Дорис Мортман
Кръгове (25)

Глава двадесет и пета

Вратата на кабинета на Дженифър бе затворена, но нищо, освен циментови блокове не би могло да заглуши шума в залата. Високоговорителите бяха включени в четири часа и въздухът вибрираше с кънтящи коледни песни. Пишещи машини щракаха с голяма скорост. Телефони дрънчаха. Възбудени гласове викаха и молеха за червило или одеколон. И всеки миг някой изреваваше: Хо! Хо! Хо!

Горе в залата се подготвяше да започне коледното годишно парти на „Жоли“. Денят на Дженифър бе изнурителен, и въпреки че тя също бе нетърпелива да се присъедини към празненството, имаше да прегледа още един екземпляр и да отговори на няколко обаждания. Прочете набързо материала, като отбеляза някои промени с молив, одобри друга част и напомни на Брук да включи цените за рекламна площ.

След това тя взе бележника от телефонните обаждания. Да разшифроваш почерка на Мими бе като да разгадаеш древни писмени знаци. Но от това, което Дженифър можа да види, нямаше нищо спешно. Нещо странно обаче я озадачи. Майка й се беше обадила рано сутринта. Без съобщение. Просто искаше да побъбри. Роуз никога не й се обаждаше в службата и определено не по това време на годината. Знаеше, че пекарната щеше да е претъпкана с клиенти, но все пак взе слушалката. Беше набрала половината цифри, когато Мими показа главата си.

— Дженифър, имаш посетител.

Преди да има възможност да възрази, Мими въведе Силест Креншо.

— Надявам се, че не ти преча — Мими си бе тръгнала, но Силест остана до вратата, като чакаше да я поканят вътре.

Дженифър остави телефона и се вторачи в свекърва си. Нямаше значение колко притеснена изглеждаше Силест, в никакъв случай нейното притеснение не се равняваше на това на Дженифър. При нормални обстоятелства семейството на Чарлз я изнервяше с твърдата си официалност и с надутите си превземки, но сега тя почувства положително кокетничене. За това посещение можеше да има само една причина, а тя не бе подготвена да обсъжда Чарлз. Особено пък с майка му.

— Не ставай глупава. Каква приятна изненада — Дженифър стана и заобиколи бюрото си, като се надяваше устата й да й се подчини и да образува усмивка, а не гримаса. — Тъкмо привършвах няколко дреболии от последната минута.

— Секретарката ти спомена нещо за някакво парти. Може би моментът не е подходящ?

Дженифър отчаяно искаше да се съгласи с нея.

— Това е просто събиране на колеги — каза тя. — Ще продължи с часове. Имам много време.

Тя помогна на Силест да свали палтото си и я заведе до един стол. Докато издърпваше друг за себе си, осъзна, че през всичките години, през които бе женена, това бе първият път, когато оставаше сама със Силест. Стомахът й се обърна на сто и осемдесет градуса и тя грабна една цигара.

— Бих те попитала как си, но виждам, че си добре. Изглеждаш чудесно — каза Дженифър. В действителност тя мислеше, че Силест изглежда бледа и изпита. Очите й бяха изморени, а кожата й жълтеникава.

— Благодаря ти, скъпа! И ти не изглеждаш зле. Не мисля, че съм виждала този екип преди.

Гласът на Силест бе приятен, но примесен с леко неодобрение. Отначало Дженифър не разбра. После си спомни, че носи един от моделите на Елиз. Силест никога не бе виждала Дженифър в панталони, дори и стилни като тези. Бяха надиплени и широки по бедрата, заострени точно над глезена, където свършваха с тесен маншет. Ангорски пуловер в малинов цвят и свободни ръкави допълваха панталоните от туид, но широките рамене с подложки вероятно бяха смутили Силест.

— Намерих чудесен нов дизайнер, Елиз де Марко. Всички в списанието твърдят, че е многообещаваща — защо ли бе заела отбранителна поза? — Виждам, че ти също си пазарувала.

Дженифър посочи към чантите на „Сакс фифт авеню“, които лежаха до Силест. За една обнадеждаваща секунда тя се молеше да е недоразбрала целта на това посещение. Може би то бе изблик на моментен импулс…

— Била ли си в Блумингдейл? — продължи тя с бъбрив тон. — Имат страхотен бутик на петия етаж. Зареден е с най-доброто…

— Говорих тази сутрин с Чарлз — Силест пресече рязко Дженифър. — Той се обади да ми каже, че на Коледа няма да вечеряш у нас. Мога ли да попитам защо?

Дженифър не знаеше дали повелителният тон на Силест бе породен от гняв или от страдание, но нещо в нея кипна. Ярост, която Дженифър мислеше, че се е успокоила, се възпламени отново. Как смееше Чарлз да я поставя в такова положение! Как смееше да оставя обясненията за нея!

— Какво каза Чарлз?

— Каза ми, че сте решили да се разделите. Вярно ли е това?

Първата реакция на Дженифър бе да се изсмее. Силест направи да звучи така, сякаш раздялата бе резултат на смислено обсъждане между двама разумни възрастни. Това не е начинът, по който се случи, искаше да извика тя. Намерих го в леглото с един мъж!

— Да, вярно е — Дженифър преглътна мислите си, като се намръщи от вкуса, който оставиха в устата й.

Силест не отговори. Ако бе забелязала вълнението на Дженифър, то тя се престори, че не го е видяла. Седеше тихо и неподвижно, с фокусирани очи върху нещо зад бюрото на Дженифър. Ръцете й бяха сгънати в скута й и въпреки дебелия й вълнен костюм и кожена шапка, тя изглеждаше, като че ли бе във всекидневната си, развличайки бридж клуба.

— Заради нещо, което Чарлз е направил, ли?

Дъхът на Дженифър секна. Беше ли възможно тя да знае за Чарлз? Не. Дори ако подозираше нещо, тя би го потиснала. Дженифър кипеше от гняв. Мразеше идеята да защитава Чарлз. Мислеше си да смачка илюзиите на Силест за скъпоценния й син, като й каже какъв е всъщност, като принуди Чарлз да се защитава сам. Но не можеше.

— Не беше ничия грешка — извърна поглед тя.

И отново настана тишина.

— Заради нещо, което аз съм направила ли?

Въпросът шокира Дженифър. В продължение на седмици тя бе обзета от въпроса за вината. Чувстваше, че голяма част от вината пада върху Чарлз. И все пак по някакъв начин тя наистина почувства, че и Силест носи отговорност, а също и че Уайът бе допринесъл за хомосексуалността на Чарлз. Единственият въпрос, на който не можеше да си отговори, бе колко голяма бе нейната роля.

— Винаги си се държала чудесно с мен, Силест. Това няма нищо общо с теб — Дженифър започна да чувства как гърбът й тупти и докато посягаше за нова цигара, той се изкриви от болка.

— Много е мило, че го казваш, но не е лесно да си един Креншо. Уайът може да не е бил винаги толкова приятен, а знам, че и другите ми синове те нараняват ужасно. Не мога да не чувствам, че е трябвало да направя нещо.

За първи път откакто познаваше Силест, Дженифър взе ръката й. Бе изненадана да разбере колко малка и колко топла е тя.

— Двамата с Чарлз не можахме да си осигурим един на друг щастие повече — нима наистина бяха щастливи някога заедно?

— Има ли друг мъж?

Иронията разтърси Дженифър.

— Не — тя си представи Чарлз в леглото. Чу отказа на Джош. — Няма никой друг.

— Може би, ако имаше деца… — промълви Силест като че ли на себе си.

— Децата не задържат хората заедно.

— Понякога успяват.

Дженифър се чувстваше ужасно неудобно. Силест изглежда бе решила да намери причините и отговорите. Дженифър би могла да й ги даде, но щеше да си държи езика зад зъбите. Щеше да продължи да крие истината. Не за да защити Чарлз или себе си, а да защити Силест. Истината щеше да накаже най-много нея.

— Може би — изрече тя тихо, — но в нашия случай това е неуместно. Нямаме деца.

Силест кимна и започна да си играе с чантата си. Дженифър промени позата си на стола, като се опита да намали болките в гърба си.

— Няма ли да бъде по-добре да се опитате да се споразумеете? Чарлз е разумен мъж. Ти си интелигентна жена. Трябва да има някаква обща база.

— Не мисля.

Силест отново започна да си играе с чантичката си, отвори я, престори се, че търси нещо и пак я затвори. Когато заговори, очите й останаха втренчени в чантата й от гущерова кожа.

— Но тогава ще бъдеш сама — прошепна тя. — Няма нищо по-лошо от това да бъдеш сама.

Едва сега Дженифър разбра, че Силест говореше закодирано, като използваше езика между редовете, за да говори всъщност за себе си. Тя не бе щастлива с Уайът, но вместо да признае грешката си, бе избрала да направи компромис. Тя не действаше. Само реагираше. Тя не мислеше, а отговаряше. Просто, за да запази мира. Просто, за да не бъде сама.

Мисълта за това накара Дженифър да потръпне.

— Ще се оправя — каза тя. — Имам работата си, а засега това е достатъчно.

— Нима? — очите на Силест бяха меки и загрижени, когато погледна към снаха си. — Знам, че това се възнаграждава и, разбира се, в такова време работата ти може да се окаже благословена, но тя не изпълва целия ти живот, Дженифър…

— Звучиш като майка ми — а също и като Джош. И Дейвид. И даже като Чарлз.

Силест се засмя и потупа Дженифър по ръката.

— Тогава определено трябва да слушаш майка си.

Тя стана от стола и отиде до една от чантите, извади един пакет и го подаде на Дженифър.

— Бях планирала да ти дам това на Коледа — срамежлива усмивка се появи на устните й. — Поръчах го преди доста време. Надявам се, че не е изцяло неподходящо.

Дженифър отвори кутията. Беше голямо украшение за коледната елха, изгладено от едната страна, за да държи една снимка на нея и Чарлз. Двамата седяха на пода пред коледното дърво на семейство Креншо, около тях имаше подаръци, украсени с панделки, а лицата им бяха озарени и приветливи.

Дженифър усети, че ръцете й треперят.

— Чудесно е — очите й се напълниха със сълзи.

— За мен ти си нещо много специално, Дженифър. Не искам да те загубя.

Гласът на Силест се пречупи и нещо вътре в Дженифър я заболя и за двете. Днес те се бяха докоснали и Дженифър съжаляваше, че през всичките тези години са странили една от друга. В миналото тя гледаше на Силест като на карикатура, като скица без съдържание, но бе сгрешила. Пред нея стоеше жена, нарисувана изцяло, със сенки и светлосенки, с цветове и полутонове.

Дженифър прегърна свекърва си, като се зачуди защо никога не я беше прегръщала преди. Когато ръцете на Силест отвърнаха на прегръдката й, Дженифър остави сълзите си да рукнат свободно. Не знаеше дали ще види Силест отново.

 

 

Залата, където се провеждаше шоуто, бе изпълнена с празничен дух. Гирлянди от борови клонки, преплетени с малки крушки, украсяваха като бродерия стените. Неоновият ананас на Дженифър висеше пред прожекционния екран и процеждаше лъжлива светлина. Огромна коледна елха бе поставена от едната страна, украсена от всички от персонала, а всяко украшение символизираше отделен аспект на списанието; снимки на членовете на персонала, миниатюрни корици на „Жоли“ и коледни топки, боядисани с лозунга на всяко поощрение на „Жоли“.

Повечето от гостите се смееха и пееха заедно с песните, които се свиреха, здрависваха се и си пожелаваха всичко хубаво. Само Брад изглеждаше извън целия този синхрон. Стоеше до бара, с лице сбръчкано във фалшива гримаса. Току-що бе прекарал час пред кабинета на Селуин Фелоус. В продължение на два дни Брад молеше за среща, но секретарката на Фелоус бе необикновено неотзивчива, почти рязка. Днес, като знаеше, че Фелоус се готви да заминава за Коледа на Бахамските острови, Брад реши да вземе нещата в свои ръце, но вероятно Фелоус се беше измъкнал през задната врата.

Имаше цял месец до последната дата на априлското издание и цифрите вече надминаваха и най-смелите очаквания. Имаха заявки за седемдесет страници над обикновеното и продавачите все още получаваха обаждания. Само през последната седмица една фирма за спортно облекло с умерени цени, „Морсо“, която рекламираше в „Жоли“ преди две години, се бе обадила на Брад за включване с шест страници. Всъщност през последния месец бе забелязано чувствително раздвижване. От „Нейман Маркъс“ се бяха обадили на Дженифър с потвърждение за поощрението с такса, като бяха подписали за няколко от техните магазини в ключови градове. Други търговци на дребно ги последваха. Във всички четири главни региона за продажба най-добрите магазини се бяха съгласили с идеята за „Големия ананас“. Дори и вторичното поощрение вървеше добре. Над седемстотин малки магазина се бяха включили допълнително.

Брад трябваше да е изпаднал във възторг, но вместо това бе обзет от паника. Първо, имаше твърде много съвпадения. Изглеждаше, като че ли една и съща ръка, която преди бе натискала „Жоли“ надолу, сега го издърпва нагоре. Второ, нищо от това не струваше, ако не можеше да убеди борда на „Фелоус“ за стабилизирането на Жоли. Беше отишъл до кабинета на управляващия със свитък документи и с реч, с които се надяваше, че ще помогнат да се предотврати продажбата. Нямаше нужда Фелоус да отива толкова далеч, за да го избегне, освен ако продажбата не беше свършен факт.

— Получи ли подаръка, който ти оставих? — гласът на Брук Уийлър го изненада.

— Да, получих го. Чудесен е, Брук. Малко екстравагантен, но го оцених високо — той не й каза, че бе върнал запалката „Картие“ още същия ден, когато я намери на бюрото си.

— Имам и друг подарък за теб, но този трябва да си го вземеш лично.

Брад очакваше това. Като отпи от уискито, усети, че пулсът му се ускори. Дори сред глъчката чу как Брук го кани в апартамента си след партито. И чу себе си да отклонява поканата.

Това бе овладян триумф. Брук изглеждаше великолепно. Гъстата й медена грива падаше разпиляна върху лицето й. Сладострастното й тяло бе стегнато в чифт кожени панталони и в пуловер. Знаеше, че ако я гледа твърде дълго, ще се размекне. Усети как устните й докосват неговите, и мускусният й мирис изпълва ноздрите му. Вече бяха прекарали една невероятна нощ заедно, една нощ, за която съжаляваше.

На Брад му се искаше целият епизод да бе по-малко екзотичен, по-малко зрелищен, защото сега знаеше, че Брук използва това, че бе останал доволен от сексуалната й експертиза, като оръжие. Наистина го бе поставила на опънато въже и той трябваше здравата да поработи, за да запази равновесие. Изглежда тя си мислеше, че единственото й интимничене с него й дава предимство. Беше му надрънкала оплакванията си от Дженифър, бе станала твърде безсрамна с исканията си. Желаеше да получи работата на Дженифър и го бе показала достатъчно ясно.

Докато Брад все още се чудеше на прекалената всеотдайност на Дженифър, не беше дал определен отговор на Брук. В замяна на това той забеляза, че тя започна да го разпитва за развода му, за датата, на която съдът щеше да се произнесе, за името на адвоката му, за имената на децата му. Нямаше и съмнение, че ако Брук станеше обект на присмех, щеше да измине всякакво разстояние, за да си отмъсти. Той беше направил грешка с нея. Надяваше се само да не бъде фатална.

— Честита Коледа, скъпи! — Брад никога не бе оставал толкова доволен, че вижда Гуендолин Стюърт. Тя връхлетя върху него и го целуна по двете бузи. Удостои Брук с една целувчица по бузата и с кратко кимване.

— Тъкмо видях пробите на онази Нина Кахала и те са божествени! Ще го направим. Това априлско издание ще бъде просто зашеметяващо!

Възбудата на Гуен бе завладяваща и за първи път от дни Брад се почувства обнадежден. Гуен скачаше от мисъл на мисъл за успеха на снимките за корицата, оценявайки високо избора на Дженифър. Брад усети раздразнението на Брук, но не направи опит да я въвлече в разговора. Когато Гуен започна да разказва подробности от доклада на Марни Добс от Хавай, Брук се извини и се разкара. Брад я наблюдаваше през рамото на Гуен.

Потръпна, когато видя отмъстителното изражение в очите й.

 

 

— Току-що пропусна комедията на годината — Търк поздрави Дженифър на вратата, връчи й чаша бяло вино и я въведе в залата. — Шоуто на Брад и Брук.

— Не знаех, че са включени в програмата.

— В действителност това бе едно частно представление, ограничено само за тези, които имат доброто усещане да ги наблюдават. Трябваше да го видиш. Тя си завира носа около него и му шепне нещо в ухото. Той оглежда залата и тогава поглежда към Брук похотливо. Бедрата й се допират до неговите. Той се бави малко, а после изведнъж се отдръпва. Разговарят. Гуен влиза отдясно на сцената. Брук излиза отляво. Да си умреш от смях!

Дженифър не намери шегата на Търк за забавна. Тя само потвърди подозренията й за Брук.

— Човек със сигурност си заслужава да те чака, но какво, по дяволите, те забави толкова? — Търк погледна към Дженифър одобрително. — Започнах да си мисля, че няма да успееш да дойдеш.

— Имах посещение — срещата със Силест бе помрачила настроението й и докато отпиваше от виното, се опита да възвърне малко от ентусиазма си.

— Не беше ли някой висок, матов и красив непознат? — попита Търк.

— Едва ли. По-скоро беше бившата ми свекърва.

— Трябва да има пълнолуние. Тъща ми ме изведе на обяд днес.

— Как беше?

— Интересно.

— Какво прави Диъдри? — каза тя, като осъзна, че въобще не бе попитала Силест същото за Чарлз.

— Не е много добре, според Уини. Тъй като тя е праволинейна, склонен съм да й повярвам.

Диъдри се бе затворила в дома си в Уечестър, като отказваше да се среща с всички, освен с майка си. Дори на великия Паркър Уолинг бе отказано посещение и Търк намираше това за повече показателно, отколкото всичко друго, което Уини бе казала. По-късно Търк започна да се чуди колко различен може да бъде животът им, ако бе продължавал да предизвиква бащата на Диъдри. Дори и да беше загубил, би могъл да спечели Диъдри.

— Как вървят нещата със Зийна? — Дженифър забеляза Мими и нейния приятел Майкъл на една от бюфет масите.

— Тя работи дяволски много! Нощ след нощ се вмъква в някаква си тъмна стаичка. Едва успявам да я видя.

— Звучиш ми като ревнивец — Дженифър се зачуди дали Чарлз някога се бе чувствал така.

— Кофти е да се състезаваш с телефотообектив. Въпреки че ще призная, работя върху моята техника при боравенето с апарата. Почти го правя съвършено, само имам нужда от малко практика. Интересува ли те?

— Очарована съм, но не, благодаря.

В гласа на Търк имаше нервна нотка, която разтревожи Дженифър. В Лос Анжелис Търк бе говорил за Зийна с възхищение, като че ли тя беше ангел с ореол и с крила. Отсъствието и времето бяха развили въображението му за нея. Но сега Търк изглеждаше разделен от илюзиите си. Нима се бе влюбил в един спомен?

— Видя ли приятеля на Мими? — Дженифър посочи към бюфет масата и тогава се обърна към Търк да види реакцията му. Нямаше такава. Лицето му беше безизразно.

— Не. Трябваше ли?

— Мислех, че двамата с Мими сте приятели — Дженифър мразеше да разпитва Търк, но толкова много отделни мисли трябваше да бъдат събрани заедно.

— Мими е моя приятелка. Секретарката на Брад ми е приятелка. Това не значи, че те идват при мен да одобрявам гаджетата им — той се почувства задължен да погледне по посока на Мими. — Изглежда симпатичен, но защо се правиш на квачка?

— Защото харесвам Мими, а напоследък изживява труден период.

— Какъв труден период?

Дженифър почувства как стомахът й се обръща.

— Оставила се е да бъде въвлечена в нещо, което не е съвсем чисто — Дженифър не знаеше докъде може да продължи този разговор. В края на краищата тя просто имаше подозрения. Ако грешеше, щеше да измени на доверието на Мими. Ами ако беше права? Не знаеше какво ще направи, ако се окажеше права.

Изведнъж това вече нямаше значение. От другата страна на залата някой извика името й. Брат й Дейвид си проправяше път през тълпата и видът на лицето му я изплаши. Дженифър си спомни за обаждането на майка си. Защо не й се бе обадила? Може би Марти се беше изгорил както преди няколко години… Може би беше болен… Или Сара беше болна… Не. Дейвид нямаше да бъде тук, ако имаше нещо със Сара или с децата. Сигурно е Джош! Нещо се бе случило с Джош.

— Дженифър, ела с мен! — Дейвид я сграбчи за рамото и я измъкна от залата възможно най-бързо.

— Какво има? Какво е станало? — сърцето на Дженифър туптеше силно и изведнъж й стана студено.

Дейвид я закара до една кушетка и я постави да седне.

— Опитвах се да те открия — каза той. — Сара вече се обади на Чарлз в кантората.

Защо трябваше някой да се обажда на Чарлз за Джош? Умът на Дженифър препускаше. Имена. Лица. Ситуации. Всяка по-плашеща от предната.

— Нещо със Силест ли се е случило? — ако той кажеше да, тя щеше да се почувства ужасно. Ако кажеше не, щеше ли да има смелостта да посрещне алтернативите? — Тя току-що беше тук. Злополука ли?

Дейвид поклати глава.

— Не е Силест. Майка.

Дженифър се разтрепери. На устните й напираха въпроси, но думите не излизаха.

— Получила е сърдечен удар.

— О, Боже! — дъхът на Дженифър секна. Устата й бе суха, тялото й се разтресе в конвулсии. — Но тя ми се е обаждала тази сутрин.

— Станало е преди час.

— Не отговорих на обаждането й — гласът на Дженифър бе приглушен, почти несвързан. — Бях заета. И тогава дойде Силест. Започнах да набирам номера, но… бях заета.

Дейвид усети вината. Усети болката й. Взе я в ръцете си и я загали като дете, като му се искаше да може да й предпише нещо, което щеше да успокои угризенията й.

— Но тя ще се оправи, нали? — Дженифър се отдръпна, а очите й бяха умоляващи. — Ти си я видял. Ще й помогнеш да се оправи, нали Дейвид?

На лицето й бе изписано същото зашеметяващо отчаяние, което той бе видял, когато тя бе на тринадесет години, обвита с превръзки и закачена към разни машини. Тогава се бе почувствал безпомощен. Чувстваше се безпомощен и сега.

— Дженифър. Тя е мъртва…