Дорис Мортман
Кръгове (4)

Глава четвърта

Докато Дженифър затваряше вратата на таксито, студените насрещни ветрове по Второ авеню зашиваха лицето й. Бе късен октомври и мразовитият полъх на ранната зима засвири покрай ушите й. По пътя се виеха коли и автобуси покрай лабиринт от паркирани от двете страни камиони, които разнасяха стоки, а тълпите по обедно време се блъскаха от едно място към друго.

Дженифър вдигна ръце, за да запази косата си, докато се вмъкваше под вълнообразния навес в кафяво на „Л'Оливие“. Бутна тежката дървена врата и застана в малкото фоайе, докато очите й привикнат с тъмнината. Почака, докато сенките се превърнаха във форми и лица, които можеше да познае. Грубата вътрешна архитектура на ресторанта бавно дойде на фокус. Стените на дългата тясна стая бяха украсени с разпръснати спираловидни гипсови фигури, прекъсвани на всеки няколко стъпки от оцветени в махагон ръчно оформени греди. На тавана по-дебели греди пресичаха стаята на ширина, с пръснати тук-там висящи кошници или стръкове изсушени полски цветя. Малки пасторални картини в рамки от обработен дъб кичеха стените, а техните селски пейзажи се отразяваха в огледалото зад бара.

Той вече беше там. Силното му тяло бе отпуснато на едно облицовано с кожа столче на бара. Дженифър веднага почувства как я обзема смесица от различни емоции, както всеки път, когато срещнеше Джошуа Мандел. Усмихна се като го видя — мъжът, който бе толкова важна част от живота й. Сега той изглеждаше много по-различен и тя си помисли, че е по-красив от всякога. Високите изваяни скули над брадичката му с трапчинка и мургавият тен му придаваха почти средиземноморски вид. Носът му бе широк и леко извит, устата му бе голяма, със сочни устни, които лесно оформяха завладяваща усмивка. Огромните му бадемови очи предполагаха откритост и честност, а хамелеонското преливане на зелено и кафяво постоянно държеше нащрек и му придаваше самоувереност. Черната му коса бе леко посребрена и късо подстригана, за да укроти една непокорна къдрица, а моряшкият му костюм на тънки райета издаваше елегантния стил на европейски шивач.

Тя се промъкна зад него, плъзна ръце върху очите му и прошепна Бу-у в ухото му. Това го сепна и той се завъртя на столчето.

— Джени Шелдън и само половин час закъснение! Никога ли няма да спрат чудесата? — той я целуна нежно по бузата и я обгърна с ръце.

Дженифър се притисна нетърпеливо в прегръдката му, като се опияни от аромата на сандалово дърво, който бе станал негов патент. Харесваше и факта, че той все още я нарича Джени. Той единствен я наричаше така.

— Всеки път, когато те видя, ми е трудно да оприлича очарователната жена, застанала пред мен, с малката, препасана с бяла престилка дъщеря на пекаря от Бейон.

Той я изгледа от горе до долу с нескрито възхищение.

— Ние сме една и съща, и аз съм изгладняла! Ти ми обеща супер обяд и ако не ми го предоставиш, ще кажа на майка ти.

— Веднъж като пропееш, ще си останеш доносничка — подразни я той, докато я насочваше към другия край на бара.

Управителят Клод ги поведе към вътрешната градина. От стъкления покрив струеше слънчева светлина и обливаше залата за хранене с разсеяни оттенъци. Столове от извито дърво и свежи букети цветя допълваха буйната зеленина, която висеше окачена от тавана в кошници, покрити с мъх. В единия ъгъл се възвисяваше масивен ствол на дърво, което си проправяше път през покрива и разстилаше листа под слънчевата светлина. „Л'Оливие“ бе от вида ресторанти, които Джош избираше винаги за обедните им срещи: малък, с приятна, интимна атмосфера.

След като и двамата се настаниха удобно, Дженифър вдигна очи. Погледът й срещна очите на Джош и спря там. Преди тринадесет години, само няколко дни след като Дженифър бе навършила двадесет и една години, тя бе направила така, че животът им тръгна по различни пътеки, като поддържаше разстояние помежду им, което се намаляваше само щом ги съберяха общи приятели или обстоятелства. Случи се така, че през миналия април се озоваха заедно като гости на една и съща вечеря. Тя го виждаше за първи път от няколко години насам. Жената на Джош бе починала две години преди това. Когато Дженифър говори с него онази нощ, тя забеляза самотата на този иначе самоуверен магнат, която дори естественият му хумор не можеше да прикрие. Именно Дженифър предложи да се срещат от време на време на обяд. Двамата с Джош бяха споделяли твърде много общи неща, за да му отказва приятелството си. Миналото насърчаваше връзката им. Той би направил същото за нея.

— Джошуа Мандел, ти си точно това, което предписа докторът — каза тя. — Беше абсолютно отвратителна сутрин!

— Отвратителните сутрини случайно са мой специалитет. Какво ще кажеш за едно питие?

— „White lillet“ с лед и парченце портокал, и когато го донесат, просто го излей в гърлото ми.

Джош даде поръчката им на сервитьора и се обърна към Дженифър, която седеше озарена от един отразен лъч светлина, проникнала от стъкления покрив. Косата й все още бе малко разрошена от вятъра и няколко непокорни къдрици милваха бузите й. Кожата й изглеждаше превъзходно, дори под ярката светлина, но Джош забеляза умората, която издаваха очите й. Той се наведе напред, за да запали цигарата й, и долови изтънчения дъх на цветя от парфюма й.

— Бих те поканил да прогониш твоите демони, но храната тук е твърде добра, за да я разваляме с варварски приказки за съсирена кръв.

Дженифър усети загрижеността в гласа му. Изпусна дим от цигарата си и продължи да разказва за сутрешните събития, споделяйки безпокойството си от потенциална продажба и предложението на Брад.

— Фамилията Фелоус може да продава „Жоли“ поради причини, които нямат никаква връзка със списанието — предположи Джош. — Те притежават верига от вестници и няколко радио- и телевизионни станции и е възможно да търсят пари, за да финансират някое ново начинание. Освен това, може да се окаже, че това е най-доброто, което може да се случи с „Жоли“.

— Ти си вторият човек днес, който изразява това мнение — Дженифър се чудеше защо самата тя не вижда никакви предимства от една продажба. — Как ще ми обясниш това?

Тя се заслуша внимателно как Джош обяснява, че новата собственост обикновено се свързва с инвестиране на значителни средства в покупката. Разбира се, „Жоли“ можеше да бъде облагодетелствано от вливането на пари; самият отдел на Дженифър може да се зарадва на увеличение на бюджета.

— Или да го сполети някоя кървава баня…

— Малко вероятно. Поне не веднага. Когато отида в някоя компания, изучавам персонала в продължение на месеци. Това е единственият начин да узнаеш кой е отговорен за баланса на червено.

Дженифър смачка цигарата си в пепелника, като наблюдаваше как димът се издига на малки пухкави кръгчета и се опитваше да попие всичко, което той казва. Джош вероятно имаше право, но логиката му въобще не й подобри настроението.

— Сигурно си прав — тя изказа мисълта си на глас. — Обикновено си прав. Това е едно от нещата, които намирам за най-вбесяващи у теб.

— Какво друго намираш вбесяващо у мен? — попита той, като се приближи по-близо до нея.

— Тази лукава усмивка, в която се разлива сега лицето ти.

Той отвърна със сърдечен смях, а очите му се набръчкаха в ъглите. Това накара мислите на Дженифър да се прехвърлят още веднъж от самодоволния милионер към малкото момче, чиито родители притежаваха детския магазин в съседство с пекарницата на нейното семейство. Все още й беше трудно да възприеме факта, че Джош бе създал една империя, особено като си спомнеше за стотиците детски разговори между него и брат й Дейвид. Тя имаше навика да се крие зад стълбището и да подслушва, очарована от това колко разпалено двете момчета планираха бъдещето си. Дейвид искаше да стане лекар, да лекува тела и да спасява живот. Влечението на Джош беше бизнесът. Не само аспекта на дебит и кредит в търговията, а изграждането на конгломерат, образуването на група компании, които си взаимодействат. Дейвид и Джош захранваха младежките си мечти с решителност, присъща на възрастните. Сега Дейвид бе хирург в болницата „Хадасах“ в Израел, а Джош бе ръководител на „Джей Ем Индъстриз“ — компания, включена във „Форчън 500“, която бе започнала като незначителна фабрика, произвеждаща хидравлично оборудване. И двамата мъже се считаха за капацитети в своите области. И двамата имаха огромно влияние върху живота на Дженифър.

— Кога се връща в родната си страна прочутият доктор Шелдън? — попита Джош, като че ли четейки мислите й.

— Не зная — чувстваше се неловко да му признае, че от месеци не бе чувала нищо за Дейвид. — Ти си кореспондираш с него. Как така не знаеш?

Джош долови отбранителния тон в гласа й. Знаеше, че братът и сестрата се бяха отчуждили един от друг. Дейвид не беше му казал подробностите, но Джош се досети, че бе нещо, свързано с Чарлз Креншо. Джени и Дейвид вече не се караха, но Джош подозираше, че мирът между тях е временен.

Той направи знак на сервитьора да донесе менютата. Докато изучаваше френските наименования, Дженифър наблюдаваше самия него, съсредоточила вниманието си върху ръцете му. Бяха широки и силни, и Дженифър не можеше да не си спомни колко добре се чувстваше някога с тези ръце върху тялото си. Те бяха първите, които изследваха формите й, и го бяха правили нежно и деликатно, въвеждайки я в неповторимото преживяване на тялото й с друго. Спомените подтикнаха ръката й да се протегне през масата и да се спре достатъчно близо до неговата, за да усети контакта. Лицето й поруменя и тя си сипа малко от питието, като че ли то щеше да изтрие нахлулите в главата й спомени, но не отмести ръката си.

— Затрудняваш ли се с превода от френски?

— Поръчай и за мен — каза тя, като заряза менюто си. — Извинявай, ако ти изглеждам разсеяна.

Джош я погледна внимателно. Устните й бяха свити и нещо в начина, по който държеше главата си, го смущаваше. Бе свършила питието си, както му се стори, за рекордно време.

— Искаш ли още едно успокоително? — попита той.

— Ще си взема две и ще ти се обадя сутринта.

— Ще си вземеш едно и ще ми кажеш какво те тревожи.

Махна на сервитьора и поръча още едно на Дженифър, бяло вино за себе си и специалитети за двамата. Дженифър запали друга цигара, като се пипкаше с кибрита и се занимаваше със салфетката. Той я чакаше да свърши с изглаждането на квадратното бяло парче плат върху полата си.

— Всеки, който те наблюдава да нервничиш така, ще си помисли, че съм те помолил да се втурнем към някоя стая в хотел „Дикси“. А трябва да се съобразявам с репутацията си, така че би ли ми казала какво се крие зад тези извити бръчки по челото ти?

— Планирам една акция — започна тя най-накрая. — Реших да превърна празненството на „Жоли“ в начало на кампания за нахлуването на Брад в Хавай. Ако поставим на сцената нещо ексцентрично, може и да го накараме да заработи за нас.

— Мисля, че ти не одобряваш идеята за посвещаване на едно от изданията на Хавай…

— Отначало наистина не я одобрявах, но може да е достатъчно необичайна, за да привлече вниманието. Проблемът е да се намери начин, по който да се направи това до четвъртък вечерта, когато имам пленителна публика от влиятелни индустриалци. Но аз ще се справя — заяви тя повече на себе си, отколкото на него. — Ще трябва да се справя. Това е много важно за мен.

— Още едно стъпало по стълбата към рая? — каза тихо Джош, като предчувстваше мигновената й реакция.

— Нека не обсъждаме плюсовете и минусите на амбицията — сопна се тя, като почувства как старият гняв пропълзя в тялото й. — Това е тема, която не ни е служила добре в миналото.

Той се наведе през масата, като взе ръката й, без да снема очи от лицето й. Можеше да забележи гнева й и повече от всеки друг му се струваше, че го разбира. Погледът му бе твърд и непоколебим, а гласът му — снишен, но уверен.

— Знаеш ли, ти грешиш. Мислиш, че аз намирам грешка в понятието амбиция. В действителност аз укрепвам с нея. Възхищавам й се. Но — продължи той, като наблегна на думата — има разлика между амбицията, която мотивира, и амбицията, която консумира.

— Ти не си стигнал до мястото, където си сега, като си бил благочестив, нали така! Защо това да е правилно за теб и неправилно за мен?

Очите на Дженифър святкаха и тя издърпа ръката си от неговата.

— Не се опитвай да изопачаваш думите ми в някакъв спор за еманципацията. Винаги съм бил привличан от талантливи, агресивни, независими жени. Вероятно това е, което намирам толкова отчайващо привлекателно в теб.

Той можеше да й каже, че и двамата съжаляват, че спорът въобще бе започнал, но тъй като бе започнал, заслужаваше си да се завърши.

— Работата е там, скъпа моя Джени, че ти си толкова заслепена от вълшебни приказки, че си мисля, че подценяваш сегашния си успех, когато го сравняваш с твоите фантазии. Ти си звезда, но не го признаваш. Все още опипваш терена за повече. Мисля, че си очарована от амбицията заради самата амбиция, точно както някои хора се влюбват в самата идея за любов. Не е истинско, и определено не е задоволително!

Думите му я озадачиха, като причиниха неволни тръпки, които преминаха през цялото й тяло. Той беше прав. Всяко постижение като че ли изискваше друго. Пълното задоволство някак си й убягваше. Тя се стремеше към него, протягаше ръце, и все пак никога не бе обхваната от сладкото усещане на удовлетворението.

Не за първи път водеха този разговор. Тя се чудеше дали ако той имаше право да разглежда желанието й да спаси „Жоли“ като още едно преследване на успеха, тя щеше да продължи да желае… какво! Тръсна глава и пропъди застрашителната мисъл, като сама се убеждаваше, че тя имаше — би могла да има всичко, което иска.

Джош остана смълчан, като остави време на Дженифър да се пребори със себе си. Наблюдаваше я как възвръща самообладанието си. Тя въздъхна и копринената й блузка се изпъна при вълнението на гърдите й, което го накара да се върне назад към нощите, които бяха прекарали заедно в обятията си, когато правеха любов отново и отново. След това лежаха един до друг и разговаряха, голи и открити. Той й разказваше за мечтите си с уверен и решителен глас. Гласът на Дженифър бе напрегнат и колеблив, когато разкриваше нуждите си, желанието си да напусне пекарницата на родителите си и всичко, което трябваше да понася. Тя искаше нещо по-добро. Той бе обещал да й го даде. Тогава той я обичаше, точно както бе сигурен, че и сега я обича.

— Как е Чарлз? — попита той.

Въпросът завари Дженифър неподготвена.

— Той е много зает — каза тя. — Знаеш как е, когато си главен юрисконсулт в корпорация.

— Не, не знам. Как е?

— Трудно. Как стои въпросът с оня дамски скаутски клуб?

— Ще ти изпратя значката. Има ли нещо, което става и за което искаш да си поговорим?

Много, помисли си тя, но всичко бе твърде абстрактно, твърде неопределено, за да се вмести в думи. Нещо бе вбило клин между нея и Чарлз, това поне знаеше, но какво точно бе, оставаше загадка за нея. Там, където някога между тях имаше обич, сега стоеше просто внимание, където някога имаше загриженост, сега бе останала само учтивост. Все още се поддържаха един друг емоционално, но вече не се възбуждаха физически. В действителност, бяха се превърнали в хора, които просто живееха заедно. Може би защото бе удобно, или защото напоследък отделяше толкова малко време за съпруга си, Дженифър се бе бронирала срещу чувството, което дълбоко в себе си знаеше, че й липсва. Колко по-лесно бе да се учудва неопределено какво ставаше, отколкото да признае загубата и да се опита да направи нещо.

— Нека просто да кажем, че късните ни часове в службата и командировките ни не съвпадат. Продължаваме да си липсваме един на друг.

Джош долови тревога и част от него се почувства странно възбудена. Никога не би пожелал на Дженифър нещастие, но идеята, че не всичко е блестящо между господин и госпожа Чарлз Тайлър Креншо породи мисли, срещу които трябваше да се бори. Една врата, която бе смятал за здраво залостена, току-що се бе открехнала.

— Ако някога почувстваш нужда да споделиш нещо, винаги съм на разположение.

— Знам — кимна тя, като погледна часовника си и избягна погледа му. — Но точно сега трябва да се срещна с един ресторантьор.

Джош плати сметката и двамата станаха, като всеки с неохота се раздели с другия. На Дженифър й се струваше, че навремето имаше моменти, когато нямаше търпение да избяга от Джош. Но това бе много отдавна и тя нямаше сили да се спира на историята. Имаше твърде много неща в настоящето, които изискваха вниманието й. Освен това, нямаше смисъл да се връща назад. Каквото е направено, лейди Макбет, е направено. Човек трябваше да живее със своите решения, дори те да се окажеха погрешни.

Джош спря едно такси и помогна на Дженифър да се качи. Когато я целуна за довиждане, той се задържа назад, като си припомни, че тя все още принадлежеше на някой друг. Но целувката й още бе прилепнала на устните му, докато наблюдаваше таксито да завива зад ъгъла. Умът й бе зает с нещо повече, отколкото с хавайски луау^[1] и диско забави. Той знаеше, че не трябва да се обвързва, но от твърде дълго време бе увлечен по Джени Шелдън, за да се отказва сега.