си мисли, че Марни отново има право.

Щрак. Червени кожени шорти, огромни лилави тенис фланелки от коша.

Щрак. Черна тафтяна танцувална вечерна рокля с една презрамка и надиплена около коляното.

— Ти всъщност не вярваш, че магазините ще купуват моделите от тази рекламна акция с хавайска мода, нали? — прошепна Брук Уийлър.

— Надявам се — отвърна Дженифър. — Ще имам по-късно тази сутрин съвещание, на която да прегледаме някои от идеите. Бих се радвала да дойдеш.

— Нека те предупредя, Дженифър. Тази рекламна акция би трябвало да бъде нещо адски специално, ако възнамеряваш да налагаш такса. Моите магазини не обичат да плащат за нещо, което винаги са получавали безплатно — едно безпогрешно, но не и неочаквано предизвикателство подчерта думите на Брук.

— Мисля, че търговците на дребно ще бъдат по-гъвкави. Ще ги таксуваме, и нещо повече, те ще платят.

Брук потъна в тапицираната скамейка и се упрекна, че бе пропуснала срещата с Брад. Наистина, тя бе получила великолепната рокля от Сен Лоран и ангажимент от Клинт Роджърс за участие в няколко рекламни страници, но ако беше там, щеше да подхване незабавна кампания да дискредитира идеята на Дженифър. Не че не бе съгласна с принципа да се наложи такса за рекламната акция, но именно Дженифър я бе предложила. Брад я бе приел. И никой не беше си направил труда да се посъветва с нея.

Щрак. Бяла памучна блуза от началото на века със стегнати ленени панталони.

Щрак. Дълга до прасците памучна пола на райета и плетен пуловер с ветрилообразно нанизани перли.

Коментарът за шоуто на „Жоли“ бе типично в стила на списанието — телеграфен, стегнат като стенография. Бърз. Ефектен. Без изречения, само думи. Фрази. Възклицания. Предаваше възбуда чрез вербални точки и тирета и бе толкова ефективен в редакторски и рекламен план, като че ли се правеше в самата зала на живо.

— Нормално аз правя сбито обобщение на програмата на рекламната акция в края на всяко шоу — промърмори Брук, като че ли говореше на себе си, — но този път мисля, че ще пропусна.

— Защо?

Брук тръсна опашката си от меднозлатиста коса и се вторачи с учудване в Дженифър.

— Защото нямам какво да кажа. Що се отнася до мен, смятам, че ние нямаме съвсем нищо.

Щрак. Памучна фуста, дантелена камизолка.

Щрак. Пасмантерия. Четири примера за украса. Декоративни ширити, вплетени продълговати мъниста. Метални нишки. Фино завързване.

— Ще ти кажа какво — продължи Брук с по-сърдечен тон. — Ще попитам някои от приятелите си какво мислят за идеята на партито в четвъртък вечер. Повечето от шефовете на най-големите магазини ще бъдат там. Поканих ги лично.

— О, зная и оценявам това — кимна Дженифър.

Като търговски директор, сферата на влияние на Брук бе общността на търговците на дребно. Функцията й бе да действа като връзка между магазините и онези производители, които рекламират в „Жоли“. Тя постоянно захранваше търговците с новите тенденции и стоките, които се произвеждат текущо, като ги държеше в течение на всичко ново и вълнуващо. В добавка, тя ги съветваше как по най-ефективен начин да достигнат до изплъзващата се, но богата съвременна жена. Изследваше читателите на „Жоли“ относно техните навици като купувачи — къде пазаруваха? Колко харчеха? Какво беше мнението им за изложбите на магазините? За пазаруването им по пощата? От тези интервюта Брук бе открила, че младите жени отдават на обувките по-голямо значение, отколкото на бельото, че всъщност изложените стоки на витрините привличат хората в магазините, и че интересните бутици подтикват към твърде много импулсивни покупки. Най-голямата претенция за слава на Брук бе, че нейните мероприятия вътре в магазина докарваха хиляди потенциални клиенти на мястото на продажбите, и следователно се осъществяваха страхотни продажби. Тези мероприятия, най-вече модни ревюта и демонстрации, бяха замисляни в отдела на Дженифър и изпълнявани от служителите на търговския отдел.

Брук познаваше работата си и хората си. Човек би могъл да назове някакъв град из Съединените щати и за секунди Брук можеше да каже какви магазини има в него, какви филиали, кой е завеждащият координатор за модата. Не липсата на знания бе причина за критика към Брук Уийлър. Това бе нейната крещяща жажда за власт. Въпреки че оглавяваше голям и важен отдел, това се считаше повече за обслужваща дейност в списанието, отколкото правене на пари, и я поставяше по-ниско от върха, който тя чувстваше, че заслужава.

Щрак. Спортни модели. Комбинация в червено и жълто.

Щрак. Плисирани бели панталонки с памучно плетено поло.

Щрак. Широки кафяви шорти, кожена жилетка с мъжка кройка.

— И как сега Брад може да очаква от нас да създаваме стилове, като този от Хавай? Идеята е обречена — измърмори Брук. — Тези видове просто не създават такъв стил. Все още не съм видяла пола с цвят на трева.

— Но имаше ясни снимки и цветове от острова. Забелязах доста неща в тъмнопурпурно — съобщи Дженифър, като се чудеше защо толкова се защитава.

— Това не е достатъчно, за да се състави списание на тази база.

Дженифър не искаше да го признае, но Брук имаше право. Досега нямаше нищо върху екрана, което да казва „Хавай“. Ако идеята на Брад изобщо се осъществеше, кройките трябваше да потвърдят гледната точка на списанието. Без значение колко ефективни са продажните цени, кройките трябваше да поддържат мнението, че цялото издание е посветено на Хавай. Трябваше да изглежда като че ли Хавай прокарва значителна модна тенденция. Иначе всичко щеше да се окаже фалшива рекламна игра.

Щрак. Яркозелено трико и загърната пола.

Дженифър си помисли ами ако имаше саронг^[1]?

Щрак. Лятна рокля на тънки ивици, в щампа с лимонено резенче.

Ами папагали или други тропически птици? Тя почти го произнесе на глас.

Щрак. Големи обеци от цветя. Щрак. Огърлици от мидени черупки.

Това е! Малки нюанси, но да присъстват. Просто трябваше да се разшири малко. Дженифър си надраска няколко бележки, а умът й работеше по-бързо от ръката й. Наблюдаваше останалата част от шоуто нетърпеливо. Когато най-после запалиха светлините, Дженифър бързо се извини. Затвори вратата на залата точно, когато Брук зае мястото й зад подиума и поздрави гостите. Дженифър практически побягна към асансьора. Ако проучването й дадеше резултат, може би току-що се бе натъкнала на идея как да направи априлското издание най-успешното досега!

 

 

Следващия час Дженифър прекара в провеждане на телефонни разговори и проверка както на законността, така и на изпълнимостта на идеята си. След като получи някои отговори, започна да си мисли как ще се възприеме планът й. Търк и Брук можеха да изразят някои несъгласия, но за щастие Дженифър не се нуждаеше от одобрението им. Тя трябваше да получи одобрението на Брад, но не се безпокоеше за него. Благодарение на Айви Хелмс, Брад щеше да направи всичко, за да спаси „Жоли“ и доверието към себе си. Гуен Стюърт трябваше да бъде спечелена.

Обикновено тя се съпротивляваше на промените. Консервативна по природа, тя се задоволяваше да повтаря минали успехи. Все още мърмореше заради посвещаването на априлското издание на Хавай, но щеше да отстъпи. Когато натискът преминеше в действие, Гуен заставаше зад „Жоли“.

Точно тогава се обади Чарлз.

— Здравей скъпи — каза тя. — Тази сутрин бе толкова дълбоко заспал, че сърце не ми даде да те събудя. Надявам се, че си отишъл навреме на работа.

— Отидох. Благодаря ти, че ме остави да спя — гласът му издаваше нотка на извинение. — Съжалявам за снощи. Не можах да направя нищо…

— Ако не намалиш темпото, ще трябва да напишем не можах нищо да направя върху надгробния ти камък. За да го предотвратим, доктор Дженифър предписва почивка и отпускане за двамата. Реших дори да се запозная отново с кухнята и да спретна някое страхотно лакомство. Как ти звучи?

— Прекрасно — отговори той с тон, който предупреди Дженифър, че ще последва още нещо, — но майка ми ни покани да вечеряме с нея и с баща ми. Опитах се да откажа, но толкова отдавна не сме ги виждали, че просто не можах да се измъкна учтиво. Имаш ли нещо против?

— Да, ще дойда — познатото разочарование се надигна в нея. — Какво ще бъде облеклото?

Чарлз се засмя. Родителите му обожаваха да дават официални вечери по средата на седмицата и двамата с Дженифър намираха тази практика предвзета. Редуваха се да измислят изтънчени извинения.

— Бежовата ти копринена рокля ще е подходяща. Ще бъдем само четиримата. Мисля, че те са схванали нашата малка игра.

— Да благодарим на Господ за това. Моето следващо извинение щеше да е, че ще бъда нощна смяна в пекарната, но не мисля, че бих могла да изговоря това!

Те продължиха да бъбрят още няколко минути и когато Дженифър затвори телефона, се почувства по-добре. Чарлз изглеждаше по-спокоен, отколкото напоследък. Знаеше, че той мрази да посещава родителите си, но същото се отнасяше и за нея, и взаимното им неудобство винаги ги бе обединявало. Може би довечера имаха нужда точно от това. Тя се надяваше да е така.

Преди да има достатъчно време да се задълбочи по въпроса, Търк Конлън нахлу в кабинета й.

— Имам предложение — обяви той.

— А аз имам съвещание.

— Чувствата ми бяха охладени от резкия глас на една бизнес дама.

Той започна да пренарежда цветята на бюрото й.

— Но ти дойде до погрешно заключение. Трябва да отида до Бостън, да разговарям с една голяма обувна компания относно участие в реклама и искам да дойдеш с мен. Брад желае да посетим Джордън Марш, докато сме там. Каква ти е програмата?

— Напрегната, но съм сигурна, че ще измисля нещо.

Тя прелисти страниците на календара на бюрото си, като си отбелязваше със звездичка срещи, които трябваше да бъдат променени.

— Добре. Тази обувна компания не се разделя и с един кирлив долар, ако не получат нещо в замяна. Бих искал да им дръпнеш една реч как да изтъргуваме рекламата им и всичко останало. Тогава, предполагам, ще трябва да очароваме Джордън Марш.

— Правили сме го и преди — кимна Дженифър.

Много пъти двамата с Търк бяха работили в един екип при рекламни акции или когато примамваха някой магазин да вземе един от поощрителните пакети на Жоли. Дженифър очакваше командировките както заради продажбите, така и заради последващото празнуване. След успешен риск двамата с Търк обикновено си позволяваха една вечер в града.

Когато Търк излезе, кабинетът на Дженифър започна да се изпълва с членове на творческия й екип. Някои сграбчиха възглавниците за сядане и ред информационното табло, други се разположиха по ръба на радиатора. Патрик Греъм взе един от френските столове близо до бюрото на Дженифър и издърпа голям стъклен пепелник пред себе си. Брук Уийлър пристъпи към един от фотьойлите и си го заплю.

Дженифър откри съвещанието, като похвали всички, които бяха допринесли за представянето на модните тенденции. Вчера тя ги бе запознала накратко с новата тема за априлското издание и сега попита дали някой е мислил как най-добре да се рекламира „Големият ананас“.

— Аз изготвих един плакат — каза Патрик, като вдигна огромен лист от картон. — Както обсъждахме — продължи той, като погледна Дженифър, — най-добрият подход е една запомняща се графика, която би могла да изтълкува всяка фаза от априлската кампания. Не мога да претендирам за гениалност, защото използването на един ананас е твърде очебийно.

Той бе нарисувал ананас с огромни размери и с широки щрихи. Всичко бе майсторски изпълнено и Дженифър можеше да се закълне, че е прекарал часове над плаката. Отдолу Патрик бе отпечатал думите април, „Жоли“ в същото трептящо зелено като короната от листа. Това бе типично за работите му, помисли си тя — с добър дизайн и ясна цел.

— Може да е очебийно, но става! — гласът й бе смесица от възхищение и облекчение. — Имах кошмари за това, какво можеш да направиш, за да задоволиш Брад, но това е наистина сензационно.

— Радвам се, че ти харесва — кимна той.

Тя знаеше, че наистина е така.

Дженифър взе плаката и се разходи с него из стаята, като го държеше на височината на раменете си и го изучаваше със същото задоволство, с което едно малко дете разглежда съвсем нова играчка. Показваше го на другите, подхранваше ентусиазма им. Седна отпред на бюрото си и подиря плаката така, че всички да го виждат. След това даде думата за предложения.

Всички се съгласиха, че „Големият ананас“ имаше нужда от модно шоу, с коментар от някой от екипа на „Жоли“, с включване на демонстрации на професионални фризьори и гримьори. Решиха също, че идеята на Дженифър да се укрепи районът около сцената е удачна.

— Какво ще кажете да се наемат няколко танцьори от Хавай, които да пътуват с екипа? — попита една млада жена от художествения отдел. — Те биха могли да учат как се танцува хула, като форма на упражнение. Може да бъде забавно.

— Знам откъде можем да вземем евтино иглички от ананас, които бихме могли да подаряваме.

— Щом ще оформяме екипа, какво ще кажете за някоя делова жена, която да говори за уникалните за острова професии.

Дженифър бе възбудена. Ентусиазмът на сътрудниците й нарастваше. От всеки ъгъл се сипеха идеи за всичко — от подаръците за клиентите до аранжировката на витрините.

— Нека да научим публиката как се връзва саронг.

— Какво ще кажете за афишите?

— Може би една лотария за безплатна екскурзия до Хавай?

Една от специалистките по печатна реклама внезапно се намеси с въодушевена усмивка на лицето.

— Нека да накараме магазините да обявят седмицата на събитието като „Седмицата на Големия ананас“. Да накараме техните ресторанти да представят полинезийски ястия. Да се направят сервизи за маса, които да изглеждат тропически. Да се докарат местни готвачи да направят демонстрации. Ако имат отдел за мебели, да им се поръча да направят хавайски вътрешни дворове. Да се разшири темата в целия магазин! Може да бъде невероятно!

Патрик Греъм постави ръката си на челото на младата жена и хлопна с език.

— Бедната ми тя! Повалена е от ананасова треска. Опасна е, но рядко има фатален край.

— Ако не се направи това, наистина ще бъде фатално! — гласът на Брук Уийлър прекъсна смеха. — Никога не можеш да продадеш на голям магазин един обикновен поощрителен пакет, но нещо всеобхватно като това може да оправдае таксата.

Дженифър изпусна въздишка на облекчение. Беше се надявала, че Брук ще отговори на възбудата, и тя наистина го направи. Въпреки че имаше негативна нотка в гласа й, тя взе да дава някои собствени предложения.

— В Хавай има толкова много курорти, че оборудването със спортни стоки е една естествена връзка. Същото се отнася и за багажа. И не забравяйте, че повечето от големите магазини имат отделения за продажба на книги. Да ги накараме да предлагат справочници за пътувания. Пълното засищане е ключът към успеха.

Изведнъж всички заговориха вкупом, като предлагаха нови идеи и развиваха предишните. Дженифър бавно се убеждаваше, че концепцията на Брад бе осъществима. Ако внимаваха за всяка подробност, можеше да се получи нещо фантастично.

— Имам още една мисъл, която бих искала да споделя с вас — каза тя. — Какво ще кажете за една втора рекламна акция? Всичко досега ще струва на магазините куп пари, и за тая такса те ще имат изключителните права за техния район, но ако наистина ще продаваме това издание, имаме нужда от повече от един магазин във всеки град. Не си ли съгласна, Брук?

Брук почувства, че Дженифър отново щеше да навлезе в нейна територия. Тя кимна в съгласие, като съзнаваше, че не може да постъпи по друг начин.

Дженифър забеляза колебанието, но все пак продължи.

— Това, което предлагам, е рекламен вестник за по-малките магазини. Без дребни подаръци, без екип, без шоу. Просто един комплект с рекламни оферти, идеи за излагане на стоките и няколко скици, които да използват в и около магазините. По този начин те ще се свържат с голямото издание и ще получат цялата изгода от използването на името „Жоли“, а ние ще получим много места за изложения.

Думите й бяха посрещнати от всеобщ стон. Това означаваше много извънредна работа, но до края на съвещанието всички се съгласиха да опитат. Всички, освен Брук Уийлър.

 

 

Залите бяха тихи. Продавачи и административен персонал се наслаждаваха на служебно платения обяд, а повечето от секретарките вземаха автобусите до Блумингдейл или се пазаряха при продажбите в „Сакс“. Случайното тракане на една машинописка наруши болничното спокойствие, като опроверга общото оплакване, че „Фелоус пъбликейшънс“ плащаха всеки ден по два часа за услуги, които не се даваха. Отвън, пред всяка група кабинети, една секретарка се редуваше да дежури на телефоните, докато изпускаше парченца от салата от риба тон или прясно сирене върху страниците на последния роман с меки корици.

Кабинетът на Търк Конлън бе в съседство с този на Брад. Въпреки че знаеше, че няма кой да чуе разговора му, той бе затворил вратата, просто за всеки случай. Закрепи телефона между брадичката си и рамото, като навиваше и развиваше шнура с една ръка и драскаше върху едно жълто тефтерче с другата.

— Не мога да го направя днес, Ийбън. Знам, че закъснях, но нещата са трудни.

Гласът от отсрещната страна бе хладен.

— Давам ти срок до петък.

— Не съм сигурен дали ще мога да ги събера дотогава. Какво ще кажеш за понеделник?

— Ако наистина си затруднен, помоли жена си за заем — отвърна стоманеният глас. — Не ме интересува как ще ги събереш. Просто бъди тук в петък, в дванадесет и половина.

Телефонът затвори. Търк се взря в слушалката, като я държеше пред себе си и гледаше намръщено апарата, който го бе свързал с Ийбън Тауърс и неговата омраза. Той тръшна слушалката и почувства как вибрациите от удара се смесиха с гнева му.

Жълтото тефтерче лежеше върху коленете му и той продължи да драска, като рисуваше дебели линии и остри форми, създавайки заплетен лабиринт, който се извиваше и се превръщаше в непроницаемо пространство без изход. Черни ангели се стрелкаха мълниеносно, напомняйки на Търк, че бурята, причинена от собственото му надигащо се високомерие, може да се стовари върху него. В продължение на почти седем години той бе обвързан с Ийбън Тауърс, като се започне от деня, в който бе назначен за завеждащ продажбите на вътрешния пазар в Морсо, най-голямото подразделение на „Тауърс индъстриз“. Търк не бе първия човек, на когото връщаха топката, и знаеше, че няма да е последния, но за него това се оказа пагубно.

Всичко изглеждаше толкова просто, помисли си той, и отново видя лицата на купувачите, които бяха възроптали срещу участието във фалшивата операция при разпродажбата. И защо не! Беше естествено. Ловко и бързо. След всеки търговски сезон производителите на модни облекла биваха отрупвани с излишъци от стоки. Единственият начин да се извлече печалба, бе те да се разпродадат на търговците на дребно като номенклатура и да се освободят производствените единици от скъп инвентар, като в същото време се подсигурят магазините с нови стоки за клиентите. Морсо не правеше разлика; без значение колко внимателно бе планирането, в складовете се мотаеха рафтове с памучни панталони и сака. Схемата на Търк бе елементарна. Един чифт вълнени габардинени панталони, който се продаваше на дребно за шестдесет и два долара, имаше цена на едро тридесет долара. В края на сезона политиката на „Трауърс“ бе да предложи на магазините стоката за по двадесет долара на парче — цена по споразумение, с уговорката между продавачите, че ако клиентът желае да купи стока в големи количества, вътрешната цена спадаше до осемнадесет долара. Търк убеди контрагентите си да се обвържат с магазините си за цена двадесет. На свой ред той се върна в „Трауърс“, като обяви, че се е споразумял за осемнадесет. Търк и купувачът си поделяха разликата. След пет години Търк натрупа четвърт милион долара. Без значение колко печеливша бе тази схема, той трябваше да бъде по-съобразителен. Неговите партньори в измамата бяха твърде разпръснати, подложени на натиск, който Търк не можеше да контролира. Семейни задължения. Любовници. Сметки за Медицински разходи. И алчност.

Когато един от неговите заговорници в Детройт стана алчен и се опита да изстиска Търк за още петдесет цента на парче, Търк се дръпна. Той заплаши и почна да тормози мъжа, докато се почувства сигурен в мълчанието му. Но Търк бе видял само едната страна на Янус от Мичиган. Три дни след горещия им разговор, Ийбън Тауърс бе нахлул в кабинета на Търк, размахвайки счетоводните книги и цитирайки наказанията за подобни кражби. Ако го осъдеха — а Тауърс имаше повече от достатъчно доказателства, за да издейства наказателна присъда — Търк щеше да получи вероятно пет години затвор, както и солидни глоби. И ако по някакво чудо го оправдаеха, той все още нямаше да бъде свободен. В бизнеса с готови облекла случаите на дребни кражби можеха да бъдат пренебрегнати, а също и някои манипулации, но измамата на работодателя ти с двойно договаряне бе шокираща.

Търк бе ударил на молба пред Тауърс. Първоначално решението на Тауърс изглеждаше благосклонно. Нямало да заведе дело. Двойното договаряне с конкуренцията щяло да бъде забравено. Щял да задържи информацията за себе си. Но Търк трябвало да върне всеки цент с лихвите.

Именно лихвите го заробиха. В замяна на отлагането във времето на връщането на двеста и петдесет хиляди долара дълг, Търк се задължаваше да окаже известни услуги на Тауърс.

Ийбън Тауърс се придържаше към стриктна философия за човешката полезност. За него всеки човек притежаваше определени заложби, които, ако биваха правилно направлявани, струваха повече от парите. Той забеляза в Търк практичен разум, който можеше да му служи добре. Никога не попита Търк как изпълнява възложените му задачи, защото методът не го интересуваше.

Сега Търк искаше да излезе от играта. Искаше да си изплати задълженията и веднъж завинаги да приключи с Ийбън Тауърс.

Погледът му попадна на старинната филигранна рамка, в която бе поставена снимка на жена му. Проницателните й сини очи му се подиграваха. Той се загледа в образа й, като си спомни за ехидната забележка на Ийбън и почувства как го обзема безсилие. Беше периодично повтаряща се емоция, която пламваше като малария и обземаше тялото му, като го оставяше изнемощяло. Знаеше, че другите вярват на това, което бе подхвърлил Тауърс: че се бе оженил за Диъдри единствено заради парите й. Разбира се, богатството й бе един плюс. Беше истина също, че с удоволствие бе приемал големи подаръци в пари за рождените си дни и годишнините, но колкото и да бе трудно да се проумее сега, той бе обичал Диъдри, когато се ожени за нея. Едва по-късно парите й започнаха да го привличат повече, отколкото самата Диъдри.

Търк напусна бюрото си, неспособен да гледа към неподвижния образ на жена си. Започна да се разхожда напред-назад, като се опитваше да потисне безпокойството, което го бе обзело. Колко още можеше да издържи на напрежението и да намери средства, за да върне парите на Тауърс? Две години на напрежение бяха дали своя отпечатък. Външно той остана същият: надут от перчене. Но стресът бе озаптил упорития му характер и бе намалил самохвалството му. Предпазливостта се бе настанила у него. И самосъжалението.

След няколко месеца дългът му към Ийбън щеше да бъде изплатен и той щеше да се освободи от заробването, което бе помрачило живота му. Предстоящата продажба на „Жоли“ бе усложнила нещата, но този проблем също щеше да се разреши. И тогава ще бъде свободен! Мисълта го накара да направи гримаса. Свободен за какво! Да се разведе с Диъдри? Първоначално това беше основанието му да се забърка с Тауърс, но тогава имаше някой, който го чакаше. Сега нямаше никой.

Той седна на стола и огледа кабинета си — подобна на кутия стая с килими в морскосиньо, с бежово кожено канапе, поставено срещу стена, облепена с тревистозелен плат. Над кушетката бяха подредени снимки, поставени в рамки от половининчови скосени хромирани ленти. Те съдържаха спомени, които излизаха далеч зад размерите осем на дванадесет инча. Дворът на Дайбуцу. Масивният Буда в седяща поза, със синкави сенки върху скута му, които покриваха каменната му тога. Лицето му бе зелено, оцветено с мъха на времето, и Търк несъзнателно присви очи, така че можа да види трите малки петънца върху короната на Дайбуцу. Това бяха врабчета, заснети в полет, единственото докосване на действителността в иначе величествения натюрморт. Под него се простираше изглед, който обхващаше внушителната красота на планината Фуджи, с възвисяващия се, покрит със сняг връх, който се отразяваше в спокойните среднощни води на езерото Хейкон. Търк се взираше в снимката, усещайки как самосъжалението се надига отново в него. Езерото Хейкон бе мястото, където за първи път срещна Зийна Уелис преди десет години.

Екскурзията до Япония бе почивка, запланувана и платена от Диъдри. Но Търк проявяваше незначителен интерес към безкрайните й екскурзии с цел пазаруване, така че те решиха да отидат отделно. Споразумението бе приятелско и Диъдри бе доволна, че ще прекара дните си, ровейки се в антикварните магазини на Токио, и че ще посети хилядите художествени галерии, които бяха пръснати в древния град.

Търк тръгна сам към планината Фуджи, като взе „Куршума“, японския супербърз влак до Хейкон, едно от петте езера, които заобикаляха мистичната планина. На гарата в Хейкон той нае кола, която да го откара на пет мили до „Ковакиен“, един хотел, скътан под отдалечения край на Фуджи сан. Беше есен и черната тойота се заизкачва по ветровитите планински пътища, с големи запаси яркозелени борове, примесени с есенните дървета, вече изцяло покрити с цветовете на природната палитра. Въздухът бе свеж и остро контрастираше със застоялото небе над Токио, като изглеждаше толкова чист, че сякаш подканяше Търк да го изпие.

Преди да разбере и вече бе пристигнал в „Ковакиен“, разтегната едноетажна постройка от камък и светло дърво, със заобикалящи я скулптурни плетове и изникнали храсти измежду многоцветни речни камъни. Входните врати имаха огромни стъклени витрини и бяха украсени с големи месингови топки; всички други прозорци в хотела бяха покрити с шоджи паравани.

Той дълго се разхожда около градината, учуден от точните математически форми на храстите и дърветата, прецизността на всеки каменен оазис. Тъкмо си проправяше път към външния периметър на хотелската собственост, когато съзря някаква млада американка, застанала в средата на комплект фотографско оборудване.

Тя бе ниска, с коса с цвят на стафиди, която падаше свободно отзад и стигаше до кръста й. Беше обута в джинси и носеше карирана фланелка; краката й бяха стегнати в износени кожени сандали. Лицето й бе скрито от телеобектив, който насочваше по посока на Фуджи, като щракаше бясно със затвора на апарата и се преместваше на сантиметри вдясно след всяка поза.

Той я наблюдава известно време, като следеше отзад как мускулите на хубавото й тяло се стягаха всеки път, когато променяше положението си. Дори от разстояние можа да забележи, че ръцете й са изключително нежни, с дълги, заострени пръсти. Приближи се към нея внимателно, като не искаше да отвлича вниманието й. Представи й се и започна да я разпитва за оборудването й, като обяви, че е невежа в света на регулирането на скоростта и блендата.

Видя, че няма грим. Вятърът бе оцветил в розово бузите й, а извитите й устни бяха леко напукани. Очите й бяха зелени и в смарагдовите кръгове около зениците й проблясваха оранжеви петънца, излъчвайки една несъзнателна самоувереност, която го пленяваше.

Името й бе Зийна Уелис. Тя бе фотограф на свободна практика, която изпълняваше поръчка за „Кукс Турс“. Извършваше цялата работа за новите им туристически каталози и Япония бе средата на обиколката й из Далечния изток. След неколкоминутен разговор тя се съгласи да придружи Търк обратно до града, за да му помогне да си купи фотоапарат.

Когато се върнаха в хотела, бе късен следобед и Търк покани Зийна да пийнат нещо. Уговориха се да се срещнат след един час. Търк отиде в стаята си със странно усещане в себе си. Бе прекарал чудесен следобед и бе срещнал очарователна млада жена, с която се чувстваше съвсем отпочинал.

Беше вече седнал на масата до прозореца, когато тя влезе в бара. Косата й бе изтеглена отзад в дълга плитка, а на лицето й личеше лек грим. Устните й бяха влажни, но все още без червило, и той прие, че блясъкът идва от вазелина. Очите й бяха очертани в тъмнозелено, което подсилваше естествения им цвят, бузите й леко розовееха от пудрата и подчертаваха скулите и малката й закръглена брадичка. Още от разстояние той долови чистото, свежо ухание на парфюма й. Някак си предварително знаеше, че ако тя въобще си слага парфюм, той никога не би бил преситено сладък.

Разговорът им вървеше лесно. След напитките последва вечеря, а по време на чая Търк покани Зийна да прекара следващия ден с него. Когато я остави в стаята й, всичко, което можа да направи, бе да си тръгне.

На следващата сутрин Зийна настоя да обучи Търк как се борави с фотоапарата, като му припомни, че нейните снимки са работата й, а неговите са за удоволствие. След като Търк бе усвоил всичко от тези уроци, те отпътуваха за езерото и бяха посрещнати от група мъже с черни шапки, които се надпреварваха да им предлагат лъскави моторни лодки. Зийна избра една в червено и те отплаваха, като се носеха по обиколката на обграденото от борове езеро. Вятърът духаше и водата изпитваше умението им, като се разплискваше вътре в лодката и мокреше дрехите им. Зийна подразни Търк за неговите спретнати панталони от туид, като го накара да се присмее над собствената си издокараност. Той се опита да й обясни какъв бе животът на един амбициозен млад мъж, който се представяше за многообещаващ магнат. Дотолкова бяха заети със себе си, че можеха да пропуснат върха Фуджи, ако не бе водачът на лодката им, който се провикваше на японски и показваше нещо зад тях. Той майсторски докара лодката до средата на езерото, за да им осигури безпрепятствена гледка към величествения връх. И двамата грабнаха фотоапаратите си — Зийна боравеше като експерт, а Търк се пипкаше с неговия. Нетърпеливостта му да получи съвършена снимка почти щеше да го прекатурне, и те избухнаха в неудържимо кикотене.

За Търк това бе най-веселият ден в живота му.

Онази нощ той не я остави до вратата, а прави любов със Зийна Уелис с нежност, която никога не бе подозирал, че притежава. Бледият, почти прозрачен цвят на кожата й, се къпеше от лунната светлина, която навлизаше през отворените паравани и я караше да изглежда като нежна кукла, чието тяло е изваяно от слонова кост. Косата й се спускаше по раменете й и се пилееше по гърдите й. Тя бе слаба, но със здраво тяло. Гърдите й бяха малки, но стегнати, с тъмни кръгове около откликващите й зърна. Като легна до нея, искаше да я чувства и да я гледа едновременно и зацелува устните й, очите й, ушите й, шията й, всичко с плаха нежност.

Кожата й бе хладна и гладка и му се струваше, че може да остане при нея вечно, просто за да усеща този бял лукс. Дългите й пръсти го галеха и го караха да потръпва от чувствено задоволство. Минаваха по дължината на тялото му, гъделичкаха го и го възбуждаха повече отвсякога. Заоблените й нокти леко драскаха вътрешната страна на бедрата му, докато устните й целуваха стомаха му, а косата й го докосваше леко като коприна.

Тя изглеждаше толкова мъничка, а той се страхуваше, че тежестта му може да я нарани, затова я повдигна върху себе си, като остави косата й да се спусне като шал върху раменете му. Очите й бяха затворени и той я наблюдаваше докато движеше тялото си напред и назад. Беше го възседнала и влажното й тяло го възбуждаше до полуда. Дълго се изследваха един друг, удължаваха и засилваха желанието си, докато накрая тялото й потрепери. Но не беше свършила и остана в него, изпитвайки върховна наслада отново и отново. Той задържа изблика на своя оргазъм, докато не се увери, че тя е задоволена. Накрая се отдаде на взаимния екстаз.

Докато лежеше с нея, обгърнал я с ръце, с отпусната глава на гърдите му, той почувства, че очите му се навлажняват. За първи път бе изпитал такова безкористно себеотдаване. През цялата нощ той се опитваше да се съсредоточи върху въпроса какво толкова омайващо има в Зийна. Някъде към сутринта вече знаеше, че е влюбен в жената до него и беше безпомощен да спре чувствата си.

От тази вечер нататък той прекарваше възможно най-много време със Зийна, като се съобразяваше с обстоятелствата. Беше й признал, че е женен, и за негово учудване за нея това нямаше значение. Зийна го обичаше и искаше да бъде с него. Колкото и време да успееха да бъдат заедно, за нея това бе всичко, което имаше значение. Тя го чакаше в Тайланд и Хонконг, Гърция и Рим. На всяко място Търк успяваше да избяга при удоволствията на Зийна. Виждаше света през нейните очи и го намираше красив.

Зийна държеше едно малко ателие от червеникавокафяв варовик в Грийнуич Вилидж и в продължение на две години те имаха съвършена връзка. Търк си измисляше късни съвещания и случаен бизнес уикенд, но през това време, когато Зийна трябваше да пътува, Търк бе нещастен и броеше минутите до нейното завръщане. След едно продължително пътуване до Индия той призна пълната си самота без нея.

Бяха в нейния апартамент и почиваха върху тапицирания диван, като наблюдаваха как свещите от вечерята блещукаха с мека светлина.

— Зийна, трудно ми е да призная, но не мога да живея без теб. Разхождам се безцелно, липсваш ми твърде много, за да мога да направя нещо съзидателно.

— Пътуването е част от моята работа — каза тя тихо.

— Знам това. Наистина го знам, но е доста трудно да се опитвам да се срещам с теб, когато си в града, а какво остава да се справям и с отсъствията ти.

— Търк — тя седна срещу него, — никога не съм те питала, но темата просто напира да бъде обсъдена. Знам, че си нещастен с Диъдри, знам, че си щастлив с мен. Защо не я напуснеш? Живей с мен! Обичай ме! Бъди част от мен!

Гласът й сви вътрешностите му. Чувстваше, че този момент ще настъпи, и все пак бе неподготвен.

— Не знам как да ти обясня. Диъдри е много властна жена. По свой начин тя прокарва пътя към моя успех. Страхувам се да я напусна. Уплашен съм до смърт, че ако го направя, ще се отзова в някоя канавка на Куийнс^[2].

— Защо? — попита Зийна и зелените й очи се замъглиха. — Ние сме млади и ти нямаш деца. Аз печеля добре, а и ти имаш добра работа. Може би няма да живеем в разкош, но няма и да гладуваме.

Търк стана от дивана и отиде до прозореца. Ръцете му бяха в джобовете, а главата му бе наведена.

— Зийна, никога не съм мислил, че ще мога да обичам по този начин, както обичам теб, но нещо вътре в мен ме ужасява. Ти си отгледана в един хубав, удобен дом на семейство от средната класа и за теб един умерен успех е приемлив. Предполагам, че така трябва да бъде и за мен, но не е. Бях бедно дете, което винаги се боричкаше за дребни пари. Моето детство подхрани амбицията ми. Искам да бъда богат. Имам нужда от това! И не знам дали мога да се откажа.

Зийна отиде до него и постави глава на гърба му.

— Няма да обсъждаме повече. Просто ела и ме люби.

Това бе последната нощ, когато изпита радостта да бъде част от Зийна Уелис. След два дни тя трябваше да се срещне с него за обяд в Сентръл парк. Чака я в продължение на четири часа. Тя не дойде.

Една чудесна глава от книгата на живота му бе свършила.

Търк се взираше в снимките; стомахът му бе на възел. Поклати глава, като пропъди чувствата на съжаление и пропуснати възможности. След това взе телефона и набра един номер, като се ненавиждаше за това, което щеше да направи. По средата на кризата на „Жоли“ той трябваше да търси рекламни експерти, но продажбата на „Жоли“ не беше най-голямата му тревога. Беше угрижен как да се измъкне от срока за плащане на Ийбън Тауърс. Докато чакаше някой да отговори, мислите му се върнаха към Зийна и за първи път от години беше благодарен за това, че се разделиха. Като знаеше коя бе тя и в какво се бе превърнал той самият, не мислеше, че може да застане пред нея сега.