Дорис Мортман
Кръгове (26)

Глава двадесет и шеста

В офиса на директора на погребалното бюро бе твърде горещо и твърде светло. Дженифър се опита да се съсредоточи, но чувстваше съзнанието си размътено. Мислите й се носеха безцелно — ту изплуваха на повърхността, ту се оттегляха, отказвайки да се подредят в някаква логична последователност. Чуваше как Силест казва: Не искам да те загубя. Представяше си как Роуз получава сърдечен удар в пекарницата. Чуваше как Дейвид й казва, че Сара се е обадила на Чарлз. Виждаше пред себе си лицето на Марти, когато му се обадиха за Роуз.

— Парцелът на името на господин Шелдън ли е?

Дженифър не бе сигурна как баща й се бе озовал в болницата, но един лекар го бе довел у дома и му бе дал успокоително. Сега в къщата бе Сара, занимаваше се с телефонните обаждания и се грижеше за Марти. Дейвид и Дженифър бяха отишли направо в моргата, за да се погрижат за погребението на майка си.

Зад едно гигантско бюро седеше едър мъж с гъста черна коса и бледо лице с нездрав цвят. Имаше подходящо сериозно изражение, гласът му бе дълбок и монотонен.

— Как иска баща ви ковчега — открит или закрит?

Дженифър в действителност не слушаше, но знаеше, че той задава въпроси и попълва бланки, като грижливо записва фактите от живота на Роуз в три екземпляра. Дейвид отвръщаше на всеки въпрос с лишена от емоционалност прецизност. Ако Дженифър не седеше до него, би могла — също като служителя от моргата срещу тях, да си помисли, че той изцяло владее положението. Но чувстваше как от време на време той потреперва, а по дланите му бяха избили ситни капчици пот.

— Бихте ли желали да направим съобщение във вестниците? Използваме стандартни форми, в които се изброяват членовете на семейството, както и времето и мястото на службата.

В стаята, съвсем преднамерено, всичко изглеждаше сдържано — бледосиньо с дискретни райета и неопределени контури. По стените висяха картини, обрисуващи спокойни небеса и безметежни планински върхове. А на всяка маса имаше лакирана табелка с библейски цитати, които настоятелно обясняваха значението на смъртта и необходимостта от нейното приемане.

— Госпожо Креншо? — човекът говореше на нея. — Ще трябва да решите как да бъде облечена майка ви.

Неспособна да отговори, Дженифър се втренчи в него. После погледът й се отмести върху една хартиена торба на пода до бюрото. В нея бяха униформата и обувките на Роуз.

Дженифър поклати глава, почувства как започна да й се повдига.

— Знам, че е трудно, госпожо Креншо, но имам нужда от вашата помощ. Може би имате някоя по-нова снимка?

— Мисля, че вкъщи, не съм сигурна — как можеше да иска от нея да мисли? Говореше за майка й в минало време. Използваше думи като покойната и тялото. Искаше да я подготви и да уреди всичко за вечния й дом.

Дейвид бръкна в джоба си, извади портфейла и подаде на човека една снимка.

— Прибрана отзад — каза бързо тя, като се надяваше смущението, което изпитваше, да не избие в изчервяване. — Носеше я прибрана отзад с шноли — очите й се напълниха, а гърлото й се сви. — Но никога не се задържаше. Вечно я отмяташе от лицето си. И обичаше розово червило. Не вървеше с косата й, но това носеше. Розово. Колкото по-ярко, толкова по-добре.

Големи горещи капки се търкулнаха надолу по бузите й. Колко пъти се беше опитвала да накара Роуз да промени прическата си… Колко много червила й беше носила… За никой друг това нямаше значение. Точно сега не можеше да разбере защо за нея бе имало.

— Благодаря ви, госпожо Креншо — човекът й се усмихваше. — Тя ще изглежда прекрасно, уверявам ви — той се надигна от стола и тръгна към вратата. — Бихте ли ме извинили, трябва да проверя някои неща.

Дженифър се загледа втренчено за момент в празния стол, после се обърна към Дейвид.

— Казвала ли съм й някога, че изглежда прекрасно?

Брат й я целуна нежно по бузата и почувства соления вкус на нейните сълзи. Изтри очите й с носната си кърпичка, после попи своите сълзи. По лицето на Дженифър бяха полепнали влажни кичури коса. Той полека ги отметна встрани.

— Тя мислеше, че ти си красива.

Дженифър кимна. Нейни снимки имаше навсякъде в къщата на родителите й, а в чекмеджето на касата в пекарницата бяха залепили изрезки от вестници. Защо тя нямаше снимка на Роуз?

— Толкова неща имам още да й казвам — отрони тя. — Не съм готова да я видя мъртва…

— Никога няма да бъдем готови — промълви той, като се опитваше да отпъди от съзнанието си лицата на пациенти, които не бе могъл да спаси, и на членове на техните семейства, които бе утешавал.

— Но ние тъкмо бяхме започнали да се разбираме…

Дейвид си спомни всички битки, които се бе опитвал да предотврати, гнева в отношенията между Дженифър и Роуз. Навремето не беше обръщал сериозно внимание на това, беше го смятал за етап от един процес, но сега, забелязвайки тъгата на Дженифър, той разбра, че тя си спомня, страда и съжалява.

— Тя те разбираше по-добре, отколкото ти си мислеше…

Той я прегърна и двамата заплакаха, хванали се здраво, като деца по време на гръмотевична буря.

— Дейвид? — тя се бе изтръгнала от прегръдката му. Трепереше, а лицето й бе станало бяло като платно. — Бях ли добра дъщеря?

Преди той да успее да отговори, директорът на погребалното бюро се върна, носещ куп документи и един ключ.

— Доктор Шелдън. Госпожо Креншо. Бихте ли ме последвали?

— Къде отиваме? — Дженифър се изплаши. Роуз беше тук, в тая сграда. Той каза така. Да не би да ги водеше да я видят? Дженифър не искаше да отиде.

— Трябва да изберем ковчег за майка ви.

Той ги отведе от офиса, после прекосиха коридора и влязоха в една слабо осветена стая. Тук беше по-хладно и Дженифър усети как я полазиха студени тръпки. Върху застлани подиуми бяха сложени образци от ковчези — различни размери, различни материали, всеки един меко осветен от отделен прожектор. Подовата настилка беше тъмна и това създаваше илюзията, че ковчезите висят във въздуха.

На Дженифър започна да й става лошо. Човекът от моргата говореше, обясняваше, водеше Дейвид от един ковчег на друг. Гласът му долиташе монотонно до нея и скоро се превърна в някакво противно ехо. Дженифър стоеше до вратата, втренчила се със замаян поглед в ковчезите. За един момент си представи, че е пропаднала под земята в някаква абаносова пещера. Дрезгав шепот я приветства в отвъдния свят на мъртвите. Не можеше да види никой, но ги чуваше. Те удряха по ковчезите, опитваха се да излязат, молеха я да им помогне.

— Не мога — изкрещя тя. — Не мога да го направя.

Дейвид дотича до нея и я подкрепи, като я подхвана под кръста. Директорът извърна главата си рязко към нея. Призрачното видение изчезна и с изчезването му тя избухна във високи, скръбни ридания.

— Не искам да избирам нищо. Не искам майка ми да бъде в сандък. Не искам майка ми да е мъртва!

 

 

Беше адски студено, по улиците яростно виеше вятър и разтърсваше крехката тишина в големия храм.

Стъклописите по издадените навън прозорци сияеха под настоятелните лъчи на силното зимно слънце, а олтарът сякаш бе обгърнат от дъгоцветна прозрачна материя. Роуз Шелдън лежеше в открит ковчег точно под амвона, тялото й положено и заобиколено отстрани с бял атлаз. От двете страни имаше големи кошници с бели цветя.

Марти Шелдън стоеше до съпругата си с поклащащо се в неравен ритъм тяло, силната му мъка отскачаше от високите сводове и празните пейки наоколо. Той се молеше. Ридаеше. Умоляваше Господ да му помогне. Но преди всичко казваше на Роуз колко много я бе обичал; колко празен и самотен щеше да бъде животът му без нея. Дейвид стоеше до баща си със сгърчено от мъка лице и свободно леещи се сълзи. Сара се опитваше да успокои съпруга си и Дженифър, която наблюдаваше отзад, се почувства още по-самотна. Баща й беше с Роуз. Дейвид бе със Сара. А нейният единствен спътник бе острата пулсираща болка. Предната нощ спътниците й бяха детски играчки и спомени. Беше в старата си стая и въпреки успокоителното, което й беше дал Дейвид, не можа да спи. В тъмнината витаеха образи на Роуз. Щастливи времена, тъжни времена. Едно по едно бяха минали пред нея като сцени от пиесата на нейния живот. Виденията не спираха да я укоряват, докато тя най-накрая помоли за ново начало, за повторен шанс да бъде добра дъщеря. Имаше толкова много неща, които би могла да направи различно! Толкова много думи, които би могла и да не изрече?

— Дженифър?

Гласът на Чарлз я шибна като плесница. Тялото й замръзна, а когато се обърна към него, се изчерви.

— Дойдох да бъда с теб — каза той. Под очите му имаше тъмни сенки, лицето му имаше необикновен за него жълтеникав оттенък. Той поиска да докосне ръката й, но тя се отдръпна. — Исках да отдам и последна почит на майка ти.

Дженифър наведе очи. През последните седмици често се бе опитвала да събере смелост и да застане лице в лице с него, но всеки път решителността й се изпаряваше. Оставяше бележките и обажданията му по телефона без отговор.

— Мога ли да направя нещо?

— Вече направи достатъчно! — тя усети острия си тон и незабавно съжали за него. — Извинявай! Не исках да прозвучи така — заекна тя. — Исках да кажа, че от твоя страна бе много разумно да ми донесеш дрехите.

Чарлз бе пристигнал в къщата на Марти докато те двамата с Дейвид бяха в моргата. Когато се прибраха, той бе заминал, но бе оставил един куфар, пълен с всичко, от което тя можеше да има нужда за престой от една седмица, включително тоалета, който носеше днес.

— Винаги си имал великолепен вкус — каза тя, като попипваше с пръсти черната копринена рокля. — Но не трябваше да купуваш всичко това.

В очите на Чарлз пробягна сянка. Когато заговори, думите му прозвучаха отмерено.

— Сменила си бравата. Не исках да те моля за ключ, за да не те поставя в неудобно положение.

Тя се смути. Бузите й пламнаха и погледна встрани. Ако бе влязъл в апартамента им, щеше да разбере как изцяло го бе изхвърлила от живота си. Беше хвърлила на боклука дори най-малкия спомен, освобождавайки се от неговото присъствие, като че ли изобщо не бе съществувал.

За своя изненада тя усети у нея да се надига мълчаливо възхищение от Чарлз. От негова страна бе доста дръзко да дойде тук. Той нямаше начин да предвиди как ще реагира тя на неговото появяване. Тя би могла да му кресне и да го изгони. Би могла да не му обърне никакво внимание, да го унизи. И въпреки това, той бе дошъл.

— Искам също да ти благодаря за това, че си стоял известно време с баща ми — продължи тя подчертано меко. — Сара каза, че много си помогнал да го успокоят.

— Той не искаше да взема успокоително. Имаше нужда да говори и аз се случих там да го изслушам.

— Не бъди толкова скромен! Сара каза, че си се държал чудесно с него — всъщност тя бе говорила с истински възторг за Чарлз, за това колко внимателен и изпълнен със съчувствие е бил, колко нежен и разбиращ.

— Това не беше някакво досадно задължение, Дженифър — той погледна към Марти. — Баща ти страда. Исках да помогна.

— Знам — кимна тя, като проследи погледа му. — Той изглежда толкова слаб и уязвим…

— Загубил е жена си. Това е много болезнено.

Думите му пронизаха Дженифър като куршуми, като я разтърсиха отвътре с експлозивна сила.

— Не мога да говоря с теб за това! — гласът й пресекна, а ръцете й се размърдаха нервно.

— Аз тръгвам — той се накани да заминава, но тя сграбчи ръката му.

— Не искам никой да разбере. Не днес.

На лицето й се изписа страх, който потъмни очите й и я накара да стисне устни. Чарлз изпита съчувствие към нея. Той знаеше какво е да се криеш зад една лъжа, да криеш истината от собственото си семейство, дори, може би, от себе си.

— Няма да издавам никакви тайни — изрече полугласно той. — Ще направя това, което се очаква от мен, и то добре. Много ме бива да играя роли.

— Чарлз, аз… — тя долови горчивата меланхолия в гласа му. Той бе ядосан и наранен и тя не го винеше за това.

— Сега не е време!

Освободи се от нея и тръгна надолу между редовете. Тя гледаше как разговаря със семейството й. Тъкмо се канеше да се присъедини към тях, когато равинът ги извика да отидат в друга стая. Бавно, тя се съвзе. Приближи се до ковчега на майка си с предпазливи стъпки. Хвана се здраво за него и за момент почувства слабост в коленете си. Кестенявата коса на Роуз бе прихваната със златни шноли, устата й бе начервена с яркорозово червило. Трепереща усмивка на одобрение пробяга по устните на Дженифър, докато приглаждаше с ръка роклята от шифон, която Роуз бе носила на сватбата на Дейвид.

— Сега сме сами — прошепна тя. — Изчаках, защото исках да ти кажа нещо много важно.

Наведе се и сложи главата си на гърдите на Роуз.

— Обичам те. Не ти го казвах достатъчно често, мамо, но наистина те обичам — замълча, притиснала главата си до майка си. Как й се искаше тя да отвърне! — Опитвах се да бъда добра дъщеря. Наистина. Опитвах се да правя това, което ти искаше, да бъда такава, каквато ме искаше — устните й затрепериха, почувства гърлото си пресъхнало. — Но имах толкова много мечти, толкова много фантазии… Мислех, че знам какво ще ме направи щастлива, но знаеш ли какво, мамо? Не съм щастлива!

По лицето й потекоха сълзи. Вдигна глава и погледна към Роуз.

— Чувствам се толкова объркана. Нуждая се от теб да ми помогнеш. Да ми кажеш какво да правя!

Тишината я смазваше, риданията й ставаха все по-силни и сърцераздирателни.

— Джени — една ръка докосна рамото й. — Защо не дойдеш с мен?

Джош я вдигна, и когато тя се обърна към него, смайващата й красота го порази. Косата й бе стегната в строг кок и въпреки че лицето й бе много бледо, очите й блестяха, а кожата й свежо сияеше. Той едва се сдържа да не я вземе в прегръдките си и да изличи с милувки нейната болка. Вместо това изтри очите й и поседя няколко минути с нея до ковчега.

— Аз толкова много я разочаровах…

— Джени, моля те — той я прегърна с една ръка и нежно я целуна по косата. Долови деликатното цветно ухание на нейния парфюм, с привкус на солени засъхващи сълзи. — Тя смяташе, че си блестяща и красива — едва ли не най-съвършеното Божие творение.

Дженифър поклати глава в знак на отрицание.

— Аз й давах скъпи подаръци, изрезки от вестници — заглавия, които да впечатлят приятелките й. Едва ли е имало нещо друго, което да я интересува по-малко.

— Това не е вярно. Тя много се гордееше с теб.

— Не! — гласът й прозвуча слабо, сякаш отдалеко. — Тя искаше от мен внуци. Голямо семейство около масата и всички да ядат и да се смеят.

Докосна косата на майка си с треперещи пръсти. Не искаше да се докосва до лицето й.

— Трябва да вървим — напомни Джош, като се опита нежно да я отклони от ковчега.

Тя отстъпи назад и се обърна към него. Очите й имаха празен израз, като че ли мъката бе изсмукала всякакво чувство от тях.

— Тя искаше ти да й станеш зет. Аз и това не й дадох…

Той я прегърна и я притисна до себе си.

— Тя ме имаше като приятел.

Дженифър кимна с глава и се притисна още по-силно до него.

— Тя те обичаше, Джош — прошепна.

— Аз също я обичах.

 

 

Полираният махагонов ковчег бавно се спускаше в замръзналата земя. Платформата от месинг се разтресе и товарът й започна да се удря в стените на прясно изкопания гроб. Механизмът спираше и тръгваше на пресекулки, изпълняващ сякаш с нежелание погребалния ритуал. По ковчега глухо падаха буци пръст и се пръскаха на хиляди парченца по лъскавото дърво.

Дженифър и семейството й заобиколиха гроба, сгушени в хапещия студ, заслушани в думите на равина. Той познаваше Роуз от години и говореше изразително, напомняйки на опечалените за пълнотата в нейния живот. Тя бе изпитала голяма радост в грижите по своите деца и внуци. Беше предана съпруга и дейна и изпълнена с отговорност жена в общността и храма. Няма да бъде забравена, каза той, защото се бе докоснала до живота на много хора със своята топлота и милосърдие.

Дженифър не изпита голямо успокоение от думите му. Майка й бе мъртва и всичко в нея бе изтръпнало, сякаш бяха ампутирали част от тялото й.

Очите й пробягаха по голямата тълпа, която се бе събрала на гробищата. Елиз беше тук. Търк, Силест и Уайът. Децата на Дейвид и Сара. Лели, чичовци, братовчеди, съседи, дългогодишни клиенти на пекарницата, повечето от персонала на „Жоли“. Елегантни личности от света на модата, загърнати в погребално великолепие, стояха рамо до рамо с роднините на Дженифър. Контрастът беше поразителен и в него Дженифър видя нещо символично. Семейството й представляваше доста по-скромна група.

Дженифър се загърна по-плътно с коженото си палто и обви ръце около тялото си. Отново обърна вниманието си към разровената земя пред себе си. Беше почти невъобразимо да си представи какво се бе случило, реалността на събитието изглеждаше почти невъобразима. Съществото в този сандък беше майка й, жената, която й бе дала живот; която се бе грижила и бдяла над нея; която я обичаше, независимо какви проблеми или пречки й създаваше Дженифър. Сега Роуз бе мъртва. Тялото й бе бездиханно и скоро щеше завинаги да се откъсне от останалите хора.

Дженифър наведе глава.

Тя беше дъщеря. От опечалените. От която се очакваше да плаче за покойната. И все пак тя не заплака. Искаше, но колкото по-дълго стоеше там, толкова по-ясно ставаше, че страхът потиска мъката й. В един страшен момент Дженифър си представи, че тя самата е в този ковчег. Кой щеше да скърби за това, че е умряла? Какво щяха да кажат за нея? Тя беше съпруга, но какво бе направила за съпруга си? Нямаше деца, но не защото бе безплодна. Имаше много познати, но малко истински приятели. Да, беше успяла, но в какво?

Дженифър внезапно се почувства встрани от нещо универсално. Погледна към Дейвид и Сара, прегърнали се един друг, прегърнали децата си, и й стана болезнено ясно. Не беше създала нищо, което да тегли и привлича, никакви връзки.

Чарлз беше редом до нея, както и по време на службата и пътуването до гробищата, но вниманието му почиваше на преструвки и измама. Тя бе хванала баща си под ръка и изглеждаше загрижена и изпълнена с желание да помогне, но колко често наистина бе мислила за родителите си? Колко често беше се интересувала как са със здравето, имат ли проблеми? Твърдеше, че обича брат си, но не беше ли се отчуждила и от него? Не слагаше ли своите нужди и желания пред неговите? Колко от себе си бе дала на всеки един от тях? Джош веднъж й бе казал, че не е направила никакви концентрични кръгове около себе си, че не е оправдала очакванията на семейството си. Тогава тя се ядоса и се обиди. Сега се запита дали думите му не са били предупреждение.

Тя изведнъж чу как равинът помоли семейството да се присъедини към него за Кадиш, традиционна еврейска молитва за мъртвите.

— Ийсгодол… в, ийкодош… си, ней… рабах.

Дженифър повтаряше прастарите думи след равина. Гласът на баща й беше ясен и вярващ. Както и на брат й. Нейният прозвуча ниско и несигурно, като се запъваше във фразите на иврит. Наведе глава и затвори очи, като прошепна амин на края на молитвата.

Когато отвори очи, видя, че баща й е застанал пред гроба. Той беше вярващ човек и тя би трябвало да предположи, че ще помоли, заедно с Дейвид и братята на Роуз, да почетат традицията, която изискваше мъжете от семейството да заровят гроба. Големите ръце на Марти затрепериха, когато някой му предложи лопата. Той отказа да я вземе, наведе се и загреба малко пръст с голи ръце. Хвърли пръстта в гроба и потрепна, когато тя се удари в ковчега.

Двамата братя на Роуз се присъединиха към Марти, но също се подвоумиха за лопатата. Просто стояха там, сякаш неспособни да помръднат. Дейвид се наведе, каза няколко думи на децата си и излезе отпред. Лицето му бе на петна от сълзите, плачеше открито и без да се срамува. После Дженифър видя как раменете му се изправят. Сълзите продължаваха да браздят бузите му, но той започна бързо и сръчно да нахвърля пръстта върху гроба. Правеше това, което чувстваше, че майка му би искала. Слагаше край. Затваряше раната, заради която страдаха всички присъстващи.

Дженифър почувства, че коленете й се подкосяват. Ако Чарлз не беше я подхванал, щеше да падне. Той я притисна до себе си и тя не се противопостави. Нямаше никаква сила. Впери очи в пръстта. Някой й говореше. Бе Силест. Дженифър кимна, но не беше чула и дума. Дойдоха още хора и й изказаха съболезнования. Очите на Дженифър останаха неподвижни и втренчени.

Когато тълпата започна да се разпръсва, Чарлз и Джош се опитаха да я накарат да тръгне към колите, които щяха да ги отведат до къщата на Марти. Тя тръгна, но сякаш изобщо не осъзнаваше, че върви. Сетивата й се бяха притъпили, очите й бяха замъглени от сълзи. Една вратичка на кола се отвори и някой се спусна да й помага да се качи вътре.

— Не!

Тя се изтръгна от тях и се затича обратно към гроба, като се блъскаше в хората и се спъваше в неравната земя. Няколко поизостанали се движеха бавно на малки групички, като бъбреха за плановете си за деня, но като видяха Дженифър, отстъпиха встрани, за да й позволят да остане насаме с майка си.

Дженифър се втренчи в дупката, където лежеше майка й. Смътно усещаше някакви погледи върху себе си, но от очите й потекоха сълзи, а тялото й затрепери, когато погледна в изровената земя. Дълго време тя просто стоя там, като остави острия студ да жули лицето и ръцете й. После забеляза нещо. Мъжете бяха пропуснали едно място. Част от ковчега още се виждаше.

Тя се наведе бавно и грабна шепа пръст.

— Обичам те, Роуз Шелдън — изхлипа жално. — И ще ми липсваш.

Ръката й освободи пръстта.

Свършено бе.

Майка й почиваше в мир.