Барбара Делински
Предадена жена (1)

Първа глава

Тишината кънтеше в ушите й. Лора Фрай седеше в ъгъла на кожения диван в кабинета, прегърнала коленете си, и се вслушваше.

Беше пет часа сутринта, а съпругът й още го нямаше. Не се бе обадил. Не бе оставил бележка, а според Лора това съвсем не бе привично за Джефри. Той бе педантичен мъж, човек с навици. Никога не пътуваше, дори и само за една нощ, без да си носи бельо, чиста риза и дезодориращ сапун.

Нещо повече — никога не отиваше, където и да е, без да се обади на Лора, и тъкмо това я тревожеше най-много. Нямаше представа къде може да е и дали нещо не се е случило с него.

Какво ли не й мина през ума. Обикновено Лора не даваше воля на въображението си, но десетчасовото чакане даде своето отражение. Представи си, че е получил удар и лежи в безсъзнание, проснат върху бюрото си в празния офис на „Фарго и Фрай“. Или че е катастрофирал на път към къщи, че колата е изгоряла до неузнаваемост, че се е блъснал в предното стъкло, после излязъл от колата и тръгнал да върви под студения декемврийски дъжд, без да знае нито кой е, нито къде се намира. Стигна дотам, че си представи и как е спрял да зареди колата и в това време някой наркоман с насочен към него пистолет го е взел за заложник.

Предната вечер трябваше да бъдат на откриването на музей. Фирмата „Черешите“ бе наета за кетъринг. Макар че колегите на Лора бяха поели цялостната организация, тя прекара целия следобед в кухнята на „Черешите“. Искаше всичко да бъде съвършено. По тази причина отиде с колата до музея, за да нагледа подредбата. След това се прибра вкъщи, за да се преоблече и да вземе Джеф. Но той не се върна.

Притиснала коленете си, сякаш по този начин щеше да попълни празнината в душата си, тя втренчи очи в телефонния апарат. Вечерта звъня два пъти. Първия път беше Илис, която беше в музея със съпруга си и недоумяваше защо Лора и Джеф отсъстват. Втория път Дони потърси Дебра като част от вечерния ритуал. Съвсем присъщо за шестнайсетгодишни влюбени.

Колко й се искаше да позвъни сега, Джеф да се обади и да й обясни, че много се е забавил с клиент и на връщане усетил, че заспива на волана, затова отбил встрани от пътя, за да поспи. Естествено, това не обясняваше защо полицията не е забелязала колата му. Областта Хемпшир не бе толкова рядко населена, че да няма редовни патрулни коли, нито пък там живееха толкова богати хора, че ново лъскаво порше да се възприема като нещо обикновено, особено ако бе собственост на известно семейство от Нортхемптън.

Името Фрай често се споменаваше във вестниците — Джеф във връзка със семинарите на тема данъци, които организираше, а Лора във връзка с „Черешите“. Полицейският инспектор, с когото Лора разговаря по-рано по телефона, много добре разбра коя е. Дори си спомни колата на Джеф, тъй като той често я паркираше пред ресторанта. Но по нищо не пролича някой от отдела му да е забелязал или да е чул нещо за черното порше през миналата нощ.

— Ето какво ще ви кажа, мисис Фрай — заключи той. — Тъй като става дума за вас, ще позвъня на няколко места. Ако ми изпратите и парче кейк със сирене и череши, дори ще се обадя на щатската полиция.

Но от позвъняванията му не излезе нищо и за нейно изумление той не й позволи да направи оплакване, че съпругът й липсва.

— Не може, докато не минат двайсет и четири часа.

— Но за двайсет и четири часа може да се случат ужасни неща!

— Също и хубави — например някой загубен съпруг да се прибере.

Загубен съпруг да се прибере! Кипна от тези думи. Може полицаят да живее по този начин, но не и Джеф и Лора Фрай. Те са заедно от цели двайсет години и се обичат.

Стана от дивана и тръгна боса в тъмната стая към прозореца. Дръпна прозрачните пердета и погледна навън.

Поне не вали сняг. Спомни си случаи в началото на брака им, когато по време на снежни бури си беше вкъщи с децата и чакаше Джеф да се прибере. Тогава той все още беше млад експерт-счетоводител, който се бореше да се утвърди. Живееха под наем в къща близнак и Лора обикновено стоеше до прозореца, играеше с децата и им рисуваше картинки по запотеното от дъха стъкло.

— Мамо?

Лора се извърна при неочаквания глас и видя Дебра под свода на кабинета. Гледаше сънливо, а тъмната й коса беше разрошена.

— Ти ли си, Деб?

Гласът на Деб прозвуча сърдито.

— Едва пет часът е. Все още е среднощ, мамо. Защо си станала?

Тъй като не знаеше какво да каже, Лора отговори на въпроса й с въпрос.

— А ти?

— Защото се събудих и си спомних, че снощи започнах да се тревожа. Татко никога не е закъснявал толкова. Сънувах, че се е случило нещо ужасно, и тръгнах да проверя в гаража и да се уверя, че поршето е… — внезапно спря. Очите й се взряха в Лора в тъмнината. — Там е, нали?

Лора поклати глава.

— Къде е той?

Тя сви рамене.

— Сигурна ли си, че не се е обадил и не ти е казал нещо, а ти си го забравила? Толкова си заета, че понякога някои неща ти се изплъзват. Дали не е пренощувал при мама Лидия?

Лора бе обмислила тази възможност, поради което мина с колата покрай къщата на свекърва си, когато тръгна да търси Джеф.

— Няма го там, проверих.

— А в офиса?

— Там също ходих.

— Да е с Дейвид?

— Не. Обаждах се.

Дейвид Фаро бе партньорът на Джеф, но не му беше известно Джеф да е имал срещи до късно. Както и на секретарката на Джеф, която си бе тръгнала в пет, а Джеф останал в кабинета си.

— Да не би да е с някой клиент?

— Може би.

— Но нали трябваше да ходите в музея? Нали щеше да се обади в случай, че не може да дойде?

— И аз така мисля.

— Да не би телефонът да се е повредил?

— Не.

— Да е станало нещо по пътя?

Лора бе сигурна, че той би се обадил. Или щеше да накара някой да позвъни.

— Тогава къде е? — извика Дебра.

Лора се ужаси от безпомощността си.

— Не знам.

— Но той трябва да е все някъде! — обви кръста си с ръце.

— Имаш ли някакви предположения?

— Аз? — отвърна й Дебра. — Какво знам аз? Ти си голямата. Освен това си негова съпруга. Познаваш и майчиното му мляко. Предполага се, че ти би трябвало да знаеш къде е.

Лора дръпна прозрачното перде настрани и отново се взря навън.

— Мамо?

— Не знам къде е, мила.

— Чудесно, много хубаво.

— Никак не е хубаво — призна Лора, докато нервно оглеждаше улицата, — но точно сега нищо не мога да направя. Ще се появи и ще каже къде е бил и защо не се е обадил.

— Ако мен ме нямаше цяла нощ, щеше да ме убиеш.

— В случая мога да убия баща ти — каза Лора в моментно раздразнение. После ядът й утихна и на негово място се настани страхът. Възможностите прелитаха през ума й — една от друга по-лоши. — Ще се върне — каза настоятелно заради себе си и заради Дебра.

— Кога?

— Скоро.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

— А ако е болен, ранен или някъде бере душа? Ако има нужда от нашата помощ, а ние си стоим тук на топло вкъщи и го чакаме да се върне?

Въпросите на Дебра не я изненадаха. Лора бе разсъждавала многократно върху всеки от тях.

— Вечерта го търсих — обясни на дъщеря си, — минах с колата през половината град и не видях поршето. Обадих се в полицията, те също не са го намерили. Ако е имало катастрофа, щяха да позвънят.

— Значи ще стоиш тук и ще гледаш през прозореца? Не се ли тревожиш?

Дебра задаваше въпроси, каквито само шестнайсетгодишно момиче можеше да измисли. Като се стараеше гласът й да не затрепери, макар че вътрешно се тресеше, Лора се обърна към нея.

— Да, тревожа се. Повярвай ми, много се притеснявам. От седем вечерта, когато баща ти закъсня с един час, не съм на себе си.

— Той никога не е правил така, мамо, никога.

— Знам, Дебра. Ходих в службата му. Карах по улиците с надеждата да зърна колата му. Позвъних на партньора му, на секретарката му, в полицията, но те не могат да направят нищо, докато не минат двайсет и четири часа, а него го няма от дванайсет. Какво още бих могла да направя?

Дебра се взря в тъмнината.

— Няма нужда да ми се сопваш.

— Не ти се сопвам. Разтревожена съм, а критичните ти забележки никак не ми помагат.

— Не съм те критикувала.

— Как да не си — Дебра винаги казваше онова, което мисли. Ако беше малка, Лора би приела несъгласието й по-леко, но от момиче, високо метър шейсет и седем, което имаше същата фигура като нейната, редовно взимаше дрехите, гримовете и парфюма й, караше кола и претендираше да знае какво значи да се целуваш с език, бе нещо различно. — Смяташ, че трябва да направя още нещо — възрази й Лора, — но аз съм с вързани ръце, не разбираш ли? Нямам никаква представа какво се е случило. Може да има логична причина за закъснението на баща ти. Не искам да се тревожа излишно, преди да имам основания.

— Дванайсет часа не са ли основателна причина? — извика Дебра и понечи да си тръгне, но Лора я спря.

— Единайсет часа. Да, това е основателна причина, мила. Но точно сега не ми остава нищо друго, освен да чакам. Нищо не мога да направя — в тишината, която последва, се усещаше неизказаната й молба Дебра да я разбере.

Дебра наведе глава. Косата й падна напред и скри лицето й.

— А аз? Аз какво да правя?

Лора отмести кичурите от лицето на Дебра зад ухото й. Долови тревогата на дъщеря си, въпреки че изразът й беше предизвикателен.

— Легни си. Много е рано за ставане.

— Разбира се. Прекрасна идея. Като че ли ще мога да заспя — стрелна с очи пуловера и джинсите на Лора. — Ти сякаш си спала — обърна глава малко настрани и сбърчи нос. — Готвила си, нали? На какво мирише?

— На борш.

— Боже мой.

— Не е чак толкова лошо — Джеф го обичаше сервиран със сметана. Може би някъде дълбоко в себе си Лора се надяваше, че миризмата ще го привлече да се върне вкъщи.

— Не мога да повярвам, че си готвила.

— Знаеш, че винаги готвя.

— На работа. Но не и вкъщи. Повечето време правиш готова пилешка супа, замразена пица или кюфтета със спагети, които притопляш в микровълновата печка. Сигурно се чувстваш гузна, че татко не се прибра.

Лора не обърна внимание на догадката, изречена сякаш от устата на майка й.

— Не че не се прибра, а просто закъсня.

— Значи си готвила цяла нощ.

— Не цяла, а само част от нея.

— Въобще спала ли си?

— Малко.

— Не си ли уморена?

— Не, нищо ми няма — много й се спеше, затова се захвана да готви. Обикновено готвенето я разтоварваше. Но не и тази нощ.

— Аз също съм добре — заяви Дебра. — Ще си взема душ, ще се облека и ще дойда да седна при теб.

Лора разбра какво предстои. Дебра беше изключително общителна. Почти не минаваше уикенд, когато да не излезе ако не с Дони, то с Джена, Ким или Уитни. Но колкото я привличаха приятелките й, толкова училището я отблъскваше. При най-дребния повод си оставаше вкъщи.

— Когато стане време, ще тръгнеш на училище — настоя Лора.

— Не мога да отида на училище. Искам да бъда тук.

— Тук няма какво да правиш. Когато баща ти се върне, той ще иска да спи.

— Ако приемем, че вече не е спал някъде.

Лора се възмути.

— Къде мислиш, че е спал?

Дебра я изгледа с широко отворени невинни очи.

— Нямам представа. Ти къде мислиш?

— Не знам! Ако знаех, нямаше да стоим тук по това време и да обсъждаме! — Лора си даде сметка, че едва се владее и че това никак не беше характерно за нея. — Слушай — започна по-спокойно, — ние се въртим в кръг. Не ми е известно нищо, на теб също. Засега само можем да чакаме баща ти. Ако не се обади до осем или девет, аз самата ще позвъня тук и там.

Дебра тъкмо се канеше да каже нещо, но се спря и размисли. Кимна примирително, обърна се и излезе от стаята. Лора се заслуша в стъпките й по стълбите, после чу, че вратата на банята се затваря.

— По дяволите, Джеф, къде си? — прошепна в тъмното. Едно е тя да не спи цяла нощ, друго е, когато се намесват и децата. Скот беше в колежа и спеше в блажено неведение в стаята на общежитието си в Пен. Но Дебра си беше у дома и много добре знаеше, че баща й го няма.

Нещо не беше наред.

На вратата на кабинета се спря. Това бе мястото, където Джеф се уединяваше.

Ако се стигнеше до търсене, Лора не знаеше на кого да позвъни първо. Джеф не й говореше за клиентите си, освен ако случайно не се срещнеха на някое парти. Той много държеше на дискретността и тя уважаваше това му качество. Беше почтен човек.

Привлечена от мириса на стари книги, Лора се остави атмосферата да отпусне напрежението й. Слабо осветена от лампата със зелен абажур върху бюрото, стаята придаваше усещане за минало. Върху полиците бяха подредени книги, снимки и сувенири, които документираха съвместния им живот.

Усетила отново порив да прави нещо, тя се върна в кухнята. Погледна часовника. Беше шест без петнайсет. Хвърли поглед към цифровия часовник на микровълновата печка, но и той показваше същото. Въздъхна тревожно, после пое бавно и дълбоко дъх и си наложи да се успокои.

Джеф трябва да е все някъде. Жив е, добре е, нищо му няма. Има някакво обяснение за случилото се, някакво недоразумение.

С тази мисъл Лора заизкачва стълбите. Ако Джеф се върнеше скоро, тя не искаше да изглежда уморена и съсипана. Ваната щеше да й помогне. Усещаше, че сърцето й се стяга.

Банята беше нейната гордост и радост. С висок стъклен таван, обширна, облицована с мрамор в различни оттенъци — тъмнозелен и златист. Макар че имаше няколко картини с цветя, основната декоративна сила на помещението идваше от растенията, засадени във всяко възможно кътче. Те придаваха на банята вид на горска долчинка.

Лора пусна водата, съблече се и влезе във ваната. Хлъзна се надолу, изпъна се и затвори очи. Не искаше да пропусне и звук. Пое дълбоко дъх, изпусна го, после повтори процедурата, докато стомахът й се отпусна. Когато вратата на банята изскърца, тя мигновено отвори очи.

— Джеф? — извика възбудено.

— Аз съм, мамо. Добре ли си?

Стомахът отново я присви. Опита се гласът й да не прозвучи разочаровано, когато каза:

— Добре съм, милата ми. Взимам вана.

— Нещо да се е случило, докато бях под душа?

— Не.

— Да седна ли до телефона?

Лора знаеше, че ако той позвъни, тя веднага щеше да излезе от ваната.

— Чудесна идея — каза. — Смятам още малко да постоя във водата. После ще приготвя нещо за закуска.

— Не е ли малко рано?

— Смятах да направя вафли.

— Не съм гладна.

— Да сваря яйца?

— Слизам долу, мамо.

— Добре. И аз ще дойда скоро.

Доволна, че успя да придаде на гласа си нормално звучене, Лора извади едната си ръка от водата и се загледа в ноктите си.

Къде ли е Джеф?

Тъй като я обзе паника, тя седна във ваната. Погледна към вратата, обърна очи към часовника, който стоеше в затвореното шкафче. Беше шест и пет.

— Хайде, Джеф — прошепна настойчиво и излезе от ваната. — Хайде, идвай!

След като обу габардинен панталон и свободен кашмирен пуловер, тя си сложи малко грим, разреса с четка косата си, която падаше на кестеняви вълни до раменете й и тръгна надолу по стълбите.

Дебра беше седнала на високо столче в кухнята, облечена с училищната си униформа — клин с дантела на крачолите, къса джинсова поличка, блуза с висока яка и вълнен пуловер. Изгледа Лора особено.

— Защо си облечена така?

— Цяла сутрин имам срещи.

— Как имаш срещи? Татко го няма цяла нощ, нямаме представа къде е, а ти ще ходиш на твоите срещи?

— Ще се върне — Лора погледна часовника си. Беше почти шест и трийсет. — Скоро ще си дойде. Ще видиш — включи уреда за вафлите и извади кутия с портокалов сок от хладилника. — Искаш ли?

— Как можеш да мислиш за храна в такъв момент?

— Хайде да погледнем нещата в перспектива. С нищо няма да помогнем, ако се паникьосваме. Нужно е да проявяваме разум.

— Няма да отида на училище.

— Ще отидеш. В това време, ако баща ти още не се е върнал, ще се обадя тук-там.

— Ако е катастрофирал, изхвръкнал е от пътя и се е ударил в някое дърво и полицията го намери едва след като изгрее слънцето?

— Тогава ще дойдат и ще ме повикат.

— А ти ще дойдеш ли да вземеш и мен?

Забелязала страха в очите на Дебра, Лора протегна ръце и я прегърна. Хубаво беше да се притисне до дъщеря си.

— Разбира се, че ще дойда. Каквото и да чуя, ще ти го съобщя. Съгласна ли си?

— Не съвсем. Защо да не остана тук? След като мисля за това, нищо няма да науча в училище.

Беше права. Дори и когато бе спокойно, Дебра не беше кой знае каква ученичка. Но Лора не искаше тя да остава у дома. Независимо колко ще бъде разсеяна в училище, все пак там ще е по-добре, отколкото да стои вкъщи и да чака телефонът да звънне.

— Ще ми направиш ли услуга да донесеш вестниците?

Дебра се ококори.

— Дали в „Сън“ ще пише нещо?

— Не, но можем да прочетем какво става по света.

— Навън вали.

— Спря. Хайде, иди ги вземи, мила. Моля те — без да изчака отговор, Лора дръпна едно дълбоко чекмедже под масата и извади купата за разбиване. Докато Дебра се върна с „Уол стрийт джърнъл“, сгънат подмишница и „Сън“, разтворен в ръцете й, Лора разбиваше смес за вафли с дървена лъжица. Сипа малко върху нагорещения уред. Съскането заглуши шумоленето на хартията.

— Нищо — обяви тя намусено. — Къде е той?

Лора набоде вафлите и ги сложи в чиния.

— Не знам.

— Какво може да му се е случило?

— Да ти разбия ли сметана?

— Не! Мамо, няма да ям.

— Трябва. Ти обичаш вафли.

— Предупредих те, че не съм гладна.

— Трябва да хапнеш.

— Не мога! — Дебра стана и изчезна в антрето.

Внезапно Лора се почувства изоставена.

— Къде отиваш? — установи, че, от една страна, й се искаше да задържи Дебра от училище, за да й прави компания. От друга страна, бе по-разумно да я изпрати да учи.

— Взимам си учебниците — чу се отдалеч.

С невиждащи очи Лора погледна чинията с вафлите в ръцете си.

— Наистина искам да остана вкъщи.

— Знам — рече Лора, докато разбиваше сметана, — но не бива.

— Какво ще кажа на приятелките си?

— Каквото искаш. Но няма нужда и тях да тревожиш. Сигурна съм, че всичко е наред. Баща ти ще се върне, Дебра. Непременно.

— Хубаво, че поне една от нас е убедена.

Лора съвсем не беше убедена и все по-трудно й беше да се преструва. Колкото по-дълго Джеф го нямаше, толкова по-страховити изглеждаха възможностите.

— Сигурна съм — погледна часовника. — Вече е седем и десет — автобусът минаваше в седем и половина. — Защо не побързаш? Джена ще те чака — Джена беше най-добрата приятелка на Дебра още от детската градина. Фактът, че живееше на съседната улица, беше една от причините семейство Фрай да купи къщата.

— Ако научиш нещо, ще ми го съобщиш ли? — попита Дебра. Изглеждаше малка и уплашена, докато Лора я изпращаше до вратата.

— Да.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Видимо доволна, Дебра вдигна яката на коженото си яке, прехвърли сака на рамо и тръгна. В мига, в който закрачи по пътеката и се загуби от очите й, Лора се упъти към телефона.