Дорис Мортман
Кръгове (32)

Глава тридесет и втора

Далечният ъгъл на голямата всекидневна на „Старкс“ служеше като команден пункт. Оттам той можеше да остане сравнително извън подозрение, да слуша учтиво Селуин Фелоус и адвокатите на „Фелоус“ как обсъждат финансовите подробности на сделката им, и все пак да хвърля поглед към вратата. Беше рано и съобразявайки се с протокола за времето на коктейла, никой не бе седнал, а се бяха образували малки групички, които си разменяха местата на всеки няколко минути, като по хронометър, като се смесваха и разбъркваха с другите, наблюдаваха и биваха наблюдавани.

Само Тауръс държеше позицията си. За случайния наблюдател той изглеждаше спокоен, но умствено се беше напрегнал и чакаше величествения момент, когато щеше да скочи като лисица върху курник.

Преди тази вечер Тауърс бе държал скиптъра на властта, а името му бе познато и уважавано от много сериозните компании в бизнеса, но господството му бе резултат от огромно натрупване на богатство. След няколко часа неговото царство щеше да се увеличи, когато бъде коронясан с влияние. Той щеше да бъде сила, мъж с високо обществено положение, чиято благосклонност щяха да се опитват да ухажват и да печелят. На някой щеше да окаже услуги; на други, които бяха имали неблагоразумието да го пренебрегват в миналото, щеше да откаже и най-малката молба. Именно те го бяха накарали да си съперничи за контрол върху „Жоли“ и сега, когато го имаше, щяха да платят скъпо за оскърбленията си.

Докато разглеждаше страните на своята работа, той почувства как възбудата му нараства и се поздрави за избора си. Селуин Фелоус бе поискал да направи обявлението на продажбата в кантората на „Жоли“. Клейборн Старк бе предложил да го направят на последния етаж на „21“, но Тауърс искаше да изложи на показ своята важност и своите връзки, като пожела да се организира парти в дома на една от най-видните двойки в Ню Йорк.

Атмосферата определено бе весела. Наоколо кръжаха красиви хора, хвърляха лъскав ореол на това събиране на знаменитости. Бяха поканени сто и петдесет души, някои по-известни от другите, но всеки бе подбран. Тук бяха ръководители на „Фелоус пъбликейшънс“, съдружници от адвокатската фирма на „Старкс“, титулувани служители от всяко списание на „Фелоус“, известен брой производители на дамско облекло, както и подбор от високо ценени дизайнери. Трябваше да се добавят в този блясък и журналистите от „Уомънс уеър дейли“, „Ню Йорк таймс“ и „Фешън рипорт“, както и Алберт ди Салво, фотографът, който циркулираше из тълпата и оставяше спомени за тази галавечер за обществеността и за бизнеса.

Това бе вътрешният кръг на света на модата, една съвкупност от величие и вкус, но именно малките подводни течения укрепваха Ийбън Тауърс. Малките му очи, безцветни и присвити, обхождаха тълпата и изучаваха лицата, така че да може да долови общото настроение. Въздухът бе изпълнен с очакване и това се усещаше в цялата зала. Повечето от хората чувстваха, че това не е обикновено парти, особено тези, които бяха свързани с „Жоли“. Тауърс наблюдаваше как всеки от тях се опитваше да скрие предчувствията си, но той се нагаждаше към маскировката, а вибрациите от развълнуваност повишаваха удоволствието му, като му действаха като възбуждащо средство. Нетърпението им го стимулираше, само защото увеличаваше драматичността на неговата изненада. Съдбата на персонала на „Жоли“ щеше да лежи на плещите на един от тях, на един, който още не беше пристигнал.

 

 

Много от гостите бяха изразили плахо любопитство относно дребния мъж, който разговаряше на четири очи със Селуин Фелоус, но Брук Уийлър не бе сред тях. През многото години, които бе прекарала в Ню Йорк, тя бе присъствала на достатъчно вечери и също много пикници в Саутхямптън, и лесно се смесваше със заможните, но нищо не я беше подготвило за изумителния разкош в дома на Старкс. Очите й се разшириха в момента, в който пристъпи просторното мраморно фоайе, и оттогава рядко премигваше, от страх, че ще изтърве някоя малка, но изключителна подробност. Ако не бе толкова неизискано, щеше да помоли да бъде разведена из горния етаж, но за да не се покаже дотам нетактична, тя се задоволи с първия етаж, където се разхождаше от стая в стая, обзета от благоговение към заобикалящия я разкош.

Като дете в „Дисниленд“ тя обикаляше стаите под претекст, че поздравява колеги, но в действителност Брук разглеждаше забележителностите на къщата. Въпреки че рядко биваше обзета от завист, когато се настани във всекидневната, бе обкръжена от угризения. Черни лакирани стени приютяваха огромни платна от Франкенталер, Стела и де Куунинг, нарисувани в съразмерност с изключително големите тавани, с които къщата беше известна. В мащаба се вместваха също и огромни бели канапета, подредени върху разноцветни ориенталски килими, с поставени отстрани масички с ръбове от мрамор, и украсени с предмети на изкуството с качество като музейни експонати. Дори гостите бяха докоснати от вълшебната пръчка на изобилието, като се плъзгаха, вместо да ходят, като шепнеха, вместо да викат, като хихикаха, вместо да се смеят. Обстановката бе царска и Брук се опиваше до замайване.

Аманда Старкс я заинтригува. Наблюдаваше как Аманда се движи между гостите с подчертана елегантност. Тази жена с посребрена коса, облечена от „Галанос“ и с бижута от „Булгари“, имаше благородна осанка и великолепно държание, което я причисляваше към елита. Беше богата, над ежедневните грижи, човек, който имаше предимството да живее с въображението на Брук и да избира каквото си поиска, без въобще да поглежда към етикета с цената.

Брук никога не беше се замисляла за брак, но трябваше да признае, че няма нищо против да живее като Аманда. Брук се усмихна на себе си и се огледа за Брад. Въпреки че досега я избягваше, знаеше, че е заради факта, че се вцепенява при мисълта, че някой може да познава Айви Хелмс. Делото му щеше да се гледа този месец. Когато свършеше, Брук бе с твърдото намерение да бъде там, за да го утеши.

Аманда спря да побъбри с Гуендолин и Франк Стюърт и Брук се запъти направо към главния редактор. Гуен направи съответните представяния и четиримата си размениха непринудена информация. Брук се обърна да разгледа Гуен. Тя бе пленителна, с рокля от жоржет с една презрамка, в редуващо се морскосиньо и розово, а тъмната й коса бе прибрана назад и разкриваше нежнорозови коралови обеци, висящи на диамантени клипси.

Въпреки че изглеждаше съвсем непринудено, Гуен бе толкова изнервена, че шумоленето на една тафтяна пола бе достатъчно да я изкара от душевно равновесие. Франк й бе дал един валиум малко преди да излязат от апартамента си, но той бе облекчил съвсем малко притесненията й. Всеки път, когато на вратата се появяваше ново лице, Гуен потреперваше, като се чудеше дали мъжът или жената щеше да направи съобщението, което драстично ще промени живота й. Колкото и да обичаше партита — а никой не обичаше това повече от Гуен, не можеше да изтрие мисълта, че щяха да бъдат нахранени и напоени, преди да се срещнат лице в лице с екипа за уволнение.

Докато Франк и Брук разговаряха, умът на Гуен препускаше във всички посоки, едни по-логични, а други — не. Не би харесала нищо повече от това да повярва, че тази вечер не е свързана с нея, че тя е само едно име в списъка на гостите, една картичка върху масата, но инстинктите й я предупреждаваха за нещо друго.

… и президентът на „Плутарх фешънс“ се опитваше да ме вкара в ъгъла през цялата вечер. Накъдето и да отидех, той бе на не повече от две стъпки зад мен. Изразходвах толкова много енергия, за да избегна грабливите му ръце, че вероятно ще падна заспала на масата по време на вечерята!

Брук разказваше преживелиците си с ентусиазма на спортен коментатор и въпреки че Франк изглежда се забавляваше, Гуен нямаше търпение за подобни клюкарствания.

— Брук! Спри да разправяш идиотщини! Над главите ни е надвиснала гилотина, а ти бърбориш глупости.

Брук почувства как се изчервява. Мразеше, когато Гуен говореше с такъв повелителен тон.

— Всъщност ние не знаем какво ще става довечера — каза тя в своя защита. — Може би Джоузеф Фелоус се оттегля и ние сме събрани да коронясаме Селуин Фелоус за председател на борда.

— И може би ще сервират фъстъчено масло и желе за вечеря — сарказмът на Гуен й спечели суров поглед на порицание от страна на съпруга й.

— Брук е права — каза той. — Никой не знае със сигурност, че „Жоли“ е продадено, така че предлагам да сдържаме нервите си — Франк бе опитал всичко, за да разсее жена си, но за нещастие беше съгласен с нея. Най-доброто, на което той можеше да се надява, бе да я накара да се успокои, и да й предложи подкрепата си, ако и когато имаше нужда.

— А какво мисли Дженифър? — попита Брук с определена остра нотка в гласа.

— Дженифър дори още не е пристигнала, а обикновено тя не закъснява.

Гуен се извърна към вратата, като се надяваше, че директорката по поощренията щеше да усети намека и да се появи на входа. Това, което Гуен не знаеше, бе, че не само тя наблюдаваше и чакаше за пристигането на Дженифър.

 

 

Брад се беше уединил в приемната, където млечнобели стени и черни кушетки осигуряваха зашеметяващ контрапункт към дизайна на дневната. Набрани в турски стил копринени възглавници си подхождаха с палитрите на Ханс Хофман и Барнет Нюман, които стояха в ъглите и образуваха линия във формата на диамант, като войнишка редица, обагряйки кушетките с цветни петна от яркозелено, оранжево като невен, червено и виолетово. Прозорците заемаха една цяла стена и няколко от гостите се бяха събрали да се наслаждават на гледката.

Брад проявяваше престорен интерес, но се бореше с изкушението да задържи на разговор Селуин Фелоус. Една минута гордостта му го подтикна да каже на Селуин това, което знаеше, като се основаваше на идеята, че няма какво да загуби, но през следващата минута инстинктите му го предупредиха да мирува, защото нищо нямаше да спечели. Ако Фелоус бе замесен в заговор, той не би оценил ролята си на човек, който се противопоставя на този план. Ако пък не беше, щеше да се възмути много от обвиненията на Брад. И в двата случая, изглежда, разкритието нямаше да послужи на някаква желана цел, затова Брад се колебаеше да изгори ненужните мостове.

Една сервитьорка от коктейла му донесе друго мартини и той замислено отпиваше от него. Мислено се потупваше по гърба за това, че бе по-отпуснат, отколкото си представяше, че ще бъде при подобни обстоятелства. Беше се примирил с продажбата на „Жоли“ и изцяло със загубата на работата си. Даде си сметка, че бизнесът е политика, а политиката приличаше много на играта. Беше победен от мъж, който никога не бе считал за по-добър от себе си и от това го болеше, но се бе зарекъл да се държи достойно. Щеше да приеме освобождаването си с финес и въпреки че можеше да се запъне с думите, щеше да излезе напред и да поздрави новия издател на „Жоли“ — Търкъл Майкъл Конлън.

Беше потънал в мисли, когато Селуин Фелоус се приближи до него и го помоли да поговорят насаме.

 

 

— Това той ли е?

Търк хвърли бърз поглед към Ийбън Тауърс, после се обърна към жената, която се бе облегнала на ръката му. Въпреки че бе отслабнала, и приличаше на сянка, Диъдри изглеждаше изключителна във вечерния си костюм от Сен Лоран.

Преди няколко седмици, само дни след скандала със Зийна, Уинфред Уолинг бе дошла да попита дали той няма да премисли решението си да напусне дъщеря й. Тя помоли Търк да се види с Диъдри, да й поговори, да се опита да намери начин да удържи брака си. Търк се беше съгласил, но не само да угоди на Уини. Обезверяването му от Зийна, напрежението, породено от дълга му към Тауърс, и кризата в списанието го бяха съсипали. Мотиви, последствия, факти, въображения — той ги бе анализирал всичките. Навсякъде Диъдри се промъкваше незабелязано в мислите му и той откри, че колкото повече нарастваше неговото самоосъзнаване, толкова намаляваше и враждебността му към нея.

— Това е той — каза Търк, като погледна отново към Тауърс. — Махни кадифения смокинг, копринената риза и лачените обувки и ще видиш съвременния Маркиз дьо Сад. Вероятно е забравил камшика си при иконома.

Диъдри хвърли бегъл поглед към дребния човек от другата страна на залата.

— Изглежда като някой, който винаги носи резервен. Не го харесвам — каза тя.

— Казах ти миналата нощ, връзката ми с Тауърс не се основава на взаимно възхищение и привързаност.

— Идеята да бъдеш блюдолизец на този мъж е отблъскваща! — изстреля Диъдри.

Търк плъзна ръката си на кръста й и започна да я измъква извън залата, във фоайето.

— Забрави го — каза той. — Всичко свърши.

Диъдри спря и го погледна в лицето.

— Нима? — попита тя.

— Абсолютно. Изплатил съм се, дългът ми е изчистен, и сега Ийбън Тауърс е част от миналото — Търк се опита да проправи път на двамата към библиотеката, но тя отказа да се помръдне.

— Той те е използвал, Търк — прошепна тя. — И с риск да наруша крехкия баланс на мирното ни съвместно съществуване, може ли да ти напомня, че ти си склонен да гониш карез?

Търк се засмя, но очите му потъмняха.

— Истина е. Не обичам да ме натикват в ъгъла.

Извинителна усмивка покри устните на Диъдри.

— Никой не знае това по-добре от мен — прошушна тя.

Търк взе ръката й, стисна я и я поведе към бара, където взе за двамата нови напитки. Докато стояха мълчаливо, Търк наблюдаваше жена си. Не можеше да свикне с това колко слаба изглежда сега, нито пък колко е омекнала. Той не се заблуждаваше да мисли, че тя е изоставила напълно стремежа си за власт, но очевидно правеше усилие да контролира своята агресивност — мислеше, преди да заговори, питаше, а не изискваше. Дори чувството й за гордост бе омекнало. Точно миналата вечер тя го помоли да се върне вкъщи. Когато той й каза, че не е готов да направи това, очакваше да има внезапно раздразнение, но вместо това тя поздрави решението му с мълчаливо съгласие.

— За какво мислиш? — попита Търк.

— Бих искала да си ми казал всичко това преди. Бих могла да помогна — гласът й бе тих, почти срамежлив и Търк се наведе да я целуне по бузата.

— Благодаря — каза. — Но Тауърс искаше нещо повече от пари. Искаше отмъщение.

— Ами ти?

— Твърде съм уморен за отмъщение. Твърде много неща се случиха и освен това сам се натиках в този ъгъл. Тауърс просто искаше да се увери, че ще остана там.

Диъдри кимна, но не беше убедена. Беше сигурна, че Търк не й е казал всичко. Той беше признал обвързването си с Тауърс, дори някои от нещата, които бе направил, за да се избави, но инстинктите на Диъдри й подсказваха, че историята му е внимателно редактирана. Диъдри можеше да прочете повече с един кратък поглед, отколкото повечето хора прочитаха в цял параграф, и Търк не бе толкова тих, колкото искаше да я накара да повярва, че е. Струваше й се, че той е твърде предпазлив, твърде опрощаващ. Търк, който тя познаваше, не беше нито едното, нито другото.

През последните няколко седмици те се бяха виждали често и въпреки че бъбреха с преднамерена сърдечност, Диъдри бе почувствала, че и двамата са станали малко по-близки. Бяха обсъждали неща, както никога преди — нейния баща, неговия баща, миналото им, бъдещето им, дори някои от мечтите им — и там, където Диъдри винаги бе признавала огромната му чувственост, сега дълбочината й я изненада. Тя откри, че той потиска недоволството си от дребните недоразумения. Коментари и случки, които някой друг можеше да разглежда като невинни, Търк третираше като обиди. Не! Ийбън Тауърс бе направил от Търк роб и той не можеше да го забрави лесно.

— Диъдри, не задълбавай — Търк я потупа по рамото, за да го удостои с вниманието си. — Наистина не си струва.

Диъдри му се усмихна и го последва при една друга група хора, но в нея се надигаха неописуеми чувства. Тя се опита да ги пренебрегне, но имаше зловещо предчувствие за тази вечер. Нещо не беше наред. Може би това бе фактът, че единственият човек, с когото Търк не разговаря бе неговият шеф, Брад Хелмс. Може би това бе фактът, че Дженифър Креншо, жената, която толкова заплетено се бе обвързала с „Жоли“, все още не бе пристигнала. Или може би бе просто, защото тя не вярваше на такава невестулка като Ийбън Тауърс.

 

 

Брад стоеше в библиотеката онемял, безразличен към втренчените погледи на онези, които наблюдаваха срещата му със Селуин Фелоус. Чувстваше горещината на тяхното любопитство, но имаше нужда от време, за да възприеме краткия, но осветляващ го разговор. Той бе слушал внимателно, осторожен за всеки нюанс, който би потвърдил участието на Фелоус в заговора, но не беше открил нищо. Що се отнасяше до шефа на „Фелоус пъбликейшънс“, продажбата на „Жоли“ — и той бе признал сключването на такава сделка — представляваше бизнес — нито повече, нито по-малко. Но тогава Фелоус каза нещо, което потвърди дълго сдържаната вяра на Брад, че малко неща бяха толкова прости, колкото изглеждаха. Той бе дошъл тази вечер тук, като вярваше, че това ще бъде пиеса в едно действие, с несложна развръзка. Върховният момент щеше да настъпи, когато Селуин Фелоус връчи юздите на списанието на новия му собственик. Публиката щеше да аплодира и пиесата щеше да свърши. Сега се чувстваше като участник в трилър на Хичкок. От сега до края имаше страници диалози, но когато финалът дойде, неподозиращата публика щеше да бъде изправена на крака.

Брад едва можеше да изчака.

 

 

Дженифър и Чарлз пристигнаха последни, и когато Аманда стана да ги посрещна, повечето глави се извърнаха към вратата. Дженифър прегърна Аманда, като в момента не осъзнаваше суетнята, която бе предизвикала. Докато няколко възпитани езици зацъкаха по повод на закъснението им, любопитни очи огледаха критично нея и Чарлз. Дори най-преситените от модната сбирка се възхищаваха на поразителната червенокоса дама, осветена от кристалния полилей във фоайето, а загорялата й кожа я правеше да изглежда като блещукащ скъпоценен къс самородно злато. Въпреки че изказаха очакваните от тях извинения, тайно Дженифър бе доволна, че закъсняха. Над тълпата се стелеше напрежение, като облак от сиво-зелен смог, и докато двамата с Чарлз си проправяха път към приемната, тя го надуши. Накъдето и да погледнеше, усмивките й изглеждаха сдържани, разговорите звучаха потиснато, позите бяха като че изваяни и застинали.

— Мисля, че са сложили покритите каруци в кръг — каза Чарлз.

— Клейборн каза ли ти нещо? — прошепна Дженифър.

— Нищичко. Очевидно тази сделка, ако наистина има сделка, е била здраво потулена. Не мисля, че мерките за безопасност са били толкова големи при проекта Манхатън^[1].

— Според залаганията, „Жоли“ е несъмненият фаворит за продажба. Но всеки се страхува от непознатия кон, предполагам — отвърна Дженифър, изучавайки лицата.

— Предлагам да отлетим в различни посоки и да разузнаем територията — Чарлз стисна ръката на Дженифър и се запъти към другата стая. — Обади се, ако имаш нужда от мен — завърши.

След цялото това време бе странно да е успокоена от присъствието на Чарлз, но тя наистина бе облекчена и за първи път в живота си Дженифър пожела да погледне в бъдещето, да узнае дали двамата с Чарлз щяха да останат приятели, или щяха да се пръснат разделени, като балони от вятъра. Наблюдаваше го как изчезва надолу по коридора, поразена от внезапната болка от раздялата. Част от нея копнееше да изтича след него, да се сгуши до познатия и да се скрие от непознатия, но това бяха въображения, неистински и невъзможни. Сега Чарлз бе част от миналото й. Тази вечер беше реалност, утре беше бъдещето, и тя ще трябваше да се оправя по най-добрия начин.

Тъкмо се канеше да се огледа за някой сервитьор, когато една махаща ръка я отведе при Гуен и Франк Стюърт. Докато Дженифър накратко им представи обзор за пътуването си, забеляза колко често Гуен си играе с гривните; знаеше, че под тази бляскава фасада се крие една изплашена жена. Гуен седеше високо на върха на мачтата и следователно страдаше от хлопащата несигурност на водачеството. Дженифър почти долавяше вътрешния глас на Гуен, който й налагаше телесно наказание, за това, че, видите ли, ако тя си бе свършила по-добре работата, Фелоус никога дори не би допуснал мисълта да продаде „Жоли“. Тя бе дала всичко от себе си, но сега се изправяше лице в лице с възможността да й бъде казано публично, че нейното всичко не е достатъчно.

Дженифър я съжаляваше, защото, без значение поради каква причина, освобождаването от работа бе жестоко съобщение. Нищо не смекчаваше въздействието му и никакъв пост не бе застрахован от това. Защо аз? Защо не някой друг?

— Ще трябва доста да се потрудиш, за да ни стигнеш.

Дженифър се обърна към приятелския глас зад нея. Патрик Греъм й връчи чаша бяло вино, а момчешкото му лице се изчерви и цъфна в срамежлива усмивка.

— Колко бодра ще трябва да бъда? — попита.

— Туземците са изключително обезпокоени — каза той, — но никой не е открил нищо.

Дженифър проследи погледа му в един ъгъл, където обикновено сдържаната Марни Добс стоеше, прегърнала мъжа си. Изглежда той я съветваше нещо, и дори от разстояние Дженифър можеше да види колко са неспокойни. В противоположния край на залата се бяха скупчили няколко души от персонала по продажби. По изражението на лицата им и от приглушения им смях, Дженифър разбра, че те са изкарали всички стари вицове от репертоара си, за да се разсеят. Изведнъж Дженифър отвърна поглед, като се страхуваше да улови вибрациите.

— Като съдя по похотливите погледи, които привличаш, аз не съм единствения в тази зала, който мисли, че изглеждаш ослепително тази вечер — каза Пат. — Ако ме питаха, щях да кажа, че ти се колебаеш за около дванадесет мъже.

— Ако знаех това — каза Дженифър, доволна от комплимента, — щях да носи тези дрехи по-често.

Пат искаше да й каже, че не костюмът й, колкото и впечатляващ да бе, а по-скоро вътрешната й наелектризираност я карат да изглежда така. Дженифър бе жизнена дама и трептящото й очарование винаги бе най-привлекателната й черта, единственото качество, което я отличаваше от другите жени, които бяха само красиви.

— Ти изглеждаш също и невероятно спокойна — каза той.

— От тена ми е. Под бронза на Акапулко има жлъчно зелено.

— Правиш превъзходна работа, за да го скриеш, но трябва да ти кажа, че ти си на секунда след Търк. Той е толкова хладен, че би помислила, че целият тоя вертеп не е нищо повече от едно окъсняло новогодишно парти.

Дженифър се обърна към фоайето, където Търк си проправяше път през тълпата, като се усмихваше и приемаше поздравления. Дженифър не можа да реши дали Търк се бе костюмирал в самозащитно блестящо изпълнение, или наистина бе приел безгрижното приближаване на процедурата, но той наистина изглеждаше необикновено сияещ. Беше без нервни тикове, които бяха засегнали останалата част от персонала, и тя наблюдаваше с повишен интерес как той развежда блестящо накичената си жена от група на група. Странно, помисли си тя. Той целенасочено я избягваше. В продължение на месеци Дженифър бе подозирала, че Търк знае повече, отколкото казваше, но винаги когато го попиташе, той я обвиняваше, че има прекалено развинтена фантазия.

Дженифър знаеше, че той е сложен мъж. Опита се да потисне притеснението, което чувстваше в поведението му, но инстинктите й казваха да го държи под око. Не можеше да не се чуди какво прави той с Диъдри, но отново си даде сметка, че той също може да е така любопитен относно Чарлз. Може би точно затова я бе отбягнал. Може би е почувствал, че ще има някаква неловкост в разговора им. А може би криеше нещо.

— Мисля, че този звънец е сигнал да намерим местата си в залата за хранене — като взе ръката й да я придружи, се ухили Пат.

— Мисля, че това е сигнал за четвъртия рунд — каза Дженифър неспособна да откъсне очи от Търк.

— Мислиш ли, че ще продължи цели петнадесет рунда? — попита Пат.

— Не. Мисля, че дилемата предстои и някой ще трябва да си вземе почивка в петия рунд.

 

 

Това бе много натоварен ден, като се започне с изненадващото посещение на Дейвид, откровенията му за Джош, сладко-горчивата й, но пресушаваща среща с Чарлз и стържещото напрежение на партито. През всичко това Дженифър си бе наложила да остане спокойна и да се владее, но докато създаваха оживление в залата за хранене, тя видя как Клейборн Старк изкачва първото стъпало на витата мраморна стълба и резервите й взеха да привършват. Гласовете се снишиха и скоро очаквано оживление се настани сред тълпата. Чарлз сложи окуражаваща ръка на кръста на Дженифър.

Когато чу ясния баритон на Клейборн да представя Селуин Фелоус, тя беше благодарна — наближаваше краят. Довечера щеше да бъде сама, след като всичко това свърши, но сега не беше.

Селуин Фелоус бе мъж на среден ръст, оплешивяващ и с очила, но се държеше с достойнството на генерал. Дженифър винаги го бе смятала за малко вдървен и безличен, и когато той се усмихна на аудиторията си, тя се зачуди дали си бе помислил да вложи малко чувство в това, което смяташе да прави, ако неговите думи въобще включваха човешко чувство, или просто се въртяха около темата за приходи и загуби.

— От името на всички присъстващи — започна той, достатъчно високо, за да го чуват и тези отзад — нека да благодаря на Клейборн и Аманда Старкс, за това, че са домакини на една звездна вечер.

Както и бе очаквала Дженифър, аплодисментите бяха учтиви, но прибързани. Всеки, включително и Дженифър, се чувстваше изтерзан от протичането на времето, един процес, който тази вечер изглеждаше, че удължава секундите в минути и минутите в часове. Почувства се, като че ли е била пленница в продължение на дни, и се канеше да чуе условията на освобождаването й.

— Както всички знаете, тези от нас, които се занимават с „Фелоус пъбликейшънс“, мислят за него като едно семейство, група от хора, обединени от искрена любов към модата и желание да се разкраси светът, в който живеем. Както в повечето семейства, идва време, когато структурата на основната единица трябва да претърпи промени. Ние отдавна търсихме да прибавим нещо към нашето фамилно дърво. Горд съм да обявя придобиването на най-доброто периодично списание за мъжко облекло в страната днес, „Епикур“!

Лицето на Гуен видимо се озари при съобщението на Фелоус и тя се присъедини към компанията си с ентусиазирани аплодисменти. Дженифър знаеше колко отчаяно възприема Гуен продажбата, като причина за тазвечерните празненства, но Дженифър бе забелязала запетая в речта на Фелоус, а не точка. Видя как Франк Стюърт прошепна нещо в ухото на Гуен. Дженифър предположи, че е нещо като нали ти казах. Отне й малко време, докато открие Брад сред масата хора, и когато го видя, видът на лицето му я озадачи. Беше замислено, без угризения, застинало в очакване, и Дженифър го поздрави за вътрешната му сила, качество, което никога преди не му приписваше. Той се държеше възхитително и тя се гордееше с него.

— Естествено — продължи Фелоус, — ние бихме желали да сложим нашия отпечатък върху „Епикур“ незабавно и за да направим това, избрахме нов издател. Той е мъж, роден за стилния свят, мъж, който има собствено изискано чувство и вкус, мъж, който, вярваме, ще заеме малко от собствената си шивашка енергия и ще я прелее на страниците на нашето най-ново издание. С голямо удоволствие ви обявявам името на новия издател на „Епикур“, господин Брад Хелмс!

Брук усети, че ще припадне. Брад почти не говори с нея през цялата вечер. Очевидно е знаел за всичко това. Тя изръкопляска силно, като наблюдаваше как Брад отива на площадката и се ръкува със Селуин Фелоус.

Дженифър се усмихна. Беше доволна за Брад и развълнувана, че Фелоус бе направил такъв разумен избор за новото си начинание. Това я изненада, но само защото бе толкова логично. Брад харесваше мъжкото облекло. Показваше го по начина, по който се обличаше, по начина, по който се държеше, и когато тя си помисли за това, осъзна, че той никога не беше се чувствал напълно свободен в „Жоли“. Никога изцяло не беше се потопил в света на капризите и модните тенденции, на шифоните и коприните. Здравите костюми от туид и подобните на кадифе фланели бяха повече неговата сила и тя нямаше съмнение, че той ще постигне забележителен успех с „Епикур“.

Тогава ръцете й спряха по средата на ръкопляскането и тя затаи дъх. Порази я това, че внезапно осъзна, че назначаването на Брад оставяше свободно неговото място в „Жоли“. Бързо огледа тълпата, като търсеше едно лице, едно отношение, една поза, нещичко, което да разкрие кой щеше да приеме мантията на водач на „Жоли“. Нещо в лицето на Брад й казваше, че той знае.

— Няма нужда да казвам, че приемам този пост с голямо удоволствие — гласът на Брад отекваше със задоволство и неговото красиво, патрицианско изражение бе омекотено от срамежливостта, която спохожда онези, които са избрани да бъдат възхвалявани. — Заедно с удоволствието, обаче, идва и съжалението. Създадох си много приятели в „Жоли“ и те ужасно ще ми липсват. Ще ми липсва тяхната изобретателност, техният невероятен оптимизъм, техният замах и дори особеностите на характерите им, но отнасям със себе си чувство на гордост, че имах възможност да бъда свързан с такава група благородни хора. Само се надявам, че и аз ще им липсвам.

Патрик Греъм не знаеше накъде да гледа по-напред. Бе изключително доволен за Брад и искаше да бъде свидетел на този славен за него миг, но не можеше да откъсне поглед от Брук Уийлър. Тя изглеждаше поразена, като че ли току-що бе научила за смъртта на някой близък човек. Във всички хора, без значение колко са непорочни, съществува зъл демон, който извлича удоволствие от отмъщението, и този зъл демон у Патрик бе изпаднал в екстаз. По време на вечерята — а той бе имал нещастието да седи на една маса с нея — тя се държеше като балон с хелий, весела и прелитаща от един разговор към друг. Сега тя бе изпуснала въздух и той видя паниката и ядът да покриват с червени петна лицето й. Всички бяха загрижени за новия господар на „Жоли“, но Брук бе разчитала само на една възможност и нейната карта беше цакана.

Когато Брад слезе от площадката и се завърна на мястото си, тълпата зашумоля, виждайки как персоналът на „Жоли“ обсажда бившия си шеф и го поздравява с ръкостискания. Гуен едва можеше да помръдне. Първоначалният й изблик на възбуда бе избледнял и тя бе посивяла от напрегнатост. Измъчваше се, че най-лошите й страхове се сбъдваха, че новият издател на „Жоли“ ще доведе някой външен човек, който ще заеме мястото й. Не беше нещо необичайно за издателите да докарват със себе си редактори, за които се знаеше, че са съпричастни с тяхната философия. Франк взе ръката й и се опита да й поговори, но тя фиксира с поглед Селуин Фелоус и зачака.

— И като възприема отново ролята на родител — продължи Фелоус, като говореше бавно и чакаше шумът да утихне, — имам да направя още едно съобщение. Един господин поиска ръката на едно от нашите момичета, и ние разрешихме техния съюз.

Дженифър бе толкова нервна и си помисли, че ако той не изостави бащинско-семейните сравнения, ще изкрещи. Марни Добс и Бетина Харковски бяха застанали до нея и тя ги чу как си мърморят една на друга.

— „Жоли“ ще напусне лоното на „Фелоус пъбликейшънс“, но ще бъде дадено в умелите ръце на един мъж, запознат до най-малките подробности с младежкия пазар на женските одежди. Това е един господин с безусловна репутация в бранша и въпреки че е новопокръстен по отношение на издателската дейност, ние не се съмняваме, че неговите способности да ръководи и финансовият му гений ще осигурят на „Жоли“ ярко и процъфтяващо бъдеще. Може ли да ви представя новия собственик на „Жоли“, господин Ийбън Тауърс!

Дженифър бе зашеметена. Тя погледна към Чарлз за обяснение, но той също изглеждаше шокиран. Наблюдаваше как Тауърс се отправя към подвижния подиум и се подготвя за встъпителното си слово. Тя предположи, че от една страна бе по-щастлива от повечето от колегите си. Поне знаеше кой е той. Марни, Брук, Гуен, повечето от продавачите, Пат, всички те се обръщаха към съседите си с въпроси. Чакаха да получат отговори.

Ийбън Тауърс се качи на подиума като крал в изгнание, който се кани да завземе отново трона си. Той се здрависа със Селуин Фелоус и го почака да заеме мястото си. Наоколо всички езици шушукаха и главите се надигаха. Бяха шокирани, точно както той си ги представяше. Те се усмихваха с внезапни, нервни усмивки и вътрешно Тауърс също се усмихваше, но поради съвсем друга причина.

— Когато стоя тук и се взирам в тази изключителна публика, аз виждам много приятели и познати, делови партньори и колеги, но за някои от вас аз съм непознат, може би дори натрапник. В продължение на почти тридесет години аз бях свързан с модата и без колебание мога да ви кажа, че идеята да притежавам едно от най-влиятелните списания в страната е наистина един опияняващ ход. Тази великолепна вечер отбелязва кулминацията на години, изпълнени с копнежи, и месеци на напрегнати преговори. За тези от вас, които са устоявали на слуховете и на безкрайните спекулации, както и на смразяващата тайнственост, нека кажа, че най-лошото вече е минало, а най-доброто предстои!

Тауърс пропусна погледите, пълни със скептицизъм в очите на много наблюдатели от първите редове. Интересуваха го погледите на озадачение и загриженост в очите на противниците му.

— Като производител, аз бях поклонник на „Жоли“, откакто се помня, главно защото „Жоли“ представляваше гласа на съвременните млади жени на Америка, онези амбициозни жени, които се осмеляваха да воюват за своята независимост. През по-голямата част от четиридесетгодишната си история „Жоли“ остана вярно на онези жени, като предаваше съдържателни съобщения, които насърчаваха индивидуалното тълкуване на модните тенденции, както и личното отражение във всички области на живота им. „Жоли“ бе лидер на лидерите.

През последните няколко години, обаче, този фокус се зацапа и „Жоли“ започна да изпада в затруднения. Защо? Защото и те, както и много други, се оказаха отнесени от вълната на нещо, известно като дизайнерски феномен. Изведнъж етикетите станаха основни, като се появяваха отвън на дрехите вместо отвътре, където им е мястото. Започнаха да се отпечатват инициали на всичко, от чорапогащниците до слънчевите очила, и лозунгът, който най-често се котираше в търговската преса, рекламните агенции и редакциите на списанията, бе:

„Ти си този, когото носиш.“

Мога да си спомня времето, когато младите, стремящи се към кариера жени, пазаруваха постоянно, като винаги търсеха да облекат нещо ново. Спонтанните покупки бяха често срещащо се явление и да подновяваш гардероба си всеки сезон беше част от нормалния ред на нещата. Те пазаруваха без чувство на вина, защото едно-единствено сако не струваше колкото месечен наем. Днес всичко е различно. Сега младите жени са насърчавани да купуват дрехи инвестиции, чиито единични цени са призвани да задоволят копнежа им по модата. Казва им се да се задоволят с по-малко, защото по-малко значи по-добро. По мое мнение тези напътствия създадоха несигурност на клиентелата, изхвърлиха от бизнеса стотици производители и измениха структурата на цялата модна индустрия. Имената бяха станали символ на достъп до определени кръгове, а етикетите с цените бяха станали барометър за собствения имидж. Моята цел при закупуването на „Жоли“ е да обърне тази тенденция. Не чрез кампания срещу дизайнерите, а с кампания за мода, доминираща над известността, за стил, доминиращ над подписа.

Пълен комплект от изражения на лицата поздрави речта му, като започна с необузданост и завърши, утихвайки, с лицемерни одобрителни усмивки. Краката се тътреха неудобно, а главите кимаха, докато коментарите преминаваха от един на друг. Само две лица отбелязваха всичко, което се доближава до неутралитет: Търк Конлън изглежда се забавляваше, а Дженифър Креншо определено се въздържаше от оценка.

— Моята цел е да видя „Жоли“ как се завръща към полагащото му се място като водещо списание сред младите жени. Ще изметем паяжините на една стара философия и ще съживим цял един пазар. Уводните статии на „Жоли“ ще бъдат освободени, ще бликат от младежка жар, показвайки младежки дрехи. Отсега нататък само две имена ще бъдат важни: името на клиента и името на списанието, което той чете. И това списание ще бъде „Жоли“.

Той спря, за да си поеме дъх, благодарен за силните аплодисменти, започнали от неговите колеги производители, които щяха доста да се облагодетелстват от обещанията му. Забеляза, че дори персоналът на „Жоли“ ръкопляска почти пламенно и се почувства възнаграден. Те вярваха, че той е прав, но докато оглеждаше внимателно стаята, видя и онези, които също така пламенно се противопоставяха на теориите му.

Това бяха хората, които се бе приготвил да победи, хората, с които се бе сприятелил и им бе помогнал, когато всички те завършиха училища по дизайн. В продължение на години, след като се бе захванал с производство, той ги бе хранил, беше ги отгледал, беше им давал подслон, когато имаха нужда. Той дори бе финансирал някои в бизнеса им. Те бяха неговите протежета, докато станеха известни. Тогава изведнъж забравяха да отговарят на обажданията му. Името му не фигурираше в списъка на гостите им. Обедите заедно ставаха редки, скоро съвсем спираха. За кратко време той се превърна в един нищо и никакъв търговец на парцали и те не искаха да имат нищо общо с него.

Но той бе изчакал да му дойде времето и сега ги наблюдаваше да стоят озадачени в тишината, чувстваше страха им, стоплен бе от пламъците на отмъщението.

— Сигурен съм, че онези хора, чиято работа е да поставят „Жоли“ по будките за вестници и списания, са нетърпеливи да чуят дали аз съм хунския вожд Атила, който е излязъл за кървава баня, или Каспар, добрия дух, едно заинтересовано, но не смущаващо присъствие — продължи той. — Изучавах заглавките на „Жоли“ внимателно и имам да направя само две персонални промени. Всички други ще трябва да дойдат от новото ръководство. Първата промяна е тази за мениджъра по реклама и продажби. В „Жоли“ има един господин, който през годините е доказал себе си, преодолял е онова, което понякога може да бъде бич за миналите знаменитости и се е издигнал до добър и изобретателен продавач. Господин Уйлям Цорн.

Дженифър стрелна поглед през залата към Търк. Дъхът й спря в гърлото, когато чу, че е сменен, без да му кажат благодаря и без обяснения, но Търк се усмихваше, като аплодираше кохортата с отвлеченост на футболен запалянко, и дори изсвири в знак на одобрение. Дженифър бе изцяло объркана. Тя харесваше Били Цорн и, да, тя си мислеше, че ще бъде компетентен мениджър по реклама и продажби, но Търк просто не беше този тип мъже, който да приеме нещо такова толкова леко.

Брад също наблюдаваше Търк, но той не бе смутен. Усещаше пръстите на Брук да ощипват ръката му, но не можеше да откъсне очи от лицето на Търк.

Диъдри бе освободила ръката на Търк, така че да може да поздрави неговия приемник, но докато тълпата се размърда още веднъж, тя го сграбчи за подкрепа. Вътрешно тя бе като изригващ вулкан, като че ли изпускаща пара черна лава щеше да се излее от тавана в задушаващ порой. Тя намрази Тауърс за това, което направи с Търк, но нещо повече, тя не му вярваше. Ако баща й я бе научил на нещо, това бе, че за някои отмъщението бе пристрастие. Лицето на мъжа й гореше от предчувствие и за негово добро тя се надяваше да греши. Мястото бе важно за Търк и той бе пожертвал много, за да дойде на тази вечеря. Тя се молеше в следващите няколко минути Търк да не усети как вратата на Рая се затръшва в лицето му.

Тауърс продължи:

— Откакто Брад Хелмс получи като награда капитанския стол на „Епикур“, издателското място в „Жоли“ е свободно. Тъй като искам да се впусна в нови посоки, търсих някой, който е способен да ръководи инициатори. Новият издател на „Жоли“ е човек с агресивна страст към най-доброто, някой, който няма да приеме нищо друго, освен състезание с успеха, някой, който олицетворява куража и независимостта на читателите на „Жоли“. С голямо удоволствие ви представям този, който е спечелил правото да бъде издател на „Жоли“, Дженифър Шелдън Креншо!

Няколко секунди нямаше аплодисменти, само омайваща тишина. Дженифър като че ли бе поразена от гръм, сърцето й тупкаше силно и тя се почувства, сякаш бе ударила спирачка на заледен път. За момент не можеше да се владее. Почувства как Чарлз я прегръща и чу поздравленията около себе си, но сякаш идваха през мъгла. Искаше й се да се смее и да плаче, да вика и да пищи в едно и също време, но най-много й се искаше да има една минута време, за да помисли.

Дженифър не бе религиозна жена. Тя биваше привличана от някои традиции и обичаи и когато бе притеснена, приемаше вярата в Бог. Тя обаче бе силно одухотворена. Много неща й изглеждаха като тест. Това бе един от тези тестове. Току-що бе назначена за издател на едно от водещите списания в Америка, списание, на което тя бе помогнала да се изкачи на върха. Нещо повече, тя бе първата жена — издател на модно списание. Жените биваха главни редакторки и държаха много други ключови позиции, но кабинетът на издателя си оставаше крепост на мъжете. Нима това беше знак? Нима й казваха, че да потискаш таланта си в търсене на емоционално осъществяване е погрешно?

Дженифър се бореше със себе си, търсеше отговор от настроенията, които я докосваха. Усети как Чарлз я изтиква напред и разбра, че няма време за главоблъсканици.

Първите й стъпки бяха колебливи, а сетне по-стабилни и сигурни. Минаваше сред тълпата бавно, придружена от експлозивен тътен от искрени аплодисменти. Стаята отекваше от овациите, достойни за ново оказаната й чест. Тя бе получила това, което никоя друга жена не бе получавала: беше й дадена титла, която никоя друга жена не притежаваше. Персоналът на „Жоли“ свиркаше, забравил за всякакъв протокол, поздравявайки я високо, докато се качваше на подиума и се ръкуваше с Ийбън Тауърс.

Марни Добс изостави обичайната си сдържаност и извика: Браво, браво! Бетина Харковски повтори вика на приятелката си, като пляскаше с ръце и се хилеше одобрително. Бяха очаровани и все пак изпълнени с облекчение. Дженифър бе известна стока и се чувстваха в безопасност. Брук Уийлър, обаче, чувстваше всичко друго, но не и безопасност. Не знаеше дали Дженифър знае за лицемерието й, но трябваше да не подценява обекта на това всеобщо внимание. Почувства как няколко чифта очи са вперени в нея и за миг й се стори, че чува злонамерени хихикания, но вместо да се отдръпне и признае поражението си, Брук си проправи път напред, като ръкопляскаше и сияеше като секундант в ъгъла на шампиона. Гуен Стюърт бе твърде въодушевена, за да може да аплодира. Тя просто стоеше и се усмихваше на Дженифър, с навлажнели очи и напрежение, което отслабваше. Беше развълнувана от съобщението и като колежка, и като жена и лицето й сияеше от щастие и уважение.

— Ти знаеше, нали? — изсъска Брук в ухото на Брад, като се надяваше, че той я чу в тази врява.

Брад кимна и привлече вниманието на Дженифър, като вдигна чашата си в нейна чест.

— Защо не ми каза? — прошепна Брук.

Брад се извърна към нея.

— Много съм доволен — каза той с равен глас. — Дженифър е талант и тя заслужава такава чест. Що се отнася до мен, целият този кошмар свърши много добре. Развълнуван съм за оглавяването на „Епикур“. И Дженифър ще свърши страхотна работа в „Жоли“.

Търк дори не забеляза смутените погледи на тези около него. Не усети как Диъдри сграбчи ръката му. Бе застинал в ужасяваща тишина, втренчен в двете фигури, изправени до витата стълба. Тялото му бе твърдо и изопнато, като тетива на арбалет, а очите му блестяха с такава ярост, че едва ли не очакваше Тауърс да се олюлее от свирепия му гняв, но Тауърс съзнателно избягваше Търк, като обсипваше с внимание Дженифър, новия издател на „Жоли“.

— За първи път в живота ми — започна Дженифър, внезапно надмогнала срамежливостта си — мисля, че не мога да намеря думи.

Тя си пое дълбоко дъх, като се опита да успокои тупкането в гърдите си. Тълпата бе притихнала и когато погледна към тази аудитория, тя отправи поглед към Чарлз. Може и да бяха решили да не споделят живота си по-нататък, но тя му беше благодарна, че можеха да споделят този момент.

— Приемам това назначение с голяма доза смирение — продължи тя. — За мен наистина е чест, както и за всички мои приятели в „Жоли“, защото да издаваш едно списание е същото, като да дирижираш симфоничен оркестър; един човек маха с диригентската палка, но без талантливи, откликващи музиканти, палката е нищо, нищо, освен голо парче дърво. Тези от нас, които са от дълго време в „Жоли“, са изпитали нежната сладост на успеха, както и горчивия вкус, който остава след провал, и няма нужда да сте дъщеря на пекар като мен, за да знаете, че сладкото е много по-хубаво! Аз благодаря на господин Тауърс за това невероятно доверие и обещавам, че ще дам всичко от себе си, за да оправдая това доверие.

Дженифър протегна ръка към своя благодетел, който я поведе надолу от площадката сред доброжелателите й. Докато Тауърс с финес приемаше поздравленията на приятелите си, Дженифър се сгря от общото излияние на нейните. Дори хора, които не познаваше, я приближаваха и предлагаха подкрепата си. Изглежда всички искаха да се здрависат с нея или да я целунат по бузата.

Всички, освен Търк Конлън.

 

 

— Няма да се измъкнеш с това! — озъби й се Търк и за първи път откакто го познаваше, Дженифър се изплаши. Изплаши се и за двамата. Партито бе към края си и много от гостите се сбогуваха. Тя тъкмо казваше „лека нощ“ на Брад, когато Търк я сграбчи за лакътя и я замъкна към кухненския килер.

— Не знам за какво говориш — каза тя, като отстъпи по-далеч от него. В очите му блещукаше насилие и тя се зачуди дали наистина може да я нарани.

— Аз трябваше да получа тази работа. Аз трябваше да стана издател — Търк се приближи до нея, като я бутна към стената. — Спечелих си го, като свърших онази шибана мръсна работа, и ще си го получа.

— Търк, никога не съм знаела нещо за това. Моля те, повярвай ми! То също беше шок за мен.

— Е, недей да свикваш със званието, маце, защото няма да го имаш за дълго!

Дженифър дори не можа да отговори. Тя трепереше, умът й бе задръстен от мисли, които би искала да изтрие. Търк бе превъзбуден, крачеше нервно, като че ли нещо вътре в него хлопаше и той не можеше да контролира движенията си. Внезапно застана пред нея и заговори с рязък шепот.

— Трябва да ми бъдеш благодарна за това, което ще направя — каза той. Тя не отговори. Страхуваше се да говори, за да не го събори от опънатото емоционално въже, върху което бе стъпил. — Той направи това като рекламен трик — продължи задъхано Търк. — Нима не виждаш? Първата жена издател. Това осигурява повече мастило за списанието, отколкото самата продажба.

Той се извърна от нея и тя го чу да се смее, с твърдо кискане, което отекваше с приглушен звук.

— На кого му пука, че някакво си списание минава от едни ръце в други? — извика той. — На никой! И така този червей е намерил начин да експлоатира пресата. Ти, сладка моя, си стръвта. Да не мислиш, дори и една безумна минута, че той ще те остави да управляваш „Жоли“! Няма начин! Той ще управлява и списанието, и теб!

Това, че знаеше за връзката на Търк с Тауърс, й помогна да разбере неговия гняв, но той се нахвърляше срещу нея, а тя не го заслужаваше.

— Никой не ме управлява — каза тя — и ти го знаеш! Имам квалификация за тази длъжност и независимо от това дали ти харесва, или не, аз ще я приема. Нещо повече — ще работя адски добре, така че престани да се правиш на глупак?

— Глупак ли? Мислиш, че се правя на глупак? — гласът му се извиси, а тя можа да види, че ръцете му треперят. — Ще ти кажа кога се направих на глупак. Когато ти се доверих, ето кога. Ти направи сделка с него, нали? Той дойде при теб с едно чудесно предложение и ти ме продаде?

— Не е вярно! Дори не знаех за твоята връзка с Тауърс допреди малко — Дженифър се втренчи в Търк, като пренебрегна обвиненията му. — И дори и да ми е направил предложение, както не е, как можеш дори да си помислиш, че ще те прецакам. С каква цел?

— Ти слухтеше наоколо в продължение на седмици, като се опитваше да намериш дали съм противния грубиян, който е натикал твоята сладка малка Мими пред онези порно апарати, нали? Е, аз го направих!

Дженифър искаше да покрие ушите си с ръце. Не искаше да чува това. Той бе наранен и тя виждаше и го съжаляваше, но някои истини бе по-добре да бъдат оставени скрити.

— И ще ти кажа какво още направих с онези камери, сладурче. Предположих, че онова копеле може да играе двойна игра, така че се застраховах, и сега ще събирам плодовете.

— Търк, моля те! — Дженифър сграбчи ръката му в своите. — Ти си направил това, което е трябвало да направиш. Разбирам това. Бил си му в кърпа вързан. Държал си му огромна сума пари, но не прави сега нещо, за което ще съжаляваш през останалата част от живота си. Очевидно той няма да се поколебае да те съсипе. Не го насилвай! Остави нещата така…

Лицето на Търк бе като облак. Изглеждаше като в транс, хипнотизиран от отчаянието. Дженифър потръпна при вида му, усети как я убоде враждебността му, като игла за акупунктура.

— Направих няколко снимки на достопочтения господин Тауръс — продължи той, все едно че не я е чул, а гласът му кипеше от жажда за отмъщение. — Той е страстен педераст. Лесно беше да го оставя да отиде с оня гребец, който наех. Той последва това момче до един специален апартамент, който бях оборудвал, и сега всичките ексцентрични навици на Тауърс са заключени в сейфа ми вкъщи. Ще поканя това изкуфяло старо педи на частно шоу и когато с него е свършено, свършено е и с теб.

— Търк, недей! — Дженифър се опита да го последва, но той се освободи от нея и изхвърча от стаята. — Той ще те прати в затвора — прошепна тя в празното пространство. — Не трябва да правиш това! Аз ще ти помогна — смотолеви тя. — Не знам как, но ще ти помогна.

Дженифър обви ръце около тялото си, като се опита да спре треперенето, което я разтърсваше цялата. Отказваше да го остави да потъне обратно в бездната, от която толкова усърдно се беше старал да избяга, но която стоеше там, в неясната светлина на кухненския килер. Тя се чудеше какво може да направи. Ако въобще имаше такава възможност.

Дженифър не знаеше, че не е сама, че и някой друг чу целия разговор. Можеше и да търси някакъв изход, но не и подслушвача. Този някой знаеше точно какво трябва да направи.